Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (12)

12

Зак изруга и тръгна към стълбището с огромни крачки. Какво, по дяволите, му ставаше? Беше добре обучен в стратегията при такъв тип престъпления, но когато собствената му сестра беше в лапите на похитители и той трябваше да стои ако не плътно до телефона, то поне някъде наблизо, какво правеше? Целуваше Лили Морисет, ето какво! Той се ядоса не само на себе си и на похитителите, но и на нея, задето беше такова постоянно изкушение. И все пак…

Не Лили беше уредила тази разгорещена сцена. Не тя беше казала: Искам да те целуна. И не тя беше го сграбчила и притиснала към най-близката стена. Този път вината е само твоя, каубой.

Голяма грешка. Голяма, голяма грешка. Дори и така да беше, Зак откри, че не може изцяло да съжалява, че беше опитал нещо така прекрасно като устните й. Макар да беше постъпил безотговорно.

Като стигна до края на стълбището, той се позабави и се обърна, защото чу потропването на малките й крачета след себе си. Тя го настигна почти веднага, но беше леко задъхана — без съмнение от тичането след него по стълбите, обута в тези нейни глупави обувки. Тя неуверено се спря на стъпалото преди неговото, така че сега имаха по-малка разлика в ръста от обикновено, и се втренчи в него — с горящи розови бузи, разрошена коса и виновен поглед.

Той хвана брадичката й.

— Добре ли си? — не можа да се сдържи да не погали леко с палец долната й устна. Беше мека и влажна.

Тя кимна.

— Добре — Зак я пусна и докато вървеше към салона направи това, което го бяха учили през годините във военните школи: съсредоточи се само върху най-важното в момента, а нея изкара от ума си.

Мисис Бомонт беше вече там и пак беше изпаднала в истерия. Той стисна зъби от яд — последното, което им трябваше, беше похитителите да чуят паниката й. Отвори уста, за да й каже да замълчи, но рязко я затвори, когато погледна телефона и видя, че точно в този момент това не е проблем.

Слушалката спокойно си стоеше на мястото.

С озадачен вид Зак лекичко се обърна към нея.

— Какво е това, по дяволите?

— Опитах се да го задържа, докато дойдеш — разплака се тя. — Опитах се, наистина.

— Така е, опита се — потвърди Касиди, влизайки заедно с Лили в стаята. — Каза му, че е камериерката и така нататък.

Тя поклати глава, сякаш принизяването до такова ниско ниво с каквато и да било цел беше абсолютно неразбираемо за нея, и се доближи към него.

— Освен това ме изпрати да те намеря. И казвам ти — тя се пресегна и прокара нокът от началото на шията до края на гръдния му кош, — не съм бягала толкова бързо от… е, никога не съм бягала толкова бързо.

Нокътят й продължи пътя си по целия му плосък корем. Зак сграбчи ръката й точно преди да стигне до колана му и я притисна към собствения й корем.

— Госпожице, не ми губи времето — той се обърна към мисис Бомонт, игнорирайки гнева, който внезапно беше заменил прелъстителното изражение на лицето на Касиди. Първо трябваше да се справи със собствения си гняв — как да е, успя да го преглътне. Не му беше сега времето. Истината беше, че ако в този момент самият той се вгледаше в душата си, щеше да открие, че напоследък показва яда си доста често и в най-неподходящото време.

Зак преглътна една ругатня, после една въздишка и честно си призна, че не се беше справил със ситуацията по най-добрия възможен начин. Беше водач на рота от толкова дълго време, че някак си беше забравил, че една жена на средна възраст няма нищо общо с войскова част — не може просто да я стегнеш и тя да влезе във форма. Пред него стоеше обезумяла майка и той изобщо не трябваше да приема лично нейната незаинтересованост към съдбата на сестра му. Самият Зак беше втрещен от факта, че изведнъж се оказа от страната на жертвата, а той все пак имаше представа от тактиката на похитителите. Дори не можеше да си представи колко ужасена е тази жена. Така че той спря грубите думи, напиращи на върха на езика му, и я попита внимателно:

— Опитахте ли се да ги убедите, че сте камериерката?

— Да. Наистина се опитах, Зак, но той каза не дрънкай глупости, стара кучко и използва и други мръсни думи и ме притискаше, и притискаше да му кажа коя съм. Разказваше ми отново и отново какво ще направи с Дейвид, ако не си призная коя съм и не правя точно каквото ми каже. Толкова се обърках, че не знаех какво правя.

Лицето й беше толкова бледо, а дишането й толкова учестено и повърхностно, че Зак пристъпи към нея и започна да разтрива раменете й с ръце.

— Поемете дъх бавно и дълбоко, мисис Би — каза той. — Искам да ме слушате внимателно. Вие сте дала всичко от себе си и никой не може да иска повече от вас. Спомнете си какво ви казах за тактиката им. Похитителят иска вие да сте объркана и уплашена, така че нека да не му позволяваме да го постигне. Ако ме слушате, можем да го победим.

Тя го гледаше тъжно и в погледа й се четеше молба.

— Ще си върнем Глинис и Дейвид обратно — каза й той уверено — и можете да заложите всичките си пари на това. Точно така — продължи, когато тя най-после пое достатъчно дълбоко дъх. — Вдишвайте. Още веднъж.

След като дишането й се успокои и лицето й възвърна цвета си, той отстъпи назад.

— Кажете ми колкото се може по-подробно всичко, което си спомняте от разговора. Може да пропуснете това, което току-що ми разказахте — бързо добави Зак, когато дишането й се ускори и тя пак започна да се задъхва. — Например със сигурност ли говорихте с мъж?

— Да, разбира с… — тя го погледна объркано. — Тоест, аз така предположих. Но всъщност той през цялото време само шепнеше.

— Значи не е невъзможно да е била жена?

— Не, но… — тя прекъсна изречението си като махна с ръка, сякаш да отпъди възраженията си. — Няма значение. Ще ме помислиш за глупава.

— Въпреки това ми кажете.

— Ами… просто имам чувството, че беше мъж — тя започна леко да се изчервява. — Казах ти, че е глупаво.

— Не е точно така. Аз съм войник, госпожо, и никога не пренебрегвам тези неща. Често шестото чувство, или женската интуиция, или както искате го наречете, всъщност представлява комплекс от наблюдения, които не могат да се назоват с думи, но които подсъзнанието отчита и подрежда. Тъй че, засега, ще се доверим на вашето чувство и ще приемем, че похитителят е мъж. Предяви ли някакви искания?

Ароматът на Лили достигна до него наносекунда, преди да види как ръката й с перфектен маникюр подава на по-възрастната жена чаша кафе.

— Заповядайте, мисис Би, налях ви го от термоса в трапезарията. Горещо и освежително. Пийнете си — кофеинът ще ви подейства добре.

— Благодаря…

Мисис Бомонт обви с ръце чашката от толкова тънък порцелан, че със същия успех можеше да е направена от яйчена черупка. Въпреки че не отпи веднага от кафето, явно дори само топлината, която се излъчваше от чашката, я успокояваше. За малко се втренчи в кафето, сякаш беше хипнотизирана, после вдигна поглед към Зак.

— Той каза, че иска един милион долара и то в дребни банкноти. Да няма по-едри от петдесетачки.

— Имате ли толкова пари? — ако тя нямаше, той можеше да продаде известна част от имуществото на семейство Тейлър, за да съберат сумата.

Тя кимна.

— Да. Но най-вероятно ще отнеме няколко дни да ликвидираме част от бизнеса, за да можем да съберем толкова пари накуп. Кристъфър и Ричард са по-наясно от мен с тези неща.

— Казахте ли на похитителя, че ще ви трябват няколко дни?

— Да.

— Какво ви отговори той? — без съмнение описание на всички болезнени неща, които ще направи на сина й, ако не побърза. Стремежът му би трябвало да е да я държи на нокти през цялото време — това беше стандартна процедура при тези копелета. Зак можеше да се закълне, че някъде съществува 101 стратегии за отвличане, който съветва мръсниците винаги да държат семейството на жертвата под напрежение, независимо, че в девет от десет случая им дават достатъчно време да съберат парите.

— Каза ми, че имаме пет дни да намерим парите.

— Каза ви, че… — той млъкна насред изречението, за да прикрие недоверието си, и продължи вече по-спокойно: — Това е добра новина. Наистина, даже чудесна.

Тогава защо стомахът му се свиваше от притеснение?

Най-вероятно, защото по природа си подозрително копеле, приятел. Но все пак… пет дни? Той изправи рамене и се опита да се убеди, че само защото това се различава от обичайната процедура, не значи, че е съмнително.

Само че усетът му не беше го подвеждал никога досега, когато му казваше, че нещо не е наред. Пък и той беше последният човек, който ще тръгне да се самозаблуждава, че мъчителното чувство е предизвикано от факта, че е с вързани ръце, докато похитителите не се обадят отново.

Той тръгна да излиза от стаята, но след няколко крачки се обърна.

— Кристъфър и Ричард още ли са тук?

— Да, със сигурност.

— Трябват ми тук долу.

Мисис Бомонт го погледна почти по детски щастлива, че има какво да прави и бързо се запъти към телефона. Вдигна слушалката, прокара пръст по бутоните и натисна един.

Докато я гледаше Зак за първи път осъзна, че телефонната система на къщата е от онези, които човек обикновено вижда в офисите. Ефикасно за имение с такива размери. Тя забързано информира някого, че похитителят се е обадил, после затвори, натисна друг бутон и заговори също толкова бързо на някой друг. След секунда остави слушалката и кимна към Зак.

— Ще слязат след минута.

Докато чакаха Лили да донесе и на него чаша кафе, и той отиде до френските прозорци да позяпа моравата, докато отпива на малки глътки. Не беше забелязал кога е започнало да вали, но навън упорит ситен дъжд превръщаше всичко в сива мъгла. Мебелите на верандата бяха подгизнали, а скалите и проливът бяха забулени от мъглата.

Ричард влетя задъхан малко по-късно, а веднага след него влезе и Кристъфър, който водеше след себе си Джесика. Тъй като Морийн им беше казала само основното, сега Зак трябваше да им разкаже всички подробности за случилото се. Веднага след това Ричард отиде да донесе счетоводните книги, а Кристъфър се качи да вземе лаптопа си. Като се върнаха, седнаха един до друг, за да уточнят кои аспекти на бизнеса могат да бъдат ликвидирани и колко време ще отнеме това. Зак ги наблюдава известно време, после започна да обикаля из стаята като тайно разглеждаше обстановката в семейството.

И двамата бяха видимо висококвалифицирани и образовани, но явно Кристъфър имаше по-ясна идея какво може да бъде продадено и без дискусии пое водещата роля. Ричард не даваше вид да има претенции към семейната йерархия, но все пак Зак си отбеляза да запомни този факт.

На другия край на стаята, на един тапициран стол близо до камината, беше седнала Касиди и прелистваше някакво списание. Краката й бяха кръстосани и единият се люлееше небрежно във въздуха. Джесика се занимаваше с леля си на кушетката и явно беше приковала вниманието й с това, което й говореше тихо.

И най-накрая Лили. Разбира се, тя не беше част от семейството, но пък беше човека, на който най-често се спираха очите му. Тя обикаляше из стаята, а бижутата й дрънчаха, докато се грижеше всеки да има кафе в чашата си. Сега, когато се отърва от погрешните си заключения за нея, той започваше да забелязва неща, които досега беше пропускал. Например установи, че въпреки че изглеждаше като любовния трофей на някой богат плейбой, тя излъчваше една специална, действена доброта.

Когато напълни отново чашата на мисис Бомонт, тя се протегна и я потупа успокоително по рамото. После стисна ръката на Джесика и тихо каза и на двете няколко думи. От друга страна, забеляза Зак, когато отиде да допълни чашите на Кристъфър и Ричард, Лили си държеше ръцете настрани от мъжете. Свободно разговаряше с тях, но не ги докосна нито веднъж.

Тази сутрин, например, той би очаквал точно обратното. Но освен това по същото време би очаквал също и тя да седи като Касиди и дори леко да се забавлява, докато чака някой друг да се погрижи за всичко. Вместо това тя сервираше на всички и им помагаше, като не се чувстваше ни най-малко унизена от това.

Допълнителните доказателства колко много се е объркал по отношение на Лили, които постоянно откриваше, го дразнеха повече от всичко друго. Той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си, после ги отпусна, докато я наблюдаваше как събира в ръка разсипаната по масата захар и я изхвърля в камината. Обикновено не беше от хората, които бързо правят неприятни заключения за околните. Нито пък беше свикнал да греши.

Мразеше факта, че спрямо нея беше направил и двете.

— Добре, така трябва да стане — каза Кристъфър и Зак облекчено се обърна към него. По-късно ще измисли начин как да й се извини. По дяволите, може би трябваше пак да я целуне; последния път, когато трябваше да й се извинява подейства добре.

Да не си се побъркал? Той успя да се въздържи да не си заблъска главата в най-близката стена, но му беше много трудно. Исусе, Тейлър! Пази скапана дистанция от дамата преди напълно да е завъртяла главата ти. Освен това предния път не се ли беше извинил и за това? Започваше да се обърква. Пак ли беше сгрешил или още грешеше?

Главоболието му пак се усилваше, така че беше по-добре да не мисли за това повече. Точно тук и сега — благодаря ти, Господи! — имаше ситуация, която изискваше пълното му внимание, а и беше нещо от неговата компетенция. Като се приближи към двамата други мъже, които в този момент хвърлиха моливите си и отдръпнаха столовете си, той попита властно:

— Предвидихте ли колко време ще трябва, за да се съберат парите?

— Да — Кристъфър зарови ръце в скъпарската си прическа и изпъна лактите си нагоре към тавана, забивайки и десетте си пръста в мускулите в основата на черепа си. — Ако започна веднага, ще бъдем в състояние да ликвидираме всичко, което се налага, за четири дни. Пет в най-лошия случай.

Зак замръзна. Добре, добре. Какво невероятно съвпадение. Точно толкова време щедро им беше отпуснал похитителят, за да съберат парите за откупа.

Смешна работа. Зак не беше от типа хора, които вярват в съвпадения.

И изведнъж цялото нещо започна да му изглежда като вътрешна работа.

 

 

Мигел тичаше към колата си през дъжда. Влезе вътре, включи двигателя и веднага пусна отоплението с максимална сила. После, докато още трепереше, той разтърси ръце, сякаш бяха две мокри котета, и опръска всичко наоколо. Dios, колко студено беше! Повече от всичко на света — повече, отколкото беше мелодичен и красив езикът на страната му, повече, отколкото беше пикантна и ароматна храната й. Липсваше му разтапящата жега на Колумбия. Беше готов да се прибира вкъщи.

Само че нямаше намерение да се връща с подвита между краката опашка. Когато се върнеше в селото, той щеше да върви с гордо изправена глава — хората от Бисинлехо нямаше да видят в негово лице мъж, който оставя несправедливостите ненаказани. Не, наистина, те щяха да видят мъж, който беше възстановил поруганата си чест.

Но първо русата puta трябваше да излезе от голямата къща.

Той се облегна на волана и изтри с ръкав малка част от запотения прозорец, за да може да гледа. Но замъгляването не беше само от вътрешната страна. Просто времето беше такова — подгизнало.

Никога не беше виждал нещо такова. Когато в Бисинлехо валеше, дъждът бясно падаше на огромни капки, изравяше земята и сваляше листата от дърветата, но спираше бързо. Човек винаги можеше да разчита, че накрая ще се покаже слънцето и ще изсуши всичко, докато не останат само тук-таме да се виждат стълбчета пара от влажната земя. А този дъжд — той падаше на гъсти капки, почти като завеса, и бързо се просмукваше във всичко по пътя си. Намираше достъп до всяка пукнатина и процеп, без значение колко добре си мислиш, че си ги затворил, просмукваше се до костите, леден и вкочаняващ ставите.

Преди малко отвори пакет бисквити, който беше купил от последната бензиностанция по пътя, и ги изяде за закуска. Въпреки че бяха добре опаковани, те бяха се превърнали в мокра безформена буца.

Това можеше да го преживее. Но беше съвсем неподходящо облечен, запасите му от храна свършваха, а малкото останали бяха в плачевно състояние. Още по-лошо беше, че никой от къщата не беше излизал цяла сутрин и дори ако жената на сержанта излезеше, зъбите на Мигел тракаха толкова силно, че тя щеше да го чуе от километър и да избяга.

Внезапно той взе решение, посегна към скоростния лост, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Наведе се напред, за да се огледа във всички посоки и изкара колата от скривалището й, след което тръгна по тесния път. И без това нямаше идея какви бяха плановете на Тейлър и колко време изискваха, така че спокойно можеше да се наложи да остане на това място още дни наред.

Без значение дали щеше да стане така или щеше да успее да изпълни мисията си още утре, вече определено беше дошъл моментът да отиде до най-близкия град и да си намери подходящи дрехи.