Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (10) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Осма глава
Двамата най-големи ленивци в Лежиград

Потокът от лежиградци все течеше и течеше.

Леглото едва си проправяше път между тях.

Най-после спряха до моста на една малка, но буйна и дълбока река. Всеки лежиградец, стигнал дотук, веднага затваряше очи. На самия мост, който не беше по-дълъг от двадесетина крачки, имаше двама души. Те лежаха на носилки. Сигурно ги бе домързяло да дойдат дотук и други хора ги бяха донесли.

— Какво ще става? — попита Билянка легналите наоколо граждани на Лежиград.

Никой не й отговори. Един, вероятно по-учтив от другите, извърна глава и с поглед посочи двамата върху носилките на моста. „Гледайте — искаше да каже той — и ще ви стане ясно.“

Нашите трима пътешественици разбраха, че от никого няма да получат отговор, и повече не питаха.

Скоро камбаните престанаха да бият, защото всички лежиградци се бяха събрали около моста. Към двамата ленивци приближи група добре облечени хора. Единият от тях, страшен дебелак, вървеше напред и носеше в ръката си жезъл. Той се наведе над ленивците и хубаво ги огледа.

— Този трябва да е кметът на Лежиград — каза Всичкомога.

Кметът проговори:

— Казват, че вие двамата сте най-големите ленивци на Лежиград.

Ленивците не се и помръднаха. Това ласкателство изглежда че не им направи никакво впечатление.

— Казват още — продължи кметът, — че откакто сте се родили, до ден-днешен не може да ви се събере и един час да сте стояли прави…

Ленивците не помръдваха.

— Искам да разбера дали това е истина — допълни кметът и се обърна към единия от тях. — Я ми кажи ти, за колко време можеш да преминеш от единия край на тоя мост до другия?

Ленивецът, към когото беше отправен въпросът, се понадигна, огледа моста и като се отпусна отново на носилката, бавно изрече:

— За един месец.

— За един месец! — учуди се Билянка. — Та това са само двадесет крачки. Аз ще ги измина за пет секунди.

— Е да, но ти забравяш, че както каза кметът, това са най-големите ленивци на Лежиград — отговори й Всичкомога. — Но чакай да видим какво ще отговори другият ленивец. Ето че той също надига глава, за да каже нещо.

Другият ленивец огледа моста с блуждаещ поглед, поусмихна се и рече подигравателно на приятеля си:

— Ама че опашата лъжа! Как не те е срам да лъжеш? За един месец щял да мине мост от двадесет крачки! Че ти да не си светкавица бе?

Даже и Живко избухна в смях:

— Ама че ленивци! Ако светкавицата изминаваше двадесет крачки за един месец, нямаше да й викат светкавица, а „бавнявница“ или по-добре — „лентяйница“…

Кметът даде знак на един от тия, дето го придружаваха. Той донесе една торба, пълна с нещо, и я остави пред краката му.

— Ето ви една торба с орехи — каза кметът на лентяите. — Давам ви срок един час да ги изядете. Ако не успеете, ще ви хвърля в реката!

Ленивците пак се понадигнаха, погледнаха торбата с орехите и единият попита:

— Орехите обелени ли са?

— Не са! — отговори кметът. — Вие сами ще си ги чупите и ще си ги белите.

— Да не съм луд? — каза лентяят. — Хвърляйте ме в реката! — и отново се отпусна в носилката.

Разговорът с кмета изглежда много го беше уморил и той веднага затвори очи.

Другият също се отпусна и едва проговори:

— Хвърляйте и мене! Нямам време да троша орехи!

Кметът се усмихна и се обърна към налягалите на земята лежиградци:

— Обявявам тия двамата за най-големите ленивци на града, най-достойните граждани на Лежиград, негова слава и гордост! Награждавам ги с медала „Безподобен лентяй — екстра степен“! Отсега нататък всички да им отдават заслужените почести! Назначавам им двама телохранители, които от време на време да ги обръщат от една страна на друга и да ги пазят от нахалните мухи. А сега вървете всички да спите!

Но никой не го послуша и не се помръдна от мястото си. Уморени да слушат, лежиградци заспаха там, където си бяха, и шумно захъркаха. И си бяха прави хората. Представете си, че на кмета му хрумне отново да ги вика за нещо! Трябва пак да се търкалят до моста и обратно.

Кметът и свитата му се отдалечиха.

Всичкомога подкара леглото над техните глави.

— Гледай ти, чудеса! — възхити се Живко. — Дават им медали за лентяйство!

— Че защо не? — каза Всичкомога. — Тия двамата напълно заслужават такива медали. Не се съгласиха да изядат орехите, защото не били обелени. Готови бяха дори да се простят с живота си…

— На тебе май че ти е мъчно, Живко! — намеси се Билянка.

— Защо да ми е мъчно?

— Защото конкуренцията е голяма. Ти медал няма да получиш…

Живко преглътна закачката, а Билянка продължи:

— Не мога да разбера какво се възхищавате от тия ленивци! Лентяи и толкоз! На мен никак не ми харесват. Аз предлагам да се махаме от тоя град.

— Но тук съвсем не е толкова лошо — настоя на своето Живко. — Важното е само да си намерим някое местенце и да си полегнем.

— Ще си полегнеш! — сопна му се Билянка. — А като огладнееш? Кой ще дойде да те нахрани? Няма я мама, няма го татко. Като си помисля, че сега е време за обед и в къщи вече слагат масата, чак ми се доплаква.

Билянка дори изтри една сълза от окото си.

— Е, ти пък се разциври! — рече Живко. — Голяма работа, като ги няма татко и мама. Да не мислиш, че в тоя град са останали без ресторант? Нашето вълшебно легло ще ни заведе до някои от тях, ще седнем там и ще си похапнем. Нали, Всичкомога?

Впрочем Живко бе вече огладнял. Отново споменът за вкусните гостби на неговата майка подразни апетита му. Той дори усети аромата на супа от картофи, на агнешко с пържен в масълце грах, а след това и на нещо сладко. Какво беше сладкото, не можа да си го представи. Може би палачинки с конфитюр, може би крем-шоколад или мляко с ориз. Той нямаше предпочитания. Еднакво обичаше и трите десерта…

На въпроса му Всичкомога кимна с глава:

— Разбира се, че ще трябва да потърсим ресторант. Време е да похапнем.

Билянка нищо не каза. Тя беше изгубила вяра в Лежиград. Никак нямаше да се учуди, ако в тоя град не се намери ресторант. Тя беше видяла хора да спят и да лежат, но никого не видя да яде. Може би наистина лежиградци се хранеха само със сън!

Всичкомога умело направляваше леглото. То се движеше бавно и нашите пътешественици имаха възможност да четат табелите на магазините. А те бяха най-чудновати.

Ето тук магазин с фирма „Нищоняма“, ето там друг, на който пише: „Магазин без купувачи“, ето трети с табела „Магазин без стока“.

В края на улицата се мярна надпис „Ресторант“.

Живко подскочи от радост и за малко не падна от леглото.

— Ето. Нали ви казах, че има ресторант! — завика той. — Може ли град без ресторант? Сега ще влезем тук и ще си похапнем хубавичко.

Но Билянка не сподели радостта му, а Всичкомога се усмихваше загадъчно под мустак…