Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (3)

3

— Защо просто не кажеш на големия глупак с какво си изкарваш хляба и да приключиш?

— Това със сигурност би било най-разумното решение — Лили погледна приятелката си Мими през ресторантската маса и се усмихна печатно. — Но той така ме подлудява, че всякакъв разум просто излита през прозореца всеки път, когато е наоколо.

— Именно това е причината да ми позволиш да налея малко акъл в главата ти — Мими премести леопардовата си чантичка настрани, за да направи място върху ленената покривка в цвят екрю, и настойчиво се наведе напред. — Покажи му един от фишовете си за заплата, Лил, и се наслаждавай как ще си глътне езика. Ще се почувства като идиот, когато види всичките онези нули накрая.

— Ако зависеше от мен, бих го накарала да се задави с тях — измърмори Лили. После, отвратена от собствената си кръвожадност, добави: — Е, не в буквалния смисъл. Господи! Преди да срещна Зак Тейлър винаги съм се смятала за човек, който си живее живота и оставя и другите да го правят. Но той просто ме кара да се чувствам толкова… — поклати объркано глава.

— Възбудена?

— Бясна! — тя стоеше сякаш е глътнала бастун върху стола, тапициран с бродерии. Наоколо се чуваха тихо тракане на сребърни прибори и приглушени разговори, класическа музика се лееше от умело скритите говорители. — И знаеш ли какво? Не му дължа никакви обяснения. Той е човекът, който достигна до тъпото заключение, че съм някаква крадлива кучка. Защо трябва да се моря да му доказвам, че не съм?

— Защото това ще улесни живота ти! — Мими поклати глава. — Окей, познавам твоя магарешки инат. За някой обикновено толкова мек, ти определено отстояваш позициите си, щом си наумиш.

— Знам, че е глупаво и незряло, но така се чувствам. Може би след приятния отпускащ обяд с теб светогледът ми ще стане много по-зрял.

— Тогава ще те питам само още нещо и приключваме с въпроса. Не мислиш ли, че има някаква ирония в цялата ситуация? Ако има нещо, в което си наистина добра, това е точно паричния въпрос.

— Така се получава, когато израснеш в бедност — съгласи се Лили. — Бях само на осем, когато се заклех, че ще намеря начин да се осигуря финансово като порасна.

— И го постигна — изрече нежно Мими, — постигна всяка една от краткосрочните си цели, а си на път да постигнеш и повечето от дългосрочните.

Лили се поотпусна. Така си беше. Постиженията в кариерата й, й носеха доста добри пари, а инвестициите, които беше направила през годините, имаха още по-добра възвръщаемост. Така че да се пържи в ада Закария Тейлър с неговите необосновани обвинения! Да се свари в собствените си подозрения. Нали тя си знаеше, че обратно на гадните му малки намеци, се опитваше да научи сестра му на финансова отговорност, какво значение имаше мнението му? Тя изкриви уста.

— Значи ти смяташ, че трябва да съм по-мека?

— Виж, скъпа, знам, че за мен е лесно да го кажа, при положение, че атакуват не моята почтеност, но може би съвсем мъничко по-отстъпчива. Или поне не си слагай глупостите му толкова на сърце. Какво ще правиш със сестра му?

— С Глинис?

— Да. Този Тейлър ми звучи като първокласно копеле, но ако позволиш за малко да съм адвокат на дявола, може би има достатъчно опит с неспособността на сестра си да преценява хората. Тя явно има дълъг списък от грешки в тази област.

— Така е, съгласна съм — независимо от новонамереното решение на проблема, Лили още не беше готова да му признае възможността да е прав сам за себе си. — Клониш ли нанякъде, Мими?

— Очевидно не казвам нищо направо — засмя се приятелката й. — Опитвам се да ти кажа, че може би той иска да знае къде е сестра му не само, защото е свикнал да контролира положението. Какво ще кажеш, ако просто се притеснява за нея? Как ще приемеш тогава това, че те преследва за повече информация?

— Просто ще го държа настрана. Глинис може и на моменти да не знае кое е добро за нея — ние се заприказвахме в началото, точно защото тя беше сломена от откритието, че младият мъж, който владее сърцето й в момента, се стреми само към банковата й сметка. Но истината е, че тя е достатъчно голяма. Ако искаше да осведоми брат си за своите планове, щеше да му остави бележка или да се обади досега, така че със сигурност не съм аз човека, който да запълни празнините. Плюс, че наистина харесвам Дейвид и го намирам подходящ за нея — тя отпи глътка вино. — Обаче ако Крал Командо разбере, че Дейвид се опитва да му я отмъкне… Изтръпвам като си помисля какво може да направи. Юмрук в устата ще е само началото — тя погледна приятелката си през масата. — Човече, започвам да си мисля, че трябваше просто да купя скапания апартамент. Тогава поне нямаше да се окажа забъркана в тази сапунена опера.

— Не, но за сметка на това щеше да си тридесет бона по-далеч от целта си. И за какво? Не за къщата на мечтите си, със сигурност. Апартаментът ти беше хубавичък, но искаха прекалено много пари за имот, по-малък от седемстотин квадратни метра. По дяволите, обикновено свързвам такава цена поне с някаква гледка, дори и такава, която можеш да видиш само ако увиснеш през прозореца.

Лили се зарадва да чуе, че някой споделя мнението й.

— Права си. Благодаря ти, че тогава ми припомни, че не съм вързана за него — поне не дотолкова, че да бръкна в спестяванията си за плащания в брой и окончателна вноска.

През прозореца влизаше ярка слънчева светлина. Лили се загледа как навън палмовите листа се огъват от нежния бриз и се отдаде за момент на отдавнашната си мечта да се установи на едно място и да отвори ресторант. Това й даде малкото спокойствие, от което имаше нужда, преди да се заеме отново с настоящия проблем.

— Едно нещо е сигурно — обърна се тя към приятелката си. — Сега ще трябва сериозно да се заема с намирането на нов дом. Надявах се да мога да изчакам, докато се върна от пътуването с Аргос, но нещата не търпят отлагане. Просто не мога да живея с този човек, след като му позволявам така да ме ядосва.

— Е, това не е точно така — дълъг кичур изкуствено изправена кестеняво-руса коса падна на рамото й и Мими я отхвърли назад. — Казвам ти, скъпа, кажи истината на човека. Той вероятно ще е толкова ужасен от начина, по който те е подценил, че ще ти предложи стая и храна безплатно. Тогава твоето ресторантче ще се доближи още малко до голямото си откриване — и тя се ухили хитро.

Смехът на Лили беше кратък и скептичен.

— Съмнявам се, че Зак Тейлър се е чувствал неудобно някога в живота си. Освен това си мисля, че с него сме доста далеч от момента, в който ще се целунем и ще се сдобрим.

Краткотраен образ на неговата уста с малкия й бял белег напомни на либидото й, че все още разполага с няколко червени клетчици, които да я разгорещят. Тя се размърда на стола си.

— Не — каза тя малко по-твърдо, за да се освободи от фантазиите си, — мечтата ми просто ще трябва да почака още месец-два.

— Добре тогава — примири се Мими, — но смятам, че правиш грешка.

Лили се усмихна накриво.

— Като че ли ще е първата — взе менюто тя. — Така. Избра ли си десерт? Отдавна чувам прекрасни неща за тирамисуто тук. Наистина трябва да го пробвам.

 

 

Зак отвори входната врата в отговор на авторитетното почукване и замръзна от изненада като видя кой е пред нея. От всички хора, които бе очаквал да види на предната си веранда, Джон Миглиони не влизаше дори в топ 20.

Но там стоеше старото му приятелче от морската пехота, точно както го помнеше: едното мускулесто рамо облегнато на стената, ръцете му пъхнати в дълбоките джобове, с ленивата усмивка, която откриваше блестящо бели зъби на фона на маслинено кафявата му кожа.

— Полунощ, грозно копеле такова — каза той весело, — отдавна не сме се виждали.

— Ракета! — вълна от искрено удоволствие заля Зак и замести изумлението му. С широка усмивка пристъпи напред и двамата се прегърнаха по братски за поздрав. Докато влизаха вътре ръката на Зак напипа конската опашка на другия и здраво я подръпна. — Какво е това? Аз може да съм грозен, но поне съм спретнато, подстригано американско момче. Кога се превърна в смахнат радикал?

— Да ти го начукам, Тейлър.

— Няма да стане, приятелче. Някои от нас още си падат по мацки.

Те се ухилиха един на друг, доволни отново да си разменят закачки. За първи път откакто се беше прибрал Зак се почувства като едно време. Той помаха на приятеля си.

— Докарай задника си тук — изкомандва. — Боже, колко мина, почти две години? Какво те води в моето гнездо насред гората?

— Един случай ме докара в Ел Ей — Джон последва Зак в кухнята, където домакинът вече вадеше две бири от хладилника. — Веднага след като го завърших си помислих, че няма как да съм толкова близо и да не се отбия да ти кажа здрасти.

— Добре си го измислил, приятел — той подаде бирата на събеседника си. Двамата отвинтиха капачките и ги изстреляха с палец и показалец в мивката, после се преместиха на кухненската маса. — Мамка му, хубаво е да те видя отново, Джон — Зак посочи с жест на приятеля си да седне и сам си издърпа стол. — Как си откакто пое великата отговорност да вършиш работата на Сам Спейд^[1]?

— Добре съм и много ми харесва — Ракетата се опъна назад, протегна дългите си крака и закрепи бирата срещу плоския си корем. — Поне през повечето време. Не мога да кажа, че бях много щастлив, когато заради работата не можах да отида на сватбата на Куп, но бях в разгара на няколко предплатени случая и не можех да ги оставя висящи. Обаче много ме беше яд, че пропуснах голямото събитие. Умирах да видя жената, способна да закара Ледения до олтара.

— Ще харесаш Вероника. Изглежда точно както би изглеждала Снежанка, ако имаше кой да я оправя.

— Искаш да кажеш, че няма кой? — Ракетата се опули, сякаш някой му беше казал, че Дядо Коледа е умрял. — Не можеш да ме убедиш, че не се забавлява с джуджетата, човече. Защо си мислиш, че Доупи се хили така идиотски?

— Недостатъчно кислород по време на раждането, може би? — Зак се разхили. — Трябва да признаеш, че тя доста добре се прави на девственица. Или сигурно високото й лигаво гласче ме е заблудило. А колкото до Вероника, представи си тази Снежанка, само че с доста по-гореща кръв, и горе-долу ще добиеш представа. Тя е красива, забавна и талантлива. И е направо луда по Куп.

— Сладко. Но въпреки това единственият начин да получи печата на одобрение на Миглиони е да се срещне със самия него — той отпи от бирата си и се усмихна. — Което в края на краищата скоро ще стане. След случая, който приключих, за първи път от година и половина нямам работа и реших да си направя малка ваканция, за да отида до Фоджи, Вашингтон, и да прекарам няколко дни с тях.

— Фосил, глупако — автоматично го поправи Зак. После разбра какво значеше ваканцията на Джон за собствените му планове и изруга. Когато блестящите черни очи на Ракетата се втренчиха в него и тъмните му вежди се вдигнаха с добродушно любопитство, той просто сви рамене. — Извинявай. Това ще е добре за теб, просто за мен не е. Аз тъкмо щях да ти се обаждам да ми направиш едно проучване.

— Хей, аз проучвания мога да правя навсякъде и по всяко време. Имам лаптоп и винаги, когато тръгвам на път верният ми Титаниум е с мен. Кого искаш да разследвам?

— Жена на име Лили Морисет — започна да обяснява ситуацията Зак.

— И ти си абсолютно убеден, че тя е измамница — попита Ракетата, когато историята свърши.

— Толкова сигурен, колкото мога да бъда без твоето проучване. Дадох й шанс да ме убеди в обратното, но тя се провали — той разтри тила си с пръсти. — Не знам, Джон, може би грешката е моя.

— Какво имаш предвид?

— Огледай се наоколо. Исках да осигуря на Глини всичко, от което се лиши, когато се премести при мен в Лежон. Но вместо това все едно пуснах обява Богато наивно момиче, остава често само. Елате и се възползвайте.

Ракетата поклати глава.

— Бих те посъветвал да поотпуснеш малко юздите, братче, но знам какъв ставаш като стане въпрос за сестра ти. Така че, дай ми всичко, което знаеш за Лили Морисет.

Зак му разказа всичко, което знаеше, а то не беше никак много. Единственото нещо, което скри, беше каква борба води със себе си, за да устои на сексапила й. И без това не беше уместно да го споменава. Това привличане беше строго физическо и той смяташе да се отърве от него съвсем скоро.

Но явно беше изпуснал някоя и друга думичка повече, защото като изслуша разказа му, Ракетата кръстоса крака върху масата, намести се по-добре в стола и настойчиво се загледа в него, докато отпиваше от бирата си.

Зак разбра със сигурност, че се е издал по някакъв начин.

За секунда Джон остана безмълвен. След това прекара палец по брадичката си.

— От всичко, което видях, откакто съм в Ел Ей, тези калифорнийски момичета са по-специални. Решението не ми изглежда особено сложно.

— Подскажи ми тогава, Миглиони, защото някак не мога да го видя.

— Тя е добре сложена, руса и изглежда точно толкова апетитно, колкото е нужно?

— Да. И какво?

— Тогава защо не й направиш предложение, на което да не може да устои? — сви рамене Джон. — Да му се не види, Зак, тя явно досущ прилича на момичетата, които обикновено сваляш. Стани нейния сладък пухчо за известно време.

— Ти да не си полудял? — Зак се изправи рязко на стола си.

— Луд може би, но хитър луд — Ракетата се захили и показа всичките си зъби. — Нищо няма да загубиш. Имаш достатъчно пари, за да я задоволиш, а тя има формите, за да задоволи теб. А ако тя е заета да задоволява твоите нужди, няма да има времето и енергията да мами малката ти сестричка.

За няколко минути желанието да приеме съвета на приятеля си и да започне веднага да го изпълнява му се стори по-сладко дори от дрогата за пристрастен наркоман. Огромното изкушение изненада искрено Зак.

После се осъзна.

— Предпочитам да не си купувам жените — процеди той със студена усмивка. Но трябваше да отпие голяма глътка от бирата, за да навлажни пресъхналото си гърло.

— А, сега пък ще се превземаш — Ракетата се размърда. — Аз например прикотквам малките сладуранки както мога. Единствената ми претенция е накрая да ми паднат в ръчичките.

— Ти си такъв мръсник, Джон — разсмя се Зак. Надигна бирата към устата си и се загледа в приятеля си над гърлото й. — Въпреки че, ако за това става въпрос, никога не си оставал пренебрегнат. Все така неуморно ли преследваш фустите?

— Не, намалих малко оборотите. Вече даже не се хваля със завоеванията си.

— Стига, бе! Човекът, който ни разказваше всеки порнографски детайл за всяко момиче, в което е паркирал ракетата, сега пази всичко за себе си? Кофти, момче…

— Знам, но светът не е вече какъвто беше едно време. Това, зрелостта, е страшно нещо — той довърши бирата си и остави бутилката на масата. — В този ред на мисли, ти кога смяташ да се откажеш от активна служба?

— Не и до края на живота си — тъй като въпросът улучи точно слабото му място, гласът на Зак прозвуча по-тъжно, отколкото трябваше.

Но Джон като че ли не забеляза, той просто лекомислено повдигна рамене.

— Значи двадесетгодишните хлапета още не са успели да те ударят в земята?

— Опитват се, но аз съм мъжко момче — подхвърли Зак, може би малко по-бързо от обикновено. — Исусе, Ракета, наистина ли някога сме били толкова млади? И толкова глупави? Току-що се върнах от мисия в Южна Америка, където трябваше да озаптявам банда разюздани тийнейджъри, преследващи местните сеньоритас. Без малко да предизвикаме международен инцидент, преди да се изтеглим.

— Някой от твоите компрометира местно момиче?

— Провали й живота според годеника й — той потрепери от възмущение. — Отидохме там да освободим заложник, взет от един наркокартел, и останахме да пазим селото от отмъщение. Трябваше да бъдем бързи и да действаме професионално. Задачата беше да освободим заложника, да определим отбранителните постове и зони, да научим селяните как да ги пазят и да изберем няколко момчета, които да вземем с нас в Пендълтън.

— Да им предадете основните принципи на военното дело?

— Да, ти знаеш каква е системата.

— Разбира се — Джон пак сви рамене. — Натъпчи в главите им всичко, което можеш за шест седмици, върни ги да научат съселяните си и се надявай да се получи. Е, твоят човек ли щеше да предизвика провала, защото не си го държи в гащите, или просто беше една от онези мисии, които са прецакани от началото до края?

— Не, самото нападение и освобождаването минаха супер. Моята част са младоци, но са много добри. Нямаше проблеми, докато не влязохме в селото. Тогава те се превърнаха от висококвалифицирани професионалисти в група идиоти, тичащи след момичетата с изплезен език.

— И това е ново за теб? По дяволите. Полунощ, тези неща винаги се случват — трябва да озаптяваш хлапетата винаги, когато са в близост с малки сладуранки. Всъщност, всяка жена, сърцето, на която още бие, води до същото, особено след успешна мисия.

— Знам, но този път един от моите, докато си пилееше времето с местно момиче, почти стана причина селото да откаже обучението. А на мен със сигурност нямаше да ми е забавно да обяснявам на шефовете какво е станало.

— Какво стана?

Зак забеляза празната бутилка на приятеля си и отиде да донесе още две бири от хладилника.

— Най-добрият кандидат за обучението беше млад мъж на име Мигел Ескавез. Той имаше талант за войник, твърда решимост да защитава всичко свое и безсъмнено беше роден водач — подаде бирата на Джон, седна си на мястото, а после спря докато отвиваше капачката и погледна приятеля си над масата. — За съжаление, също беше и годеник на момичето.

— Мамка му!

— Ти ли ми го казваш… След като говорих с момичето и установих, че сексът с Педерсон е бил по взаимно съгласие, трябваше да го съобщя на Мигел. Казах му, че след като нещата стоят така и момичето е пълнолетно, нямам право да накажа подчинения си — Зак започна отново да чува жуженето на мухите и усети изгарящата жега при спомена за наранената гордост, която блестеше в очите на латиноамериканеца.

Той доотвори бирата си и отпи голяма глътка, за да прогони видението.

— Няколко дни след това намерихме Педерсон близо до селото, пребит жестоко. Сигурен съм, че е работа на Ескавез, но нямах конкретни доказателства и нямаше кой знае какво да направя по въпроса — той стисна зъби. — Това обобщава цялата случка — не направих бог знае колко.

— Някои мисии са точно такива — сви рамене Джон, — не можеш да направиш много. А може би е по-добре, че не си намерил доказателства срещу Ескавез.

— Защо смяташ така?

— И двамата сме прекарали безброй часове в тези села. Ако има нещо, на което можеш да разчиташ в тези мъжкарски общества, то е огромното значение, което отдават на опазването на честта си. Добре ли е Педерсон?

— Да. Все още не на сто процента, но знаеш колко бързо оздравяват деветнадесетгодишните.

— Тогава всичко е наред. Твоят човек е оживял и следващия път ще се замисли сериозно, преди да закачи момичето на някой селянин.

— Така е — Зак почувства как пада част от товара му. — Накрая Мигел дори пожела да бъде един от тримата, които взехме с нас — той вдигна бутилката си за поздрав. — Така че, всичко е добре, когато свършва добре.

Входната врата шумно се отвори, Зак знаеше, че това може да е само Лили и се обърна да я види. Подразни се, когато установи, че кръвта му рукна по-бързо и по-гореща във вените от преди малко. После си припомни думите на приятеля си, пое бавно и дълбоко дъх и се успокои.

Ракетата беше прав. Лили беше точно типа жена, който привличаше вниманието на Зак, поне във физическо отношение. Проклет да съм, помисли си, не се превръщам в най-лошия брат на света. Просто имам нужда от свалка. Почти се разсмя на глас. Както каза Джон, успешните мисии по някакъв начин разпалваха страстите на човек. А като се има предвид, че от много време не беше попадал в интимна близост с жена — даже преди мисията в Южна Америка, — всяка жена би му изглеждала примамливо. Да не говорим за такова малко сладко маце като Лили Морисет. Трябва просто да си даде възможност да излезе от сексуалната дупка, в която беше попаднал, и тя щеше да изгуби не толкова голямото си, но постоянно влияние върху чувствата му.

Той постоянно си повтаряше тази мисъл, докато Лили пристъпваше уверено напред с приличната си на захарен памук коса и полюшване на бедрата. Температурата на Зак неволно се покачи с още един градус. Той точно започваше да си мисли, че съвсем скоро трябва да оповести присъствието и на други хора в къщата, когато тя вдигна глава от малката чантичка, в която досега прибираше ключовете си.

Надавайки лек възглас на изненада, Лили замръзна на място и сложи една ръка върху едрите си гърди от уплаха. Половин дузина широки златни гривни издрънчаха, когато се плъзнаха от китката й нагоре. Очите й срещнаха погледа на Зак.

— Стресна ме — възкликна тя, останала без дъх. Гривните издрънчаха още няколко пъти, докато потупваше гърди, сякаш да задържи сърцето си да не изхвръкне. — Не знаех, че има някой тук — след това отмести погледа си и се загледа в Ракетата, като му се усмихна колебливо.

Това натисна някое копченце у Зак и той се разсмя грубо.

— Да бе — излая, — все едно не можеш да надушиш прясна плът от няколко пресечки — Господи, каква актриса! Кимна към Ракетата. — Запознай се с Джон. Той не може да си те позволи.

Тя го погледна така, сякаш се беше изпикал по средата на следобедно чаено парти. Без да каже и дума се завъртя на пети и излезе от стаята.

Кръвта му кипна с всичка сила. Как го правеше Лили? Как успяваше всеки път да го накара да се почувства виновен, когато той много добре знаеше, че тя беше тази, която играе мръсни игрички?

— Е, значи това е Лили, а?

— Да — въздъхна Зак и се обърна към приятеля си.

— У-ха! На това се казва страшна мадама — Джон се протегна през масата и го потупа по рамото. — Залагам всичките си пари на теб, братче. Ще я обезоръжиш за нула време — повдигна хитро едната си вежда. — Искам да кажа, ако започнеш да мислиш и с главата си, освен с това, което е в панталоните ти. Какво ти става? Не съм те виждал такъв. Никога не съм чувал да се държиш невъзпитано с дама, без значение какво мислиш за нея. Не трябва да й позволяваш да ти завърти главата — той се озъби доволно. — Слава богу, че аз съм зад гърба ти. Ти си избрал ролята на лошо момче. Сега дойде времето добрият стар Джон да види какво може да научи.