Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (18)

18

Когато на следващата сутрин телефонът иззвъня, Лили го вдигна, преди да е успял да събуди Зак. Тя прошепна някакъв поздрав в слушалката.

От другата страна замълчаха за секунда, после се обади мъжки глас.

— Ей, добър ден. Ти трябва да си Лили. Дай ми Зак.

Тя успя да чуе и малко по-далечен женски глас, който се караше на мъжкия за маниерите му, но единственото, което каза, беше:

— Той спи.

— Събуди го тогава. Кажи му, че Куп иска да говори с него.

— Няма.

— Моля? — звучеше като близнак на Зак — толкова свикнал заповедите му да се изпълняват на момента.

— Няма да го събудя. Похитителят направи своя ход снощи и Зак получи удар по главата. Не смятам да го притес…

— Загуби ли съзнание?

— Да.

— За повече от няколко минути?

— Не.

— Наложи ли се да отиде в болница?

— Неее — тя проточи думата, докато размишляваше, че никак не й харесва посоката, която поема разговорът. — Зак каза, че не е необходимо.

— Той има достатъчно богат опит, за да знае.

— Сега има цицина на челото си, голяма колкото топка за голф.

— Това не е задължително лошо — информира я Куп, гласът му стана успокояващ като топла прегръдка и моментално разсея страховете й. — Ако нямаше цицина, най-вероятно щеше да е по-страшно, защото това означава, че хематомът е от вътрешната страна и притиска мозъка — без предупреждение гласът му стана рязък. — Което означава, че можеш да го събудиш и да ми го дадеш. Да не би да е някой нещастник от фл…

— Какво имате всички вие срещу флота? — ядосано го прекъсна тя и веднага се почувства измамена, защото се беше подлъгала да му влезе в тона. — Удариха го по главата и аз не смятам да…

— Лили — гласът на Зак, дрезгав от съня, прекъсна впечатляващата й реторика и тя се обърна само, за да го види как увива одеялото около кръста си и се надига на лакът. — Буден съм — той протегна ръка за телефона.

Тя искаше да не му го дава, преди да е проверила пулса му на всички възможни места, за да се увери, че сърцето му е стабилно, и да проучи внимателно цицината му, за да е сигурна, че нещата не са се влошили. Но ръката му стоеше протегната, а очите му я гледаха очаквателно. С въздишка му подаде слушалката.

Разговорът беше кратък. От гледна точка на Лили беше и доста дразнещ, тъй като беше невъзможно да се разбере нещо от усмивките и хъмканията на Зак. Тя наостри уши обаче, когато го чу да казва:

— Ще бъда там след петнадесет минути.

— Не — запротестира тя, когато Зак затвори телефона, но той я игнорира изцяло и започна да облича дрехите си.

— Зак, бъди разумен. Не можеш да търчиш наоколо с тази ранена глава.

— Главата ми си е добре — вече беше приключил с обличането и въпреки протестите й се отправи към вратата.

Тя вървеше по петите му.

— Това е лудост.

— Не, това е необходимост. Похитителят не получи снощи това, което искаше, затова със сигурност ще пробва отново. Този път обаче ще го заковем.

— Не и ако лежиш в болницата, защото си препускал напред-назад с мозъчно сътресение.

— Нямам мозъчно сътресение, Лили. Беше просто незначителен удар по главата, но вече съм добре.

Ядосано подсвирване се изтръгна от нея.

— Толкова отвратително упорит си!

Той се ухили и я придърпа към себе си, вдигна я нагоре, така че двамата да се допрат на всички основни места, и я целуна силно. Но даже докато чувстваше как пръстите на краката й безпомощно се влачат по пода, а тялото й се притиска с всичка сила към неговото, тя усети как той отваря вратата зад гърба си и се приготвя да излезе.

— О! — смутеният глас на Джесика се извиси от коридора. — Извинете. Не исках да ви притеснявам. Аз… ох.

Зак бавно вдигна глава. Като облизваше бавно долната си устна той погледна към Лили.

— Предпочитам целенасочен пред упорит — промърмори, целувайки я за последно по все още разтворените устни. Като повдигаше рамене, за да успее да възвърне поне малко от присъствието на духа си, макар да беше сбор от раздразнени нервни окончания, той се обърна към Джесика, която стоеше още с вдигната ръка, готова да почука. — Не ни прекъсваш — увери я спокойно. — Аз точно тръгвах.

И само след секунда направи точно това.

— Уау — меко каза Джесика, когато се обърна, след като го беше проследила как почти тича надолу по коридора. Тя влезе в стаята. — Явно се чувства по-добре — после огледа Лили и устата й се разля в усмивка. — Почти съм убедена, че от кожата ти се вдига пара.

— О, боже! — развълнуван смях се изтръгна от гърдите на Лили. — Не бих се учудила — тя погледна приятелката си. — Откъде се сети да почукаш на тази врата, а не на моята?

— Първо отидох до твоята стая. Вие просто сте били прекалено заети, за да чуете почукването ми — Джесика се усмихна и повдигна рамене. — Когато не ми отвори, реших да опитам тук.

Чувствайки как лицето й се затопля, Лили реши, че моментът е подходящ да смени темата.

— А-ха. Рано си станала днес.

Джесика се ухили разбиращо, но когато отговори гласът й беше мил.

— Да, знам. И съжалявам, че се наложи да те притеснявам преди още дори да си успяла да се облечеш, но във фризьорския салон се е освободил час и след четиридесет и пет минути трябва да съм там. Искаш ли да пропуснеш закуската и да дойдеш с мен до града?

Вроденото чувство за отговорност на Лили се бореше с все още силното раздразнение от начина, по който останалите от семейството се бяха държали със Зак. Претегляйки двете срещуположни становища, тя кратко кимна.

Разбира се, какво пък. Семейството ти може да се оправи само. Само ми дай петнадесет минути да се приведа в приличен вид и ще се срещнем долу.

 

 

Зак влезе в „Къщата на кенгуруто — легла и закуска“. На малката рецепция срещу витото стълбище нямаше никой, така че той се отправи направо към жилищната част и зави наляво преди къта ръчно направени мебели, сложени пред голяма каменна камина. Само след няколко крачки имаше врата, на която пишеше „Апартамент Катлийн“, и той силно почука на нея.

Съпругата на Куп, Вероника, отвори вратата и Зак толкова се изненада от нейното присъствие, че премигна. После се усмихна. Лъскавата й черна коса, обикновено оформена в перфектна прическа, сега беше малко поразрошена, но бялата й кожа блестеше в обичайния си перлен оттенък.

— Здрасти, Рони — каза той. — Красива, както обикновено.

Тя се засмя.

— А ти си както винаги дипломатичен и мил — отвори му вратата още по-широко и отстъпи. — Влизай.

Зад нея видя Ракетата да прибира сгъваемото легло в стената. Докато влизаше във всекидневната, той забеляза, че отдясно има баня, а отляво зееше отворена вратата на спалнята. Куп излезе от лявата страна.

Приятелят му беше голям, рус и по-твърд от кожена обувка, но тъмните му очи омекнаха и дори по-тъмните му вежди се намръщиха объркано, когато видя жена си да излиза от стаята.

— Какво правиш в коридора, сладурче?

— Отивам да закуся и да ви оставя да си поговорите по мъжки — тя се обърна към Зак. — Много съжалявам за случилото се със сестра ти — каза. — Ако има нещо, което мога да направя, веднага ми кажи. Сигурна съм, че ще си я върнеш, но само мога да си представям колко притеснен ще си дотогава — после, измърморвайки някакво сбогуване, затвори вратата зад гърба си.

— Дипломатичен и сладък? — каза Джон веднага след като тя излезе и повдигна вежди. — За същия гадняр ли говореше тя, когото познаваме и от когото се страхуваме?

— Хей, последния път, когато видях Вероника, с Куп точно щяха да се женят. Просто се изпарявах тактично всеки път, когато Любовника започнеше да я закача пред мен.

— Тогава най-вероятно си прекарал много време в изпаряване — каза Джон саркастично, — защото той продължава и сега да го прави, винаги когато му падне сгоден случай — сега и двамата се обърнаха да погледнат темата на дискусията си.

Куп вдигна рамене.

— Какво да кажа? Тя е много изкушаваща.

— Сигурно трябва да е — отбеляза Зак сухо, — след като не можеш да я оставиш вкъщи за малко, само колкото да свършим работата.

— Не можеш да си представиш даже наполовина за какво става въпрос — включи се Ракетата и погледна общия им приятел със съчувствие. — Той каза: Ама миличка, слънце, съкровище. Това е мъжка работа и не може и ти да дойдеш. А тя отговори — гласът на Джон премина във фалцет: — Идвам с вас, Купър Блексток и това е окончателно!

Гласът му се върна обратно в нормалния си диапазон.

— И той се пречупи, Полунощ, просто се пречупи. Наведе глава и каза: Добре, принцесо. Както кажеш. По дяволите, даже й даде да носи пистолет.

Зак поклати невярващо глава.

— Кой би си помислил, че ще видим Ледения да се превръща в момченце, което просто не може да каже не на малката си женичка?

Куп изсумтя.

— Само че не моята малка женичка отказа да те събуди тази сутрин, само защото имаш… — той разгледа слепоочието на Зак, — малка, почти незабележима цицина на главата.

— Да, но все пак някои от нас се взеха в ръце веднага щом дойдоха на себе си от ужасно сериозните си наранявания — Зак прати на Куп усмивка, която повече приличаше на озъбване. — Пък и както виждаш, Лили не ме придружи дотук. Не че нямаше да се пробва, ако Джесика не се беше появила достатъчно навреме, за да попречи на идеята да се появи в главата й.

— Ако вие двамата сте приключили да си ги мерите — прекъсна ги Ракетата, — може би все пак ще седнем да свършим малко работа — той потупа нежно ципа на модните си панталони. — Пък и да сравнявате размерите на онези си работи е почти толкова безсмислено, колкото да мерите зърната на гърдите си например. Всички знаем кой има най-големия инструмент в тази група.

Зак и Куп го погледнаха. После се спогледаха един друг.

— На това не можем да кажем нищо — промърмори Зак и седна.

— Разбира се, ще забележиш, че той си няма негова жена — Куп си издърпа един стол и кимна към Ракетата, докато сядаше. — Но ти си в първа група, Миглиони по този въпрос спор няма.

После върна вниманието си към Зак.

— Какво чувам, че похитителят се е обадил вчера вечерта вместо днес?

 

 

Лили напазарува различни зеленчуци, после се отби във фризьорския салон, за да вземе ключовете за колата и да види колко още ще се бави Джесика. Когато разбра, че има още време, тя остави покупките в колата на Джесика, а после отиде до аптеката, за да попълни запасите си от някои неща, които бяха започнали да свършват.

Тя се разхождаше по щандовете, когато внезапно се натъкна на щанда с кондомите. Спря се рязко, а сърцето й започна да бие толкова силно, че почти се чуваше.

— Мили боже — прошепна тя и веднага си представи презерватива, който беше видяла в тоалетната чантичка на Зак онази вечер на къмпинга близо до планината Шаста. Бяха го използвали първия път, когато правиха любов.

И оттогава изобщо не бяха ползвали.

Тя се изуми, стоеше там, взираше се в пакетчетата и си мислеше, че има много голям проблем, ако е така оглупяла от любов, че да забрави нещо толкова основно и важно като предпазните средства. Вродената й практичност обаче зае много по-крайна позиция. Тази част от нея не можеше да повярва, че досега изобщо не се е сетила да използва каквото и да е. А също и че той не се е сетил, защото Зак в никакъв случай не беше безотговорен тип. Тя вземаше противозачатъчни, така че не се притесняваше, че може да е бременна. Но той не го знаеше, а със сигурност не беше я питал, за да се подсигури. И двамата бяха постъпили глупаво — да не вземат най-елементарните предпазни мерки. Боже, те никога не бяха говорили за здравословното си състояние. В това отношение тя никога не разчиташе на случайността и късмета и мисълта, че сега беше постъпила така със Зак, я караше да иска да си блъска главата в най-близката стена.

Вместо това тя избра една кутийка и я сложи в кошницата си. Беше все едно да заключваш вратата на обора, след като конят е избягал, но докато не се увереше, че Зак е чист, това беше единствения начин. В противен случай можеше само да се надява да се доближи до нея отново.

Тя продължаваше да се тормози, докато излизаше от магазина, затова почти се сблъска с някакъв млад мъж, който точно влизаше.

— Извинете — каза тя и потупа извинително ръката, която беше сграбчила в стремежа си да се задържи на крака. — Не внимавах къде вървя — после смръщи вежди. Лицето му й беше познато отнякъде.

Почти веднага обаче челото й се проясни. Е, да. С тъмната си коса и още по-тъмните си очи той беше доста привлекателен, точно което беше забелязала у него предния път, когато беше слязла в града и го видя в един от магазините. Щастлива, че е успяла да разбули тази мистерия, тя му се усмихна приветливо и мина надясно, за да се разминат.

Той пак се оказа на пътя й, така че тя мина наляво. Когато той също повтори движението й и пак й блокира пътя, тя се разсмя.

— Един танц?

В очите му светна пламък и чак сега й хрумна, че той може да реши, че тя флиртува с него. За щастие, преди да успее да й отговори, се чу гласът на Джесика, която я викаше.

— Извинете, трябва да тръгвам — тя вдигна ръка като регулировчик, за да го задържи на мястото му и го заобиколи. После зърна как Джесика завива зад ъгъла и на секундата забрави за младия мъж. Затича се по улицата толкова бързо, колкото й позволяваха високите токчета.

— О, господи — каза тя, когато се срещнаха пред бижутерийния магазин. — Изглеждаш прекрасно! — тя се протегна да погали меките кафяви вълни, които стигаха точно до челюстта на Джесика. — Харесваш ли се?

— Промяната е толкова голяма, че съм някак си шокирана. Но мисля, че ще ми хареса много, чакай само да свикна — тя поклати глава и се разсмя. — Чувствам се толкова леко.

— Наистина ти стои много добре. Омекотява чертите на лицето ти и подчертава очите и шията ти. Давам ти официалния знак на победата на семейство Морисет.

Джесика се разсмя, чувстваше се лека и красива. За пореден път разклати глава, само за да почувства как косата гали скулите й.

— О, да, мисля, че ще започна да се харесвам! Толкова е приятно веднъж в живота си да нямам огромни кичури коса, които да ми влизат в очите — тя се зачуди какво ли ще си помисли Кристъфър, когато види новата й прическа. Нарочно не му каза, че ще я променя, за да бъде изненада.

След няколко минути, докато влизаха в колата, тя погледна Лили.

— Много отвратително ли ще е от моя страна, ако не искам да се прибирам веднага вкъщи?

Лили премигна.

— Защо да е отвратително?

— Е, не е много редно да излизам и да се забавлявам, когато похитителят може да се обади отново всеки момент.

— Нямало ни е — колко — час? Не виждам как още един час би навредил на някого. А и, от мен да знаеш, няма бог знае какво, което да можеш да направиш — Лили изрече последното с толкова убеждение, че за миг напомни на Джесика за начина, по който защити Зак предната вечер. Но преди Джес да успее да проучи какво точно се беше случило вчера, Лили й се усмихна нежно. — Какво ти се прави?

— Искаш ли да отидем с колата до Олга? Ще ти покажа изкуствата на остров Оркас. Имаме една от най-старите галерии на северозапад и, Лили, има невероятни неща. Предлагат всичко от ръчни плетива до най-фино изрисуван порцелан. Да не споменаваме прекрасното малко кафене отзад — тя вдигна умолително вежда. — Ще ти купя сладкиш.

— О, много хитро — Лили й се усмихна. — Би трябвало да ме познаваш много добре, след като се сети, че апетитът ми решава вместо мен. Хайде да отидем на всяка цена. Звучи чудесно.

— Почти мога да ти гарантирам, че ще се влюбиш в мястото. Плюс това не е и много далеч, само на миля или две от другата страна на Моран Парк.

Лили потрепери.

— Вече бях там.

Джесика се загледа в русата си приятелка, докато маневрираше с колата.

— Как се случи така, че снощи тръгна със Зак?

Докато караха към Олга, Лили разказа спиращото дъха приключение, което изживя след решението си да се скрие в джипа на Зак. С много чувство за хумор и самокритика тя описа как се е държала като безмозъчно градско момиче, останало само в гората.

Но очите на Джес бяха изпълнени с възхита, когато ги отдели от пътя достатъчно дълго, за да погледне Лили.

— Толкова си смела…

Устата на Лили се разтвори широко.

— Луда ли си? — попита тя. — Бях уплашена до смърт!

— Разбира се, че си била. Но въпреки това си продължила.

— И с усилията си почти станах причина да смажат мозъка на Зак на каша.

Джес отби на паркинга на галерията, изключи мотора и се обърна да погледне приятелката си в очите.

— Кой би могъл да каже дали той не би си отнесъл удар по главата така или иначе?

Лили само я погледна.

— Е, не мога да си представя, че Зак би позволил нещо такова да се случи без някой да го разсее — продължи Джесика. — Но все пак, Лили. Било е много смело от твоя страна да се опиташ да помогнеш.

Лили се разсмя и хвана дръжката на вратата.

— Имам чувството, че Зак няма да се съгласи с теб, но понеже много ми харесва да вярваш, че съм толкова безстрашна, просто ще ти благодаря и ще приключим въпроса.

Устните на Джесика се извиха в усмивка от удоволствие, докато преминаваше през дългия портал, обвит от ягодови растения, които бяха навсякъде около галерията.

— Това е най-любимото ми място на целия остров.

— О, боже — простена Лили, когато влязоха в стая с дървен под. — Разбирам защо.

Подовете в галерията бяха леко неравни, защото бяха направени от дебели дървени талпи, а прозорците разпръскваха светлина над помещения, изпълнени с изумителни неща. Право напред имаше асиметрична кубична витрина, пълна с различни по форма и големина керамични изделия. Експонатите бяха подредени тематично, един след друг — от стъкло, през бижута, до картини и закачалка с дрехи, които бяха произведения на изкуството. Джесика се забавляваше да гледа възхищението на Лили, което беше точно толкова голямо, колкото и нейното собствено. Мястото беше като препълнен сандък със съкровища, сътворени от повече от шестдесет и пет творци, и човек всеки път можеше да открие по нещо ново.

Джес пробваше филцови шапки и се любуваше как стоят на новата й прическа в едно малко огледало, когато видя погледът на Лили да се спира на изложба от малки пана, които висяха на стената.

След няколко минути, изпълнени с тържествена тишина, през които разглеждаше, Лили се обърна.

— Трябва да изложиш твоите пана тук.

Заля я вълна на удоволствие, но понеже беше свикнала да подценява ръкоделието си и да мисли за него само като за хоби, първата й реакция беше да възрази. Само че, преди да отвори уста да каже нещо, жената, която стоеше на близкото бюро, я погледна с интерес.

— Пана ли правите?

— И то прекрасни — отговори вместо нея Лили и се приближи, приветливо усмихната. — Доста по-различни от тези, но също много талантливо изработени.

Изчервена едновременно от притеснение и от удоволствие, Джесика откри, че говори за работата си с тази жена на изкуството. Тя се съгласи да занесе няколко бройки за одобрение и най-накрая успя да се измъкне, отправяйки се към далечния ъгъл на галерията. Там се спря за малко като притискаше с ръка сърцето си, което всеки момент щеше да изскочи, и се правеше на заинтригувана от стоящите пред нея ръчно изработени канцеларски материали и картички.

След като успокои малко пулса си, тя надникна в кафенето да види дали има свободна маса. На устата й продължаваше да играе доволна, леко глуповата усмивка.

Тя обаче замръзна, когато в отсрещния ъгъл на кафенето видя Кристъфър, който седеше на една малка масичка и говореше разпалено с някаква непозната жена.

Болката я сграбчи за гърлото с такава сила, че почти спря дъха й. Да го види тук, когато специално й беше казал, че ще бъде другаде, и то с жена, която беше всичко, което Джесика не е, не би трябвало да я изненада. Тя знаеше, че нещо се случва — знаеше го от седмици. По дяволите, понякога си мислеше, че чака да се случи точно това още от онази вечер, когато се срещнаха, но нищо, сега осъзнаваше тя, нищо не беше я подготвило за мъката, която ще почувства, когато види осъществени най-лошите си страхове. Тя безмълвно наблюдаваше съсредоточеното внимание, което съпругът й безусловно отдаваше на другата жена, докато Кристъфър не вдигна глава. Тогава бързо се дръпна, отчаяно молейки се да не я е видял.

Щеше да умре, ако я беше видял.

Лили видя как Джесика върви по централната пътека, хвърли един по-внимателен поглед на лицето на приятелката си, намръщи се и тръгна да я посрещне.

— Какво става?

— Искам да си тръгваме.

— Добре, както кажеш, но какъв е проблемът. Да не ти прилоша?

— Да, изведнъж се почувствах, сякаш умирам.

— Не изглеждаш особено добре — съгласи се тя. — Мили боже, Джес, нямаш капчица цвят на лицето си.

Лили хвана Джесика за ръката и я поведе навън от магазина, загрижена още повече, когато усети как приятелката й тежко се отпуска на нея.

— Дай ми ключовете. Може ли да си се натровила с нещо? Искаш ли да те закарам в болницата?

— Не е хранително натравяне, Лили. Не съм яла нищо от вчера вечерта.

— Е, може би това е проблемът — тя махна назад към кафенето. — Мога да ти взема…

— Не! Просто искам да се прибера вкъщи.

— Сигурна ли си? — нещо в мълчанието на Джесика разтревожи Лили, но когато видя кимването й, само каза: — Добре, както искаш.

Докато настаняваше Джесика на седалката до шофьора, Лили чу затваряне на врата на кола. Погледна натам, докато заобикаляше, за да се качи на шофьорското място, и замръзна, когато видя същия мъж, с който се беше сблъскала в магазина.

Същият млад мъж, спомни си тя изведнъж, когото беше видяла предния път в града, както по-рано се сети, но и на паркинга на онази бензиностанция на другия край на щата.

Тези съвпадения вече стигаха твърде далеч и сърцето й започна да тупка разтревожено. Имаше неприятното чувство, че се случва нещо много лошо.

Изведнъж и на нея й се прииска да се върне в къщата на семейство Бомонт, точно толкова, колкото и на Джесика.