Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (25)

25

Лили беше гледала много филми на ужасите. Когато светлините на колата я осветиха, беше толкова изнервена, че веднага се сети за обичайния сценарий в тези случаи — силен, абсолютно непобедим убиец накълцва, насича, нарязва с моторна резачка героинята. По артериите й се втурна чист адреналин и тъй като тази вечер вече се беше била, сега бягането изглеждаше като по-добър избор.

А най-лошото беше, че грешката беше нейна. Отне й по-малко от пет минути сама в тъмното, след като избяга от Мигел, за да осъзнае колко зле се е прецакала. Вместо да вземе ключовете, за да е сигурна, че малкият разбойник няма да хукне след нея веднага след като дойде в съзнание, трябваше просто да го избута и да тръгне самата тя с колата. Тази изпълнена с дупки и скали, тъмна като в рог дивотия, просто не беше място за градско момиче — особено такова, на което ръцете се вързани една за друга и чиито крака са обути в най-високите й обувки. Тя дори падна по лице в опита си да избяга максимално бързо по козята пътечка, водеща към магистралата.

Разбира се, когато разбра грешката си, вече беше прекалено късно да се връща обратно и да оправя нещата. Доколкото знаеше, Мигел можеше вече да е дошъл в съзнание, а тя със сигурност не искаше да е наоколо, когато това се случеше. Но след като падна за втори път на твърдата земя, започна да премисля дори това — и така докато тази кола със заслепяващите си светлини не спря пред нея.

Точно тогава фантазията й за превземането на колата на Мигел със здравите й, заключващи се врати, изчезна и младежът — който в съзнанието й ставаше все по-лесен противник — изведнъж се превърна в ужасяващо чудовище с дълги колкото човешки крак нокти. Мили боже, колко бързо я намери! Ужасена до смърт, тя не си губи излишно времето да се чуди как беше успял да запали колата или защо идваше от обратната посока. Просто завъртя опашка и избяга.

Още повече се изнерви като чу мъжът да вика името й, но това, което наистина я паникьоса до краен предел, беше звукът от преследващите я стъпки. Тя не обръщаше внимание на клонките, които я деряха, късаха дрехите й и се закачаха в косата й, продължаваше напред през храстите и листата, но когато някакво малко животинче с искрящи от уплаха очи изведнъж изскочи пред нея и бързо избяга, ужасено ридание си проправи път през стегнатото й гърло.

Малко клонче, което беше отмахнала твърде рязко, се върна и удари силно лакътя й като прати серия иглички по нервите чак до пръстите й. Една от обувките й изтрака на земята, но тя не посмя да се спре да я вдигне. Вместо това отчаяно затегна хватката си около оставащата в другата й ръка. Нямаше идея колко полезна щеше да бъде като оръжие сега, когато елементът на изненадата липсваше. Но това беше единственото й средство за самозащита и тя нямаше намерение да го губи.

Дърветата и растителността по земята изведнъж започнаха да се разреждат и сърцето й подскочи при възможността да ускори — само за да падне чак до петите й, когато стигна до малка полянка и установи, че пътят й е препречен от отвесна стръмна скала. Обърна се надясно и видя, че там пътят е затворен от непроходима завеса от къпинови храсти и млади дръвчета. Дъхът й излизаше накъсано от дробовете, тя се завъртя около оста си, за да провери какви възможности има, и разбра, че няма никакви. Така че се обърна да посрещне преследвача си, когото чуваше как бързо скъсява разстоянието помежду им. Когато изведнъж някаква нощна птица се спусна от скалата надолу, нервите й не издържаха и тя изпищя.

Разтреперана от усилието да се задържи на една крачка разстояние от истерията, Лили се опита да успокои дъха си. За да не пропадне в психическа пропаст, в която — опасяваше се тя — само ще крещи и крещи, и крещи, поемаше дълбоко дъх и го задържаше колкото може по-дълго, преди да издиша. После, все още задъхана, но с усещането, че поне малко си е възвърнала контрола, тя вдигна обувката си с токчето напред, готова да стовари импровизираното си оръжие върху приближаващия се мъж.

Така я намери Зак, с разрошена коса, с очи, светещи от ужас, но и от целенасоченост, чорапите й на дупки, дрехите й разкъсани и изкаляни. На дясното си коляно имаше коричка от засъхнала кръв, а ръцете и лицето й бяха целите в синини и драскотини. Тя изглеждаше на една крачка от пълния нервен срив, но все пак стоеше смело изправена, с обувка с метално токче, хваната между вързаните й ръце, и готова да нарани всеки, който се появи в обхвата й.

Човече! И той е имал глупостта да си мисли, че може да не обича тази жена?

— Назад!

— Лили! — той се приближи с няколко инча и му се искаше да беше взел фенерчето, за да може тя да види лицето му. — Аз съм, скъпа, Зак.

— Стой далеч от мен, казах! — гласът й потрепери и тя затвърди позициите си, като вдигна обувката малко по-високо. — Вече веднъж те проснах в безсъзнание, копеле, не си мисли, че няма да го направя пак.

— Не е Мигел, миличка, аз съм. Шшш-шшш, спокойно сега — шепнеше й той. — Всичко е наред. Вече си в безопасност, никой няма да те нарани повече. Просто искам да те изведа от тази гора.

Зак заподозря, че последното изречение беше това, което всъщност достигна до ума й. Тя премигна няколко пъти, след това се наведе напред с разширени от усилието очи, за да се взре подозрително в него на слабата светлина на луната, процеждаща се през облаците.

— Зак? — тя направи колеблива стъпка напред, но все още държеше обувката високо вдигната.

— Точно така, мила, аз съм — той се приближи. — Вече си в безопасност, Лили. Позволи ми да те заведа до колата.

Обувката падна от здравата й хватка. Ръцете й се отпуснаха и тя изглеждаше сякаш ще се свлече там, където стоеше.

Трябваха му точно три крачки, за да покрие разстоянието между тях, но дори когато протегна ръце към нея, Лили остана нащрек. Тялото й се изпъна и тя започна да го удря с вързаните си ръце в гърдите.

— Нещастник такъв! Уплаши ме до смърт — помислих си, че си той — после се хвърли в обятията му.

Той я притисна към себе си, усещайки бързите удари на сърцето й срещу стомаха му.

Главата й започна да се блъска в гърдите му.

— Разбира се, мислех си също, че той е Фреди Крюгер. Предполагам, и двете неща бяха еднакво глупави — неконтролиран смях се изтръгна от гърдите й. — Глупостта явно е лайтмотив на вечерта. Не мога да повярвам, че се вбесих толкова заради обувките си.

Той нямаше идея за какво дрънка Лили и никак не му пукаше — просто беше благодарен, че си я върна жива и здрава. Наведе глава, за да я погледне.

— Добре ли си? Ескавез да не те е наранил?

— Не, потресена съм, това е всичко — тя се притисна по-близо до него. — Просто ме прегръщай.

— О, да, точно това смятам да правя — беше забравил колко мъничка беше без четириинчовите си токове и споменът го накара да се надвеси покровителствено над нея и да я стисне по-силно. Но вързаните й ръце помежду им му пречеха да я притисне толкова плътно, колкото искаше, така че с раздразнено мърморене я вдигна, като по този начин облекчи изтормозените й крака, и тръгна обратно към магистралата.

С тракащи от треперенето зъби, тя се притискаше към него през цялото им кратко пътешествие до колата, където я постави обратно на краката й.

Зак намери нож в кутията с инструменти и преряза кордата, с която бяха вързани ръцете й, после я наблюдава безпомощно, докато разтриваше ожулените си китки. Чувство за вина и любов се преплитаха в него, той се пресегна и погали косата й, като извади няколко клончета от нея.

— Господи, Лили… Толкова съжалявам, че те забърках в тази каша. В момента, в който разбрахме, че Глини е добре, трябваше да проверя какво става с Ескавез. Ако се бях обадил по-рано в базата, щях да ти спестя всичко това.

Тя поклати глава.

— Грешката не е твоя. Аз самата бях изумена — той е просто хлапе. Да си кажа честно, не бях и наполовина толкова уплашена от него, колкото съм от тази ужасна гора.

— Така и така, аз съм този, който се прецака. Беше непрофесионално от моя страна, въпреки че още не съм наясно защо се е фиксирал в теб. Но най-вероятно причината е в неговата неприязън към мен.

— Той каза, че ти си виновен за загубата на неговата жена, така че за отплата ще отнеме твоята от теб — очите й станаха студени и тя отстъпи назад. — Не трябва да се притесняваш де — обясних му как стоят нещата.

Зак потрепери. Беше се надявал да отложи унизителния епизод с извинението, за да помисли още малко какво точно иска да й каже, но явно нямаше да има този късмет.

— Слушай, за това. Дължа ти извинение за държанието си на вечерята тази вечер. Не бях прав и се държах като идиот. Ти, от друга страна, беше сто процента права.

Тя премигна.

— Бях ли?

— Да.

— Е, освен че да те чуя да казваш такова нещо е музика за ушите ми, не съм много убедена, че разбирам за какво смяташ, че съм била права.

Той се размърда неловко, защото тази територия не беше все още разучена, а той беше човек, който обичаше да е подготвен. Както и да е, трябваше да се пробва. Дължеше й го, най-малкото.

— Нали разбираш… за любовта — той отвори вратата на джипа и я вдигна да седне, но настрани, за да е с лице към него. — Онези работи за връзката.

— Какво за връзката?

— Реших, че съм за. Мисля, че трябва да имаме — той я зяпна очаквателно.

За негово разочарование, Лили изглеждаше по-скоро объркана, отколкото въодушевена.

— Не се ли обръщаш на сто и осемдесет градуса?

— Да, е… какво мога да кажа. Аз съм — той прочисти гърлото си — луд по теб — облекчено издиша. Какво пък? Не беше толкова трудно, в края на краищата.

— Може би само луд — уточни тя спокойно. — А ти със сигурност избра най-неподходящия момент, защото тази вечер не съм никак, ама никак в настроение за благотворителността ти — тя вирна брадичка, макар че гласът й се разтрепери.

Главата му отскочи назад, сякаш го беше зашлевила.

— Какво каза?

— Преди около два часа седеше на масата срещу мен и ми каза съвсем ясно, че не — как точно го каза — се занимаваш с любов, а сега искаш да повярвам, че изведнъж си луд по мен? Не обиждай интелекта ми, Тейлър. Мислиш, че не мога да позная проиграната ти поза на мистър Почтеност и отговорност като я видя ли? — тя кръстоса ръце на гърдите си. — Решил си, че ти си виновен, задето изкарах един дълъг, гаден час в лапите на Мигел Ескавез, така че ми предлагаш себе си като утешителна награда.

— Това са пълни глуп…

— Друг път! Но имам новина за теб, Закария! Както ти казах, не съм умряла за благотворителността ти и заслужавам нещо повече от някакво си предложение, или каквото и да е там, от съжаление. Така че слушай какво ще ти кажа. Можеш да си задържиш голямата жертва. Не я искам.

Не те искам, прозвуча в главата му и всичките му защитни стени се стовариха обратно на мястото си. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато беше разтворил душата си и беше поел емоционален риск. По дяволите, току-що й беше предложил много повече, отколкото беше предлагал, на която и да е друга жена в цялото си разумно съществуване, а тя го беше запратила обратно в лицето му.

— Добре — без следа от чувство, изписано на лицето му, той сви рамене. — Както искаш. Мислех си, че ще е забавно. Но ако не те интересува, значи това е положението. Проклет да съм, ако започна да ти се моля.

— Не — съгласи се тихо тя. — Зак Тейлър никога не би го направил, нали?

Изненадващо, изкушението да направи точно това, го пришпорваше със стоманени шпори, но беше ясно, че тя не е готова да го изслуша, а той не смяташе да хвърля още веднъж сърцето си в краката й — не и при положение, че тя изглеждаше по-склонна да го стъпче с острите си като игла токчета, отколкото да го притисне към гърдите си. Зак се обърна и извади от джоба си клетъчния телефон на Глини.

— По добре да се обадя на всички, че си добре.

Сестра му вдигна телефона и когато й съобщи новината, изкрещя толкова силно, че той трябваше да отдръпне телефона от ухото си. След като тя се успокои дотолкова, че да може да води свързан разговор, той попита:

— Дейвид върна ли се вече?

— Не, но пътуват насам — отговори Глинис.

— Добре, ще видя дали мога да го намеря. Трябва ми да дойде да вземе Лили.

— Какво, спешна среща ли имаш, че не можеш да я докараш сам?

— Много сладко, Глини, направо ще падна от смях. И не. Нямам среща. Но наистина трябва да намеря Ескавез и да го закарам в шерифството преди гаднярът да се измъкне и да се скрие някъде да измисля нов план как да прецака живота ми.

— О, да. Добра идея.

— Не мога да ти кажа колко се успокоих, че и ти си съгласна с мен.

Следващите няколко секунди преминаха в мълчание. После тя само каза:

— У-хаа…

По същото време, в което той измърмори:

— Извинявай.

— Забрави извиненията — сряза го тя. — Какво ти е влязло в гащите?

— Абсолютно нищо. Трябва да затварям — той прекъсна връзката и погледна Лили. Но тя се беше обърнала с лице напред и не му обръщаше внимание. Докато крачеше наоколо, той набра номера на Дейвид. След като даде на младия мъж новата информация и пълни инструкции как да стигне до тях, Зак затвори и се обърна към джипа.

Той беше изцяло делови, когато разпита подробно Лили в каква посока се беше движила, след като е избягала от колата на Ескавез, но фактът, че нейните отговори бяха не по-малко делови, не му се понрави много. Когато Дейвид и Кристъфър пристигнаха, той я настани на задната седалка на колата им, но известно време държа вратата отворена и я гледа.

Това беше лудост. Тя го обичаше, той я обичаше и беше готов да пробват — защо трябваше тя да е такъв инат? Окей, сега не беше най-подходящото време да го обсъждат, но просто не можеше да я пусне да тръгне просто ей така. Така че седна до нея, пресегна се и обви с ръка шията й. Придърпа я към себе си, посрещна я на средата на пътя и залепи гореща целувка върху замръзналите й от изумление устни.

Също толкова рязко я пусна.

— Искам да се отнеса честно с теб — увери я простичко той, докато излизаше от колата. — Можеш да разчиташ на това.

После затвори вратата и тупна с ръка по покрива, за да даде знак на Дейвид да тръгва.

Не му отне дълго време да намери колата на Ескавез. И, чудо на чудесата, най-накрая нещата изглежда започваха да се нареждат — младежът още беше там, с глава, сложена на облегалката на седалката и очи, втренчени тъпо в тавана на колата. Зак отвори дясната врата и седна на седалката до шофьора.

— Здрасти, Мигел. Чух, че двамата с теб сме имали недовършена работа.

— Тя ми взе ключовете — изхлипа хлапето. — Удари ме толкова силно, че можеше да ми счупи главата, и ми взе ключовете. Само защото казах, че обувките й са гадни.

Зак почти се разсмя на глас. Значи това беше имала предвид тя, когато говореше, че е побесняла заради едни обувки. Обаче си позволи само една тънка усмивка, а когато видя гадната цицина на челото на Мигел, потръпна.

— Е, виж сега, мисля, че обобщено това е твоят проблем: не знаеш нищо за жените. Но вместо да си го признаеш като мъж, ти обвиняваш всички други. Моя била грешката, че Емилита е предпочела някой друг пред теб. На Лили била грешката, че не й е приятно да стои завързана и отвлечена в гората и е направила нещо да промени положението си.

Мигел вдигна глава да го погледне.

— Ти ме посрами! Пред цялото село каза, че Емилита е посрещнала с удоволствие докосванията на Педерсон.

— О, я порасни! Ти сам се посрами. Да, вероятно трябваше да ти го кажа насаме, но, ако си спомняш, ти беше този, който го направи публично достояние като избра точно градския площад, за да оспориш решението ми да не наказвам войника си. А Емилита наистина се е радвала на вниманието му. Съжалявам за това, но жени зарязват мъже всеки ден. Просто се случва — преживей го — той погледна намръщения латиноамериканец и поклати глава. — Ти имаш потенциал, Мигел. Имаш достатъчно акъл, лидерски способности и връзки в селото. Но вместо да ни оставиш да те научим как да използваш тези си способности за доброто на Бисинлехо, ти провали всичко заради някакво глупаво отмъщение, защото гордостта ти бил наранена. Сега със сигурност ще се обадят на имиграционните власти и ще бъдеш депортиран обратно в Колумбия. Съмнявам се, че на някой друг, освен на теб, му е пукало за предателството на Емилита. Но сега, когато другарите ти се върнат като герои, ти ще си момчето, което се е самоотлъчило. Това е истинския срам и за него можеш да обвиняваш единствено себе си.

Когато Ескавез продължи да се държи все едно не го чува, Зак сви рамене.

— Просто не можеш да разбереш, нали? Лили беше права — не си нищо повече от глупаво дете.

Мигел потупа с ръка изпъчените си гърди.

— Аз съм мъж!

— Слушай, амиго, ако беше мъж, щеше да знаеш, че не става въпрос за гордост. Важното е да преглътнеш и да свършиш работата, която се очаква от теб. Но това е урок, който или сам ще научиш, или никога няма да разбереш. Имам много по-важни неща от това да седя тук и да си говоря с теб — той завърза китките на Мигел с дългото въже, което беше взел от кутията си за инструменти, и заведе затворника си до джипа.

Отне му повече време, отколкото си мислеше, да заведе Мигел в шерифството и да установи кой отговаря от тук нататък за съдбата на младия мъж. Но накрая приключи и тръгна да се връща в имението на семейство Бомонт, щастлив да посвети обратния път на въпроса, който в момента имаше най-голямо значение за него — как да се оправи по най-добрия начин с Лили.

Беше абсолютно сигурен, че дори и да доживееше до сто години, пак нямаше да може да разбере жените. Какво, по дяволите, искаха — по-точно искаше тя — от него? Каза й, че е луд по нея, че иска да имат честна, равнопоставена връзка. Какво повече трябваше да направи — да падне на колене и да обяви вечната си любов?

Зак скочи на спирачката и джипът спря на тъмен черен път, фаровете му осветяваха нощта и околните вечнозелени дървета, храсти и пощенските кутии на местните жители. Тишината беше нарушена от песента на самотен щурец, скоро към него се присъединиха още, а към тях, но някак си по-отдалеч, и квакането на жаба, но Зак почти не ги забеляза.

Е, да видим. Чакай да си вземе една пура. Може би точно това искаше от него. Но какво толкова й беше казал, да му се не види? Като се опита да пренебрегне всички бурни емоции, които разговорът му с Лили беше предизвикал, той започна да си припомня разговора дума по дума.

И му се прииска да си пререже гърлото. После невесело се изсмя. Защото с думите си беше успял да направи в преносен смисъл точно това. Чудесно си се справил, нали глупако?

Изобщо не й беше казал, че я обича. Беше успял да промърмори думичката само веднъж, но не беше я свързал нито с аз, нито с теб, вместо това беше измънкал нещо за онези работи за връзката. Боже милостиви! Нищо чудно, че му беше наприказвала всичките онези работи, че не иска саможертвата му.

Чудесно се беше справил с лекцията, която изнесе на Мигел, да не оставя гордостта да му се пречка, но явно беше силен само на думи. Е, поне — той поизправи гръб — знаеше, че се е прецакал и смяташе да направи нещо, за да оправи проблема, който сам беше създал. Ако трябваше, и на колене щеше да падне. И макар Лили да не вярваше, той не само можеше, но и щеше да й се моли, ако това беше единствения начин да я накара да му даде втори шанс.

Усети силен прилив на еуфория, включи джипа на скорост и ускори надолу по пътя, нетърпелив да стигне. Глупава усмивка разтегна устата му — отстрани най-вероятно изглеждаше като имбецил, но не му пукаше. Защото имаше приятното чувство, че след като веднъж преодолее страха си от това да каже обичам те на глас, любовните признания можеха да бъдат и забавни.

Малко се изненада, че сестра му излезе от гостната да го посрещне, когато малко по-късно отвори вратата на къщата, но единственото, което направи, беше да я вдигне, да я завърти, да я пусне обратно на земята и да продължи нагоре по стълбите. Вземаше ги по две наведнъж.

— Зак, почакай — викна тя след него. — Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно — той изобщо не намали темпото. — Трябва да говоря с Лили.

Само след секунда вече блъскаше с всичка сила на вратата на Лили и даже не си губи времето да чака да му отворят, сам хвана бравата и отвори вратата.

Стаята беше празна, той провери и в банята — и там я нямаше.

Е, добре, беше долу в гостната, с всички останали. Тъкмо тръгваше да се присъедини към тях, когато една малка подробност, която досега беше дразнила подсъзнанието му, най-накрая го спря. Погледна обратно поличката.

Беше съвсем празна, като в свободна хотелска стая, без нито една от онези момичешки джунджурийки, които беше свикнал да асоциира с Лили. Еуфорията започна да отзвучава, а мускулчетата на врата му се събираха на стегнат възел. Той се обърна на пета, отиде в спалнята й и отвори двете крила на гардероба.

Вътре нямаше нищо, освен няколко закачалки.

Докато той стоеше и се взираше в тях, Глини се появи на вратата.

— Съжалявам, Зак — каза тя задъхано. — Това се опитвах да ти кажа. Лили си тръгна.