Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (1)

1

Чашата с вода замръзна на половината път до устата й, докато Лили Морисет се взираше омагьосана в големия мъж, който тъкмо влизаше през вратата на кухнята. Гранитните плочи под краката й бяха гладки, а около нея огромната къща с изглед към океана на Лагуна бийч беше тиха. Единственият звук беше далечното тиктакане на старинния механичен часовник в дневната. Докато мъжът влизаше, отвън полъхна хладен, солен бриз с лек аромат на априлски цветя. Но хладно не беше първата дума, която изникна в ума на Лили. Този мъж беше едно от най-горещите парчета, които беше виждала някога.

Разбира се, тя знаеше кой е от снимките, които Глинис Тейлър й бе показвала. Но нито една от тях не му беше отдала дължимото и Лили беше неподготвена за огромното въздействие, което физическото му присъствие й оказваше.

Той беше 6 фута висок, тъмен и опасен. Последното можеше да се разбере дори и само от начина, по който се движеше. А колкото до останалото — черната му като безлунна нощ коса и наболата му брада, дългите крака и тези широки рамене, които изпъваха тениската му в маскировъчен цвят — всичко говореше за сила, чиста и неподправена сила.

Лили обмисляше да излее водата там, където най-добре би я охладила. Не го направи, естествено, но… леле майко… Най-накрая беше срещнала мъжа на мечтите си от плът и кръв.

Тогава той отвори уста и разби всичките й илюзии.

— Коя, по дяволите, си ти — попита остро и пусна маслинено сивата си чанта на плочките на пода — и какво правиш в кухнята ми? Къде е Глинис?

Очите му бяха светлосиви, а в ирисите им проблясваха искри. Напрегнати и твърди, те се разширяваха под гъстите черни мигли, за да я разгледат от деколтираното горнище на памучната й пижама с цвят на ментов сладолед до тънкото долнище. Критичният му поглед напомни на Лили за всеки един от десетте паунда, които никога не успяваше да свали, независимо от всичките си усилия. Тя рязко изтрака с чашата по плота, но се въздържа да отговори на грубостта му с грубост.

— Ти трябва да си Зак — пристъпи напред и протегна ръка на брата на Глинис. — Нея я няма в момента, но аз съм Лили, Лили Морисет. Доста съм слушала за теб, откакто наех стая тук.

— Виж ти — изръмжа той, като пренебрегна протегнатата й ръка. Гласът му беше толкова дълбок, че тя почти усети вибрациите му със стъпалата си.

По същия начин усещаше някога баса, блъскащ от колата на съседското момче, всеки път, когато профучаваше близо до нея. Беше също толкова неприятен, колкото и леденостудените му очи, когато продължи:

— Глинис винаги е била лесна мишена за всеки изобретателен изнудвач с подходяща тъжна историйка, но не мислех, че ще отиде толкова далеч, че да пусне някой вкъщи, докато ме няма.

— Моля?

— Надявам се да си хванала това, за което си хвърлила въдицата си, докато си имала възможност, маце — погледът му беше толкова презрителен, че Лили трябваше да мобилизира цялата си твърдост, за да не отстъпи назад. — Но не позволявай на добре оформеното си малко задниче да се настани прекалено удобно, защото веселбата свърши. Отивай да си събираш багажа.

Той мислеше, че задникът й е добре оформен? И малък! Тя мислено тръсна глава. Мили боже, какво й ставаше? Въпросът изобщо не беше в неговото мнение за задника й. Лили изправи рамене и вирна брадичка.

— Не! — тя твърдо кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво? — той изведнъж стихна, все едно досега никой не му беше противоречил.

И сигурно наистина не беше, предположи Лили, като се сети, че той беше някаква важна клечка в морската пехота и се беше специализирал в разузнавателни мисии. Устните му бяха стиснати и част от вниманието й зае тънкият бял белег, който разделяше наполовина горната.

Смешно е как обидното държание може да промени нещата за няколко минути. Това, което тя преди малко, без да се замисли би определила изцяло като секси, сега й правеше впечатление само на застрашително и злобно. Хубав е този, който се държи хубаво, би казала баба Нел и за първи път Лили разбра наистина от дъното на душата си какво е имала предвид. Поведението на този човек не беше изобщо хубаво, но тя отказваше да избяга първа от полесражението.

— Коя част от думата по-точно не разбра? — сладко се осведоми тя. След това гласът й придоби властността, която беше усвоила от всичките главни готвачи, учили я на занаят през годините. — Няма да ходя никъде, така че свиквай.

Следващото, което видя, беше 190 паундов разярен мъж, надвесен над нея. Това я накара да осъзнае с болезнена яснота, че фигурата й е всичко друго, но не и впечатляваща.

— Можем да се разберем по лесния, а можем и по трудния начин — дълбокият тембър на гласа му изпращаше електрически импулси по цялата дължина на гръбнака й, — но дали по единия или по другия, ти, сестро, ще си тръгнеш.

Лили рязко отдръпна главата си, за да срещне сивите му като буреносни облаци очи.

— Назад, войнико! И за да ти е напълно ясно: само ме докосни и ще пратя ченгета след задника ти толкова бързо, че свят ще ти се завие — тя мразеше, когато хората използваха размерите си, за да я сплашват.

— Да бе, треперя от страх, че малка хитруша като теб ще звънне в участъка — той я погледна, като че се чуди на безочието й, но все пак направи крачка назад.

Отстъплението обаче явно не му допадаше много, защото километричните му рамене веднага заеха решителна стойка, а квадратната му челюст изглеждаше дори по-твърда. Наведе се към нея, точно колкото да навлезе в личното й пространство, но достатъчно далеч, за да няма тя основание да го предупреди отново.

— Знаеш ли какво — в думите му имаше загатната заплаха, — ще ти спестя усилията и сам ще им се обадя. Така те ще те изкарат от моята къща и аз най-сетне ще мога да се наспя. След като последните два дни съм чакал по гари и летища и съм бързал да не изпусна военните превози, сега не съм в настроение да се разправям с някаква готова на всичко мошеничка, дошла да измъкне наследството на сестра ми.

О, за…

Уморена от клеветите срещу личността й, Лили се завъртя на пета. Успя да хване доволното му изражение с крайчето на окото си и трябваше да стисне зъби, за да потисне яда, който гореше гърлото й като лютив пипер. Тя обаче отказа да даде воля на възмущението си, излезе от кухнята и премина по коридора, гордо изправила глава. В стаята си веднага взе малката огнеупорна кутия, която държеше на нощното шкафче до леглото.

Кръвта й препускаше толкова гореща във вените, че беше чудно как от нея не струи пара, и всяко едно нервче потрепваше под повърхността на кожата й. Изведнъж коленете й поддадоха и тя се строполи върху покривката на леглото. Докато се наместваше по-удобно и слагаше кутийката в скута си, пое няколко пъти бавно въздух. Как успя всичко така да се изплъзне от контрол за толкова кратко време?

Ако оставим настрана, че беше направил идиотска грешка по отношение ролята й в живота на сестра му, истината е, че Закария Тейлър вероятно имаше доста уважителни причини да се тревожи. Само около седмица отделяше Глинис от двайсет и петия й рожден ден, когато щеше да наследи значителен попечителски фонд, източникът, на който не беше известен на Лили. Имаше нещо общо със семейна корпорация и с дядото на Глинис, доколкото знаеше, но не беше съвсем сигурна за подробностите. По-младата й приятелка имаше навика да отклонява разговора във всякакви други посоки всеки път, когато стигаха до тази тема. Това, което Лили знаеше със сигурност беше, че Глинис имаше дълъг списък от неуспехи при избора на приятели, особено що се касае до мъжете. Всъщност това напоследък се беше променило, но си оставаше фактът, че Глинис беше наранявана неведнъж от мъже, които я преследваха заради парите й. Не беше тайна, че тя е лесна плячка за всеки, разполагащ със съответната историйка как не му е провървяло.

Без съмнение братът Зак изпитва трудности да повярва в способността й да отгатва характерите на хората, особено мъжките.

Лили допускаше също и че може би е била съвсем мъничко предубедена спрямо Зак още преди да го е срещнала. Глинис обожаваше брат си, но от всичко, което разказваше за него, Лили беше останала с впечатлението, че той е един от онези властни мъжкари, които живеят единствено, за да държат жените около тях зависими. Тя може да беше разсеяна за момент от физиката му на гръцки бог, но обидните му предположения за характера й незабавно я върнаха към старото й мнение.

Но може би беше време да се оттегли и да прегрупира силите си. Той явно беше доста стресиран и изморен до крайност от пътуването. Такива неща могат да измъчат човек и да превърнат и най-сговорчивата натура в злобна. Така че сигурно трябваше да започнат всичко отначало. Тя отвори кутията в скута си, извади това, за което беше дошла, върна я на мястото й и тръгна обратно към кухнята. Щеше да му го покаже и да обясни спокойно как е дошла да живее тук.

Решението й да му даде втори шанс не я изпълни с толкова топли чувства, че да започне да хвърля цветя в огромните крака на Зак. Тя просто се беше нагърбила с тази тежка задача и не смяташе да започне да се защитава още като се върне в стаята и попадне на мушката на очите му, в които се четеше не взимам никакви пленници. Така че когато се изправи пред него, позата й недвусмислено казваше: върви на майната си. Въпреки това тя вежливо му подаде документа, вместо да му го хвърли в лицето, както би направила пет минути по-рано.

— Какво е това? — без да чака отговор, той разтвори сгънатия на три лист хартия и се зачете. Тъмните му вежди изведнъж се събраха като буреносни облаци над носа му, погледът му отскочи към нея и я закова на място.

— Договор? — гласът му беше заплашително тих. — Ти имаш договор да стоиш тук? Предполагам, няма нужда да питам чия е идеята.

Лили почувства как добрите й намерения се изпаряват. Тя не харесваше тона му, точно колкото и това, което намекваше. Най-обидното беше, че наистина идеята беше нейна, като част от постоянните й опити да научи Глинис на малко финансова отговорност. Нещо, което самият мистър Командо можеше да отдели време да направи. Но тя удържа гнева си с всички сили.

— Не съм сигурна, че разбирам възраженията ти — трудно докарваше спокойния тон. — Както виждаш сам, плащам честен, реален наем. Не съм безплатно тук.

Той само я погледна и тя продължи, вече почти отчаяна:

— Ти току-що прочете договора, трябва сам да си видял, че той не защитава повече моите интереси, отколкото тези на сестра ти. И не е като сама да съм си го измислила, с Глинис ходихме при уважаван адвокат.

— Който беше, чакай да позная — очите му бавно обходиха тялото й отгоре до долу, като се спряха на определени извивки. — Много добър твой приятел?

— Не мога да повярвам! Как може някой така мил като Глинис да има такова прасе за брат? — и как си беше позволила дори за момент да фантазира за него? Лили концентрира силата на цялото си презрение върху него, но той й отвърна само с безизразен поглед. Тя издърпа договора от ръцете му като очакваше всеки момент от ушите й да започне да излиза пара, все едно беше някой вбесен анимационен герой. — Това ми беше достатъчно. Сега отивам в стаята си, а ти просто стой далеч от мен.

Тя го чу как вдига чантата си от плочките, докато гордо излизаше от кухнята. Макар че той се движеше тихо като котка, го усети точно зад гърба си и трябваше да прехапе устни, за да не закрещи. Дланите му се опитаха да стиснат раменете й и Лили ускори крачка, за да успее да стигне до убежището си. Не беше достатъчно бърза обаче, за да пропусне ръмженето му.

— Как не се сетих, по дяволите! Дори си взела моята стая.

Огорчение опари гърлото на Лили. Тя беше предложила да вземе съседната, по-малка спалня, където се беше нанесла в началото, но Глинис не искаше и да чуе. Тя настояваше, че ако Лили ще си плаща, то поне да получи най-доброто за парите си — гледка към океана. По-младата жена изобщо не беше споменала, че стаята, в която я настанява, е на брат й.

Лили не се обърна, докато отваряше вратата, защото не искаше да види изражението на лицето му.

— Ще изместя нещата си в другата стая за пет минути.

— Не си прави труда — отговори й той саркастично, — не бих искал да те изхвърлям. Ще отседна в стаята за гости.

— И да ти позволя да прибавиш още едно към списъка с предполагаемите ми престъпления? — изрече тя невярващо. — Няма да стане.

Премина през стаята, за да извади от килера големия си куфар и започна да откача дрехите си от закачалките. Първо нахвърля тях, после събра десетина чифта обувки от пода и обра от скрина снимките и парфюмите си. Следващото, което опразни, бяха чекмеджетата, и добави и тяхното съдържание към бъркотията. Натъпка кутийката си за бижута в единия ъгъл на куфара и започна да се оглежда, за да е сигурна, че не е забравила нищо. После отиде до свързаната със стаята й баня и взе гримовете и тоалетните си принадлежности.

Като излезе оттам, видя Зак да стои до куфара й и да зяпа нещата вътре. Изгаряща топлина пропълзя по бузите й. Защо, по закона на Мърфи ли, коприненото й бельо трябваше да бъде най-отгоре? Тя го избута настрани и прибави и нещата от банята. Накрая натисна капака с двете си ръце. Беше наблъскала вътре достатъчно за три куфара, толкова много, че беше абсурд да го затвори.

— Мисля, че това е всичко — обяви тя с трудно постигната вежливост в гласа, докато се опитваше да държи куфара в едно положение, за да не се разлеят течностите в него, и излезе през вратата. — Стаята е изцяло твоя — Колко зряло, изкоментира едно гласче в главата й. И учтиво. Да, наистина — ако ти не си учтива, кой ще е…

Тя се въздържа от мисления аналог на потупване по рамото за разумния начин, по който се справи със ситуацията. Защото тъжната истина беше, че ако и двете й ръце не бяха заети, нямаше да се въздържи да затръшне вратата толкова силно зад себе си, че белите зъбки на оня голям глупак да изтракат.

 

 

Зак подреждаше ругатните в нови изобретателни комбинации, докато кръстосваше из подобната на хасиенда къща и заключваше всяка врата, покрай която минаваше. Ядът не го оставяше на мира и той реши, че може да струпа още едно престъпление на нежното гръбче на Лили Морисет — фактът, че тя просто се беше врътнала, без да си направи труда да обезопаси къщата.

След това нелепостта на тази идея го изуми. Да, бе — точно така! Беше все едно да се ядосваш, че лисицата не е заключила кокошарника, нали така? Проблеми отвън бяха последната му грижа, когато проблемът вече се беше настанил вътре при него. Но той държеше много на сравнението с лисица, защото точно на това му напомняше тя. Хитра, ловка и умна. Опасно интелигентна. Цялата в розово и златно и с фигура на…

Той здраво разтърси глава и тръгна към стаята си. Нямаше да предприема нищо тази вечер, когато не можеше да гледа от умора. По-добре беше хубаво да си почине, а утре сутринта щеше да измисли как да изкара малката мис Морисет оттук.

Така му оставаше да се тревожи само за Глинис. Къде беше отишла? И кога най-накрая щеше да спре да се тревожи за нея. Не че беше малко дете. Или че той не беше либерален — не, той искрено вярваше, че всички жени са способни точно колкото мъжете да се грижат сами за себе си. Е, повечето от тях, във всеки случай.

Само че… Глинис беше различна. Малката му сестричка винаги беше излъчвала някаква смесица от мила невинност и недосетливост, която просто не му позволяваше да е спокоен. Той беше на тридесет години, а тя на деветнадесет, когато дойде да живее при него в тази къща в Кейп Лежон в Северна Каролина. Не познаваше родителите им, а дядо им току-що беше починал и тя имаше нужда от някой, който да я подкрепя, докато беше емоционално неустойчива.

Тъй като той беше единствения й жив роднина, тази задача се беше паднала на него. Той с удоволствие се отзоваваше… когато беше тук обаче. А по това време беше постоянно в чужбина, така че трябваше да я остави да разчита сама на себе си. Така или иначе тя не беше дете. По дяволите, беше с една година по-голяма, отколкото беше той, когато трябваше да напусне оня студен мавзолей — имението им във Филаделфия, за да се присъедини към морската пехота. Затова той просто отказваше да се чувства виновен, че не може да бъде постоянно с нея. Но това не му пречеше понякога да се чуди дали нямаше да стане малко по-оправна, ако той беше наоколо, за да й налива ум и разум в главата.

Особено що се отнася до пари. Глинис беше направо безнадеждна по финансовите въпроси. Той не можеше да се сети даже за един месец, откакто се беше пренесла при него, в който да се беше справила само с издръжката от попечителския си фонд. Може би грешката беше негова, защото постоянно й даваше пари в аванс. Най-вероятно не трябваше да й позволява да заема всеки път от него, особено като знаеше, че в девет от десет пъти тя веднага издухваше парите за някоя от нейните загубени каузи. Беше прекалено доверчива и това само й вредеше.

Това насочи мислите на Зак обратно към малката засукана Лили. Той безмилостно ги пресече, смъкна дрехите си и се отправи гол към банята с тоалетната си чантичка в ръка. Изобщо не си го и помисляй! Изкъпа се, изми си зъбите, после се върна в спалнята с най-сериозно намерение да си осигури така нужната му почивка.

Но въпреки че беше ужасно изморен, сънят се бавеше. Беше си взел едномесечен отпуск и планираше да използва времето, за да навакса в отношенията със сестра си и да помисли как да се справя по-добре с ангажимента си към нея — единствения, който си беше позволил да има през последните две години. Само че Глинис я нямаше, а той се бореше с факта, че му се налага да се притеснява за кариерата си. И върхът на всичко беше, че започваше да се възбужда от аромата, пропил възглавницата след онази изглеждаща като Мерлин Монро мадама, която искаше да измъкне наследството на сестра му. Не така си беше представял прибирането вкъщи…

Той се обърна по гръб, сложи глава върху кръстосаните си ръце и се втренчи в тавана. Голяма работа, че беше залян от случайна вълна страст. Това щеше да получи точно колкото внимание заслужаваше, тоест никакво. И тъй като нямаше намерение да ходи да блъска по вратата на Лили и да разпитва къде е сестра му, той нямаше повече какво да направи по въпроса тази вечер. Но военната му кариера беше нещо, на което може да обърне известно внимание.

Нищо не беше вече като едно време. Той беше единственият останал от новобранската си част. Най-добрият му приятел, Куп Блексток, с който се бе запознал още първия ден, и Джон Ракетата Миглиони, с който се беше запознал не много по-късно, се бяха уволнили още преди няколко години. Оттогава Куп беше станал автор на военнотехнически бестселъри, а Ракетата — частен детектив със собствена агенция. Всички стари другари от тяхната част бяха пенсионирани, преместени или умрели.

Без да усети, Зак се беше превърнал в старец в разузнавателна част, която се състоеше от осемнадесет, деветнадесет и двадесет годишни хлапета. Исусе! Той разтърка лицето си с ръце. Как, по дяволите, се случи така? Във всеки друг бизнес тридесет и шест годишен в неговото физическо състояние би минал за мъж в разцвета на силите си. Но разузнаването беше игра за младите и шефовете вече започваха да му намекват, че трябва да се оттегли от активна служба и да започне да обучава новобранците. Да преподава, господи боже!

Разбира се, младоците можеха да изкарат дни наред, без да спят и не им проличаваше изобщо, а той в някакъв момент през последните години беше загубил тази си способност. И да, последната задача в Южна Америка беше отвратителна. По дяволите, температурата там беше непоносима, влажността също беше убийствена. Даже и на децата от забавачката, както ги наричаше понякога, им се разказа играта.

Така че, майната му на всичко! Той можеше да се мери с тях всеки ден от седмицата. Може би напоследък не се забавляваше на мисиите, колкото преди, но това със сигурност беше временно. Просто малко се обезкуражи заради начина, по който се беше обърнала тази последна задача.

Имаше нужда само от почивка и щеше да бъде в пълна бойна готовност. Беше се виждал в разузнавателна част чак до момента, в който се уволни завинаги, и планираше да прави това, докато не му дойде време за пенсия. Въпросът в момента беше как да разкара шефовете, които му дишаха във врата.

Той разбираше, естествено, че тази вечер нямаше смисъл да се тревожи за това. Обърна се на една страна, смачка възглавницата и я нагласи под главата си, при което отново го лъхна лек възбуждащ аромат. Образът на Лили пак изникна в ума му и този път отказа да си отиде.

Тя беше толкова мъничка, Зак би се учудил ако носеше номер, по-голям от петдесет и втори. Но всеки инч, всеки паунд от нея излъчваше чист неподправен сексапил. Този водопад от руса коса, тези сини очи и тази златна кожа заедно правеха впечатлението много по-силно, отколкото ако бяха поотделно. Всичко беше в начина, по който се движи, и тази нейна невероятна женственост. Всичко беше във феромоните, които отделяше. Всичко беше в тези нейни извивки.

О, човече, тези извивки!

Фигурата й беше от този тип, който оприличават на пясъчен часовник: закръглени гърди, тънка талия и пълни, сладострастни бедра. Също като луксозен кадилак, тя беше създадена за добро прекарване — мъжете само трябваше да й хвърлят един поглед, за да започнат да си мислят разни неща.

Грешни неща. Зак издърпа възглавницата изпод главата си и я захвърли през стаята. Обърна се на другата си страна, сложи глава на бицепса си и промърмори под носа си поредната солена ругатня, когато ароматът, от който се опитваше да се отърве, буквално го обви от чаршафите наоколо. Беше изкарал няколко дълги дни и беше смъртно уморен, без съмнение затова беше толкова податлив.

Но той не се опитваше да се заблуждава. Лили Морисет беше от този вид жени, които можеха да вържат мислите на един мъж на възли само като повдигнат мъничкото си, фино, лакирано в розово пръстче. И това я правеше по-опасна от минирано от край до край поле.

Така че, след като се наспи и мозъкът му започне пак да работи с пълна сила, още утре сутринта ще измисли начин да я изхвърли с целия й багаж.