Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (16)

16

Късно следобед в петък Лили си намери слънчево ъгълче на верандата, защитено от вятъра, и се изтегна на един шезлонг да се наслаждава на гледката. Тя я изпълваше със задоволство всеки път щом й попаднеше пред погледа. Пролетни цветя цъфтяха точно под верандата, а изумрудено зелената морава се простираше пред очите й в цялото си съвършенство чак до края на носа. Вълните се разбиваха в скалите, а облаците се гонеха по небето и предизвикваха по целия канал прекрасна игра на сенки. Постоянно сменящите се цветове и сгушените, покрити с дървета малки островчета, обточили тесния провлак, я омайваха още откакто във вторник следобед мъглата се беше вдигнала и беше открила гледката.

Споменът за този ден развали малко слънчевото й настроение. Във вторник вечер беше разбрала, че се влюбва в Зак и не беше особено горда от факта, че все още не може да се справи с тази малка подробност. Оттогава всяка вечер те бяха заедно или в неговото или в нейното легло и правеха любов, която понякога беше страстна и бурна, а друг път — нежна и бавна. Изглежда той не можеше да стои далеч от нея, точно както и тя не можеше да стои далеч от него и явно не се оправяше с желанията си по-добре от нея. А ако питаеше някакви чувства към нея, тя не беше усетила нищо подобно. За двама прями възрастни хора, и двамата се държаха подчертано сдържано, а това, че постоянно отлагаше изясняването на ситуацията, я караше да се чувства незряла, неразумна и лековата. Въпреки размислите обаче й харесваше да се наслаждава на пейзажа, харесваше й да наблюдава непостоянството на природата, да гледа как различните й елементи са в пълна хармония в един момент, а в следващия се конкурират един с друг за надмощие. Това й помагаше да не се ядосва толкова на досадната си нерешителност.

— Знаех си, че мога да те открия тук.

Лили вдигна поглед и видя Джесика да се приближава. Усмивка плъзна по устните й, докато новата й приятелка прехвърли дългия си крак през съседния шезлонг и се отпусна на възглавничките отгоре му.

— Да, какво да кажа — усмивката й се изкриви. — Слънцето е толкова приятно, а аз обожавам тази гледка.

— Красива е, нали?

— А-ха.

Те млъкнаха и следващия половин час лежаха една до друга и си разменяха само откъслечни реплики. Внезапно Лили си погледна часовника и със съжаление стана. За известно време тя просто седеше на ръба на шезлонга, после въздъхна тежко, защото й се налагаше да остави топлото си слънчево ъгълче, и се изправи.

— По-добре да започвам да правя вечерята.

Джесика погледна часовника си.

— Не е ли малко по-рано от обикновено.

— Да, обаче днес ще ми трябва повече време — тя се ухили на другата жена, която заслони очи с ръка, за да я погледне. — Интересува ли те как се прави ризото?

— О, да, разбира се — Джесика я настигна, докато слизаше по стълбите на верандата. Вятърът, от който досега ги предпазваше масивната сграда на имението, ги посрещна като завиха зад ъгъла и гъстата коса на Джесика се изправи и се нави като кичурите от змии на Медуза.

С ядосан вик тя се опита да оправи косата си с ръце, но вдигнати от вятъра твърди частички заудряха по бузите й.

— Този час за фризьор ми се струва толкова далеч.

Лили й се усмихна, докато отваряше вратата на кухнята.

— Още ли не са те записали за другата седмица?

— Няма и да ме запишат, ако не им откажат някой час. Моля, моля! — тя отправи шеговита молитва към незнайно божество, докато влизаха в кухнята и затръшваха вратата под носа на вятъра, напиращ да влезе след тях. — Дано някой скоро да се откаже.

Ризотото събра много комплименти, когато беше сервирано малко по-късно в трапезарията, но самата вечеря беше доста напрегната. Зак за пореден път се опита да убеди мисис Бомонт да се обадят на ФБР, преди да предадат откупа, но тя продължаваше да упорства. Въпреки че разговорът не излезе от добрия тон, Лили разбра, че Зак е разочарован и бесен, затова веднага след като приключи с почистването на кухнята се отправи към стаята му.

— Добре ли си — попита тя, още когато той й отвори, след като беше почукала.

— Тя ме побърква, Лили — той я дръпна в стаята, но веднага след като вратата се затвори зад гърбовете им, я пусна и започна да обикаля стаята. — Не че така или иначе не трябва хубаво да си помислим, преди да се обадим на ФБР, след като Ракетата откри, че най-близкият агент, отговарящ за отвличания, е известен търсач на слава, но…

— Тогава не разбирам — прекъсна го тя, но установи, че говори на гърба му, защото той се беше подпрял на бюрото в другия край на стаята. — Ако наистина нещата стоят така, защо продължаваш да се опитваш да накараш мисис Бомонт да им се обадите?

Той се извърна и тръгна обратно към нея със смръщени вежди.

— Защото тя не знае това, което аз знам, а искам да видя нейната реакция. Обикновено да оставиш властите извън играта е огромна грешка и от всичко, което тя знае, би трябвало да е наясно, че отказът й да се свържем с федералните поставя Дейвид и Глинис в още по-голяма опасност — раменете му се размърдаха неспокойно. — Не мога да разбера дали тя наистина вярва, че похитителите ще ги наранят, ако намесим властите или точно на това разчита.

Лили си спомни как миналата нощ лежеше в прегръдките му, когато той й разказа какво беше открил неговият приятел Ракетата. Самата идея, че някой от къщата може да е заподозрян, а още повече тази мила, нервна женица…

— Господи, мразя всичко това.

— Ти ли ми го казваш. И само за да направи деня още по-специален, преди малко ми се обади Куп. Той и Ракетата са на пристанището в Анакорт.

— Това е добра новина, нали?

— Да, би била, ако единият от фериботите не беше развален. А днес е петък и всички пътуват за островите, така че закъснението е от порядъка на часове. Ще са щастливци, ако хванат последния ферибот — отрицателна енергия се излъчваше от него на почти осезателни вълни, докато той обикаляше стаята във всички посоки, и погледът, който й хвърли, беше мрачен. — Което означава, че ако похитителят спазва плана си, ни остава само утре сутрин да планираме операцията с Джон и Куп. А това означава, че ще загубя всички предимства, които тяхното участие щеше да ми осигури.

Лили отиде при него и хвана ръката му със своите две, за да спре нервния му марш. Усети кожата му гореща под пръстите си, когато го заведе до леглото и го бутна върху него. Тя също се покатери на леглото, седна зад него и започна да разтрива раменете му.

— Извинявай — каза му тя, — но съм сигурна, че всичко ще е наред. Ще се почувстваш много по-добре като пристигнат приятелите ти.

Зак почувства как напрежението от раменете му изчезва и се притисна назад към нежните й ръце.

— Да, може и така да е. Така или иначе в момента нямам кой знае какво да направя — той не знаеше какво има в нея, но тя винаги успяваше да го успокои. — Я ми разкажи за този твой така мечтан ресторант.

Гласът й го успокояваше, а ентусиазмът й искрено го разсмиваше. Но той усещаше топлината на тялото й между двама им и това го разсейваше. Съвсем скоро се пресегна назад и стисна ръката й. Нежно насочвайки я, той я издърпа да седне в скута му.

Тя впи поглед в него.

— Защо, старши сержант Тейлър?

Той наведе глава да я целуне, загуби се в прекрасния й аромат и трябваше да използва почти физическа сила, за да отдръпне устните си. Страстното желание и изгарящият страх, да не би да й позволи да стане прекалено важна за него се бореха в него, докато я гледаше.

— Не трябва да правим това.

— Знам.

Но въпреки това той я целуна още веднъж — целуна я с цялата всеотдайност, на която беше способен — преди да се отдръпне отново. Дъхът му започна да излиза накъсан от гърлото.

— Има сериозни шансове тази вечер да не потрябвам на никого. Но, ако все пак не стане така, не трябва да съм разсеян.

— Няма да е добре да те хванат с гащи, смъкнати до глезените — съгласи се тя и прокара пищното си бедро нагоре-надолу по тръпнещата му до болка ерекция.

Тя отговори като стана още по-голяма, нещо, за което Зак допреди малко би се заклел, че е невъзможно.

— Точно така. Ъъ, Лили? — той пое дълбоко дъх, когато тя още веднъж се потърка в него.

— Хъммм?

— Кръстосва ли ми се погледът?

Тя се разсмя с нейния топъл, чистосърдечен смях, който всеки път го караше да й се усмихне в отговор, и той я прегърна здраво — трябваше да направи или това, или да я хвърли на леглото и да я целува, докато остане без дъх.

— Това ме убива — каза тя. — Моето виждане по въпроса в момента се простира не по-далече от собствения ми нос.

— Боже господи… — безсилен да устои, той я целуна още веднъж.

Зак беше разкопчал сивата й кадифена туника и се занимаваше с нежната кожа точно под ръба на шоколадово кафявия й сутиен, когато телефонът до леглото започна да звъни. Само за секунда ръката му се стегна около закопчалката на сутиена й, докато обмисляше да го пренебрегне. После, ругаейки, остави Лили да лежи на леглото и се пресегна да вдигне телефона.

— Тейлър — излая той.

— Зак, ела бързо — каза Джесика почти останала без дъх, което веднага привлече вниманието му. — Похитителят е на другата линия. Или поне…

Зак тръшна слушалката и излезе на бегом от стаята.

 

 

След половин час Зак излезе от вратата като носеше куфар пълен с пари и стискаше зъби с всичка сила, за да не се разпсува като войник в отпуска. Той си беше направил планове за момента, когато се обади похитителят, но нито един от тях не се осъществи. Първо беше твърдо решен да каже на похитителя, че ако не му даде да говори със сестра си, няма да види нито един мръсен цент от откупа. Но вместо истински човек на другия край на линията, той беше изслушал запис. Шибан запис, който определяше условията, при които да стане размяната, с тих, дрезгав шепот, който не оставяше никакво място за пазарлък или изисквания. Той просто повтаряше едно и също пак и пак, докато не свърши лентата. Освен това, все едно не беше достатъчно, той продължаваше да не може да разбере, дори и ако от това зависи животът му, дали майката на Дейвид е най-лекомислената жена на света или е по-хитра от акулите на Уол стрийт.

Също така беше смятал да набере 169 в момента, в който връзката прекъсне. Да се надява да получи информация по този начин беше изстрел на сляпо, понеже никой, който имаше поне две мозъчни клетки в главата си, не би използват личен телефон. Но предвид възможността работата да е на вътрешен човек и това не трябваше да се пропуска. Само че точно беше натиснал бутона за прекратяване на връзката, мисис Би беше се пресегнала през него и беше натиснала копчето за бързо набиране на стаята на Ричард, беше изтръгнала слушалката от ръката му и беше започнала да заеква истерично в момента, в който той беше вдигнат. Следващото нещо, на което Зак беше свидетел, беше как всички, освен Касиди, която беше излязла след вечеря, се бяха скупчили във фоайето и говореха един през друг.

Зъбите му изскърцаха при мисълта за това, което го караха да направи. Той се качи в джипа и се приведе мрачно над волана, докато се пресягаше да достигне стартера. Това беше ужасно глупаво и той беше спорил разгорещено против идеята да вземе откупа в необозначени банкноти и без никакви предпазни мерки — и най-вече без никаква сигурност, че Дейвид и Глинис са все още добре и ще бъдат върнати веднага след като похитителите получат парите. Парите, които съвсем случайно бяха събрани и прибрани в сейфа на имението същия този следобед.

А сега, сякаш нещата не бяха достатъчно ужасни, той усети и аромата на Лили, който изобщо нямаше какво да прави тук, и стисна зъби толкова силно, че сам се учуди, че не се натрошиха на парчета.

— Исусе — промърмори той. Точно от това нямаше нужда в момента. Ако семейство Бомонт му бяха оставили половин секунда свободна, може би щеше да се сети да измие аромата й от себе си, преди да тръгне. Тази жена бъркаше в мозъка му повече, отколкото би могъл да й позволи, и вече беше крайно време да спре да отлага и да направи нещо по въпроса. Не беше в негов стил да остави една жена да го разсейва по начина, по който го правеше Лили.

И все пак…

Къде беше изчезнала, преди да тръгне? Той искаше от нея да си записва кой се мотае във фоайето, докато него го няма и кой беше излизал за повече време. Когато на средата на цялата бъркотия той се беше огледал за нея, обаче, тя не се виждаше никъде.

Което трябва да ти говори нещо. Така протича целият ти живот. Зак запали мотора и се насочи към шосето. Като се изключат хората от твоята част, за които можеш да си сигурен, че винаги ще те подкрепят, ако имат възможност, имаш още само един човек, на който можеш да разчиташ при нужда.

Говоря за теб самия, братко.

Ти и никой друг.

 

 

Мигел видя как джипът на старши сержанта излиза от частния път и проблясва на магистралата и подскочи от изненада, както стоеше в колата си. Диос! Вече беше започнал да мисли, че ще изгние тук преди някой най-накрая да направи нещо. Последните шест дни бяха най-дългите в живота му и той с ентусиазъм се пресегна към стартера, като едновременно с това наблюдаваше как джипът отпрашва напред.

Но ръката му се отпусна надолу, преди да запали и той остави двигателя изключен. Беше видял само един човек зад затъмнените стъкла на джипа, когато мина под уличната лампа. Само един.

Старши сержантът. Сам-самичък. Което значеше, че жената е останала.

Подходящ момент да я пипне.

Последната седмица беше проучил внимателно околността на имението, като през цялото време се опитваше да разбере какво става вътре. Така и не успя, но пък научи, че вътре има седем човека.

И единствения, който го тревожеше, беше изхвърчал нанякъде, все едно самият дявол е по петите му.

Мигел отвори вратата и слезе от колата, псувайки тихичко, когато краката му, изтръпнали от дългото стоене седнал, без да мърда, почти се огънаха под тежестта му.

Ругатните не вършат никаква работа, реши той, докато се наведе да събере опаковките от студена храна, които беше съборил на земята при излизането си от колата, и ги сложи при останалите. Точно за този шанс беше чакал толкова време. И ако той — как го казваха онези гринго? — изиграеше правилно картите си? Тогава щеше да дойде краят на дългото чакане.

 

 

Докато стигне до бялата арка, на която беше написано „Щатски парк Моурън“, Зак беше изпразнил мозъка си от всичко излишно и мислеше само за работата, която му предстоеше. Когато влезе в централния къмпинг малко по-късно, той изключи светлините на джипа и паркира в неосветената част на паркинга за посетители. Изключи двигателя и постоя неподвижно, докато очите му свикнат с тъмнината. После провери още веднъж, за да е сигурен, че е на правилното място.

На знака пишеше места 31-36. Инструкциите му бяха да остави куфарчето на място 32, което беше нагоре по хълма.

Той се протегна и изключи лампичката над главата си. После взе куфарчето с парите и се измъкна от джипа като затвори тихо вратата зад себе си, зарадван, че вятърът навън е спрял. Вълничките на езерото от другата страна на пътя тихо се плискаха в брега, докато той се промъкваше в обратната посока.

Пътеката към къмпинга се изкачваше стръмно нагоре по хълма, но за съвсем малко, и после завиваше надясно около него. Зак тръгна по нея, но преди завоя я остави и мина напряко по брега. Мястото, което търсеше, най-вероятно беше второто точно след завоя, но да прекоси пътеката, за да го търси, не му се стори най-разумната идея. По-добре беше да започне да прави това, за което беше обучаван. Той внимателно тръгна нагоре по хълма през гората като заобикаляше ниските и падналите дръвчета.

След малко намери на върха едно тъмно като в рог място под голямо вечнозелено дърво и започна да наблюдава тридесет и второ място. Отначало го огледа внимателно, търсейки признаци на живот.

Можеше да е по-зле. Поне до огнището, където трябваше да остави парите, не можеше да се стигне отвсякъде. Възвишението отзад беше прекалено обрасло, за да може някой да се спотаи там, а той стоеше на другата му част преди завоя, която образуваше втората страна на място 32. Дървета деляха третата страна от съседния къмпинг, пък и Зак имаше много добра видимост натам. Прилепвайки се по-плътно до дървото, Зак разшири кръгозора си, за да огледа цялата околност.

Изглеждаше безлюдна, но като става въпрос за гора през нощта, той знаеше, че винаги могат да се намерят скривалища. По дяволите, подкопаният бряг на няколко фута вляво от него предлагаше безброй тайни места в тъмнината, в които дори и изключителното му нощно зрение не можеше да проникне. Просто имаше прекалено много сенки, хвърляни от огромните дървета на хълма.

Но ако похитителят се криеше някъде там, то рано или късно трябваше да се покаже, за да прибере парите. Зак се промъкна обратно през гората надолу и демонстративно се насочи от пътя към уговореното място. Остави куфарчето и тръгна по пътя, по който уж беше дошъл. Веднъж оказал се зад завоя, той се втурна тихо като котка към мястото си на върха на хълма и клекна, за да продължи тайното си наблюдение. Имаше богат опит в търпеливото чакане скрит някъде и точно това смяташе да прави сега.

Ако се наложи и цяла нощ.

Не се наложи обаче, както се оказа. Беше чакал няколко минути, когато чу някой да идва по пътя и то без да си прави труда да не вдига шум. Похитителят не точно маршируваше по пътя като отряд барети, тръгнали да потушават въстание, но можеше със същия успех да го направи. Подметките му се търкаха по асфалта и на няколко пъти пръстите на краката му подритваха шишарки, защото Зак чу шума им, докато се търкаляха. Когато този, който и да беше той, приближи, дори можеше да се чуе ускореното му дишане.

Въпреки това Зак усещаше, че се е провалил. Беше изпаднал в една от онези ситуации, в които само един човек не беше достатъчен. Никога, ама наистина никога, не трябва да изпускаш обекта на наблюдението от поглед. Но и никога не трябва да пропускаш възможността да научиш колкото се може повече за врага си, защото колкото повече знаеш, толкова по-лесно можеш да запазиш елемента на изненадата — а понякога имаш само това предимство. За съжаление тези две правила бяха диаметрално противоположни, тъй като трябваше да наруши първото, за да изпълни второто и обратно.

Мамка му! Наистина в такива случаи бяха необходими двама за добре организирано наблюдение.

Зак мислено сви рамене. Голяма работа, кой друг можеше да бъде, освен похитителя? А ако беше някой друг пак можеше да отиде и да провери — нямаше да се отдалечи толкова от куфарчето, че да не види как похитителят се приближава от другата страна. Като вървеше стъпка по стъпка на една страна като рак, той се приближи до ръба.

Предварително подкопаният бряг заплашваше да се срути под краката му и той се дръпна малко по-навътре. Извади 9-милиметровия си пистолет, притисна го до коляното си и се наведе да погледне надолу, към мястото, където похитителят трябваше да се появи всеки момент, ако се вярваше на шума, който вдигна.

Когато човекът изведнъж премина завоя и внезапно се показа, всеки мускул в тялото на Зак се напрегна и той трябваше да прехапе език, за да не се разкрещи от яда, който напираше в гърлото му. Но, дявол да го вземе! Той би познал тази кукленска прическа навсякъде и при всякаква светлина. Без да споменаваме походката — смяната на четириинчовите токчета с ниски плетени сандали не я прикриваше по никакъв начин.

Лили.

Когато по-рано в джипа беше усетил парфюма й, явно не беше просто аромат, останал по кожата му след въргалянето в леглото. Зак стисна зъби. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави, като се излага на опасност и проваля операцията му на всичкото отгоре? Той прехвърли тежестта си на предния крак като продължаваше да я гледа.

Един камък се отчупи от ръба и се търкулна надолу и той отстъпи, преди да е предизвикал срутване. Да му се не види, трябваше да я разкара оттук, но как да се занимава с това и в същото време да не изпуска откупа от очите си?

Беше толкова съсредоточен върху нея, че не усети веднага как косъмчетата на врата му настръхват. Но те бяха останала от първобитните му прадеди предупредителна система, която спасяваше живота му вече осемнадесет години и не му трябваше да чуе тихото изпукване на клонче зад него, за да разбере, че Лили не е единствения човек, освен него наоколо. Насочвайки пистолета си напред, той се обърна по посока на звука, когато внезапно срещу него блесна фенер, който го освети от главата до петите и го заслепи. Зак се прицели вляво от кръга светлина, но точно тогава долу Лили извика името му и в гласа й имаше толкова страх, че за един фатален момент той замръзна на място. Исусе! Не виждаше нищо.

Но въпреки това можеше да чуе как нападателят му се хвърля към него и пръстът му отново започна да натиска спусъка. Но преди да успее да стреля, светлината насреща му образува парабола и едната страна на главата му избухна в нетърпима болка.