Шестнадесета глава
Второто заминаване без сбогуване
— Ай, къде отидоха гостите? — изненада се момчето. — Дали не са избягали? А защо ще избягат? Какво лошо видяха от нас?
В това време Живко и Билянка вече се бяха настанили в своето вълшебно легло. Като видяха какви чудеса стават в тоя дом, те доста се поизплашиха.
— Да бягаме, Билянке — каза Живко.
— Да бягаме, Живко! — каза Билянка.
— Тия искат с люцерна да ни хранят! — каза Живко.
— И със сено, и с ярма! — каза Билянка.
— А може и яйца да ни поискат да снасяме! — каза Живко.
— Никак няма да се учудя, ако и това поискат! — каза Билянка.
И така, Живко каза това, Билянка каза онова, и дойдоха до решението да изчезват, да се спасяват от дармаданците. Затова и двамата изтичаха при Всичкомога и му извикаха в един глас:
— Да бягаме!
— И оттук ли ще бягаме? — попита Всичкомога.
— Бързо, бързо да бягаме!
— Но, Билянке, нали тоя ред ти харесваше?
— Какъв ти ред! — рече Билянка. — Това е най-голямото безредие на света… това е… истинска бъркотия.
— Бъркотия! — извика Живко. — Същински дармадан. Сетих се. Едната ни баба викаше: „Направили сте вкъщи дармадан!“ Значи всичко сме обърнали наопаки. Това значи дармадан.
— Е, като сте решили да бягаме, да бягаме! Нямам нищо против — рече Всичкомога.
Щом децата седнаха в леглото, вълшебникът отскубна един косъм от брадата си и тържествено изрече:
„Ала бала ница,
бял фасул в паница.
Ти, вълшебен наш креват,
отнеси ни в оня свят
с хубавия роден град
и любим, и познат,
с песни и цветя богат!“
Леглото сякаш това и чакаше. Сякаш и на него му бе омръзнал светът на лежиградци и дармаданци, и без втора покана се издигна високо-високо и пое към дома.
Дармаданчето, след като не откри Живко и Билянка в двора, след като видя, че го няма вълшебника с леглото, много се учуди:
— В земята ли потънаха? — рече си то и макар да не вярваше, че това е възможно, загледа да открие някъде дупка в земята.
— В небето ли се вдигнаха? — рече си пак, след като не откри никаква дупка в техния двор, и отправи взор към небето.
Тогава видя тримата пътешественици и му се доплака. На него много му се искаше да полети още малко с това вълшебно легло. То дори беше намислило да помоли вълшебника за това удоволствие, след като си свърши работата в къщи. Но сега леглото летеше заедно с неговите приятели, а малкият дармаданец си стоеше в къщи, в двора.
— Е-хей! Къде? — развика се той. — Нали искахте да ми погостувате? Тъкмо мислех да ви покажа всичко у нас…
Билянка се наведе над таблото на леглото и му отговори:
— Благодарим ти за гостоприемството! Достатъчно ти погостувахме. Бързаме да се върнем в къщи.
А Живко додаде:
— Много ви е объркан дармаданският ред. Даже и Билянка се възмути от него. Виж, че сте ни накарали да се върнем в първи клас… Никак няма да ни е приятно…
Момчето се тръшна на земята и заплака, защото, както казах, не се изпълни неговата мечта — да полети, макар и за малко, с вълшебното легло на Живко и Билянка.
— Не искате ли да отидем някъде другаде? — попита Всичкомога.
Той поглеждаше крадешком своите малки приятели и дяволито се усмихваше.
— Аз не искам! — каза Живко. — По-добре ми е у дома!
— И аз не искам! — каза Билянка. — У дома сигурно мама се тревожи за нас. По-скоро да се връщаме.
— Майка ви няма да разбере, че не сте си били в къщи — рече да ги успокои Всичкомога. — По вълшебен начин аз спрях времето и когато се върнете, все едно че не сте излизали нито за миг от вашата стая.
— Въпреки това! — каза Билянка. — За нас времето летеше и ние няма да забравим това, което ни се случи.
— Няма да го забравим! — каза и Живко. — Давай курс към дома, Всичкомога!
Но леглото много отдавна беше поело към дома. То беше невъодушевен предмет и не се месеше в разговорите на въодушевените предмети, но разбираше техните желания и бързаше да ги изпълни.
След като избягаха от Лежиград, без да се сбогуват, това беше второто и последно заминаване на Живко и Билянка без сбогуване…
