Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (15) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Тринадесета глава
Момчето, което рисуваше крава

— Стоййй! — извика Билянка.

Леглото спря близо до бордюра на нещо, което приличаше на тротоар. Казвам „приличаше“, защото плочите му бяха така разбити и така изпокъртени, че само човек с голяма фантазия би могъл да го сметне за истински тротоар.

— Какво ти стана? Защо спираш? — обезпокои се Живко.

— Не виждаш ли? Момче! Пионер!

До дъсчения стобор, с гръб към тримата пътешественици, наистина се бе изправило момче. То беше облечено чудновато. На главата си бе надянало вълнен чорап. Вместо риза беше навлякло панталона си, а вместо панталон бе обуло ризата си. Под коляното на левия му крак беше вързана пионерската връзка. Дясната обувка стоеше на левия му крак, а лявата — на десния.

То рисуваше на стобора, но и рисунката му беше чудновата. Уж бе нарисувало крава, ама не крава като крава, а някакво прилично на нея чудовище. Рогата й стърчеха на задницата, опашката и вимето й висяха под брадата.

Живко огледа това момче и с известно съмнение попита:

— Хм, по какво го позна, че е пионер?

— Как? Не виждаш ли? — учуди се Билянка. — Носи пионерска връзка!… Рисува нещо на оградата…

— Че пионери драскат ли по оградите? — каза Живко. — И под коляното ли се носи пионерската връзка?

— Няма значение — отвърна Билянка. — Не се впускай в подробности и не ставай дребнав. Може в тоя град редът да е такъв.

— И това ако е ред! — възмути се Живко. — Как ти се струва, Всичкомога? Единия си чорап обул на главата си вместо шапка, ризата си носи на мястото на панталоните, а панталоните на мястото на ризата, лявата обувка на десния крак, а дясната — на левия… Дармадановски ред… Ах, какво ли значеше думата дармадан? От баба съм я чувал…

Всичкомога не му отговори, а само усмихнат кимна с глава. Искаше вероятно да му каже: „Чакай, не бързай, нека видим как ще се развият събитията!“

Билянка поздрави непознатато момче:

— Добър ден, момченце!

То се извърна и огледа тримата пътешественици.

— Не „добър ден“, а „добър вечер“! — поправи то Билянка.

Билянка преглътна смутена и повтори след него:

— Добър вечер!

Но Живко не преглътна, а каза:

— И таз хубава! Слънцето грее, а той — „добър вечер“!

— Ами, разбира се! — обясни момчето. — Когато грее слънце, е вечер, тогава е тъмно, а когато не грее, е светло.

— У вас сигурно, когато са запалени, лампите тъмнеят, а когато са изгасени — светят? — запита Живко.

— Разбира се. Това знаят даже и чавдарчетата! — отвърна момчето.

— Браво на чавдарчетата! — подигра се Живко. — Да видим още какво знаят те. Моливът сигурно пише бяло, а листовете на тетрадката са черни?

— Точно така! — потвърди момчето.

— А в училище пишете на бялата дъска с черен тебешир!

— Да, да!

Живко се наклони към Билянка и тихо й прошепна:

— В тоя Дармадан вероятно на бабата викат дядо, а на дядото — баба…

Билянка, която се страхуваше да не обидят момчето, му отвърна също така тихо:

— Ти не се заяждай! Виж, че сме го разсърдили, а аз искам да отидем у тях на гости.

— Е, добре де, няма да се заяждам — успокои я Живко.

Билянка се обърна към момчето:

— Извинявай, момченце. Ние не познаваме вашия ред…

Живко въпреки даденото обещание не се стърпя и промърмори: „Ако на безредието викаха ред“… Но никой не го чу и Билянка продължи:

— … защото сме от един далечен град…

— Та нима някъде по света има друг ред? Нашият ред е най-хубавият! — каза момчето.

— Въпрос на вкус — вметна Живко.

— Какво рисуваш там, на оградата? — попита Билянка.

Момчето се изненада:

— Какво съм рисувал? Крава! Вие у вас нямате ли крави?

Живко пак промърмори така, че само Всичкомога да го чуе:

— Крава? Виж ти, тоя караконджо — крава!

— Крави имаме — рече Билянка. — Само че нашите крави не са точно такива като на твоята рисунка. Опашките на нашите крави са там, където ти си нарисувал рогата, а рогата — там, където ти си нарисувал опашката. Освен това вимето на нашите крави се намира между двата задни крака…

— В действителност — отговори момчето — и на нашите крави е така, както казваш ти, но когато се рисува, рогата им се слагат на мястото на опашката, а опашката и вимето под брадата. Така ни учат в училище.

— Хубаво училище! — обади се Живко. — За такава рисунка на мене биха ми писали двойка.

— Че ти не обичаш ли двойките? — учуди се момчето.

— Никак не ги обичам — призна си Живко. — Много ми са неприятни.

— Но какво по-хубаво от двойка! — рече момчето. — Тя е най-високата бележка.

— У вас може да е, но у нас хич не е на почит — каза Живко.

— Ние си нямаме никого във вашия град, момченце — започна Билянка. — Ще ни заведеш ли у вас да ти погостуваме?

Момченцето явно се зарадва, но неговият отговор озадачи Билянка:

— С най-голямо неудоволствие. Баба и дядо много няма да се зарадват на вашето посещение… Ние живеем ей тука близко, на оня край на града…

— Нещо… май че не разбирам — каза смутено Билянка.

— Хайде, хайде. Какво не разбираш? С неудоволствие значи с удоволствие. Много няма да се радват, значи много ще се радват, а ей тука близко, значи е-хе там, далече…

— Аха, сетих се! — зарадва се Билянка. — Хайде, момченце, седни тука далече до мене. Нали разрешаваш, Всичкомога?

— Разбира се, разбира се — каза Всичкомога.

Той поглади с ръка дългата си брада.

— Браво, Билянке, веднага схвана езика на дармаданци — похвали Живко сестра си.

— А коя е тая баба с вас? — попита момчето.

— Това не е баба, а дядо! — опита се да го поправи Билянка.

— Е, нищо де! Да речем, че съм баба! — засмя се Всичкомога.

— Аз пък побързах да те похваля. Нали ти казах, че тук на бабата викат дядо, а на дядото — баба! — каза Живко и се обърна към момчето: — Това е вълшебничката Всичкомога.

— Вълшебничка! — запляска момчето с ръце. — Много обичам вълшебнички. И аз искам да си имам една вълшебничка.

— Е, искаш — отговори Живко, — но вълшебнички така лесно не се намират… Ти в кой клас учиш?

— В седми.

— В седми? — зарадва се Билянка. — И ние сме в седми клас. Какво учите сега?

— Азбуката.

— Хм — смънка Живко. — Азбуката — в седми клас… А догодина в кой клас ще учиш?

— Много естествено — в шести!

— За нас това не е много естествено! — рече Живко. — А по-догодина?

— По-догодина ще уча в пети клас.

— Аха. Сега ми стана ясно — сети се Живко. — Още по-догодина ще учиш в четвърти клас и така нататък…

— Да — каза вълшебникът. — Сега, след като ви станаха ясни много неща, можем вече да тръгваме.

— Да тръгваме, да тръгваме! — зарадва се момчето. То, като всички момчета, изглежда че обичаше да се вози на каквото и да е. — Да знаете само каква хубава къща имаме…

— На коя улица е вашата къща? — попита Билянка.

— О, нашата къща е на много улици! — похвали се момчето.

— На много улици? — възкликна Живко.

Но време за чудене нямаше. Леглото потегли, прескачайки къщи и камиони, сякаш със сигурност знаеше къде се намира къщата на това непознато дармаданче…