Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (9)

9

Зак успя да запази маската на спокойствие, която беше поставил на лицето си за пред другите, чак докато вратата на определената му стая не се затвори зад гърба му. Най-накрая, останал сам, той пусна мешката си на пода и приседна на края на леглото. Едва забеляза пищната мебелировка и красивите цветове. Единственото, което виждаше, беше, че ръцете му треперят. Започна да свива и отпуска юмруците си с надеждата да ги спре.

Малката му сестричка беше отвлечена.

— Не — прошепна той вбесено. Не можеше да си позволи да я загуби. По един или друг начин той се грижеше за нея още от деня, в който майка му я беше сложила в ръцете му, а после беше качила и двама им на един самолет. Не можеше, нямаше да я загуби.

Само че май не се беше справил блестящо с грижите си за нея, а? Може би Лили беше права. Може би се беше съсредоточил над грешните неща. Например мнението му за онзи Бомонт. Излизаше, че все пак не е преследвал само парите на Глинис. А дори и да е изведнъж това не изглеждаше като най-ужасното възможно нещо на света. Зак имаше достатъчно пари — с удоволствие би осигурявал малката си сестричка и всеки, който е завладял сърцето й. По дяволите, би дал всеки скапан цент, който притежаваше, ако това щеше да я върне невредима у дома.

На всичкото отгоре това не беше единствената му вина спрямо нея. Той с готовност се отказа от грижите за сестра си веднага щом навърши осемнадесет и напусна дома. Прехвърли отговорността за нея на друг без изобщо да се замисли и нито веднъж не си направи труда да се увери, дали дядо й я е научил на елементарните неща от живота.

Нито пък се опита да я опознае, когато пак я взе под крилото си след смъртта на дядо си. Беше толкова зает да я пази от измамниците, които преследваха наследството й, че пренебрегна възможността наивността й да я прави толкова уязвима.

Беше си вадил заключения за Глинис, без да отдели време да опознае човека, в който се е превърнала с годините. А сега имаше реална опасност никога повече да не я види.

Не! Зак скочи на крака със стиснати зъби. Не, за бога, няма такъв вариант, така че дори не си го помисляй! Щеше да си върне Глини. И Бомонт също, ако това щеше да я направи щастлива. Проклет да е, ако загуби още някой, на когото държи — беше преживял твърде много раздели в досегашния си живот. Загуби родителите си, баба си и повече приятели, с които се беше бил рамо до рамо, отколкото можеше да преброи на пръсти. Тогава не можеше да направи нищо, за да промени обстоятелствата. Но сега щеше да обърне земята, ако трябва, за да намери сестра си.

Е, не беше започнал много добре. Трябваше да настоява да се обадят на полицията още щом разбра за отвличането. Обаче тогава цялото му внимание беше насочено към това да не го изритат от къщата, защото така щеше да загуби контрол над ситуацията. Утре сутринта щеше да поправи това. Междувременно и той имаше своите източници.

Вдигна телефона, поставен на нощното шкафче, и набра номера на кредитната си карта с една ръка, докато с другата ровеше в мешката за тефтерчето си с телефони.

Малко по-късно от другата страна на линията телефонът иззвъня три пъти, преди да се включи телефонният секретар. Прозвуча гласът на приятеля му Купър Блексток, който казваше да му оставят съобщение. След това записът беше рязко прекъснат от ядосано ръмжене.

— К’во искаш?

Зак погледна часовника и се намръщи.

— По дяволите, Куп. Извинявай. Не знаех, че е толкова късно.

— Зак — гласът на Куп стана значително по-дружелюбен. — Ти ли си?

— Да.

— Полунощ, копеле такова. Какво става с теб? Чух, че сестра ти била взела някаква невероятна мацка да живее с нея. Мисля, че Ракетата е изровил някаква информация за нея, но не иска да я сподели с мен, така че ще ти дам да говориш с него. Не е ли това върхът? Кой би се сетил, че оня тип, който винаги ни разказваше повече подробности за сексуалния си живот, отколкото сме искали да знаем, сега е станат толкова дискретен.

— Куп…

— Да, знам — приятелският му смях избоботи по линията. — Даже Питър Пан пораства в един момент. Да се върнем на сестра ти, Ракетата ми каза, че била избягала с някакъв мъж. Намери ли ги вече?

Зак стисна слушалката. Изведнъж осъзна, че не иска да изрича ужасните думи на глас, защото това сякаш щеше да ги направи по-истински. За съжаление нямаше друг начин.

— Имам проблем, тук, Леден. Намирам се в къщата на гаджето й на остров Оркас, изглежда Глини и Бомонт са били отвлечени на път за насам.

— Какво? — веселостта се изпари от гласа на Куп. — Исусе! Как мога да ти помогна?

— Предполагам, няма шанс да си интервюирал някой от сиатълското ФБР за някоя от книгите си?

— Не, човече, съжалявам. Нямам никаква връзка там.

— Тогава по-добре ми дай Джон. Имам нужда от неговите източници.

— Ей сега, изчакай секунда.

Зак го чу да вика Ракетата, а след това явно тихичко му обясни каква е ситуацията, защото Джон взе слушалка след минута и започна направо.

— Ще се обадя в сиатълското ФБР, Зак. Ще разбера от оперативните агенти дали тези от частта за освобождаване на заложници са дискретни и може ли да се разчита на тях. Да не се окажат някои от онези задници, които държат повече да си видят името във вестника, отколкото да осигурят безопасността на отвлечените.

Тази подробност беше много важна. Повечето от жертвите на отвличания, с които Зак се беше занимавал, бяха военни, така че не беше имал много вземане-даване с ФБР. Но частта му беше освобождавала достатъчно похитени посланици и бизнесмени, за да знае, че понякога само от специалния агент зависи дали жертвата ще се прибере вкъщи жива и здрава или в найлонов чувал. Възможността да остави живота на сестра си в ръцете на някои такъв мръсник, гонещ единствено известност, вледени кръвта във вените му.

Сякаш беше прочел мислите му. Джон зададе следващия си въпрос делово, дори рязко.

— Разкажи ми подробностите, за да реша какво друго трябва да се направи.

Зак изрецитира всичко, което знаеше, все едно докладваше пред по-висш офицер, а Ракетата слушаше безмълвно. Обади се отново едва, когато разказът свърши.

— Искаш да ми кажеш, че основната жертва е Бомонт ли? — изрече той с преднамерено безразличен тон.

— Тъй вярно — отговори Зак, след което реши да хване направо бика за рогата. — Смешно, нали? На фона на моите обвинения срещу него.

— Да, явно напоследък ти се случват доста смешни неща.

Каквото и да искаше да каже с това. Обикновено Зак би настоявал да разбере. Освен това би доловил странната нотка в гласа на Джон и би го измъчвал безмилостно, докато не разбере какво значи. Но точно в този момент имаше много по-важни неща, за които да мисли.

— Имаш ли хора, с които да ме свържеш? Знам, че това е извън обичайната ти сфера на дейност, но наистина трябва да знам, ако се носят слухове за други подобни случаи — той прекара пръсти през косата си. — Господи, Джон, започвам съвсем на сляпо. Дори не знам къде точно са били отвлечени Глинис и приятелят й. Може да е навсякъде по пътя от вкъщи дотук. Майката на момчето беше изпаднала в истерия и не можа да ми даде достатъчно информация.

— В такъв случай да се надяваме, че е обърнала вече едно-две питиета, което ще й гарантира добър сън. А утре сутринта вече ще се е поуспокоила и ще разбереш повече — каза Джон. — Междувременно е добре и ти да се опиташ да си починеш, а аз ще се поразровя тук-таме да видя какво мога да науча. Остави ми телефон, на който мога да те намеря. Не, чакай, това не е добра идея — вие ще искате линията да е свободна, за да могат похитителите да се обадят. Исусе. Зак, трябва най-накрая да довлечеш задника си в двадесет и първи век — ти сигурно си единствения ми познат, който няма клетъчен телефон. Но, нищо де, няма значение — промърмори той и Зак можеше да се закълне, че почти надушва как нервните му клетки правят контакт. — Тази работа можем да я оправим. Обади ми се утре преди обед и ще ти кажа какво съм научил.

— Благодаря ти, Джон — благодарността, която звучеше в гласа му, беше искрена и неподправена. За да прикрие смущаващата сила на емоциите си, Зак се прокашля и додаде весело: — Направо бих те мляснал по устните.

— Не и в този живот, приятелче — Джон изведнъж стана сериозен. — Не се отчайвай, Закария. И ако с Куп ти трябваме там, веднага ни кажи. Той каза, че сме на около пет часа път с кола. Какво?

Зак чу забързан шепот на другия край на линията и после пак гласа на Джон в слушалката.

— Ледения каза, че можем да стигнем много по-бързо, ако наемем чартър. Така че ако имаш нужда от нас, само се обади.

Когато след малко се сбогува и затвори, Зак се чувстваше много по-добре. Реално нямаше причина, защото не беше много по-близо до целта си — да върне Глинис — отколкото беше преди десетина минути. Но поне беше задействал нещата, а и беше успокоително да поговориш с приятели.

Известно време крачи из стаята, а после започна да се приготвя за лягане. Не очакваше да може да заспи, но така поне имаше някаква цел. След като се съблече по боксери, той взе тоалетната си чантичка и се запъти към банята. На прага й внезапно се спря. Чудесно! Пак страхотният му късмет. Не стига, че с Лили им дадоха съседни стаи, ами и банята им беше обща. И тя явно я беше използвала точно преди него. Вътре беше топло, пълно с пара и ухаеше едва доловимо на дамски парфюм, а нещата й вече бяха пръснати по цялата поличка. Докато стоеше и се взираше в бъркотията, Зак си спомни думите на Куп, че Джон бил събрал информация за нея. Беше забравил да попита за това. Не беше в негов стил да изпуска детайли.

После раменете му лекичко потрепериха. Голяма работа! Ще разбере информацията утре. Той се пресегна и взе едно луксозно изглеждащо бурканче, обърна го наопаки и се загледа в етикета. След това отви капака му и помириса съдържанието, преди да го върне обратно там, откъдето го беше взел. До него имаше блестяща златна тубичка. По дяволите! Завъртя объркано глава, когато, без да иска изстиска цялото й съдържание — яркочервено червило. Жените винаги мъкнат милиони боклуци с тях. Неговата тоалетна чантичка беше издържана в съвсем спартански стил.

Внимателно върна колкото можа от червилото, а другото избърса. После отстъпи една крачка назад с вдигнати ръце, за да не прави други бели. Извади от собствената си чантичка четка и паста, изми си зъбите и изпи три аспирина. Докато се взираше в мократа хавлия, простряна на пръчката за завесата, обграждаща банята, и в сложната система с масажор, той реши да отложи къпането за следващия ден.

Но около четири сутринта, след като вече се беше изморил да се върти от едната си страна на другата, той все пак стана и си взе дълъг горещ душ. Когато най-накрая сънят го обори, беше минато пет часа.

 

 

Слънцето изгаряше главата му, а настилката на самолетната писта под краката му се бе размекнала в ужасната африканска жега. Беше му студено, беше потен и ръцете го боляха да държи петмесечната си по-малка сестричка. Тя го беше олигавила целия, непрекъснато дъвчеше капака на джоба му и всеки път, когато пухкавото й телце се опреше в него, жега като в пещ опарваше бялата му памучна риза и маскировъчните му шорти и оставяше отвратителни мокри петна. За капак на всичко, ухапаното от насекомо на левия му крак, точно под ритащото й стъпалце, сърбеше до побъркване. Стомахът му се свиваше от притеснение толкова силно, че той се притесняваше да не повърне.

Зак преглътна, за да овладее гаденето, и като пренебрегна отвратителното си състояние, вдигна глава и се втренчи в родителите си.

— Не ме карайте да си тръгвам оттук — примоли се той за последен път. Те го отпращаха далеч от единственото място, което чувстваше като дом, и той би дал и направил всичко на света, за да ги накара да променят решението си. — Стюардесите могат да се грижат за Глини.

Той погледна умолително баща си, а след това и майка си. Когато я видя, че си гледа часовника, разбра, че изобщо не беше чула думите му, сякаш беше глуха. Така че той насочи всичките си усилия към баща си.

— Моля те, татко. Ти сам каза, че дядо ще чака на летището. Нека стюардесите му предадат Глини. Не е нужно и аз да отивам.

— Синко, тя ще расте в чужда земя, а ти си по-големият й брат. Разчитам на теб да я пазиш.

Зак издаде напред долната си устна.

— Не е честно! Аз съм на единадесет, какво мога да направя? Да не би да познавам това място, Филаделфия, както равнините тук. То е територия на дядо. Нека той се грижи за безопасността на Глини.

— Разбира се, че ще се грижи. Но той остарява, така че тя ще има нужда и от твоята сила и енергия.

— Но ако дядо е стар, не мислите ли, че две деца ще му дойдат прекалено много? Момичетата се гледат по-лесно — пратете му само Глини. Момчетата само създават проблеми и изморяват хората — знаеше това със сигурност, защото майка му го повтаряше постоянно.

Тя вече му се намръщи.

— Не спори с баща си. Ти също си тръгваш и това е краят на този разговор — майка му се наведе и го целуна по челото, а той затвори очи, за да се наслади по-пълно на тази необичайна милувка. Докато се изправяше, тя приглади една паднала над очите му къдрица. — Няма да е толкова зле, скъпи.

После погледна баща му.

— Питър, трябва да тръгваме. Искам да прочета онова приложение, което остана в селото. Закария, дръж се добре, когато стигнете при баба и дядо. Грижи се за сестра си. Скоро ще дойдем да ви видим.

Изведнъж Зак се оказа вече на самолета, а проклетото бебе дъвчеше джоба му, докато той притискаше лице към прозореца. Видя, че родителите му си тръгнаха преди самолетът даже да се е насочил към пистата. Той отклони поглед от техните отдалечаващи се гърбове, погледна сестра си и горчив яд се надигна в гърлото му. За всичко беше виновна тя. Всичко вървеше прекрасно, преди тя да се роди. Ако не беше тя…

Но когато устничките й се разтрепериха и тя започна да хленчи, когато самолетът профуча над пистата и се издигна в небето, той я притисна към себе си, за да я успокои. Малките й мокри ръчички се обвиха около врата му, той я гушна още по-здраво и зашепна в ухото й успокоителни думички, докато гледаше как всичко, което познава и обича, се смалява до размера на монета, а после изчезва.

 

 

С едно рязко вдишване Зак се събуди. Премигна няколко пъти, очите му пареха от непролятите сълзи, а стомахът му се свиваше от познатото чувство за изоставеност. Той полежа така, загледан в тавана, като поемаше дълбоко въздух и го издишаше на равни интервали, за да свали ускорения си пулс до нормални стойности.

Господи… Като дете беше преживявал този момент в толкова много от сънищата си, че накрая беше спрял да ги брои. Самотата беше начина му на живот през онези години, когато единствено милото отношение на баба му и смехът на сестра му намаляваха усещането за изолираност. Обещанието на мама да дойде да ги види се беше оказало въздух под натягане.

През първата и даже през втората година в онова омразно филаделфийско имение той се беше надявал родителите им да се появят внезапно и да признаят, че са направили грешка, като ги изпратиха с Глини там. После обаче той порасна и заряза детинските си мечти. Родителите му бяха пробутали бремето на родителството на баба и дядо. Бяха си направили труда да ги навестят всичко на всичко четири пъти и дори тогава не се опитаха да скрият нетърпението си да се приберат обратно при работата си. Съдбата на група непознати в далечно африканско село видимо значеше повече за тях, отколкото той и Глини.

Но това беше тогава. Той вече от много отдавна не беше уплашено единадесетгодишно момче. Бяха минали години откакто се събуждаше разплакан като бебе за нещо, случило се толкова отдавна, че почти не си го спомняше — освен в сънищата си.

Раздразнен, Зак се претърколи и погледна часовника. Седем и четиридесет и пет. Не беше поспал дори три часа. Но имаше работа за вършене, така че стана и отиде в банята, където си взе няколко аспирина и ги сложи в чаша вода да се разтварят. Нямаше нужда да е психоаналитик, за да разбере какво е предизвикало този сън отново след толкова години. Лицето, което го гледаше в огледалото, беше мрачно. Той се пресегна за самобръсначката си и за малката опаковка гел за бръснене, която си носеше. За пореден път беше изоставил сестра си, но сега със сериозни последици — на живот и смърт.

Но провалът му този път не беше окончателен и той възнамеряваше да направи всичко възможно, за да оправи нещата изцяло. Десет минути по-късно Зак вече излизаше от стаята си.

Като слезе по стълбите, видя по-невзрачната от двете сестри, с които се бе запознал предната вечер, да минава през фоайето, понесла пълен поднос. Тя погледна нагоре и така се стресна, че нещата на подноса се изместиха със заплашителен трясък.

— О, боже мой — възкликна тя. — Стресна ме.

— Извинявай. Дай да ти помогна — той взе подноса. — Ти беше Джесика, нали?

— Да. Точно носех закуската в трапезарията — тя погледна към подноса и направи физиономия. — Нищо й няма. Ще се присъединиш ли към нас?

— С удоволствие — той я последва в стаята насреща. Мисис Бомонт и Ричард седяха на дълга маса от черешово дърво; вдигнаха глави при неговото влизане и измъчено му пожелаха добро утро.

Джесика го насочи към един бюфет, където разтовари подноса от товара му — кани с мляко и портокалов сок, малка сребърна табличка с препечени филийки и кристална купа конфитюр.

— Страхувам се, че не е кой знае колко — тя махна към една витрина с чинии и купи. — Но там има овесени ядки, ако искаш и прясно кафе.

— Благодаря — Зак вдигна рамене. Никак не му се ядеше, но предполагаше, че някоя и друга хапка би облекчила главоболието му. Той остави подноса, сложи лъжица конфитюр върху една препечена филийка, наля си чаша кафе и занесе всичко това на масата.

Изяде си сандвича и се загледа в мисис Бомонт, докато пиеше кафето си на малки глътки.

— Изглеждате по-отпочинала от вчера — отбеляза той. — Готова ли сте да обсъдим стратегията, с която да си върнем Глинис и Дейвид?

— Разбира се — кимна му величествено тя.

— Добре. Тогава първото нещо, което трябва да направим, е да уведомим властите.

В държанието й веднага се промъкна паника.

— Не!

— Мисис Бо…

— Сам видяхте бележката. Пишат, че ще убият Дейвид, ако се обадим на полицията!

Пишеше, че ще убият и Дейвид, и Глинис. Зак не беше във възторг, че пренебрегваха опасността, в която е сестра му, но обузда раздразнението си. Мисис Бомонт не се контролираше толкова добре, колкото беше помислил преди малко.

— Това е стандартен елемент за този вид престъпления, госпожо — търпеливо я осведоми той. — Разбира се, че те не искат полицията да се намесва — шансовете да бъдат заловени в такъв случай се повишават многократно.

— Пишат, че ще го убият!

— Ги — твърдо я поправи Зак. — Ще ги убият. Животът не само на вашия син е в опасност.

Той разтърси глава и започна по-меко:

— Но не това е въпросът. Тази заплаха е начин за всяване на страх, измислен именно, за да не ви позволи да се обадите в полицията, или в случая — тъй като те може би са в друг щат — във ФБР. В исторически аспект жертвите винаги са имали по-големи шансове, когато и полицията се занимава със случая. Трябва да информираме властите.

— Не.

— Да — изръмжа той решително. — Това не подлежи на обсъждане.

— Как смееш да ми казваш, че нещо не подлежи на обсъждане, младежо! Няма да изложа милия ми Дейвид на риск. А ако въпреки възраженията ми се обадиш в полицията, аз ще… ще… — тя се замисли за момент, за да намери достатъчно страшна заплаха, после вдигна брадичка и го погледна в очите. — Ще отрека, че са били отвлечени!

Зак замръзна.

— Какво ще направите? — попита с опасно спокоен тон.

— Ще кажа на полицаите, че нямам представа за какво говориш. И ще ги помоля да те изгонят от имението.

Отне му огромни усилия да не стане от стола. Искаше да се пресегне през масата и да я хване за врата. Не беше ли комично? Обиждали го бяха най-добрите, беше попадал на инструктори, които му крещяха в лицето, че не струва колкото лайната по обувките им. Никога не бяха предизвикали у него реакция, по-голяма от премигване. А тази жена на средна възраст опъна нервите му до крайност.

Но дори при това положение не му беше сега времето да действа прибързано. Той пое няколко пъти бавно и дълбоко дъх.

— Това ще е грешка, госпожо — тихо и авторитетно поде той. — На кого от двамата смятате, че биха повярвали? На една истерична майка или на човек, който през целия си живот се е занимават с такива ситуации? Но по-важното, мисис Бомонт, е, че ако ме отстраните, ще изложите сина си и сестра ми на излишен риск. Идеята е да намалим риска, на който те вече са изложени, а не да го увеличаваме.

— Моля те, лельо Морийн — обади се Джесика с тих свенлив глас. — Мисля, че трябва да го изслушаш.

— Защо? — попита кисело мисис Бомонт. — Защо той да е по-квалифициран от Ричард, например?

Тя луда ли беше? Зак я зяпна невярващо за момент, преди да успее да възвърне на лицето си непроницаемия вид, изразяващ единствено студен професионализъм. Когато проговори, гласът му беше тих.

— Заради единадесетте години в морската пехота, госпожо, през които по-голяма част от работата ми беше да спасявам отвлечени за заложници хора.

— Да, но…

— И извинете, че ви го напомням, но вчера ми отне по-малко от минута да обезоръжа племенника ви. Какво ви кара да мислите, че той би се справил по-добре с престъпниците?

Бузите на Ричард почервеняха, но — трябва да му се признае — потупа леля си по ръката и каза:

— Той има право, скъпа.

Устните й потрепериха, но погледът й продължи да бъде упорит.

— Няма да се обаждаме на полицията.

— Добре — съгласи се Зак. — Няма да им се обаждаме.

За сега. Той разбра, че тя смята, че по този начин ще развалят сделката с похитителите. Така че, ако се обадеше на федералните, въпреки протестите й, това може сериозно да увеличи опасността за Глини и Дейвид. Реши да отстъпи днес, да разбере какво е открил Ракетата и да постави въпроса отново утре.

— Но разберете, че с проблема ще се занимавам аз. И за това няма да спорим. Аз имам най-голям шанс да върна Дейвид и Глини невредими вкъщи — той я изгледа твърдо. — Разбрахме ли се?

Тя кимна неохотно, но все пак показа, че е съгласна, и Зак продължи деловито:

— Добре. Тогава да си изясним някои основни правила. Не ми пука кой ще вдига телефона, но никои няма да говори с похитителите, освен мен.

— Но ако това ги ядоса? Те може да наранят Дейвид.

Тя започваше сериозно да го вбесява. Колко й трябваше на тази жена, за да разбере, че не само нейният скъпоценен Дейвид можеше да пострада?

Но той си наложи да успокои гласа си.

— Няма да се ядосат, ако ги подхванете правилно. Направете се, че сте камериерката, че сте иконома, че не знаете английски — изгледа всеки член на семейството с най-авторитетния си слушайте ме и го правете добре сержантски поглед. — Правете каквото искате. Но ако ме няма до телефона, накарайте ги да чакат и ме намерете.