Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (8)

8

Когато слязоха на остров Оркас, беше вече нощ и облаците закриваха луната. След като оставиха назад осветеното пристанище, настъпи пълен мрак и първото впечатление на Лили за острова беше, че е една голяма гора. Широколистни дървета от най-различни видове се бяха разположили между огромните си иглолистни събратя. Клоните им се издигаха на голяма височина, там се преплитаха и оформяха нещо като тунел над пътя. На светлината на фаровете предметите наоколо придобиваха цвят и форма, само за да се слеят след малко с тъмните сенки на хоризонта наоколо, също като многоизмерен фриз от оникс в различни оттенъци.

Лили отлепи поглед от прозореца и се обърна към Зак. Очите му бяха две непроницаеми езера от тъмнина, леко проблясващи на моменти, а лицето му сякаш се състоеше само от остри ъгли.

— Наистина трябва да проверим дали има свободни стаи в Ийстсаунд. Прекалено е късно просто да се изтърсим неканени на вратата на Дейвид.

— Стига, Морисет. Вече водихме този разговор — сряза я кратко, без дори да отделя поглед от платното Зак.

И наистина бяха. Говориха по този въпрос, докато той разглеждаше картата на острова след супата от миди, с която обядваха на горната палуба на ферибота. Бяха продължили да го обсъждат седнали един срещу друг на дървените седалки, докато корабчето маневрираше в тесните протоци между тъмните острови. Отново го бяха подхванали, докато стояха на опашката, брулени от ранния априлски бриз, и гледаха как разтоварват едни коли и натоварват други на остров Лорез. Когато Лили беше настояла, че човек не се изтърсва просто така на непознати хора в единадесет часа вечерта, Зак беше казал: Само гледай.

— Да, водихме го — съгласи се тя, — и ти продължаваш да не си прав.

Той не си даде повече труд от това да хвърли неопределен поглед в нейна посока и раменете й помръднаха раздразнено. Тя въздъхна отчаяна.

— Ти си най-упорития човек, който съм срещала. А сигурно и най-грубия. Трябваше да ти дам адреса чак утре.

Устните му се свиха, но все пак гласът му беше равен и студен, когато накрая проговори:

— Но не изчака. Не съм те канил аз на това гадно пътуване, госпожице, и ще съм ужасно щастлив да се отърва от теб като те оставя в Ийстсаунд.

— О, да бе! Все едно изминах целия този път дотук, защото съм луда по твоята забавна компания — тя изсумтя грубо и го фиксира с поглед с надеждата да го накара поне и той да я погледне, но не се учуди, когато не успя. Той се държеше резервирано още от онзи кратък момент на лудост в Анакорт, когато я хвана, че се е загледала в устните му. Но тя наистина искаше да разбере какъв вкус имат, за малко я беше обхванала някаква мания, която беше заглушила всякакъв разум в нея. Цялата се изчерви, когато й хрумна, че той може да се държи така, за да не й хрумне нещо глупаво. Прочисти гърлото си.

— Добър опит. Но планирам да бъда до теб през цялото време, за да мога да поправям кашите ти, доколкото мога, когато се разфучиш.

— Добре. Ще ти позволя да подаваш кърпичките, когато Глини се хвърли на врата ми от благодарност, че я спасявам от момчето, което живее в каравана.

Лили почувства как ченето й увисна.

— Боже господи… Какъв сноб си… — сигурно не трябваше да е шокирана от това откритие, но беше.

За първи път той отмести погледа си от пътя достатъчно дълго, за да я погледне и дори на оскъдната светлина тя видя, че е бесен.

— Това не е снобизъм, ти, малка… — не довърши изречението си, но я погледна сурово. — Случвало ми се е вече.

— Глупости! Глини никога не е бягала с друг. Поне… бягала ли е?

— Казал ли съм, че е? Но познай къде намерих последния, в който беше решила, че е влюбена, да чака щастието си?

— Чакай, ще се опитам да позная. Къмпинг за каравани?

— Точно така. И преди пак да си подпалила — знам, че да живееш в каравана не те прави автоматично боклук. Сигурен съм, че повечето са честни, трудолюбиви хора, но точно този не беше такъв. Той имаше няколко наистина скъпи костюма, но иначе живееше като свиня. И нагло лъжеше Глинис. Докато не я заведох сама да се увери, тя твърдо вярваше, че причината, по която се срещат само у нас е, че освежават апартамента му на плажа.

Горката Глинис, помисли си Лили. Но на глас само додаде:

— Дейвид не е такъв. Той я обича.

Зак се изсмя презрително и настъпи педала на газта.

Двайсет минути по-късно той спря до една пощенска кутия, близо до изхода на магистралата. Докато сваляше прозореца си, намери фенерчето и го насочи към адреса, написан от едната й страна.

— Това е.

Фаровете на далечна кола, която се качваше на магистралата зад тях, осветиха вътрешността на джипа за секунда и после изчезнаха. Лили откъсна поглед от солидната ограда от дебели чамови талпи, която ограждаше имота на семейство Бомонт, и се обърна към Зак. Отвори уста, за да се опита за последен път да го разубеди да се изтърсват така на хората в този късен час, но преди да каже каквото и да било, той включи на скорост и тръгна.

— Приключих спора с теб — изсумтя Зак, сякаш беше чул мислите й, и зави по пътя към къщата.

Продължиха по широк асфалтов път, който криволичеше през гъста горичка. После дърветата се разредиха и пред погледа им се разкри огромна добре поддържана морава. Но това, което привлече вниманието на Лили, беше къщата, кацнала по средата между гората и скалистия бряг. Тя се засмя възхитено.

— Леле майко! — изпълненият й с въодушевление поглед се обърна към него. — Дотук с твоята той иска от сестра ми само парите й теория.

Противоположно на картините, които рисуваше въображението на Зак, домът на Дейвид беше истинско имение. Построен от необработени камъни и изгладен от вълните морски чакъл, той приличаше повече на голям провинциален хан, отколкото на фамилна къща. Беше построен под ъгъл, така че да гледа към скалите и водата под тях, имаше по-малки крила на всяка страна на главната сграда, няколко комина и капаци върху красиво оформените прозорци, които в момента светеха до един.

Зак не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че явно си е направил напълно погрешни изводи. Той само повдигна рамене в отговор на хапливата й забележка, закара джипа до паркинга в едната част на извитата алея и загаси двигателя. Удостои Лили с един-единствен поглед, преди да стигнат до вратата.

— Да, ама изглежда никой не си е легнал още. Така че, в края на краищата, не е прекалено късно да звъннем, предполагам.

Той излезе от колата.

Като слизаше, Лили завъртя очи, но не успя да прикрие леката усмивка, която се появи в крайчето на устните й. Войничето беше направило голяма, голяма грешка и съвсем скоро ще бъде принудено да сдъвче и да глътне думите си от предните дни. Тя мислено изтанцува един танц и си обеща място на първия ред, когато това стане. Още се усмихваше, докато се качваше след него по каменните стъпала към разточително голямата веранда. Само след секунда Зак вече звънеше. Като не дойде толкова бърз отговор, колкото беше очаквал, започна даже да удря с огромния си юмрук по солидната дървена врата.

— За бога, Зак — запротестира тя, но чист ужас стегна гърлото й, когато вратата се отвори рязко и срещу тях се втренчи дулото на двуцевна пушка.

 

 

Уоу, по дяволите! Зак застана пред Лили като държеше ръцете си разперени, за да покаже, че няма лоши намерения. Всъщност тялото му нямаше да я предпази особено, ако мъжът пред тях решеше да дръпне спусъка. От това разстояние патроните от двете цеви щяха да пробият в него дупка, голяма колкото волейболна топка, и да се забият в нея.

От вътрешността на къщата се чуха гласове, повечето бяха женски, а единият от тях беше на ръба на истерията, но Зак не отдели погледа си от очите на мъжа с пушката. Пренебрегна чувството на съжаление, което го обзе, като се сети, че сутринта, преди да тръгнат от къмпинга прибра служебния си 9-милиметров пистолет в мешката, и започна със спокоен тон.

— Здравейте, как сте? Знам, че е малко късно за гости, но да ни посрещате с пушка е малко прекалено, нали? Или тук така посрещате гости?

Ръцете на мъжа се стегнаха по-здраво около приклада на пушката.

— Кои, по дяволите, сте вие? И какво, по дяволите, искате?

Човекът беше изнервен, а на всичкото отгоре беше и аматьор — две от нещата, които Зак не одобряваше у човек, насочил оръжие към него. Като видя, че пръстът на домакина неспокойно се мести от спусъка към приклада, той замахна с ръка, силно дръпна оръжието и с едно бързо движение на китката то премина в негово владение.

Мъжът изпсува вбесено и посегна да си го върне. Парирайки замаха му, Зак отвори патронника, изкара двата реда патрони от него, затвори го и върна пушката на притежателя й.

— Казвам се Закария Тейлър — обяви той. — Старши сержант от морската пехота — добави бързо, като се надяваше, че авторитетът на държавната институция може да помогне на другия да възвърне самообладанието си. Този човек изглеждаше като че всеки момент ще излезе от кожата си. — Дойдох да видя сестра си Глинис.

Зак усети как Лили отпуска хватката, с която досега беше стегнала кръста му, и топлината от гърдите й бързо изчезна, когато тя се дръпна от гърба му. Той обаче едва беше успял да забележи този факт, когато на вратата се появи жена, прехвърлила петдесетте.

— О, боже мой, о, боже мой — изхлипа тя с натежали от сълзите мигли, а бледите й, добре гледани ръце автоматично мачкаха дантелена кърпичка. Тя прехвърли кърпичката в едната си ръка, а с другата хвана Зак за рамото. Издърпа го във фоайето и се втренчи с надежда в него, докато младият мъж затваряше вратата зад тях.

— В такъв случай сигурно имате някаква информация. Кажете, имате ли новини за моя Дейвид?

По дяволите, не му харесваше как звучи това.

— Не, госпожо.

— О, не! — тя издаде нечленоразделен звук и Зак разбра, че гласът, който беше чул на ръба на истерията преди малко, беше нейният.

— Госпожо, поемете дълбоко дъх — нареди той с най-властния си глас, същият, който казваше недвусмислено: Сега ще ми се подчиниш. През годините този глас беше изправял не една новобранска рота на нокти. — Поемете си дълбоко, хубаво дъх и издишайте бавно. След това ми кажете какво става тук.

Тя пое въздух и го издиша бавно, но не изглеждаше ни най-малко успокоена. Въпреки това, тя вдиша и издиша още веднъж и се обърна към него, събрала цялото си самообладание.

— Те бяха отвлечени — изхлипа тя, а брадичката й веднага пак се разтрепери. — О, боже, о, боже… Дейвид и малката му приятелка бяха отвлечени.

 

 

Dios, колко беше студено! Мигел разтърка раменете си с ръце и за пореден път си пожела да имаше по-топли дрехи. Вече му липсваше любимата му Колумбия, в която жегата се просмукваше до костите на човек. Започваше да се пита дали старши сержантът и анемичната му приятелка най-накрая стигнаха там, закъдето бяха тръгнали и толкова бързаха през цяла Калифорния. Той искрено се надяваше да е така, защото колкото по-бързо изпълнеше мисията си, толкова по-скоро щеше да се почувства реабилитиран и да се върне в село с възстановена гордост.

Мигел се изкушаваше да остави колата и да тръгне надолу по пътя, в началото, на който старши сержантът беше спрял преди малко, за да види докъде е стигнал. Дилемата му беше същата като предната вечер на къмпинга. Не смееше да оставя колата от страх, че ако сержантът изненадващо се върне, ще го хване неподготвен. Не можеше да паркира прекалено близо по същата причина, по която през последните два дни следваше джипа от доста голямо разстояние — нежеланието да го разкрият, преди да е готов да направи първия си ход. Макар че в желанието си да ги настигне преди малко почти се беше блъснал в задната им броня. Той се беше притеснил, че ги е загубил, а всъщност се натъкна изненадващо на джипа, спрян по средата на пътя. Тогава беше завил в първото частно пътче, което му попадна пред погледа, и изчака да чуе, че тръгват, преди да излезе от него. После успя да си намери по-добро място, от което не само че можеше по-добре да наблюдава, но и да прикрие колата от любопитни погледи.

След като се увери, че това е крайната цел на старши сержанта, Мигел реши да отскочи набързо до най-близкия град, за да си купи подходящо за климата облекло. Скоро щеше да дойде удобният момент, в който ще отвлече жената и ще се махне оттук, но докато чакаше му трябваха подходящите принадлежности. Той се уви по-плътно с тънкото одеяло, което беше намерил в багажника на колата, и запали за малко двигателя да се постопли. Мисълта за физиономията на сержанта, когато разбере, че са отвлекли момичето му, развесели Мигел. Скоро, обеща си той. Съвсем скоро.

Но когато след малко изгаси колата, за да пести бензина, който му бе останал, студът отново проникна чак до костите му. И той си помисли, че няма да е достатъчно скоро. Защото ако не започнеше скоро да действа, щеше да измръзне до смърт в този непознат за него, негостоприемен климат.

 

 

Зак се почувства сякаш пушката е гръмнала и го е уцелила, направо зяпна срещу стилната възрастна дама пред себе си.

— Отвлечени?

Младият мъж, който ги посрещна така негостоприемно, отстъпи навътре и прегърна успокоително жената. После отхвърли от челото си бляскавата кестенява коса с едно движение на главата. Направи го, без да се замисли, явно беше се превърнало в навик.

— Това беше причината за това — каза той като повдигна празната вече пушка. — Когато се появихте, на практика веднага след бележката от похитителите, решихме, че сигурно са те. Аз съм Ричард Бомонт — добави той, протягайки ръка, — братовчед на Дейвид. А това е майка му — Морийн.

От вътрешността на къщата дойдоха още две жени и един мъж и се присъединиха към тях във фоайето. Ричард ги представи като сестрите му Касиди и Джесика, и мъжът на Джесика — Кристъфър.

Зак отложи анализирането на впечатленията, които оставиха в него двете брюнетки, едната доста крещяща, а другата — съвсем невзрачна, и мъжа, който изглеждаше като току-що слязъл от корицата на „Джентълмена куотърли“, за по-късно, защото мисис Бомонт започна да му обяснява.

— Дейвид ни се обади преди няколко дни. Каза, че в Калифорния е срещнал бъдещата си съпруга и ще я доведе вкъщи да се запознаем. Беше толкова неочаквано — притеснявахме се, че ще излезе една от онези безвкусни холивудски статистки, или някоя от онези търсачки на наследства, която е с него само заради парите — като каза това, явно се сети, че жената, за която става въпрос, е сестра на Зак и възрастната жена се изчерви до корена на косите си.

Гръмкият смях на Лили проехтя в последвалата тишина и цялата компания се обърна, шокирана, към нея. Даже след два дни непрекъснато пътуване, с поизтрит грим и разрошена, с посплескана от едната страна коса, тя още приличаше на гореща бар дама. На Зак му хрумна, че тя е точно такъв тип, какъвто семейство Бомонт се бяха опасявали, че е сестра му. Мисис Бомонт изгледа Лили, все едно е излязла от кастинга на някой мръсен филм, и ако стомахът му не беше на топка, той щеше да се позабавлява доста на затрудненото положение, в което изпадна спътничката му.

Радостта му обаче се оказа прибързана. Като изключим един кратък момент този следобед, Зак никога не беше виждал Лили да остане безмълвна, така беше и сега. Тя се обърна към майката на Дейвид с нежна усмивка.

— Извинете — изрече го внимателно. — Това беше ужасно неуместно, не мислете, че намирам ситуацията за весела. Просто по целия път от Калифорния дотук Зак се притесняваше за същото нещо — че Дейвид преследва парите на сестра му.

По-възрастната жена мигаше неразбиращо и се наложи Лили да поясни.

— Скоро Глинис ще получи значително наследство.

— О — кимна мисис Бомонт, но веднага след това побледня. — О, боже, чудя се дали похитителите знаят това…

Тя изведнъж се обърна паникьосана към Зак и размаха ръце, сякаш гони мухи.

— Не можете да останете тук. Трябва да се махнете.

Зак насочи към нея целия си авторитет.

— Няма да отида никъде докато не намеря сестра си, госпожо — спокойно я осведоми той. Щеше да разпъне палатка на моравата, ако се наложеше.

— Трябва — тя изглеждаше извън себе си от страх, когато се втренчи в него. — Те ще си помислят, че ние сме ви се обадили, а казаха ако искаме да видим Дейвид отново, да не се свързваме с полицията. Ами ако наблюдават къщата? Ако ви видят, ще решат, че не сме се подчинили.

Зак не смяташе да се остави да го изгонят, преди да е научил цялата история, а най-вероятно и след това. Само един поглед на цялата групичка му беше достатъчен, за да разбере, че той е единственият, който може да върне Глинис и Дейвид цели. Взе треперещите ръце на мисис Бомонт в своите и започна да ги гали успокоително.

— Този вид заплахи са често срещани, госпожо, целта им е да поддържат ужаса на жертвите. Изнудвачите разчитат емоциите ви да замъглят разума, но точно сега е много важно да мислите колкото се може по-разумно. Например огледайте Лили по-внимателно. Честно, можете ли да си представите някой да я обърка с ченге?

С известно закъснение Зак се сети, че Лили се ядосва и крещи даже за доста по-безобидни критики от тази. Но, за радост, тя се държеше сякаш знае колко важно е за него да остане в къщата, за да може да контролира ситуацията. Макар че всички я гледаха, тя стоеше невъзмутимо и разглеждаше маникюра си, все едно че е сама във фоайето. Челюстта й леко се движеше и ако той не знаеше със сигурност, че не е така, би се заклел, че дъвче дъвка.

Като видя, че мисис Бомонт малко се успокои, Зак се отпусна и продължи:

— Искам да ми кажете какво точно ви наведе на мисълта, че синът ви и Глинис са били отвлечени.

— Получихме бележка, около двадесет минути преди да се появите вие — тя се поколеба за момент, но после посочи към стаята, от която бяха излезли другите. — Хайде да влезем в гостната.

Цялата група влезе през двойната френска врата в огромна стая с два прозореца, които със сигурност гледаха към океана, макар че отначало в тъмнината не се виждаше нищо, освен няколко ракитови стола, сложени на осветената веранда. Горната трета на прозорците беше направена от затъмнено оловно стъкло, което придаваше на стаята дълбочина, подсилена и от покритите с нежнозелена коприна стени. За разлика от тях диванът, двойното канапе и столовете носеха усещане за уют, с неповредената си от времето тапицерия от лен и ловджийско зелен кретон. Картината допълваше огънят, пламтящ в красивата камина, иззидана в северната стена.

Мисис Бомонт с жест ги покани да седнат, но Зак предпочете да стои прав. Всъщност му се искаше да крачи нервно из стаята, но остана привидно спокоен, когато тя се обърна към племенника си.

— Покажи му бележката, Ричард.

Ричард отвори един вграден шкаф, извади от там лист хартия и го занесе на Зак. Докато го разглеждаше, той осъзна, че до този момент не беше вярвал на историята на Бомонтови. С част от съзнанието си се бе надявал, че те не се доразбрали нещо или че са се паникьосали без причина. Но това парченце хартия, с неговите три изречения, съставени от изрязани от списание букви, го извадиха от това заблуждение.

Бележката беше кратка и ясна:

„Синът ви е при нас. Ако искате да го видите отново, както и малката му приятелка, чакайте инструкции. Обадите ли се на ченгетата, ще убием и двамата.“

През годините, заедно със своя приятел Купър Блексток, Зак беше участвал в безброй специални мисии за спасяване на отвлечени хора. Той разбираше каква роля играе страхът. Сега разбра обаче, и че не беше толкова лесно да контролира онова напрежение в стомаха си, което го държеше нащрек и готов за действие, когато един от заложниците беше малката му сестра. Той започна да си поема дъх на малки ранни порции, за да овладее емоциите си, и погледна Морийн Бомонт, която беше седнала на крайчето на канапето.

— Къде намерихте бележката?

— В пощенската кутия на пътя, заедно с останалата поща — каза тя. — По-рано днес Джеси ми предложи да я донесе, но аз исках да се разходя. После ми изникна малко работа и успях да отида чак вечерта.

— Ходихте дотам в тъмното?

— Да, често ми се случва. Винаги съм се чувствала в безопасност на този остров — лицето й се изкриви, когато тя осъзна, че никога повече няма да си върне това чувство на безметежно спокойствие. — О, боже!

— Дишайте — напомни й Зак.

Тя пое няколко пъти дълбоко дъх и когато повъзвърна малко самообладанието си, се намести по-удобно на дивана и го зяпна с любопитство.

— Как може да сте толкова спокоен?

— Единайсет години бях в специална част, освобождаваща заложници — такава е моята работа. Сега, разбира се, е различно, защото е замесена сестра ми. Освен това не знам къде ги държат, за да мога просто да се промъкна и да ги освободя. Но ще се погрижа и двамата да се приберат вкъщи живи и здрави, госпожо. Можете да разчитате на това.

Тя кимна и се обърна към невзрачната брюнетка, седнала до нея.

— Старши сержант Тейлър и мис — обърна се към Лили — извинете, не разбрах фамилията ви…

— Морисет — каза Лили, — но, моля ви, госпожо Бомонт, наричайте ме просто Лили.

— И аз ще се радвам да ме наричате Зак, госпожо — включи се и Зак.

— Много добре — възрастната жена се обърна пак към брюнетката. — Джесика, Зак и Лили ще имат нужда от стаи. Ще се погрижиш ли да им ги приготвят?