Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (9) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Седма глава
Чичото и стринката, които щяха да изгорят

Вълшебното легло се движеше леко и безшумно по улиците на Лежиград. Там, където беше нужно, то прескачаше спящите хора и животни, за да не развали съня им.

Живко беше възхитен. Очите му горяха от щастие, че бе попаднал на такова място, бузите му руменееха от радост.

— Нали ще останем тука, Всичкомога? — питаше той. — Важното е и ние да си намерим едно удобно местенце и да се поизтегнем.

— Местенце ще намерим — отвърна Всичкомога, — но нека по-напред да се запознаем хубаво с тоя Лежиград.

В този момент Билянка извика:

— Гледайте, гледайте! Тия ще изгорят!

Близо до един стобор имаше купчина слама.

Върху нея лежаха мъж, жена и двете им малки деца. От единия край сламата се бе подпалила и пламъкът пълзеше вече към краката на мъжа. Но той си хъркаше невъзмутимо. По едно време изглежда че му припари на краката, защото ги поприсви, и пак продължи да спи.

— Тичай! Помогни им, Билянке! — каза Всичкомога.

Билянка скочи от леглото и започна да буди мъжа, като го разтърсваше за рамото:

— Чичо, хей, чичо! Събуди се! Ще изгорите!

Чичото присегна с ръка, напипа калпака си, който бе паднал от главата му, и захлупи с него очите си.

— Чуваш ли, чичо? — викаше Билянка.

Но той само прибра краката си по-нагоре и промърмори насън:

— Брей, че нахални хора! Не оставят човека да си поспи. Какво си се развикала? Я се махай!

Отчаяна, Билянка се спусна към жена му:

— Стринке, хей, стринке! Събуди се! Ще изгорите. Децата ти ще загинат!

Билянка задърпа жената за роклята. Стринката промърмори сърдито:

— Ух, пък ти! Отде се взе, да ме будиш по никое време? Зарад едни деца ли да си развалям съня?

— Но не усещаш ли? Роклята ти се е подпалила вече?

— Хайде остави ме де? Подпалила ми се роклята. Дорде изгори цялата, ще си поспя хубаво. Я си върви по пътя!

Билянка се чудеше какво да прави. Хората не помръдваха, а огънят пълзеше към тях. Тогава тя викна на Живко.

— Живко, Живко! Тичай! Ела да пренесем децата.

Живко скочи от леглото и затича на помощ. Двамата пренесоха децата на по-безопасно място.

— Иди на кладенеца и донеси вода с кофата! — заповяда му тя. — Хайде де! Какво се маеш? Да не ти се приспа и на тебе?

Живко се обиди:

— Стига пък ти! Приспало ми се! Ей сега ще донеса вода.

Кладенецът беше наблизо. Живко пусна кофата, изтегли я пълна догоре и я откачи от синджира.

— Готово! — подаде той кофата на Билянка. — Гаси!

Билянка я грабна от ръцете му и я плисна върху горящата слама. Огънят изсъска сърдито, изпусна гъст, тежък дим и загасна.

Чичото изпуфтя сърдито:

— Ама че неразбрани деца! Измокрихте ми ризата.

— А на мен — роклята — простена стринката. — Сега ще трябва да спя на мокро.

— Дребна работа — утеши ги Билянка. — Спете си. Ние си отиваме и повече няма да ви пречим.

Те преместиха двете деца, които въобще не бяха се събудили, на сламата и тръгнаха към вълшебното легло.

— И ти си сънливко — рече Билянка на Живко, — ама и тия си ги бива. Ти поне, като огладнееш, ставаш. А те живи ще изгорят, но око не отвориха да погледнат какво става край тях. Опасни ленивци!

Живко се почувствува обиден, че сестра му прави сравнение между него и ленивците от град Лежиград. Той сметна за необходимо да ги защити:

— Ленивци! Че защо са ленивци? Спи им се на хората — спят!

— Спят, спят! — разсърди се Билянка. — А като изгорят?

— Е, пък ти! Ще изгорят. Сигурно нямаше да изгорят. Ще усетят, че им пари на краката — ще станат. Бъди сигурна, че и без наша помощ щяха да се спасят.

— Щяха те, щяха! Не ги ли чу какво казаха? Нямало защо да им разваляме съня.

Всичкомога седеше на леглото и си полюляваше краката, обути в островърхи калцунки със звънчета на края.

— Хайде, хайде! Не спорете! — каза им той. — Качвайте се на леглото и да продължаваме.

Билянка и Живко се настаниха на леглото. То потегли бавно по улиците, сякаш внимаваше да не сгази някого.

Възторгът на Живко от Лежиград изглежда се бе малко поизпарил.

— А сега накъде? — обърна се той към Всичкомога.

— Накъде? Да поразгледаме града. Може би ще пожелаеш да останеш тук — отвърна Всичкомога.

— Че защо не? — рече Живко с половин уста. — Градът не е чак толкова лош…

— Не е и толкова хубав! — отвърна му Билянка. — Особено като гледаш тия ленивци по улиците. И хората лентяи, и децата им лентяи, и котките, и кучетата, и магаретата им лентяи. Чудно ми е с какво се хранят? Никъде не видях в тоя град някой да работи нещо.

Живко не отговори. Той беше дълбоко засегнат от бележките на сестра си. Стори му се, че тя говори за ленивците в Лежиград, а има предвид него. И въобще във всеки лежащ на улицата човек Живко виждаше себе си, още повече че и на него му се щеше да се поизтегне някъде на меко и на сянка.

И все пак като че ли Билянка имаше право. Тия хора нищо не работеха. Дали не се хранеха само със сън? Живко беше чувал, че сънят е храна, но когато си беше в къщи, той обичаше покрай съня и хубаво да си похапне. Припомни си сочната млечна баница, която правеше майка му, припомни си пържолите, които цвъртяха в тигана, палачинките с ароматен конфитюр от праскови… Не, да извиняват лежиградци! Сънят може да е храна, но най-вкусната храна си остава все пак яденето…

Някъде тревожно забиха камбани. Те удряха гръмко, тревожно, настойчиво. Те будеха, викаха, зовяха…

Хората лениво започнаха да търкат очи, но никой не се изправи. Само всички започнаха да се търкалят в една посока. Изглежда че знаеха къде ги зоват камбаните, но не искаха да си морят краката.

— Какво им стана? — запита Билянка. — Защо бият камбаните?

— Сигурно ги викат на обяд! — каза Живко Ленивко, който в тоя момент все още мислеше за вкусните гостби на майка си.

— Може би — усмихна се Всичкомога. — Впрочем след малко ще видим. Нашето вълшебно легло ще ни отнесе там, където отиват и те.