Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (13)

13

Сама в кухнята, Лили режеше, кълцаше и стържеше всичко, което не беше заковано. Неспокойството се разнасяше с кръвта по цялото й тяло и изгаряше кожата й като бързо разпространяващ се обрив. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да изкара сцената със Зак на стълбището от мислите си.

Кой би си помислил, че толкова агресивен мъж може да целува толкова внимателно и с такава смайваща нежност? Поне в началото, де. Но после истински се възбуди и…

Горещина я обля от глава до пети. Тя се загледа невиждащо през стаята, докато преживяваше всичко отново, ножът в ръката й замръзна на няколко сантиметра от картофите, които до преди малко оформяше в еднакви кубчета. Пак си припомни жаждата, с която я бе целувал, твърдостта му, притисната между бедрата й, спомни си възбудата и топлината, които я докарваха до лудост, когато той се притискаше в нея.

Ножът шумно падна от ръката й. Стресната, тя се върна в действителността и се протегна за салфетка, с която да попие капчиците пот, които бяха избили по челото й, по шията й и над горната й устна. Какво имаше в този мъж?

Последния път, когато беше правила секс, в Белия дом президентът беше друг, но тя не беше от тези жени, които скачат в леглото, с който и да е, само защото са харесали джинсите му. Дори и ако се целуваше страхотно.

Така че беше в безопасност. Просто момент на похот, нищо повече. Ако не му се поддадеш, ще отмине сам.

Само че…

Ако не беше само това? От устата й се изтръгна тих стон. Изглеждаше почти невъзможно, но тя подозираше, че започва да изпитва чувства към Зак. Нежни, топли чувства.

Опита се да зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си, защото самата идея я плашеше до смърт. Не трябваше да й пука за него. Не само че го познаваше от съвсем скоро, но и чувства — спри да повтаряш тази дума, дори и мислено! — към него биха застрашили мечтата на живота й да се установи на едно място и да си отвори ресторантче. Последното нещо, което й трябваше, беше да се влюби във войник, чиято професия сама по себе си беше синоним на безкрайни премествания. Достатъчно беше търпяла такъв начин на живот.

Освен това, трябва наистина да познаваш човека, към който изпитваш чувства, а тя нямаше и най-малка представа кой в действителност беше Закария Тейлър. Онзи, който беше груб и вулгарен и й говореше сякаш е малоумна въртиопашка? Дяволът, който я целуваше като че душата му беше на ръба на пропастта и тя беше неговото спасение или — по-реалистично — като че е твърдо решен да я вземе в Страната на сенките с него? Или беше човекът, който се спря на последното стъпало и се обърна, за да се увери, че тя е добре?

Може би беше и тримата едновременно. Само че точно в момента беше този, който я целува до припадък, и който, честно казано, не можеше да изкара от главата си. О, господи, тази негова уста! Гореща и опитна.

Небеса, достатъчно! Тя свали престилката си, намери няколко кутии и разпредели различните зеленчуци в тях, след което напъха всичко в хладилника. Трябваше да се махне оттук. И да ангажира мислите си с нещо различно. Веднага.

След няколко минути, колкото й отне бързото отбиване до стаята, за да вземе чантичката си, тя вече чукаше на вратата на Джесика. Изненадата й, когато видя Лили да стои на вратата, беше очевидна, но Джесика беше усвоила добре изкуството на доброто възпитание и бързо скри реакцията си.

— Ааа, здрасти — поздрави тя и се отмести от вратата. — Заповядай, моля. Влизай.

Лили отказа поканата с едно махване на ръката си.

— Не искам да се натрапвам и да отнемам от времето ти. Дойдох само да ти донеса това — протегна червилото, което й беше обещала по-рано. — И да те попитам къде мога да намеря свестен магазин за плодове и зеленчуци. Мислех си какво да сготвя и осъзнах, че имам нужда от още провизии. Особено малотрайните неща като плодове, зеленчуци, мляко и яйца.

Джесика я хвана за рамото и я дръпна през прага.

— Влез — повтори тя. — Изчакай само да си сложа едни обувки и ще те закарам до Ийстсаунд.

— О, не е нужно… — протестите на Лили бързо затихнаха и тя последва Джесика в уютно обзаведен апартамент. Нямаше смисъл да отказва помощ, която щеше да е добре дошла. — Е, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко. Аз самата с удоволствие бих излязла за малко — Джесика погледна несигурно червилото в ръката си. — Само ще отида да си измия зъбите и да си сложа малко от това, после можем да тръгваме. Настани се удобно, ей сега се връщам.

Тя излезе и Лили се заозърта любопитно, доволна, че има възможност да разгледа от близо детайлите, които придаваха на стаята гостоприемната й топлина. Тя точно разглеждаше две малки покривчици, сложени върху кадифеното диванче, и още една, артистично метната върху старинен люлеещ се стол, когато Джесика се върна. Беше си обула обувки, беше си сложила червило и носеше в ръка малка дамска чантичка. Лили й се усмихна и продължи да изучава ръчно изработените покривки, този път тези, които висяха на стената.

— Ти ли си ги правила?

— Да.

— Боже, Джесика, страхотни са! Това ли наричаш свое малко хоби? Чудя се защо не започнеш да ги изработваш за продан.

Джесика се присъедини към Лили, която стоеше пред две перфектно изработени пана в синьо, жълто и бронзово. Изражението й изразяваше скептицизъм.

— Наистина ли смяташ, че са толкова добри, че някой да поиска да ги купи?

— Да! Господи, виждала съм карета, не толкова хубави колкото тези, да се продават за стотици долари. Имаш ли други?

Джесика издаде звук, който от не толкова възпитана дама би прозвучал като сумтене, и отиде до един заоблен сандък, направен от кожа и месинг. Отвори го и махна покривалото най-отгоре, за да разкрие купчината покривки под него, еклектична сбирка от десени, цветове и размери.

Лили седна с подвити колене на твърдия дървен под пред сандъка. Бръкна вътре, извади няколко пана и започна да ги разглежда жадно.

— Уау! — тя отлепи поглед от красивите ръкоделия само колкото да погледне създателката им. — Чувствам се все едно съм в модерната версия на работилницата на Дядо Коледа.

Бузите на Джесика порозовяха от удоволствие.

— Наистина ли ти харесват толкова? — когато Лили ентусиазирано закима, добави: — Искаш ли да ти подаря?

— Да не си полудяла? Не можеш просто така да ги раздаваш!

— Разбира се, че мога. Ти нали ми даде червило.

— Да бе, май струваше към петнадесет долара. Това — ръцете й погалиха едно красиво пано в керемидено и черно, изработено в примитивен стил и декорирано с глина, което й беше харесало най-много, — това струва стотици долари. Може би десетки стотици долари.

Джесика се изкиска.

— Човече, действаш добре на самочувствието ми.

— Така ли? Е, след като така и така съм започната, трябва да ти кажа също и че изглеждаш страхотно с това червило — Лили се разсмя. — Е, това по-скоро гъделичка моето его, защото излязох права, че цветът е особено подходящ за теб. И все пак. Имаш красиви устни — трябва да ги показваш постоянно.

— Олеле… — Джесика също се разсмя, извади карето, на което Лили се беше възхищавала досега, и й го подхвърли.

— Ето, вземи го. Мисля, че малко преувеличи стойността му, но дори и да не беше, много е приятно човек да чуе, че нещо, което е направил, е хубаво и че струва — как го каза? — десетки стотици долари.

Лили притисна карето към гърдите си.

— Отказах предното ти предложение, но втори път няма да се правя на принципна. Сега вече дори не си помисляй да си го вземеш обратно — тя погледна Джесика с любопитство, когато другата жена затвори сандъка и двете заедно излязоха от апартамента. — Предполагам, че мъжът ти, ти казва, че си красива?

— Е, да, разбира се, но… нали знаеш — тя сви рамене със смутено изражение. — Не е ли правило, че трябва да ти го казва? Предполагам, че е в Официалния наръчник на съпруга или нещо такова.

— Няма откъде да знам, никога не съм се омъжвала. А и очевидно не познавам съпруга ти толкова добре, че да си съставя твърдо мнение, но ако импровизирам, бих ти казала, че не ми изглежда като човек, който казва неща, без да ги мисли — Лили осъзна, че нещо в посоката, в която тръгва този разговор, кара Джесика да се чувства некомфортно, така че смени темата. — Хайде да оставим това в моята стая и да атакуваме магазините. Там, където отиваме, има ли магазин за дрехи? Бих се възползвала от нещо по-топло от дрехите, които съм взела със себе си. Ако не бяхме тръгнали от Калифорния толкова набързо, можеше и да се сетя, че времето тук ще е много по-студено, отколкото съм свикнала.

Освен това беше тръгнала и без пари в брой, така че първото нещо, което нападнаха, когато стигнаха до малкото живописно градче, беше банкоматът. После решиха да оставят магазина за хранителни стоки за последно, за да не им се налага да оставят неохладена храна в колата. Затова те се втурнаха под дъжда към най-близкия бутик.

Джесика гледаше Лили с нескрито възхищение, докато другата жена точно за седем минути избра два топли пуловера и едно леко шушляково яке. После удоволствието й от това неочаквано пазаруване изведнъж се изпари.

— Е, това вече е гадно.

Лили се спря на половината път към касата и я зяпна.

— Кое е гадно?

— Фактът, че явно всяка жена в света, освен мен се ражда, научена на тези неща — в отговор на вдигнатата вежда на Лили, тя махна с ръка към покупките, които носеше. — Всичко, което си избра, е подходящо за теб и ти отива, а дори не ти се наложи първо да си помислиш. Как знаеш какво точно да си купиш?

Лили сви рамене.

— Много отдавна съм установила какво подхожда на кожата и на фигурата ми и просто се придържам в този диапазон.

— Виждаш ли какво имам предвид! Аз дори и представа нямам какъв е моят диапазон.

Лили я изгледа за миг.

— Кой обзаведе апартамента ви в имението, Джесика?

Въпросът прозвуча на Джесика като грубо и рязко сменяне на темата, но тя беше достатъчно добре възпитана, затова просто отговори.

— Аз.

— Ти ли избираш всички материали за ръкоделията си?

— Да, разбира се.

— Тогава със сигурност си в състояние да определиш какъв е твоят диапазон. Имаш чудесен вкус.

Джесика изумено я зяпна; никога не й беше хрумвало, че едното нещо има връзка с другото. После премигна и реалността отново надигна противната си глава.

— Но двете неща са съвсем различни.

— Не, не са. Ти си създала чудесна обстановка там, където живееш. Работата просто е да разпростреш този стил и усет за удобство и над нещата, които обличаш, над грима, който си слагаш, и над прическата си. Определяш предимствата и недостатъците си и търсиш начини да подчертаеш първите и да прикриеш вторите.

Мозъкът на Джесика блокира и я остави напълно безпомощна да определи какви предимства и недостатъци има.

Но Лили не беше нетърпелива като Касиди, която винаги се ядосваше, когато Джесика не схващаше достатъчно бързо модните въпроси. Тя просто й каза:

— Ще ти дам един пример. Аз имам закръглен бюст и бедра, но пък тънка талия, така че проблемът ми е как да я подчертая, без да привличам внимание към ханша си. Решението е дрехите да са семпли, никога не нося прекалено шарени неща, плисета, буфани и т.н. Предпочитам изчистени прави линии с аксесоари, които загатват извивките ми. Освен това обожавам високи токчета, отчасти защото съм ниска, а те правят краката ми да изглеждат по-дълги, и отчасти, защото те просто са толкова красиви — тя се усмихна виновно и повдигна рамене.

Джесика започна да схваща за какво й говори другата жена едва, когато за пръв път разгледа внимателно фигурата й и откри, че не е перфектна. Тя просто знаеше как да създаде впечатление за идеално тяло.

— Освен това тенът ми е почти маслен — продължи Лили. — Това ми позволява да нося доста различни цветове. Но съм се научила да се пазя от яркооранжевото и жълто-зеленото, защото придават на кожата ми жълтеникав вид — тя хвана огърлицата си с два пръста. — Луда съм по бижутата и най-вероятно нямам нищо общо с типа жени от твоето благотворително дружество. Обаче рядко нося пръстени, защото професията ми е такава, че не щади ръцете. Придържам се към дънки и за работа, и за излизане, защото винаги мога да ги изгладя, за да им придам по-елегантен вид, а от друга страна са много удобни — Лили избута Джесика до трикрилото огледало в ъгъла на магазина и я завъртя леко, за да може да се вижда. — Пробвай сега ти.

Джес изучава отражението си известно време, после въздъхна.

— Аз съм жена, която прекарва повечето от времето си на закрито вкъщи, но обичам също и да се разхождам по скалите. Нямам професия, но също като Касиди членувам в няколко доброволни благотворителни комитета, които изискват по-елегантно ежедневно облекло, а понякога и официални вечерни тоалети — тя се поколеба. Да каже каква и с какво се занимава беше много по-лесно, отколкото да посочи плюсовете и минусите си. Още повече като имаше чувството, че минусите са повече от плюсовете.

— Имаш нежна костна структура — подсказа й Лили.

Джесика срещна погледа й в огледалото.

— Много тактичен начин да ми кажеш, че съм хърбава.

— Така ли? С удоволствие бих чула колко те съжаляват девет от всеки десет жени в Америка, които водят постоянна битка с килограмите. А ти, горката, си мислиш, че си прекалено стройна.

— Лесно ти е да го кажеш — сопна й се Джесика, без даже да й хрумне, че да прекъсваш другия по този начин е невъзпитано. — Ти си добре оборудвана.

— Ти за цици ли ми говориш? — Лили издаде някакъв неопределен груб звук. — Моля те! Може да си ги купиш навсякъде. Всеки щанд за бельо от „Викториас сикрет“ до „Валмарт“ предлага някакъв вид подплатен, запълнен с течност или с гел сутиен. Винаги можеш да запълниш тази област, но, повярвай ми, никога не можеш да махнеш излишните извивки и да си направиш такива слаби фини бедра като твоите. Нито пък тези от нас, които са ощетени откъм ръст, могат да си прибавят няколко инча, за да имат такива дълги крака. Така че, стига си хленчила.

Джесика се разсмя, за да прикрие учудването и благодарността си, и започна да се оглежда по-внимателно.

— Добре, имам — тя прочисти гърлото си — нежна костна структура. И дълги крака и стройни бедра.

— И красиви устни.

— Да, и красиви устни, които изглеждат добре с червило в този оттенък — след като осъзна, че наистина има плюсове, тя продължи вече по-уверено. — Имам хубава кожа, но… — дръпна пуловера си. — Този цвят изобщо не ми отива, нали?

— Прекалено пастелен е — съгласи се Лили. — Обезличава те. А и нещо не толкова огромно би ти стояло по-добре. Нещо такова.

Тя поведе Джес към един щанд с пуловери от кадифе, които се закопчаваха отпред, имаха шарки по средата и по този начин загатваха линията на талията.

— Да, хващам се на бас, че с тези ще изглеждаш прекрасно. Кой цвят ти хваща окото?

Джесика посегна към един златистокафяв пуловер, но на половината път спря ръката си, осъзнавайки, че с него най-вероятно ще прилича на голямо кафяво птиче. Лили обаче го взе от рафта.

— Винаги съм смятала, че повечето хора са привличани точно от цветовете, които им отиват. Невинаги, разбира се, но в повечето случаи — тя разгъна пуловера пред Джесика. — Виж, имаш безпогрешен инстинкт. Този цвят подчертава светлите ти кичури и придава мекота на кожата ти. Пробвай го.

 

 

Когато, някъде късния следобед, приключиха с покупките, Джесика установи, че е горд притежател на два нови пуловера, нов грим и дори един чифт нови обувки. За последното тя се беше опитала да протестира, посочвайки колко практични са ежедневните обувки, които носеше.

Но Лили я беше погледнала с вдигнати вежди и беше попитала иронично:

— Практични за какво, за обработване на ниви? Не ти казвам да ги изхвърлиш, Джес, просто ги остави за разходки по скалите. А междувременно си купи тези чудесни пантофки за не толкова туристически занимания. Ако търсиш практичност в обувките, тези я имат в изобилие. Помисли си само: за някой, който обича да ходи бос вкъщи, е много по-лесно да ги изрита и после отново да ги обуе. Без да споменаваме колко прекрасно могат да се отразят на здравето ти. Те намаляват стреса. Мога да ти гарантирам, че да те гледам обута в нещо, различно от онези стари галоши, намалява стреса у мен значително.

Така че Джесика се беше разсмяла и ги беше купила, но тайничко беше доволна. Тя добре знаеше, че покупките, както и няколко бързи урока по гримиране, няма с магическа пръчка да я превърнат в красавица. И със сигурност нямаше да успокоят тревогите относно брака й. Но може би за първи път в живота си тя се почувства стилна. Не просто поносима или спретната, а наистина елегантна. И това я накара да се чувства привлекателна. Беше като внезапен проблясък, сякаш тайните, които другата жена приемаше за даденост, най-накрая се бяха разкрили и на Джесика. И макар да знаеше, че рано или късно Лили щеше да се върне в Калифорния, Джес се почувства уверена, че придобива умения, които ще й помогнат да прави правилните избори и да подчертава предимствата си.

И тя усещаше изненадващата сила на тези умения.

 

 

Вече беше станало доста късно, когато на вратата на Зак се почука. Той изруга тихо по телефона:

— Някой чука.

— Тогава ще затварям — бързо отговори Ракетата. — И не се притеснявай, веднага ще започна да проучвам произхода на семейство Бомонт.

— Разчитам на теб, Миглиони. Тук има нещо съмнително и ако някой е в състояние да ми изрови мотив, това си ти — разбраха се кога да се чуят за резултатите и Зак затвори телефона точно, когато на вратата се почука за втори път.

— Идвам — изрева той и побърза да отвори. — По дяволите, почакай мал… — при вида на жената на прага думите му заседнаха в гърлото.

Защото последния човек, когото очакваше — или искаше да види — беше Лили.

И последното място, където искаше да я види, беше в собствената си спалня.

Но беше точно тя, с всичките й пет фута и една трета, с високите й до небето токчета изглеждаше като въплъщение на греха и ухаеше като ангел. Той не искаше да я пуска вътре и отвори уста, за да скалъпи някакво извинение — каквото и да е, — така че да може да затръшне вратата под носа й и в името на разума да я задържи от другата страна. Но преди да успее да отрони дори и дума, тя се промъкна покрай него и влезе в стаята. Следващото нещо, което той успя да види, бе как тя преминава на не повече от фут от леглото му, изкарвайки в паметта му спомени, които цял ден се беше опитвал да забрави.

Зак пъхна ръце в джобовете.

— Е, заповядай, влез — изрече той с грижливо прикрита ирония. — Чувствай се като у дома си.

Тя рязко се обърна към него.

— Доста мислих.

— Сигурен бях, че нещо мирише на изгоряло.

Тя го погледна изненадващо потиснато за жена, която беше всичко друго, но не и потисната.

— Много смешно. Имаш ли нужда от минутка, за да изкараш от главата си всички шегички за блондинки, или искаш да чуеш какво имам да ти казвам?

Добре би му дошло малко време, но не, за да събере запаса си от шеги. Тази жена разбъркваше мозъка му. Бяха го възпитали да е учтив с жените, въпреки това всеки път, докато се усетеше, откриваше, че се държи грубо с тази.

И все пак… Искаше ли да чуе какво имаше да му каже? Не. Зак не искаше да се занимава с нея, точка. Обаче тя изглеждаше все едно, че само след две секунди смята да пристъпи напред и да го ръгне с един от тези способни малки пръстчета, а той нямаше да може да се справи, с каквото и да е нейно докосване точно в този момент. Нямаше доверие в себе си — не вярваше, че ще запази спокойствие, ако почувства ръцете й върху себе си. Не беше ли отвратително за един добре трениран войник като него да трябва да признае такова нещо? Но това беше истината. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да потисне образите, изникващи в съзнанието му — всякакви начини, по които можеше да намери занимание на ръцете й. Така че й кимна рязко и отчуждено.

— Извини ме. Какво си мислеше?

— Мислех си, че някой трябва да се обади на полицията за отвличането.

Това му помогна да спре да си представя какво би било да я положи на леглото само на няколко стъпки зад нея.

Най-накрая. Някой, който показваше зачатъци на здрав разум. Той я погледна одобрително, за първи път я гледаше така не заради сексапила й.

— Мислим еднакво, миличка.

— Значи си съгласен с мен?

— Да, твърдо. Нали ме чу как спорих тази сут… Не, това май беше преди да слезеш — той разкърши рамене. — Както и да е, точно по този въпрос спорих с мисис Бомонт. Исусе, Лили, аз съм войник — работата ми е да вярвам в системата. Но мисис Бомонт не само ме заплаши, че ще ме изрита от къщата, ако се обадя на федералните, но и предупреди, че щяла да отрече всичко за отвличането!

Лили изглеждаше точно толкова ужасена, колкото беше той сутринта, и това го изпълни с топли другарски чувства. Той се приближи към нея с няколко стъпки.

— Но това е безумно глупаво! — възмути се тя.

— На мен ли го казваш — Зак не можеше да повярва, че досега не беше осъзнал колко е интелигентна.

— Какво ще правим при това положение?

— Ще действаме внимателно. Имаме пет дни да я обработваме и Ракетата… — при вида на смръщените й вежди, той сам се прекъсна за малко. — Спомняш ли си приятеля ми Джон Миглиони, дето беше вкъщи?

За момент си припомни глупашкия смях на Ракетата преди малко по телефона, когато беше започнал да му разказва, че Лили е точно тази, за която се представя и Зак му беше казал, че сам е стигнал до това заключение. След това обаче си спомни колко глупаво се беше държал, когато ги запозна в Лагуна Бийч и как двамата с Джон се бяха опитали да я изиграят и се приготви за груб отговор. Но тя само кимна.

— Разбира се. Мистър Чувствителност. Ракетата ли му викате?

— Да, това е прякорът му от морската пехота. Сега той е частен детектив и в момента проверява доколко може да се разчита на местното ФБР.

Докато й обясняваше защо са необходими такива проучвания, Зак я потупваше по рамото сърдечно и приятелски.

Голяма грешка. Усещаше я топла и мека под пръстите си и му беше нужно усилие, за да махне ръката си. Той започна да разтрива врата си, като се опитваше да прогони усещането за плътта й от пръстите си и се опитваше да върне приятелските емоции от преди малко. Прочисти гърлото си.

— Не се, хъм, притеснявай за това, чу ли? Така или иначе — да се надяваме с помощта на федералните, но дори и без тях — аз ще се погрижа всичко да е наред.

Лили се загледа в очите му и премигна, когато видя, че обикновената им сивкава бдителност е сменена от топла доброжелателност. Не можеше да разбере този мъж, изобщо не можеше да го разбере.

Не типичното му вярвай ми, мога да се справя с всичко поведение — точно такова очакваше от онзи Зак, който познаваше. Но по-рано същия ден я беше целувал сякаш тя беше най-сексапилната жена на планетата, а сега я потупваше по рамото като че беше старо предано куче. Мили боже! А тя се колебаеше да дойде в стаята му, за да не го наведе на грешни заключения. На това му се казва да се тревожиш за нищо.

Освен това нямаше ли да е доста незряло от негова страна, ако си мислеше, че нуждите им са удовлетворени. По дяволите, не че тя искаше да продължат оттам, където бяха спрели. Лили се взря в тънкия белег по средата на горната му устна. Или искаше?

Не, разбира се, че не искаше. Но наистина, само тя ли си спомняше как се бяха награбили един друг само преди няколко часа?

Тя импулсивно се протегна и докосна гръдния му кош.

— Зак — започна тя… и разбра, че изобщо няма идея какво да прави от тук нататък.

Преди да успее да измисли изход, ръката му нежно обви нейната. Той я отмести от меката червена материя, която обвиваше твърдите му силни мускули.

— Не искаш да правиш това — прошепна той. — Или може би искаш. И в двата случая внимавай какви сигнали ми пращаш, Лили, защото не съм в настроение за игрички.

В очите му, когато тя вдигна глава да ги срещне, не беше останал и помен от добродушие. Те бяха горещи като разтопен метал и сякаш прогаряха дупки през кожата й.

И изведнъж в главата й не останаха никакви съмнения, че той си спомня много добре всяка секунда от целувката им на стълбите.