Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (19) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Седемнадесета глава
Благодарим ти, Всичкомога!

Аз знам, че вие се досещате вече за края на тая повест, но не мога да спра дотук. На всяка цена трябва да напиша предпоследната — седемнадесета глава, и последната — осемнадесета глава, за да дойда до заключението, което съм обещал още в началото на книгата.

И така — ето че леглото лети над морето. Лети безшумно и леко над родното Черно море. Водите на морето са тихи, зелени и светлокоприненият им блясък мами, мами. Слънцето весело грее и хвърля милиони сребърни пръски върху тях, сякаш на повърхността искрят люспите на безброй много рибки. Сърцата на Живко и Билянка трептят от радост и вълнение. Не, такова море, такова небе, такова слънце няма нито в Лежиград, нито в Дармадан.

Ето го шумното пристанище, където се трудят много хора. Ето го магазинера, който бърза да изпрати пълните камиони с бетонно желязо — желязото, което е толкова нужно за строежа на детския дом. Ето я тяхната улица с добрите и не много добри, но скъпи другари. Ето я и мама с онова момченце, което взе от нея едната пазарска чанта, за да й помогне.

Очите на двете деца се насълзяват. Та къде бяха тръгнали те по света? Как се бяха решили да оставят тук всичко толкова скъпо, толкова мило на сърцето?

Ето го и техния дом. Прозорецът още стои широко отворен и сякаш чака завръщането на тия, които така безразсъдно напуснаха светлата слънчева стая.

А ето я и стаята. Леглото безшумно заема своето място до стената, прозорците се затварят и всичко си е пак така, като че ли нищо не се е случило. Всъщност не е точно така. Книгите за четене са подредени на етажерката, учебниците и тетрадките са подредени на масата, мастилницата е запушена, перодръжките са на мястото си. Нали вълшебната пръчка на Всичкомога въведе пълен ред в стаята преди заминаването?

Живко стъпва на пода, обхожда стаята, разкършва снага и пръв нарушава мълчанието:

— Ама че загубен град беше твоят Дармадан, Билянке! Добре че се измъкнахме оттам.

Билянка сяда на един стол и без да се заяжда, отвръща:

— И твоят Лежиград не беше цвете. Няма да забравя оня плъх в тенджерата.

— Доволни ли сте от пътуването? — пита Всичкомога.

— Аз съм предоволен — казва Живко.

— И аз — присъединява се към него Билянка.

— Тогава ще трябва да се разделим! — казва вълшебникът. — Попътувахме насам-натам, видяхме това-онова и сигурно понаучихме нещичко.

— О, много научихме! — кима с глава Билянка. — Но защо ще трябва да се разделяме? Остани при нас, Всичкомога!

— Нима ще ни оставиш? — прошепва Живко.

В гласа му има тъга, има съжаление, има мъка.

— Много ще ми бъде мъчно за вас — отвръща Всичкомога, — но какво да се прави? Трябва да вървя. И други деца желаят да се разходят до Лежиград и град Дармадан. А вие, вярвам, вече ще си останете у дома.

— Разбира се, Всичкомога! — отговаря Билянка. — У дома е най-хубаво.

— Не ми трябва вече нито Лежиград, нито Дармадан! — добавя Живко.

— Ако някога стане нужда, аз сам ще се явя пак при вас — казва Всичкомога. — Защото…

И вълшебникът, усмихвайки се дяволито, запява:

„Всичко мога, всичко знам.

Аз вълшебник съм голям.

Аз достигам без ракети

най-далечните планети.

 

Знай, за мене тайна няма.

Без лъжа и без измама

вредом мога да надзърна,

мога в дим да се превърна.

 

За добро или беда

мога да ви отведа

през гори и планини

в чудни, приказни страни.

 

Всичко мога, всичко знам.

Аз вълшебник съм голям!“

— В това никой от нас не се съмнява — казва Живко.

— Не, разбира се — потвърждава Билянка.

— Но надали ще стане нужда да се срещнем пак — усмихва се дяволито Всичкомога. — Вашите мисли сега са други. Да се надяваме, че и делата ви ще се променят.

Двете деца се навеждат и целуват ръката на Всичкомога. Той ги погалва по косите и преди да изчезне от стаята, преди да чуе тяхното „Сбогом, Всичкомога!“, те прошепват тихо:

— Благодарим ти, от сърце ти благодарим!

За малкото добро човече няма по-голяма радост от тая. Очите му се насълзяват от радост и то бърза да изчезне, преди децата да са видели сълзите му.

Може би много деца така са му благодарили, може би много майки и бащи биха също му благодарили, ако знаеха за неговото съществуване. Но това, което той и децата знаят, родителите не го знаят. Те забелязват само един ден, че децата им вече са станали по-добри, но кой им е помогнал, не могат да разберат…

И така, Билянка и Живко са сами. Те току-що са извикали:

— Сбогом, сбогом, Всичкомога!

А Всичкомога току-що им е отговорил:

— Сбогом, Билянке! Сбогом, Живко!

Братът и сестрата се гледат един друг и си казват:

— Останахме самички. Сън ли беше това или истина?

Но и двамата не могат да отговорят. Тогава отново прошепват:

— Благодарим ти, Всичкомога!

По една сълза капва върху ръката на всеки. И те не могат да разберат дали това са техните сълзи, с които благодарят на малкия вълшебник за добрината, или са сълзите на Всичкомога, честите сълзи на щастието, че е извършил нещо, за което децата цял живот ще му бъдат благодарни…