Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (5)

5

Зак барабанеше нетърпеливо с пръсти по капака на джипа. Къде, по дяволите, се бави Лили с адреса?

Той беше прекалено изнервен, за да стои на едно място, без да предприема нищо. Трябваше да действа преди сестра му да направи грешка, от която може да не се възстанови с години. Откритието, че Лили си беше проправила път в живота на Глинис, беше достатъчно ужасно само по себе си. Но по-лошо беше, че заради нея той нямаше представа кога беше тръгнала сестра му. Времето, което тази малка златотърсачка му беше загубила, докато реши да сподели новината, може би беше решаващо. Сега вече не се знаеше дали изобщо ще стигне навреме, за да спре този фарс.

Като имам предвид, че си луд на тема контрол, не се изумих особено, че не ти споделя, прошепна гласът на Лили някъде в главата му и той спря да барабани. После сложи двете си ръце с разперени пръсти върху топлия метал на колата, подпря се и запристъпя от крак на крак.

Глупости! Това нямаше нищо общо с контрол, просто искаше да защити малката си сестра. Някой трябва да я предпази от най-голямата грешка в живота й.

Опитът му говореше, че е прав, а на всичкото отгоре този път ситуацията беше повече от страшна. Глинис винаги е била добра до глупост, но досега никой не беше успявал да я убеди да се омъжи. Зак зарови ръце в косата си, докато тъпчеше на място. Все пак, този Бомонт беше докарал нещата до сватба. По някакъв начин той я беше накарал да вярва, че е мъжът за нея; че е този, на който може да разчита да живеят щастливо за вечни времена. А в края на краищата това беше нещото, което Глинис винаги беше искала. Зак трябваше да попречи на този подлец да направи на пюре доброто й великодушно сърце. В миналото тя рухваше всеки път, когато разбереше, че хората, на които вярва, я лъжат. Как ли щеше да реагира сега, когато разбереше, че човекът, в който е влюбена, я прави на глупачка?

Любов. Зак издаде някакъв неопределен звук. Като че ли пък това беше емоция, на която можеше да се вярва.

Зак се обърна на другата страна и видя Лили да идва към него.

— Беше вече крайно време — озъби й се той, зает да не забелязва ултраженствената й, полюшваща се походка. Отне му известно време да забележи, че тя носеше дамска чанта и сак, преметнат на рамото й, и дърпаше огромен куфар зад себе си. — Какво…?

Лили наперено се насочи към дясната страна на джипа му, отвори врата и си хвърли багажа на задната седалка, докато той я гледаше, зяпнал от изумление. Тя фиксира Зак с очи и потупа капака на джипа.

— Какво чакаш? Да тръгваме — и се качи в колата.

Той рязко отвори неговата врата и се подпря, за да я изгледа през седалките.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Мислех си, че дори и на теб ще ти стане ясно — тя отвърна твърдо на погледа му. — Реших да дойда с теб.

— Само през студения ми разлагащ се труп, госпожице.

— Мен ме устройва, така ще си спестя пътуването. Но като оставим това, сестра ти е наистина щастлива с Дейвид и аз реших да не те оставя да провалиш всичко.

— О, ти реши — изрече той презрително. — Какво си помисли, че ще загубиш баламата, която те храни, ако й налея малко разум в главата?

Мозъкът се опита да му каже, че нещо в логиката му куца, но той не се замисли много под напора на бушуващия гняв. Това го вбеси още повече — идеята, че тя го изкарва извън кожата му без никакво усилие. Никой друг не беше успяват да го направи.

— Изкарай задничето си от колата ми.

— Не.

— Тогава аз ще ти го изкарам — той се изправи, напълно способен да изпълни заканата си.

— Не и ако искаш адреса на Дейвид.

Зак трябваше настойчиво да си напомня, че дисциплинираният войник никога не действа без първо да помисли. Той се беше опитал вече да се свърже с Ракетата, но приятелят му явно беше сериозен, като му каза, че излиза във ваканция, и си беше изключил телефона. Зак се поприведе и я изгледа.

— Ще получа този адрес, дори ако трябва да скъсам чантите ти и сам да го намеря — изрече той привидно спокойно и погледът му пробяга по цялото й тяло. — Дори ако трябва да те съблека гола.

Тя дори не мигна.

— Предполагам, че може и да ни е весело, но все пак няма да получиш адреса — почука по челото си. — Защото е тук вътре, приятел. Така че, освен ако не можеш да четеш мисли…

Псувайки безпомощно, той се качи в джипа и затръшна вратата.

 

 

Мигел Ескавез изтича до колата, която беше спечелил предния ден от един войник, и запали двигателя. Когато старши сержант Тейлър потегли от разкошната къща след минута, Мигел търпеливо изчака да завие зад първия завой. Чак тогава, като се оглеждаше внимателно, тръгна след него. Хрумването му да проследи началника от Кемп Дейвид дотук тази сутрин даде резултат по-бързо, отколкото очакваше.

Сигурен знак, че мисията му е справедлива.

Е, дори и за миг не се бе съмнявал в това. Все пак той беше Мигел Хектор Ксавиер Ескавез, единствения син на кмета на Бисинлехо. Пък и това беше само още един от дългия списък знаци, които беше получил от съдбата напоследък. Друг му беше даден вчера, когато спечели малко състояние от американските войничета.

Споменът за предния ден го изпълваше със задоволство. И то не само защото парите му позволяваха да изпълни плановете си. Те всичките си мислеха, че само защото идва от малко колумбийско село, той е тъп, че е — как го нарече единият от тях — мексиканче. Мигел се изплю през прозореца на колата. Арогантни глупаци. Колко от тях говореха два езика. Беше научил английски от отец Роберто, свещеника на селото, който му показа и всички номера в играта на покер. Ако североамериканосите бяха толкова умни, как стана така, че по-голямата част от наскоро получените им заплати се озова в неговия джоб? Нищо не знаеха те. Той беше важен човек, животът му беше белязан.

Или поне така беше, докато не дойдоха американските войници и не объркаха всичко. Когато морските пехотинци пристигнаха в Бисинлехо, той се възхищаваше на Тейлър, но сега сержантът беше негов враг. Педерсон, който беше под негово командване, беше обезчестил Емилита, но именно сержантът беше направил обидата непоносима като го унизи — него, Мигел Ескавез — пред цялото село. От двете престъпления това беше по-тежкото и той не можеше да го прости.

Тейлър трябваше да си плати.

Мигел се усмихна сам на себе си. Той видя възбудата в очите на шефа, когато русата жена прекоси двора, разлюляла гърди и полюшваща бедра. И веднага разбра какво трябва да направи. Не беше се приближил достатъчно, за да чуе какво си говореха, преди да влязат в колата, но беше ясно, че тя беше момичето на сержанта.

Църквата учеше: око за око, така че възмездието беше ясно. Мигел беше загубил своята любима. За него Емилита беше мъртва заради безчестието си и той държеше Тейлър лично отговорен за това. Така че щеше да се погрижи пехотинецът да загуби любимата си в отплата.

Така беше справедливо.

 

 

Лили погледна намръщения профил на Зак. Пътуваха вече повече от два часа, а той не й беше продумал. Нито дума. Тя не искаше да отстъпва първа, така че се загледа в бадемовите горички, които прелитаха край прозореца. Но само след няколко минути откри, че пак се обръща към него.

— По целия път до Вашингтон ли смяташ да се цупиш?

Погледът, който Зак й хвърли, преди да върне вниманието си обратно към правата скучна магистрала, можеше да изпепели веждите й за секунди.

— Ти ме изнуди да те взема с мен. Не чувствам нужда и да те забавлявам на всичкото отгоре.

— Да, бе — присмя му се тя. — Ти си толкова забавен тип — ако беше магьосница, тя на момента би го превърнала в торен бръмбар. Точно това заслужаваше заради несправедливото си държание. А иначе приличаше по-скоро на модел на бельо, дяволите да го вземат.

Лили беше общителен човек и не смяташе, че ще може да издържи хиляда и триста мили в пълно мълчание. Така че си напрегна мозъка за тема, която да го заинтригува. Гримовете и средствата за разкрасяване нямаше да свършат работа. Политиката и религията бяха рисковани и при най-добри отношения, а времето през последните няколко дни беше се задържало хубаво, така че нямаше нищо за обсъждане. Храната винаги беше добра тема, но Зак правеше повече впечатление на типа хайде да ядем, отколкото на трябва да ми кажеш как приготви това. Така оставаше само една тема — връзката на Глинис и Дейвид. Но беше и единствената тема, чието обсъждане щеше да й докара непоносимо главоболие.

Е, тишината не беше толкова ужасна.

След още тридесет мили обаче не можеше да издържа повече. Докато профучаваха покрай наредените в права линия евкалипти, тя се обърна към него на седалката.

— Дейвид Бомонт не е мошеника, който се опитваш да изкараш, така да знаеш.

Зак изсумтя.

Лили никога не беше вярвала, че такъв кратък звук може да изрази толкова много скептицизъм.

— Не е — настоя тя. — Освен ако не е дяволски добър актьор, но, честно казано, не вярвам някой да може да играе толкова добре двадесет и четири часа в денонощието няколко поредни дни. Което той би трябвало да прави в момента, защото двамата с Глинис решиха да не бързат да стигат, а да разгледат забележителностите по пътя. Не мислиш ли, че така Глинис ще има време сама да разбере, ако този мъж не е подходящ за нея? — този път той дори не изсумтя в отговор и Лили преглътна въздишката си. — Но не вярвам да се стигне до там. Знам, че взеха малко прибързано решение, при положение, че се срещнаха само преди няколко месеца. Но Дейвид ми направи впечатление на честен човек, влюбен до уши в сестра ти, който реши, че е най-щастливия мъж на земята, когато тя отвърна на чувствата му.

— Разбирам. Е, в такъв случай направо да обръщам и да се връщаме.

Тонът му, естествено, говореше друго и тя въздъхна отвратено, отказвайки се. В последвалата тишина Лили се опитваше да раздвижи кръвообращението в изтръпналите си от пътуването крака и задни части. Постепенно започна да усеща и друг дискомфорт. Пак го погледна.

— Трябва да отида до тоалетната.

Зак отново издаде един от очарователните си звуци и тя се обърна към прозореца на другата страна, този път твърдо решена да си държи езика зад зъбите. Щеше да издържи до следващата бензиностанция, дори и това да я убиеше. Но все пак беше доволна, когато след малко видя знак за крайпътен комплекс на следващия изход от магистралата. Вече наистина започваше да се чувства зле.

Зак прелетя покрай отбивката.

Лили почти загуби контрол от яд и трябваше да стисне зъби, за да не изругае и да му изкрещи какво мисли за мръсните му номера. Защото това беше точно гаден номер — начин, по който й показваше, че не я е искал със себе си още от самото начало и няма да й позволи претенции по време на пътуването. Тя се насили да диша дълбоко, докато се поуспокои. След това погали възхитено кожата на седалката си.

— Страхотна тапицерия — прошепна. — Колко жалко, че след пет минути мехурът ми няма да издържи и ще я направя на нищо.

Той я погледна с тъмносивите си очи като явно преценяваше дали наистина е способна да изпълни заканата си.

— Добре, потърпи малко. Ще ти намеря тоалетна.

Бензиностанциите обаче бяха малко и нарядко между фермите в тази част на пътя и тя на практика се гърчеше на седалката си, когато Зак зави към изхода на магистралата и спря точно пред една колонка за бензин. Лили остави вратата на колата отворена в устрема си към тоалетната.

Когато се върна след няколко минути, Зак точно оставяше маркуча на мястото му. Извади портфейла от задния си джоб и се насочи към малкото магазинче.

— Най-добре ела да си вземеш нещо за ядене, защото няма да спирам втори път.

Повечето от нещата в магазина съдържаха основно мазнини, захар или сол, но Лили успя да си намери бутилка вода, две ябълки, портокал и малко пакетче нарязан кашкавал. На касата си взе и едно парче сладкиш. После се зарови в чантата си за портмонето, но докато успее да го намери, Зак вече беше платил всичко.

— Хайде — втурна се той към джипа.

Тя въздъхна и заситни върху тънките си токчета между дупките в настилката на паркинга. Това щеше да е едно наистина дълго пътуване.

 

 

Мигел побърза да плати бензина като видя, че сержантът вече тръгва от паркинга. Закъде бързаше толкова? Не бе очаквал нещата да се развият така. Мислеше си, че Тейлър ще заведе дамата си да обядват в градчето на плажа, където Мигел живееше. Или може би в Лос Анджелис. Със сигурност не беше смятал, че просто ще карат, и карат, и карат. Без малко да му свърши бензина, докато Тейлър най-накрая отби. И трябваше да се благодари, че е в Америка, където колонките бяха наредени от двете страни на магазинчето. В Бисинлехо имаха само една колонка, а камионът, който я зареждаше, идваше веднъж в месеца. А тук можеше да напълни колата си по едно и също време с командира и пак да не го видят.

Той натъпка рестото в джоба си и се запъти към колата. Не искаше Тейлър да набере прекалено голяма преднина. Ако сержантът завие в някоя отбивка преди Мигел да го настигне, цялото пътуване ще е напразно и ще трябва да чака друга възможност, за да изпълни плана си. Не искаше да става така. Лошо само, че не успя да говори с блондинката при това спиране. Но отец Роберто казваше, че хубавите неща се случват на тези, които имат търпение.

А той можеше да чака до края на света.

 

 

Лили нямаше представа колко е часът, когато се събуди след няколко часа и откри, че джипът най-накрая беше спрял. Беше тъмно като в рог и тя замръзна, когато чу звуци от задната част на колата.

— Какво? — заекна, докато се опитваше да се отърси от стегналото я вцепенение. Не чувстваше дупето си, а вратът й беше схванат от спането седнала.

— Спираме да пренощуваме — дълбокият глас на Зак дойде някъде от багажника на колата.

— О, добре — с прозявка на уста тя се протегна към чантата си с едната ръка и към дръжката на вратата с другата. — Ще ти дам пари за стаята си.

Той избухна в невесел смях. Чак тогава тя се събуди достатъчно, за да се огледа. Не бяха спрели на паркинга на някой приятен хотел, нито пък на занемарения двор на някой мръсен мотел. Бяха по средата на нищото.

И беше студено. Лили потрепери, когато отвори вратата и вътре нахлу студен въздух. Тракайки със зъби, тя бързо затвори и се обърна на седалката, така че като застане на колене, да може да стигне куфара си отзад. Извади си един пуловер, нахлузи го и предпазливо излезе от колата.

— Къде сме? — тя чу задния капак да се затръшва и се опита да погледне в тъмното.

— В един къмпинг близо до Шаста.

— Планината Шаста?

— Точно така.

— И ще пренощуваме тук? — направи една непредпазлива крачка и високите й обувки, които не бяха правени за подобна местност, хлътнаха в калта. Тя полетя.

Усещането от свободното падане запрати стомаха й право в петите, но устремът й към земята беше спрян от две груби ръце. Те я изправиха рязко и гърдите й се притиснаха към твърдите му мускули със сила, която изкара въздуха от дробовете й. Брадичката й се блъсна в огромния гръден кош на Зак и зъбите й изтракаха. За момент тя просто заби пръсти в силните му ръце и се притисна удобно до масивното тяло, което я държеше изправена. Ароматът му беше смес от мускус и прах за пране. Докато правеше кратка проверка дали всичките й части са си на мястото, на Лили й хрумна, че здравата му прегръдка я е накарала да се чувства толкова… защитена. И стоплена — за което беше благодарна.

Ръцете му се стегнаха около раменете й и той я отмести назад, подкрепяйки я докато възстанови равновесието си.

— Сложи си някакви гуменки, преди да си се пребила.

Отново й стана студено и тя се взря в тъмнината, като се опитваше да проследи движенията му.

— Не притежавам гуменки — Господи, не можеше сериозно да иска да лагеруват тук, нали?

— Как можах даже да си го помисля? — изсмя се той. — Разбира се, че нямаш. Имаш ли изобщо в тези чанти обувки, които да не са с четириинчови токчета?

— Имам чифт сандали — с достойнство му отвърна Лили.

— Тогава бих ти препоръчат да си сложиш тях, за да не си счупиш врата.

Лили тръгна към колата, но бързо установи, че е загубила ориентация.

— В каква посока е джипът? И как успяваш ти да виждаш, а аз нищо не мога да различа? Да не би да си сложил от онези очила за нощно виждане?

— Не, просто виждам много добре на тъмно. Завий леко надясно, колата е на няколко крачки от теб.

Тя много внимателно се придвижи до джипа и почти заплака от облекчение, когато най-накрая намери дръжката на вратата, отвори я и малката лампичка светна. Признаваше си, не беше запален природолюбител — гледката на залеза от палубата й беше достатъчна. А сега чуваше отвсякъде шумолене и дори не искаше да си представя какви нощни създания наоколо го предизвикваха. Хвърли изпълнен с копнеж поглед на висящите от стартера ключове, преди неохотно да се откаже от представата как зарязва Капитан Командо да си играе на войници сам, а тя лети по магистралата в търсене на мотел, горещ душ и чисти чаршафи.

След като си смени обувките, Лили затършува в жабката и тихичко благодари на бога, когато намери това, което търсеше — фенерче. Излезе от колата и тръгна да търси Големия Джо.

Намери го излегнат на земята, увит в спален чувал, и замръзна на място, втренчена невярващо в него.

— Смяташ просто да си легнеш и да заспиш?

— Да, скапан съм. Махни тази светлина от очите ми.

— Ами аз какво да правя? — тя движеше фенерчето по дължината на спалния чувал и си мислеше колко топъл изглежда.

— Когато приготвях багажа не знаех, че и ти ще идваш, нали така, сладкишче? Но ако искаш, добре си дошла в моя спален чувал.

За един момент тя сериозно се поддаде на изкушението, защото си спомни колко топъл беше той като я прегърна преди малко. Студено й беше, а Зак беше горещ като хлебарска фурна сутрин. Не й беше толкова студено обаче, че да не разбере, че да влезе в единичен чувал със Зак Тейлър ще е голяма грешка. Независимо от обидното му държание, между тях двамата имаше химия.

— Няма ли одеяло, което да мога да използвам?

— Може да има едно в багажника на джипа.

— С това трябваше да започнеш — мърморейки за невъзпитаните мъже, които оставят жените да замръзнат, докато самите те се гушат на топличко, тя отиде до джипа. Откри в багажника дебело вълнено одеяло и се почувства толкова добре, сякаш е намерила злато. Тя го уви около себе си и отиде при Зак. — Трябва да си измия лицето.

— В багажника има и туба с вода.

— Трябва да е топла — Лили потръпна от мисълта за студената вода.

— Там има и тенджери и газов котлон — големите му рамене се размърдаха под спалния чувал. — Разкарай се.

С раздразнено сумтене тя тръгна обратно към колата, като се спря само за да извади от сандала си някаква пръчка. Котлонът, който Зак беше споменал, не приличаше на обикновените котлони, използвани за лагеруване на открито, и Лили нямаше представа как се пуска. Просто имаше малко повече неща от бутилка за газта, запалка и метален пръстен. Тя се отказа от идеята да си измие лицето с топла вода и изтърка лицето си с хартиена кърпичка, напоена с овлажнител. Надяваше се да успее да махне грима си.

Когато връщаше четката за зъби в куфара си, Лили забеляза туристическата мешка на Зак. Бързо се протегна и я дръпна към себе си, а после виновно отпусна ръце. Но не беше лесно да изпитваш чувство за вина, когато си облечен в кашмирен пуловер, подходящ да устои само на топъл летен бриз. Хващаше се на бас, че Мистър Подготвеност имаше по-подходящи за лагеруване в планината дрехи. Тя взе мешката, тръшна вратата на багажника и се качи на задната седалка на джипа. Досега беше добро момиче и беше играла по правилата… и виж докъде беше стигнала.

Първото нещо, което направи като се намести, беше да заключи вратите. Тя разпознаваше ситуациите от филмите на ужасите и не искаше да бъде като глупавите героини, които не вземат никакви предпазни мерки срещу размахващ нож маниак или, по-лошо, срещу някое планинарче, което умираше да накара градското момиче да квичи като прасе. После сложи туристическата торба в скута си и я разтвори. Отначало се опитваше да не размества нищо, докато ровеше вътре. Но това беше абсурдно — той със сигурност нямаше да е толкова внимателен, ако ролите бяха разменени. Така че тя изсипа всичко и простена в екстаз при вида на съкровищата, които бяха вътре. О, господи, чорапи. Топли, вълнени чорапи. Изрита сандалите си и сложи един чифт върху замръзналите си крака. Останалата част от бельото му не предлагаше кой знае какво, така че тя го метна през рамо отзад. Джинсите го последваха. Но имаше няколко много сладки термофланелки и тя свали блузата си и навлече една. После още една. Над тях сложи чудесен пуловер от полар. Почувства пристъп на еуфория, когато най-после започна да се стопля. Нави ръкавите, които й бяха прекалено дълги, и разрови останалите му неща на слабата светлинка в колата.

Лили намери тоалетна чантичка, но с изключение на презерватив в толкова изтъркана опаковка, като че се беше въргалял на дъното от доста време, тоалетните му принадлежности бяха скучни. Само четка, паста и конец за зъби, самобръсначка, нокторезачка, аспирин и тубичка антибиотичен крем. Малко джобно ножче. Тя разгърна всичките му приставки и допълнения. Докато разглеждаше едно малко тирбушонче и си мислеше, че никога нямаш бутилка вино под ръка, когато ти трябва, тя установи, че беше попила аромата от дрехите на Зак. Топлина, която не идваше от топлите дрехи, плъзна по вените й, тя се намръщи и моментното удоволствие се разсея. Прекрасно. Точно с това трябваше да завърши отвратителния си ден — сексуално привличане към Гунга Дин. Никога не беше разбирала жените, които харесваха красиви мъже с отвратително държание, и проклета да бъде, ако се присъединеше към тях.

Късно беше, точно в това беше проблемът. Стигаше й толкова за днес. Тя сгъна празната мешка и я използва за възглавница, уви се с вълненото одеяло, загаси лампичката над главата си и се изтегна на задната седалка.

Но още не можеше да се отпусне. Колкото повече лежеше, толкова по-страшни й се струваха звуците отвън. Винаги си беше мислила, че в гората трябва да е тихо. А сега, все едно, че ситуацията и без това не беше достатъчно ужасна, се обаждаха и физиологичните й нужди. Е, нямаше да им отговори. Тя стиска до последно, преди да излезе между дърветата около малката полянка, на която бяха спрели. Нервна, схваната и жалка, тя се опита да не подскача от ужас при всеки необясним шум.

Единствено като започна да измисля начини за отмъщение на Зак успя да се приспи.