Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (4)

4

Лили се задъхваше от ярост, когато се прибра в стаята си. Той беше свиня! Свиня, свиня, свиня! От къде на къде се държеше така с нея?

Добре, печели! Ще си опакова нещата и започва да търси нов апартамент още този следобед. Тя излизаше от кожата си от яд, че ще отстъпи, но просто не издържаше. Не беше създадена за подобни постоянни конфликти.

За разлика от предната вечер, когато беше нахвърляла всичко в куфара, сега започна да събира само по-маловажните неща, без които може да изкара известно време, така че да тръгне в първия възможен момент. Но лицето й беше тъжно, когато извади багажа си от килера. Това напомняше твърде много на детството й, когато рядко минаваше година преди неуморните й родители да й кажат да събира нещата си, защото се местят. Още от най-ранна възраст се беше научила да не се привързва твърде много, към което и да е място. Така че имаше добра представа какво е необходимо, за да изкараш няколко дни, и кое е просто екстра.

Само че до този момент тя си мислеше, че всичко това е останало зад гърба й. Преди да изгуби последния си апартамент, беше живяла на едно и също място седем години — рекорд за човек, който беше учил в единадесет различни училища. И то без да брои двете кулинарни академии. Когато Глинис я покани в красивата къща на брега на океана, тя й беше много благодарна и искрено се надяваше следващото преместване да е последно. В мечтите й ресторантът, който щеше да купи, щеше да е съчетан с място, където да живее. Смяташе да започне да търси идеалното място веднага след като се върне от следващия круиз.

Лили тръсна глава. Понякога нещата не ставаха така, както ги планираш, никой не знаеше това по-добре от нея. Това не означаваше, че ще изхвърчи оттук неподготвена и без да има план. Мими със сигурност щеше да я приюти на дивана си за известно време, но тя искаше да запази този вариант за краен случай. На първо време щеше да прегледа обявите, за да види дават ли нещо за малко и без договор.

Самата мисъл за това я накара да се чувства уморена, така че тя отвори куфара си на леглото и започна да го пълни. Първо щеше да свърши по-малко стресиращите неща.

Тя трупаше колекцията си от фино бельо в единия ъгъл на куфара и си мислеше, че ще трябва да слезе до гаража да вземе няколко кутии, когато забеляза някакъв бял плик, който стърчеше от джоба на едната чанта.

За момент ръцете й замръзнаха върху купчината коприна и дантели. Смешно, не си спомняше да е слагала нещо точно там. После се отърси. Сигурно беше стара картичка, която се е пъхнала случайно, когато вчера тъпчеше багажа си в куфарите. И тъй като тя никога не пазеше ненужни неща — навик, останал от дните, когато свеждаше екстрите до минимум — най-вероятно даже не беше нейна.

Точно посягаше да я разгледа, когато на вратата се почука. Тя се завъртя рязко и веднага забрави за картичката.

— Махай се — сопна се и сърцето й отново заби бързо, като че никога не се беше успокоявала. — Няма да говоря повече с теб.

— Джон Миглиони е, госпожо. Няма да отнема много от времето ви, просто бих искал да разменим няколко думи.

Тя мина през стаята и рязко отвори вратата. Скръсти войнствено ръце на гърдите си и хвърли свиреп поглед на мъжа срещу нея.

— Защо си мислите, че ме интересува какво имате да ми кажете? — примигна учудено. Зак така я беше вбесил преди малко, че тя зърна само за миг приятеля му. Сега го видя по-ясно и промърмори: — Какво е това място — къщата на тестостерона ли?

После го погледна по-внимателно и не можа да разбере откъде е дошло първото й впечатление. Той не изглеждаше така груб. Беше шест фута и един-два инча и макар че раменете му бяха мускулести, по-скоро беше мършав и дългурест под скъпата си сребриста копринена тениска и безупречно изгладения си панталон. Даже загорелите му рамене не изглеждаха толкова силни, колкото в първия момент, когато го видя подпрян на вратата на стаята й.

Джон имаше тъмна кожа и толкова черна и лъскава коса, че чак синееше на оскъдната светлина в коридора. Носеше я на дебела опашка, която подчертаваше високите му скули, гърбицата на носа му и ъгловатото лице. Но най-голямо впечатление й направиха тъмните му очи и усмивката — свенливи като на монах.

— За тестостерона не отговарям — изрече той меко, — но наистина искам да се извиня за държането на Закария. Напоследък беше под голямо напрежение, а и е разтревожен до смърт за сестричката си, но това не му дава право да бъде груб. Той беше просто непоносим и аз му го казах.

Милото му извинение беше като балсам за наранените й чувства и тя заряза войнствеността си.

— Много галантно от ваша страна.

— Ни най-малко, госпожо — той поклати глава. — Намеците на Зак бяха обидни и искам да знаете, че, макар да ми е приятел, не одобрявам поведението му — пъхна ръце в джобовете си, леко се прегърби и я погледна свенливо, но с искрен интерес. — Отнякъде наоколо ли сте?

За момент движенията му разкриха мускулите на ръката му и Лили разбра, че той е много по-силен, отколкото си мислеше. Копринено черни косъмчета покриваха предмишниците му, а едно малко цветно поленце отляво привлече вниманието й.

— Може да се каже, че съм отвсякъде — отвърна бавно тя, хвърляйки погледи към това, което вече беше сигурна, че е татуировка, за да разбере какво представлява. — Но през последните седем години живях в… — изведнъж истината блесна пред очите й и тя прекъсна изречението си.

О-хо. Той беше добър. Тя трябваше да повярва на първото впечатление, което й беше направил в кухнята, на човек наблюдателен и ловък, но доброто му възпитание, успокоителното държане и привидната незаинтересованост я бяха заблудили напълно.

— Е — продължи тя, сякаш нищо не е станало, и махна с ръка, — но едва ли ви интересува.

— Разбира се, че ме интересува. Искам да знам всичко за вас.

— Толкова сте мил. Наистина е приятно да поговориш с джентълмен след онзи ужасен… — тя направи физиономия. — Извинете. За малко забравих, че ви е приятел.

— Не се притеснявайте за това — той облегна рамо на касата на вратата и пак се усмихна с тази негова усмивка на монах. — Вие точно ми разказвахте за всички ония места, където сте била и че последните седем години сте живяла в…?

— Стига сме говорили за мен — тя го погледна съблазнително. — А ти откъде си?

— Оттук и оттам, също като теб — той се премести малко по-близо до нея. — Може да сме били на едни и същи места.

— Господи, мислиш ли? Това вече ще е нещо, нали? — Лили притвори очи и промърмори изпод спуснатите си клепачи: — Джон е толкова хубаво, мъжествено име. Коя зодия си?

— Овен. А ти?

— Не сме съвместими, миличък. А изглеждаше почти съвършен — с изпълнена със съжаление усмивка, тя понечи да затвори вратата.

— Чакай! — той се изправи и я погледна нещастно. — Не аз съм виновен за това. Ти даже не знаеш в кой дом е луната ми и такива неща. Това има огромно значение.

— Прав си. Кога си роден?

Той й каза и тя се замисли.

— Хм — лекичко го докосна по китката. — С какво се занимаваш, Джон?

— Счетоводител съм.

— Ооо — повдигна вежди тя.

— Занимавам се и с финансово планиране.

— Така ли? Аз съм луда по парите — тя се облегна на ръба на отворената врата и плъзна ръката си по гладкото дърво до края й. — Кажи ми — погледна го над извивките на бюста си, който тази поза подчертаваше, — като става въпрос за дългосрочно инвестиране, каква комбинация от висок, среден и нисък риск препоръчваш за акциите от инвестиционния портфейл? И какво смяташ за общия индекс на ликвидност?

— Амиии… — той я погледна в очите.

— Никога не бъркай — каза му тя почти нежно, — русата коса и хубавия бюст с глупостта.

— Моля, госпожо? — изглеждаше наистина объркан.

— Зак поне е открит във враждебността си. Следващия път, когато се опиташ да правиш някоя жена на глупачка, бих ти предложила да покриеш това — тя кимна към ярката татуировка на ръката му, която се виждаше вече съвсем ясно. Съдържаше думите Бърз, безшумен и смъртоносен, написани с черно от трите страни на бял череп с черни и жълти петна и втора рота, написано отдолу. Лили втренчи поглед в очите му, изведнъж станали студени, и рязко го увери: — Никак не се връзва с образа — след това, отблъсквайки го с ръка, тя му затръшна вратата в лицето.

Лили имаше чувството, че кръвното й е стигнало опасни стойности. Все едно че нещата не бяха достатъчно гадни досега, ами и тези двама подлеци се опитваха да й играят двойна игра. Прекалено нервна да се заеме отново с багажа си, няколко напрегнати минути тя крачи из стаята.

После изведнъж се спря. Трябваше да се махне оттук, преди да направи нещо глупаво като например да крещи докато не й остане глас. Една разходка по плажа щеше със сигурност да я успокои, а и ако искаше с един изстрел да улучи два заека, можеше да си вземе вестник и да седне в крайпътното кафене „Клач“ и да прочете обявите за жилища. Приятна, приятелска атмосфера звучеше точно като това, от което имаше нужда. Тя грабна чантичката си от шкафа, където я беше захвърлила преди известно време, и излезе от стаята.

 

 

Когато след няколко часа се върна, слънцето, подобно на блестяща оранжево-червена топка, вече се беше скрило зад хоризонта. Беше по-спокойна, но продължаваше да не е намерила къде другаде да отседне. В обявите имаше само един апартамент, който си струваше да провери, но докато стигне до него, някой вече я беше изпреварил.

Разбира се, винаги го имаше и интернет, но с него щеше да се заеме по-късно. Стаята вече й се струваше прекалено тясна и тъй като не искаше да се държи, сякаш има нещо да крие, тя тръгна по коридора, събрала всичките си сили да издържи поредната конфронтация със Зак и лукавия му приятел. Но кухнята беше празна и това като че ли се отнасяше за цялата къща. Сипа си сладолед в една купа и си го занесе в хола, където седна и включи новините. След съвсем малко изключи телевизора. Освен беглата представа за започваща стачка на летищните диспечери и убийство и самоубийство в Нюпорт Бийч, тя нямаше и идея какво е гледала. Изми съдината в кухнята и излезе на терасата да погледа океана.

Обикновено разбиването на вълните в брега й действаше като приспивна песничка, но тази вечер не я успокои и тя реши просто да отиде да полегне. Утре ще има достатъчно време да влезе в интернет и да види какви апартаменти дават под наем. Но сега отчаяно имаше нужда от забравата на съня.

Тя не се сети за плика в куфара чак до късно следващата сутрин, когато прехвърляше повечето от нещата си в кутии, взети от гаража. Изрови го и извади от него едно-единствено листче. Разгърна го и започна да чете.

Неее! Тя рязко седна на ръба на леглото и за малко си пожела да бъде от онези жени, които псуват. Нейните няколко мижави ругатни изобщо не можеха да изразят дълбочината на чувствата й. Боже!

Бележката беше от Глинис. Лили просто не знаеше как е успяла да я пропусне, но не това беше сега проблема. Значение имаше само, че Глинис специално я молеше да каже на Зак къде е отишла, с кого и защо.

Боже, боже, боже, боже! Защо трябваше точно тя да го направи?

Но просто нямаше смисъл да се вайка, трябваше да уважава желанията на Глинис. Яд я беше не само, че е задължена да му каже, но и защото беше сигурна, че Зак ще направи от това голям проблем. Тя вдигна търпеливо кръста си и отиде да го търси.

Когато разбра, че не си е вкъщи, Лили не точно затанцува ча-ча-ча, но много й се прииска да го направи. Срамота, помисли си тя лицемерно, и извади от хладилника зеленчуково тесто, за да си направи прекрасна вегетарианска тригуна. Много щеше да подхожда на ябълковия сос, който беше приготвила предния ден. А следобед, реши тя, наистина ще се захвана с агенциите за недвижими имоти. Когато задната врата се отвори малко по-късно, докато още обядваше, тя въздъхна примирено, защото знаеше, че няма измъкване. Гадост!

Зак затвори вратата зад себе си и погледна Лили, която спокойно отвърна на погледа му, преди да се заеме отново с обяда си. Също като и предния ден, тя беше нагласена от главата до обувките с токчета на краката й — този път бяха без пръсти и в синьо, за да подхождат на тоалета й, който пък със сигурност беше избран да подхожда на очите й. Той се зазяпа как розовите й устни обгръщаха хапка от нещо с прекрасен аромат, след това отмести погледа си към чинията й, в която още вдигаше пара ястие, подобно на сладкиш, но съставено от див ориз, зеленчуци и… май бяха боровинки. Стомахът веднага му напомни, че един сандвич с фъстъчено масло не беше достатъчна закуска за голямо момче като него.

— Едно нещо ти признавам, сладкишче. Със сигурност можеш да готвиш.

— Да, мога — тя се поколеба, после посочи с брадичка към печката. — Има още една порция във фурната, ако искаш.

Той не се остави да го молят два пъти. Взе си чиния, опари си пръстите, докато вадеше вкуснотията от фурната, взе си вилица от чекмеджето и си наля чаша мляко. Занесе всичко на масата и си дръпна един стол срещу нея. Тя му подаде купичка апетитно ухаещ сос с нарязани ябълки и Зак си сложи пълна лъжица от него върху тригуната. Преди да започне да се храни, обаче, й хвърли подозрителен поглед.

— Защо изведнъж стана толкова сговорчива?

— Причината е точно тази, за която си мислиш — тя разтърси рамене и го накара да се смути от изкусителното движение на гърдите й. — За да те размекна, разбира се — махна към чинията му. — Не оставяй яденето да изстине.

На Зак му стана ясно, че няма да получи друг отговор и се зае с ястието. Една хапка беше достатъчна и той беше загубен.

— По дяволите — въздъхна, когато се сети да диша след тригуна и половина. За миг забрави с кого си има работа и искрено й се усмихна. — Това е супер! — той веднага набоде още една хапка, опивайки се от чудесните аромат и вкус, които избухваха на върха на езика му.

— Е, успешен ли е подлият ми план? — попита Лили, когато той омете всичко. — Превърна ли те моето готвене в Господин Добродушко?

— Да — и изненадващо, точно така си беше. Беше прекарал цялата сутрин в Кемп Пендълтън, настаняваше южноамериканския контингент и ги подготвяше за учебната програма. Сега вече задачата му беше официално приключена. Като прибавим това към стомах, пълен с изключителна храна, Зак наистина се чувстваше много мил и добричък.

— Добре — Лили му подаде лист хартия, сгънат на две.

— Какво е това? — той го взе и го разгърна. Веднага разпозна почерка на сестра си и смръщи вежди. После го прочете и рязко вдигна глава. Никак не беше доволен от начина, по който звучеше това и направо забоде с поглед красивата малка блондинка пред себе си. — Окей, разкажи ми всичко.

Лили пое дълбоко дъх и го издиша под формата на дълга, тежка въздишка.

— Причината Глинис да я няма е, че тя замина за Вашингтон… да се запознае със семейството на годеника си.

Реакцията на Зак беше по-лоша и от най-ужасните страхове на Лили.

Той изпсува кратко, докато скачаше на крака толкова рязко, че столът му падна назад. Плесна ръце върху плота на масата, подпря се на разперените си пръсти и се наклони напред, така че носът му почти допря до нейния.

— Не ти вярвам, госпожичке! През цялото време си знаела къде е Глинис и чак сега ти хрумна да ми кажеш.

Те бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше дъха на сладкиш от устата и чуваше как пукат ставите му, докато стискаше и отпускаше мъжествената си челюст. Напрежението му беше опасно, но тя се насили да срещне с привидно спокойствие разгневения му поглед.

— Открих бележката само преди час.

— А ако не я беше намерила, нямаше изобщо да ми кажеш?

Тя вирна брадичка.

— Сестра ти е голямо момиче, Тейлър. Не е моя работа да ти разказвам нейните неща. Ако тя искаше ти да разбереш къде е, щеше да ти каже. А като имам предвид, че си луд на тема контрол, не се изумих особено, че не ти споделя — тя го изгледа спокойно. — Оказва се, че макар и да си маниак, явно тя иска да си информиран. Така че слушай сензационната новина. Името на младия мъж е Дейвид Бомонт. Запознаха се, когато той беше в града по работа. Сега пътуват към Вашингтон, за да се запознае семейството му с Глинис. Имат намерение да се оженят — изкриви едното ъгълче на устата си в някакво подобие на усмивка. — Сигурна съм, че ще те поканят.

— То само това остава — той блъсна масата и се изправи в цял ръст, като я гледаше вбесено отгоре.

— Всъщност, може и да не те поканят, ако отношението ти продължава да е същото.

— Да, по дяволите, такова ще е! Проклет да бъда, ако оставя някакъв мошеник да разбие сърцето на малката ми сестричка.

— За бога! — тя го зяпна отчаяно. — Ти даже не си виждал Дейвид. Той я обича!

— Обича парите й, искаш да кажеш.

— Не, Рамбо, обича нея. Виждала съм ги заедно и… — изведнъж се оказа, че говори на въздуха, тъй като Зак се беше завъртял на пета и беше изхвърчал от стаята. Тя го последва в кабинета, където той бясно ровеше в един бележник с адреси. После изръмжа доволно и вдигна телефона. Видя я, че седи на вратата на стаята и й хвърли самодоволна усмивка.

— Знаех си, че мога да разчитам на Глинис да има записан мобилния му телефон. — Започна да натиска бутоните.

Малко след това усмивката му изчезна и той тръшна телефона.

— Мамка му. Няма обхват — той й хвърли един от най-властните си погледи. — Какъв е телефонът на семейство Бомонт?

— Представа нямам. Глинис ми даде само адреса им.

Зак набра услуги и тя виждаше как изражението му става все по-мрачно, докато се опитваше да убеди оператора да му даде телефон, който го няма в указателя. След това се протегна за „Жълти страници“ и я изгледа за секунда.

— Искам този адрес — сопна се. — Сега ще си резервирам билет за Сиатъл и очаквам да имам точния адрес, преди да тръгна.

Информацията по новините за стачка на диспечерите изникна в главата на Лили. Тя точно отвори уста да му каже, но после стисна устни. Сякаш щеше да й повярва. Но като се има предвид езика му, когато затвори телефона по-късно, стачката явно продължаваше.

— Майната му на това — заяви изведнъж той. — Ще карам дотам — погледна я. — Дай ми адреса.

— Да, господарю — каза тя на гърба му, докато той излизаше, най-вероятно да стегне багажа си.

Лили тръгна по коридора, водещ към стаята й, с най-искреното намерение да даде на Зак адреса и да се разкара от пътя му. Заплахата, която той представляваше за Глинис, Дейвид и брачните им планове, не беше нейна работа. Глинис беше вече пораснала. Ако е достатъчно голяма да се омъжи, със сигурност беше достатъчно голяма да защити своя избор пред брат си.

Това всъщност е добре за мен, мислеше си тя, като се опитваше да се сети в коя кутия точно беше опаковала преди малко тефтерчето си с адреси. Сега имам нещо като отсрочка, допълнително време да си намеря апартамент и то без Господин Силна Личност да ми диша във врата.

Тя пренебрегна вината, която гъделичкаше крайчето на подсъзнанието й. Двете с Глинис бяха го обмислили и тя беше сигурна, че Дейвид е подходящ за по-младата жена. Но проблемите на Глинис с батко й си бяха нейни лични и нямаха нищо общо с Лили.

— Лили! — нетърпеливият вик дойде отвън и тя отвори прозореца. Зак стоеше в двора пред гаражите и гледаше нагоре към нейната стая. Като я видя, плесна с ръка по капака на джипа си със затъмнени стъкла и извика: — Побързай с този адрес!

Раздразнение я изпълни, когато мярна твърдото му войнствено лице долу. Зак наистина се държеше като булдозер. Тя отново се сети за Глинис и за крехкото щастие, което изживяваше през последните няколко месеца с Дейвид. Той беше страшно нежен с нея. Тези двамата със сигурност нямаше да могат да се оправят със Закария Тейлър. Беше срамота, наистина. Толкова беше трудно да се намери истинската любов даже и без Големия Войник да се появи и да развали всичко.

Тя се вторачи в отворения си куфар и изненадващо взе решение. Може би най-глупавото решение в живота си, но пък щеше да си го спазва на всяка цена.

— О, боже!