Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (7)

7

Плановете на Зак се провалиха няколко часа по-късно, когато стигнаха до ферибота в Анакорт. Той зяпна недоверчиво продавача на билети.

— Да чакаме три часа?

— Да, сър, по-точно три часа и тридесет и пет минути.

— Кажи, че се шегуваш.

— Не — човекът в будката лекичко му се усмихна. — Не сте оттук, предполагам.

— Не.

— Още работим с разписанието си извън пиковия сезон, така че това е съвсем нормално. Вие току-що изпуснахте ферибота за остров Оркас, а следващият, който спира там, е за Илахий. Страхувам се, че не можем да ви качим и на него, защото той събира само седемдесет и пет коли, а пред вас има доста повече.

— Не може всички да отиват в Оркас.

— Не, сър. Някои отиват в Лопес или Шоу. Оркас е третата спирка в маршрута за Сан Хуан, но не всички фериботи спират на всеки остров — мъжът вдигна рамене. — Във всеки случай, следващият ферибот суперкласа ще бъде тук след три часа и — погледна часовника над главата си — тридесет и четири, не, тридесет и три минути — той подаде през гишето билета заедно с едно разписание. — Вие сте в колона пет.

Зак трябваше да преглътне напиращата грозна ругатня. Но човекът явно беше ниско в йерархията, а единайсетте години служба бяха научили Зак да не си го изкарва на някой, от когото не зависи нищо. Благодари за отделеното време, взе билет и се дръпна от будката.

Имаше достатъчно разум да не приема закъснението лично, но пътуването беше дълго и напрегнато и беше много тежко да го бавят точно сега, когато е толкова близо до целта.

— Остров! — измърмори той, като се нареди зад последната кола на опашката и изключи двигателя. Закачи билета на предното стъкло и огледа останалите опашки, повечето от които бяха задръстени от коли. — Глинис трябваше да си избере мъж, който живее на тъп остров.

Лили вдигна поглед от нокътя, който лакираше.

— Толкова си лъчезарен — вдигна вежда. — Предполагам, че сега не е времето, в което да отбележа, че в края на краищата имахме достатъчно време да спрем на разпродажбата на Лиз Клейбърн, покрай която минахме.

Той се завъртя бавно към нея и й хвърли най-убийствения си сержантски поглед. Този, който караше цялата рота да трепери в униформите си. Имаше точно толкова успех, колкото и всеки друг негов опит да я постави на мястото й.

— Явно не — каза тя весело, пусна лака в чантичката си и отвори вратата на колата. — Погледни нещата от добрата им страна. Поне можем да си протегнем краката. Не знам за теб, но моите пипалца минаха през безчувственост по пътя си към послесмъртното вкочанясване още преди петдесет мили.

Зак не се сдържа и се усмихна унило. После също излезе да последва съвета й. Защо и той да не използва възможността да се протегне.

 

 

Мигел се нареди в колона номер пет три коли след джипа и се сниши на седалката си, когато Тейлър и момичето му се запътиха в неговата посока. Нещата се усложняваха. Как можеше да се сети, когато тръгна да следи сержанта от базата вчера, че тази вечер ще са на повече от хиляда мили, тръгнали за бог знае къде?

Като прочете разписанието на будката, докато чакаше на опашка за билети, той откри, че освен пътуванията до четирите острова, имаше и два ферибота за Канада на ден. За момент замръзна от ужас, когато се зачуди в коя посока да си купи билет и осъзна, че ако отиваха в Канада, нямаше да му е лесно. После възвърна вроденото си самообладание. Корабите за Канада тръгваха рано сутринта, така че явно не бяха проблем и — как се казваше — не си струва да се тревожи.

Когато дойде неговият ред, той беше решил просто да посочи джипа, да каже, че е заедно с Тейлър и да иска билет за същото място. Но ако продавачът не си спомняше кой е островът? Имаше само няколко коли между неговата и на Тейлър, а последното нещо, което Мигел искаше, беше да бъде забелязан. Накрая просто купи билет за най-далечната спирка.

Така че ето го тук, заобиколен от коли отвсякъде. Безсмислено беше да се опитва да отвлече жената при така създалата се ситуация. Нямаше как да се измъкне от пристанището, дори и да успееше да я отдели по някакъв начин от военния. Затова и се криеше — нямаше смисъл да се отказва от елемента на изненадата като позволи на Тейлър да го види.

Определено това положение не му харесваше. Мигел Ескавез не залягаше по седалките, за да предотврати сблъсък. Той се конфронтираше открито! Не му харесваше да се чувства като страхливец, но, честно казано, всичко беше тръгнало много по-зле, отколкото очакваше, когато измисли плана си. Ако само беше имал още няколко минути на онази бензиностанция, сега жената щеше да му е в ръцете и нямаше да има нужда да се крие. Беше толкова близо… докато командирът не беше издал нареждане и тази гринга не беше хукнала да му се подчинява.

Мигел дори очакваше сержантът да слезе от колата и да се скара с него там на място. Но Тейлър беше отпрашил на момента, когато блондинката се качи в колата, така че сигурно не си беше направил труда да забележи с кого е говорила.

Което още веднъж доказва, че съм по-добър от морските пехотинци, помисли си самодоволно. Той би забелязал с кого говори неговата жена. Но това му напомни, че чужди ръце са прегръщали Емилита, и че това е довело до несправедливостта, извършена от Тейлър спрямо него. Преди да се усети пак скърцаше със зъби от яд. Той решително пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да се успокои. Трябваше да концентрира позитивната си енергия.

Беше почти успял да изпълни замисъла си, чувстваше го с цялото си тяло. Добре би било да знае накъде са тръгнали, но това, че отиват на остров, със сигурност значеше, че пътуването им е към своя край. Крайно време беше, ако питаха него.

Не му харесваше да кара по американските магистрали. Тези гринго на секундата му правеха груби жестове всеки път, когато направеше грешка. Плюеше на тях — те правеха грешки през цялото време. И на него му бяха позволени едно-две мънички обърквания понякога. Той поне имаше оправдание — не познаваше тези толкова натоварени, макар и доста по-добри от колумбийските, огромни пътища. А тяхното оправдание какво беше?

Откри, че пак се ядосва, затова пое още няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се успокои. Трябваше да има още съвсем малко търпение. Защото скоро щеше да му се открие друга възможност.

Тогава сержантът щеше да разбере какво е да загуби своята жена.

 

 

Челото на Лили се смръщваше все повече, докато наблюдаваше Зак. Раменете му не се ли бяха разширили от последния път, когато го погледна? Можеше да се закълне, че колкото повече бяха затворени в тази кола, толкова повече място заемаше той.

Гледката на ръцете му, които барабаняха нервен ритъм върху волана, я изпълваше със странна възбуда. Бяха почернели, със загрубяла кожа, изглеждаха като на побойник, с всички тези одрасквания и белези. Ноктите му бяха изрязани и чисти, но този на левия му палец беше дълбоко счупен от едната страна. Погледна собствените си ръце с тъжна усмивка. Те самите не бяха точно гладки като коприна. Но тя беше главен готвач и порязванията и изгарянията бяха част от работата й. А и в сравнение с ръчищата на Зак, нейните можеха да принадлежат на южняшка госпожица от някогашните плантации. С неговите широки длани и големи кокалчета, ръцете му бяха толкова безспорно мъжки…

В следващия момент погледът й се отклони към устните му и тя се хвана, че пак се е зазяпала в тънкия бял белег, който ги разделяше на две. Зърната й се напрегнаха, а дълбоко между краката си почувства топлинката на възбудата, която я накара да отмести очи. О, боже! Това не беше правилно. Изобщо не беше правилно.

Тя беше по-разгонена от току-що излязъл на свобода затворник. Каква, по дяволите, беше причината? Не отричаше красотата на Зак, но някак си беше мислила, че обидното му държане ще действа като ваксина срещу нея. Постоянните допълнителни дози груби обноски би трябвало само да засилват имунитета й.

Но днес той се беше държал добре. Е, поне по-мило от обикновено. Обаче, когато човек е свикнал да си има работа с Бабуин Варварина, почти цивилизованото държане правеше огромно впечатление. Тя откри, че мнението й за него значително се е подобрило. Решаващият фактор за това, разбира се, беше нежната душа, за която той бе загатнал сутринта в разговора за родителите му. Беше подръпнал една нежна струнка някъде дълбоко в нея, която прозвучаваше всеки път, когато тя се сетеше за разказа му.

Не беше ли толкова неизразимо тъжно? Жените си бяха падали по закоравели мъже, в които се крие наранено малко момче векове наред. Тя се отпусна на седалката си като отбранително затегна колана. Е, ако не беше по-умна от тях, поне трябваше да бъде по-бдителна. Защото за нищо на света нямаше да се остави да бъде излъгана от това жалко клише. Все пак, надзъртайки към устните му, тя не спираше да си мисли за него. Зак видимо имаше добри доходи, а и идваше от богато семейство, членовете, на което от столетия бяха посещавали старите престижни училища. Как тогава беше стигнал до мъжкарската морска пехота, с която се занимаваше? И защо, въпреки излъскания му вид, беше твърдо убедена, че целувките му ще са като на лошо момче?

Тя притисна силно гърба си към седалката. Господи боже, Лили, да не си си загубила ума? Този мъж те мисли за крадлива курва, а ти се чудиш как ли целува? Защо просто не си разбиеш главата в първата подходяща стена, така, както си тръгнала? Би било горе-долу толкова интелигентна постъпка.

Тя се обърна рязко към Зак, сякаш той я беше накарал да си мисли за сексуалните му възможности, и му се сопна:

— Ако си толкова загрижен за сестра си, че да се опитваш да я предпазиш от всеки Том, Дик или Хари, с който се запознае, защо не си направи труда поне да я научиш в най-общи линии да се оправя с парите?

Ръцете на Зак, които той нарочно бе държал заети, за да не направи с тях нещо глупаво, замръзнаха на волана по средата на марша, който барабаняха. Обърна се към Лили и я погледна. Сега пък защо се държи така? Същата тази Лили, която цял ден беше толкова дразнещо весела? Не беше необходимо човек да е Зигмунд Фройд, за да разбере какъв беше неговият проблем, но какво й беше влязло изведнъж на нея в гащите, че почна да се заяжда?

Но като се замисли реално, изобщо не му пукаше какви бяха нейни причини да е раздразнена. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента, беше, че има нужда от един хубав скандал… и Лили беше така добра да му го осигури. Той се обърна, облегна ръка на нейната седалка и я зяпна арогантно. Не си отмести погледа, докато под кожата й не изби червенина.

— И ти, любима, смяташ, че това е твоя работа, защо?

— Да, братче, смятам, че това е моя работа, защото Глинис е почти на двадесет и пет години, а нямаше и бегла представа как да се оправя с финансите си, докато не се заех с нея преди няколко месеца.

— О, да, представям си как точно си се заела с нея. Само един истински хуманист би успял да прехвърли парите й в собствената си сметка.

— Какви пари? Обръщал ли си някога внимание как Глинис се бори всеки месец да свърже двата края? Да, тя живее в красива къща на плажа и издръжката й е повече от достатъчна за млада жена на нейната възраст. Но дори на теб би трябвало да ти е известно, че тя не е запозната дори с най-основните закони на икономиката. Още като момиче е била пратена в скъпо европейско училище и там е възпитана да очаква само най-доброто. Никой не си е направил труда да й обясни защо не трябва да продължава да харчи парите си така, както е свикнала, докато аз не седнах с нея и не й казах как стоят нещата. Честно, Зак, докато връстниците й пазаруват в „Нордстром Рек“ и то ако имат късмет, тя още купува висша мода. Не знаеше дори как да балансира чековата си книжка, преди да я науча.

Зак се втренчи в нея. В думите й имаше частичка истина, която обаче той не искаше да забележи, затова я изтика назад в съзнанието си.

— Глупости — заяви решително.

— Не са глупости — възрази тя разгорещено. — Знаеш ли какво мисля аз? Мисля си, че ти сигурно си един от онези мъже, на които им харесва да държат жените около тях неуки, за да могат да ги контролират. Може би ти действа като наркотик, доставя ти някакво специално удоволствие.

Сестра му беше единственото семейство, което му беше останало, и Зак беше на ръба на нервен срив от притеснение. Гняв, вина и чувството за провал се смесиха някъде в стомаха му и се надигнаха като яркочервена вълна, която отнесе контрола му далеч. За пръв път в съзнателния си живот той реагира, без да мисли за последствията. Сграбчи Лили за раменете и я вдигна във въздуха, като я измъкна наполовина от седалката й. Издърпа я към себе си и наклони глава, докато носовете им не се озоваха на части от инча един от друг.

— Ти си отвратителна, госпожице, знаеш ли? Дори ако бях толкова запален да контролирам околните, колкото ме изкарваш, пак бих имал повече кандидати за жертви, отколкото можеш да си представиш. Имам големи и силни военни, които да командвам. Със сигурност нямам нужда да доминирам над малката си сестричка, за да се чувствам добре.

За негово огромно учудване, тя не му върна веднага някой остроумен отговор и той вече се поздравяваше, че най-накрая е спечелил точка. Тогава забеляза, че тя се е вторачила страстно в устните му. Зак замръзна и… усети тръпката, която мина през нея.

Съвсем бавно тя повдигна глава и срещна погледа му. Преглътна и навлажни с езиче долната си устна. Пенисът му се събуди и щръкна нагоре с такава сила, че Зак се учуди как не се контузи в ципа на дънките му. Той я пусна толкова бързо, че гърдите й се разиграха, когато падаше обратно на седалката, и се дръпна назад към вратата си, разтривайки челото си с пръсти.

Исусе! Какво ставаше? Наистина ли тя се беше втренчила в устните му сякаш иска да ги опита, или напрежението, под което постоянно се намираше, най-накрая беше предизвикало отклонения в мозъка му? После присви очи. Може би тя просто изместваше вниманието си от сестра му към него. В края на краищата той имаше много повече пари от Глинис.

Тази теория щеше да звучи много по-правдоподобно, ако в момента Лили поне малко изглеждаше като жена, която контролира мъжете чрез секс. Вместо това тя мигаше объркано, а когато погледите им се срещнаха, червенина пропълзя по шията й.

После явно се съвзе.

— Добре — изписка тя. Прокашля се и започна отначало. — Добре, може би не съм права, че искаш да контролираш Глинис. Ако е така, извинявам се. Но съм права, че сестра ти няма и понятие от финанси — поизправи се на седалката си. — Не знаеше как да балансира чековата си книжка, преди да й покажа. И имаше съвсем смътна идея как да разпредели издръжката си така, че да й стигне за целия месец.

— Това са глупости — Зак отпусна ръце. — Тя сигурно е екстравагантен купувач, но дядо трябва да я е научил как да се оправя с месечните си пари. Мен не ме оставяше на мира, докато не се научих да нося материална отговорност, така че да мога да поема семейната корпорация, когато му дойде времето. Когато му отказах и се присъединих към морската пехота, реших, че е започнал да тормози Глинис да се подготвя за тази позиция — той тайничко се намести и я изгледа изпод вежди. — Виж, той беше маниак на тема контрол.

Зак замълча за малко.

— Той беше гадно властно копеле — повтори бавно. — И не бих се учудил, ако нарочно не е научил Глинис на нищо.

— Защо би го направил според теб? — дълбока гънка се появи между смръщените вежди на Лили.

— Проклет да съм, ако знам. Той побесня, когато не изпълних очакванията му. Може би си е мислел, че когато видя какво й причинява, ще се върна обратно да се грижа за нея и, по съвместителство, за бизнеса. Точно това искаше. Този човек наистина беше студен. Той ненавиждаше неподчинението и ако не беше баба, животът в онзи огромен мавзолей щеше да бъде непоносим — но споменът за баба му го изпълни с топлина и лека усмивка заигра на устните му. — Тя беше страхотна. От нея Глини е наследила добротата си.

— Глинис ми е казвала, че баба ви е починала още докато и двамата сте били деца.

— Да, през същата година, през която си отидоха и родителите ни, само няколко дни след като завърших подготвителното училище. Тогава останах сам с дядо. Глинис я бяха изпратили в пансион в Женева още когато баба се разболя. Тя никак не искаше, но такъв си беше старецът. Изобщо не му пукаше какво искахме ние. Той беше решил да разкара Глини от главата си и така и стана. Беше решил също и аз да поема семейната корпорация — Зак почувства отново, както в младостта си, задушаващата тежест на онези огромни очаквания и задърпа яката на тениската си.

— Но ти избяга и се записа в морската пехота.

Той й се намръщи.

— Не избягах. Бях навършил осемнадесет, така че просто упражнявах правото си на свободен избор на кариера. Отдавна бях решил, че работата ми няма да бъде в офис — да седя на един стол ден след ден.

— Не — устата й се изви в съчувствена усмивка. — Изобщо не мога да си те представя. Работа в офис със сигурност би те изкарала от релси.

Той се изненада от коментара й. Винаги си беше мислил, че на нея й е все едно какво работи мъжът, стига да получава възможно най-много пари. Предизвикателната мисъл, че тя май не е много подходяща за ролята, която й беше отредил, започна да се промъква в главата му, но той я изтика назад. Дори не си го помисляй, каза си предупредително.

Не си позволи също и да се запита защо не?

 

 

Слънцето вече беше залязло зад планините, когато почукване по прозореца на колата събуди Мигел от леката дрямка. Той веднага се изправи, огромни количества адреналин пулсираха във вените му. Почти сигурен беше, че сержантът го буди, за да го пита какво, по дяволите, прави тук. Но младата жена, която се наведе да надникне през прозореца, беше непозната. Мигел отвори.

— Билета ви, сър.

Отне му около секунда да влезе в час; после премигна, прозя се и извади билета от жабката. Подаде го на жената. Тя го погледна и се намръщи:

— Наредил сте се на грешната опашка.

— Que?

— Билетът ви е за остров Сан Хуан. А вие сте на опашката за Оркас.

Псувайки наум, той закима разбиращо на жената:

— Si, si, Оркас.

— Но билетът ви е за Сан Хуан. Вие сте платили за него по-голяма сума, отколкото трябва.

Той започна да се прави, че не я разбира, като се надяваше тя да си отиде.

— Дали сте много пари — повтори тя силно, все едно той беше не чужденец, а глух. След това въздъхна и се опита да му върне билета. — Ако го занесете обратно на касата, можете да го смените и да получите разликата.

Хората започваха да ги гледат, а Мигел искаше тази американка да се разкара, преди да се е появил и Тейлър.

— Si — каза пак той. — Оркас.

— Ех, да му се не види — въздъхна тя. — Както и да е. Поне се опитах — после прибави билета към наръча други в ръката й, сви рамене и продължи.

Сигурно беше помислила Мигел за идиот. Той дълго гледа в огледалото за обратно виждане как гърбът й се отдалечава, а после се втренчи в джипа три коли пред него. Тейлър щеше да плати и за това унижение. Щеше да си плати много, много пъти!