Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (24)

24

Мигел хвърли триумфален поглед на красивата си пленничка, докато караше по пътя от „Розарио“ към магистралата. Гледката на вързаните й китки и страхът, с който го гледаше, го изпълваха с удовлетворение и чувство за сила. На него му се танцуваше и пееше от радост и едва се задържаше кротко на седалката.

— Виждам те за трети път — каза му тя, когато той за пореден път се обърна към нея и погледите им се срещнаха. — Кой си ти?

Заплахите бяха просто още едно оръжие — така го беше учил старши сержантът — и Мигел закова с най-студения си поглед жената на врага.

— Най-лошия ти кошмар — излая той. Ха! Искаше му се да го каже още откакто го беше чул по телевизията в нощта, когато игра покер с онези войници.

Такова заплашително твърдение заслужаваше подобаваща реакция — или поне нещо по-почтително от горчивия смях, който се изтръгна от заложницата му.

— Не, приятел, тази вечер не си — каза тя. — Във всеки друг случай може би, понеже не всеки ден ме отвличат с пистолет. Но днес имах лоша вечер.

Добре измислената му заплаха трябваше да предизвика ужас, а не неуважение. Но само отказът на тази puta да му отдаде дължимото не можеше да развали чудесното му настроение — просто се чувстваше прекалено добре, изпълнен бе с толкова много сила. Той, Мигел Хектор Хавиер Ескавез, беше изпълнил целта си. А като си помисли, че почти се беше отказал!

За това беше виновен пристъпът на песимизъм, който го беше налегнал заради скуката да седи на едно място ден след ден, след ден и да чака събития, които никога не се случваха. Но това вече не беше важно. Беше спряло да има значение още в момента, в който старши сержантът и неговата жена бяха се материализирали на пътя, излизащ от имението, в черния джип на командира, като знак от самия Dios.

Или съвсем малко по-късно. Трябваше да си признае, че дори тогава за малко се беше усъмнил за намеренията на Всевишния. Но можеше ли някой да го обвини? Той беше изпитвал разочарованието вече няколко пъти и то точно, когато си мислеше, че изпълнението на целта му е в кърпа вързано.

Вече никога нямаше да се съмнява в Спасителя, защото въпреки че и този път се страхуваше, че няма да успее, накрая търпението му беше възнаградено и то много повече, отколкото очакваше. Той стоя в колата, после се разхожда наоколо като не изпускаше от очи джипа на сержанта и вратата на ресторанта. Но най-накрая, когато вече беше решил със сигурност, че мъчението му никога няма да свърши, кой тръгна да излиза от ресторанта съвсем самичък? Жената на старши сержанта.

Това наистина беше знак. Той си тананикаше припева на популярно в Колумбия парче.

Ентусиазмът му обаче поспадна, когато стигнаха до магистрала Хорсиъв, той трябваше да реши накъде да завие. Чак тогава му хрумна, че всъщност няма никаква представа какво да прави оттук нататък, след като жената вече е при него. С болезнена яснота разбра, че никога не беше планирал нещата, след като я отнеме от високия и силен морски пехотинец.

Той включи левия си мигач, решен да се отправи директно към пристанището и да хване първия ферибот, заминаващ от острова. Тъй като най-вероятно жената още не беше регистрирана като изчезнала, това беше най-разумния избор. После обаче си спомни колко дълго чакаха за ферибот, когато пристигаха, и започна да се колебае. Щеше да е разумно само ако можеше веднага да се качи на ферибот и да отплава. А ако останеше заклещен в претъпканото пристанище, нямаше да е толкова разумно, защото това щеше да е първото място, където старши сержантът щеше да провери.

Зави надясно към щатски парк „Моурън“. Трябваше да се махне от главния път и да си намери тихо място, където да помисли.

Лили не можа да потисне тръпките, които пропълзяха по цялото й тяло, когато похитителят й паркира колата на едно безлюдно място за къмпинг. Но тази й реакция имаше много повече общо със спомена от престоя й тук последния път, отколкото със страх от мъжа, който я беше отвлякъл. Тя се обърна да го погледне, като се чудеше защо не е уплашена повече. Изглеждаше глупаво да е толкова спокойна при положение, че беше тук, отново насред тази ужасна гора, където последната дневна светлина бавно угасваше, в ръцете на този млад мъж, който имаше бог знае какви намерения спрямо нея.

Въпреки че разбираше всичко това, по някаква странна причина, тя не беше ужасена. Може би защото похитителят й приличаше на момченце и някак си не изглеждаше да е склонен към убийство или изнасилване. Или може би беше заради неприятното чувство, че беше изпаднала в затруднено положение. Тя беше повярвала, че той има пистолет и се беше оставила да бъде вързана в тази разхвърляна кола, с купчини опаковки от храна и напитки на задната седалка и с миризма на потен млад мъж. За да е пълна грешката й, тя му позволи да залепи ръцете й една към друга с мръсна лента скоч. И всичко това, без да е видяла това оръжие за повече от секунда.

Това, че в момента той не държеше пистолет, можеше да се смята за хубаво нещо. Защо тогава го чувстваше като последната капка, която прелива чашата?

Е, боже мой, помисли си тя, а негодуванието се надигаше в нея, да не би това да има нещо общо с факта, че ти дойде до гуша да те мамят лъжливи мъже?

— Мразя това място — измърмори тя на глас.

— Какво харесваш — информира я той — няма никакво значение.

На Лили й накипя от тези глупости и с дълбоки бавни вдишвания тя се концентрира над усилието да се успокои. Моментът не беше подходящ да показва характера си, но, честна дума, трябваше й всяка частица сила на волята, която притежаваше, за да се спре да излее гнева си. Между Закария и този арогантен мъж тя започваше да се чувства постоянно обиждана и използвана.

Тихо издиша и стисна юмруци.

После се насили да придаде на лицето си приятно изражение и каза с възможно най-успокоителния тон, който можа да изкара от себе си:

— Моля те. Няма ли да ми кажеш кой си?

Гръдният му кош се надигна.

— Името ми е Мигел Хектор Хавиер Ескавез.

— Прекрасно име.

— Si. Аз съм…

— Аз се казвам Лили Морисет.

Той я зяпна, сякаш не знаеше какво да прави с тази информация, но тя посрещна смущението му само с мила усмивка. Спомни си, че е чела някъде, че колкото по-реална изглежда жертвата в очите на похитителя, толкова по-трудно му е да я нарани. Това сега беше основната й цел.

— Откъде сте, мистър Ескавез?

— Бисинлехо — гръдният му кош се издигна за пореден път. — Баща ми е кмет там.

А… Това обясняваше доста неща. Добре изглеждащият син на силен баща — този ореол на могъщество явно е един и същ навсякъде по света. Тя запази тези мисли за себе си и направи всичко по силите си да си придаде вид на деликатна и безпомощна, усмихна му се глуповато и запърха с мигли.

— Извинявай, но никога не съм го чувала.

Той вдигна рамене.

— Не съм и очаквал да си. Американците са много зле с географията, а моето село е само точица на картата на Колумбия — после нетърпеливо поклати глава. — Но това е — как го казвате — не е вързано с въпроса. Старши сержантът ми отне моята prometida.

— Промет… — спомените на Лили за испанския от гимназията бяха съвсем смътни. После нещо й светна. — Като обещано? Говориш за годеницата си?

— Si.

Тя се намръщи. Вече почти се беше досетила и сама, че този е южноамериканецът на Закария. Смешно, защото Зак не й беше споменал нищо за жена, когато й разказа, че — как го беше казал? — е имал проблем с един от чужденците, които е довел, но мисли, че нещата са се оправили. После, изнервена от въпросите, които напираха в нея, тя тръсна глава. Нямаше смисъл да избързва, преди да е научила всички факти.

— В какъв смисъл ти я отне?

— Той е виновен за откраднатата добродетел на моята Емилита.

Гръбнакът й се вледени от шока.

— Искаш да кажеш, че Зак е правил секс с приятелката ти?

Не. Отрицанието беше глупав първичен инстинкт, но в момента не й пукаше. Това не можеше да бъде вярно. Каквато и да беше годеницата на това момче, със сигурност беше ужасно млада и тя просто не можеше да си представи Зак да се занимава с момиче, по-младо от собствената му сестра.

— Не. Не беше самият старши сержант. Но той беше най-старши и не направи нищо, за да накаже този, който беше виновен — той се изплю през прозореца и се обърна да я погледне. — Вместо това се изправи пред цялото село и каза на всички, че тя е приела с удоволствие долните ласки на войника.

В това беше проблемът, разбра Лили. Благодарение на добрия стар тактичен Тейлър, Мигел беше загубил достойнството си. Господ да ме опази от егото на млад мъж.

— Значи имаш проблем със Зак. Какво общо има обаче това с мен?

— Той е виновен аз да загубя моята жена. За отплата му отнемам неговата.

Какво беше тя — кокал, заради който два мръсни помияра да се бият, хапят и лаят ли? Почувства как гневът, който беше потискала досега, избуява и излиза на повърхността. Но в последния момент успя да срещне погледа му спокойно.

— Не ми е приятно да те разочаровам, Мигел, но отвличането ми няма да ти донесе това, което искаш. Зак и аз скъсахме тази вечер.

Очите му проблеснаха обидено.

— Не ти вярвам!

Тя вдигна рамене.

— Не мога да те обвинявам, понеже и аз все още срещам трудности да го повярвам. За съжаление обаче е истина. Как мислиш — защо излязох навън без него?

Той се начумери за момент. Изведнъж погледът му слезе надолу и премина по цялата й фигура и тя почти можеше да види как над главата му светва лампичка.

— Тогава ще те оскверня.

— Моля?

— Може би наистина не си вече негова жена. Но все пак мисля, че няма да му хареса, ако друг мъж те направи своя.

— На мен няма да ми хареса много повече, приятелче — бърз поглед към скута му я увери, че и той не е побъркан по идеята. Но пък беше достатъчно арогантен да реши, че след като е обявил, че така ще стане, планът си има и добрите страни. Проклета да е, ако просто стои и го чака да се настрои. Съвсем непринудено, тя се наведе и започна да разкопчава каишката на сандала си.

Той също се наведе и занаднича любопитно, докато тя непохватно се справяше със закопчалката.

— Какво си мислиш, че правиш?

Тя продължи да държи главата си наведена надолу, за да не види той гнева, изписан вече ясно на лицето й.

— Свалям си обувките. Краката ме болят зверски — най-накрая успя да се разкопчее и измъкна крака си от сандала.

— Това е защото те са estupido. Никое уважаващо себе си колумбийско момиче не би обуло толкова опасни и грозни обувки.

— Моля? — тя бавно се изправи, въртейки обувката между залепените си една за друга ръце. — Грозни ли каза?

— Si — устните му се разтегнаха в усмивка. — Много грозни.

— Знаеш ли — каза тя сладко. — Тази вечер беше наистина ужасна. Примирих се да ме зареже гаджето ми и само за разговора да кажем, че понесох да ме овържат като пуйка и да ме хвърлят в най-мръсната кола, в която съм била, от самовлюбено малко шовинистче, което току-що е почнало да се бръсне.

Той премигна, видимо объркан от разликата между думите й и тона, с който говореше.

— Мислиш, че тези обувки са опасни? — попита тя с огромна мила усмивка. — Сега ще ти покажа точно колко опасни могат да бъдат — и държейки здраво обувката между двете си ръце като модернистична палка, тя я блъсна с всичка сила в главата на младия мъж.

Той вдигна ръка и блокира в известна степен силата на удара. Тя реши, че това дори е по-добре, защото иначе токчето със заострен метален връх можеше да пробие челото му, а това вече беше малко прекалено. По този начин остана достатъчно сила в удара, за да произведе гаден хрущящ звук, от който стомахът й се преобърна, и той припадна безчувствен като торба цимент върху волана. Тя пусна обувката в скута си и вдигна главата му за косата, благодарна да види, че той е безчувствен, но още диша. Остави главата му да падне обратно и се протегна да извади ключовете от стартера. След това се наведе да сложи обувката си обратно на крака, но не си губи времето да я закопчава. Протегна се и се обърна да отвори вратата.

— Грозни, моля ти се — изсъска тя към безжизненото му тяло. — Можех да изтърпя всички глупости, които вие, идиоти, ми стоварихте на главата тази вечер. Но никой, повтарям, никой, младежо, не може да се шегува с обувките ми и да му се размине.

 

 

Зак провери спусъка на пистолета си, докато вървеше към коридора на втория етаж. Като видя групата, която се беше събрала долу във фоайето, той спусна предпазителя и пъхна 9-милиметровия пищов в колана на панталоните си отзад на гърба. След разговора с Магнусън напусна салона без никакви обяснения и сега трябваше да спре на края на стълбите, защото сестра му, му препречваше пътя.

— Окей. Слушайте каква е работата. Имам причини да вярвам, че един вбесен южноамериканец ме е проследил дотук и е отвлякъл Лили. Искам да се обадите на шерифа вместо мен. Кажете му, че името на мъжа е Мигел Ескавез и той вече два пъти се е опитвал да хване Лили. Информирайте го, че най-вероятно кара тъмносин форд, производство 1983 година с калифорнийски номера. — Той изрецитира и номера.

Глинис изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.

— Господи, Зак. Ще я нарани ли?

— Честно казано, не мисля, Глини. Но все пак смятам да действам все едно, че е опасен и ти обещавам, че няма да се спра, докато не я върна.

— Знам, че няма — тя изпъна рамене. — Как приятелите ти успяха да разберат каква кола кара?

— Маги каза, че след като в Пендълтън се разчуло, че Ескавез е избягал, при него дошъл един войник и му признал, че Мигел е спечелил колата му на покер.

— Добре, чакай да видим дали съм разбрала всичко както трябва — тя повтори всичко, което беше чула, заедно с номера, без много суетене.

— Отлично — Зак я грабна, прегърна я бързо, а после я задържа пред себе си. — Когато срещнах Лили за първи път, тя ми каза, че си много по-зряла, отколкото си мисля — сега виждам, че е била права. Наистина съжалявам, че не съм ти имал достатъчно доверие, Глини.

— За какво говориш? Ти може и да си огромен трън в задника от време навреме, но никога не си ме разочаровал — тя сграбчи ръцете му и го разтърси. — Е, къде ще търсиш първо?

— Пристанището за фериботите. Някой да има разписание?

— Ако тръгнеш до пет минути ще стигнеш навреме да го обходиш, преди да отпътуват фериботите от осем и пет — каза Кристъфър. — Следващият, който е последния за деня, е от десет и петдесет.

— Не е ли по-добре Кристъфър и аз да проверим там вместо теб — намеси се Дейвид. — Познаваме повечето от продавачите на билети и имаме по-голям шанс от теб да ги убедим да не пускат колата на Мигел, ако е там.

— Благодаря — Зак набързо им описа Мигел, после извади ключовете от джоба си. — Ще се върна обратно до „Розарио“ да видя дали не мога да тръгна по някоя следа, започваща оттам. Глини, може ли да взема клетъчния ти телефон?

— Естествено — тя отиде в гостната да го вземе. След малко му го подаде, заедно с лист хартия с два телефонни номера. — Горният е клетъчния на Дейвид, а долният — домашния тук. Дръж ни в течение. Аз ще се свържа с шерифа, но по-добре е всички да знаете какво е казал той.

Само след минути тримата мъже се качиха в колите си и Зак последва Дейвид, който вече ускоряваше по криволичещия черен път. Когато стигнаха до кръстовището, другите двама продължиха направо към пристанището, а Зак зави наляво по пътя през Гарвановата долина, който отиваше към източната част на острова. Най-накрая останал сам, празнината в стомаха му започна да се увеличава и да се развива като стара лента, попаднала под светлината на прожектора. Ако нещо се случеше с Лили…

Всяка дума, която си размениха по-рано тази вечер в резултат на любовното й обяснение, премина през главата му. Казваше си, че макар със сигурност да беше се държал нетактично, неговото стегнато, безчувствено обяснение трябваше да й покаже достатъчно ясно, че никога няма да я обича. Но кого, по дяволите, залъгваше? Това извинение беше толкова лайняно, че чудно как не бяха започнали да се събират мухи около главата му.

Лили го беше обвинила, че е страхливец, а той веднага отрече. Не беше свикнал да мисли за себе си като за човек, който се страхува от неща, не включващи смърт или осакатяване. Но истината беше, че е ужасен. Беше уплашен до смърт, че ако си признае чувствата, които бушуваха в него още откакто разбра какъв страхотен човек беше тя — и после я загуби, когато тя разбере, че той не притежава нужните качества за партньор в живота — това щеше да го убие.

Как обаче беше успявал досега да се самозаблуждава така успешно? Трябваше да разбере още в минутата, когато се събуди след онзи сън и установи колко го успокоява присъствието й; когато осъзна, че топлината на тялото й разсейва неприятното чувство за изоставеност, което сънищата винаги оставяха след себе си. Трябваше да знае още, когато зад облекчението, което изпита, когато разбра, че тя не може да е бременна, откри да се крие и съвсем мъничко чувство на разочарование.

По дяволите! На някакъв етап беше разбрал. Просто беше отказал да се изправи пред това. Да покаже чувствата си му приличаше поразително на това да захвърлиш оръжията си по средата на битката. Оставя те открит за разсичащата сила на ножа и за разрушителната, пробиваща сила на куршума.

Но фактът си оставаше, призна си той, докато паркираше за втори път на паркинга пред „Розарио“, че ако нещо се случеше на Лили тази вечер, това щеше да го убие точно така, както би го убило, ако бяха се събрали и бяха живели заедно известно време и тя го беше изоставила после. Единствената разлика беше, че така щеше да има поне малко време да се наслаждава на добротата й, на неподправената сексуалност, която излъчваше, на красотата й.

Сега му бяха останали само няколко спомена.

Не знаеше какво очаква да намери като се върне обратно тук. Беше огледал цялата околност много внимателно още преди това. Но тогава беше търсил нея, а не каквато и да е улика, която да го насочи към нейната следа. Той тръгна по пътеката, която водеше към ръба на скалите.

След няколко минути спря насред една малка горичка, за да позволи на нощното си виждане да се адаптира към тъмнината. Само че беше безсмислено. Той вървеше по пътека, за бога, нямаше да намери отпечатъци от токчетата й, които да го доведат до нея. Наведе глава и зарови пръстите си в стегнатите мускули в задната част на шията си.

След малко започна да разбира, че по-тъмната сянка на земята, в която се беше взирал, не беше част от ствола на дървото, както си беше мислел. Той клекна и почувства как стомахът му се сви, когато пръстите му напипаха дамската чанта на Лили.

Зак бавно се изправи, стиснал малката чантичка в ръката си. И по нервите му плъзна ледено спокойствие.

Не можеше да си позволи да препуска наоколо като обезумял, трябваше му план. Но преди да си състави такъв, трябваше да разбере дали Лили е още на острова. Той извади клетъчния телефон на Глинис от джоба си и набра номера на Дейвид.

— Какво открихте? — попита той на секундата, в която бъдещият му зет вдигна телефона.

— Крис проверява всяка кола, която се качва на ферибота, но засега не сме успели да намерим някоя, която да отговаря на описанието. И никой не си спомня да е виждал нито него, нито Лили.

Приливът на облекчение накара гръбнака на Зак да се огъне за миг. Той веднага се изправи.

— Това е добре. Колкото по-дълго задържим Ескавез на острова, толкова по-голям шанс имаме да намерим Лили. И ако преди бях деветдесет и девет процента сигурен, че я е отвлякъл, сега съм вече сто процента. Току-що намерих чантата й в една горичка на носа.

Другият мъж изпсува и Зак мрачно му каза:

— След като така и така съм тук, ще обиколя целия парк. Изглежда ми логично място да се скрие Ескавез.

— Провери горе на хълма — нетърпеливо предложи Дейвид — има кула — може да са отишли там да прекарат нощта.

— Благодаря. Ще го направя. Чувал ли си се с Глини?

— Още не, но ще й звънна да й предам твоята информация, а после някой от нас ще ти се обади пак.

Те се разделиха и Зак тръгна обратно към джипа си. Той беше раздвоен. Една част от него искаше Ескавез да е някъде в парка, тъй като поне беше ограничено място и там имаше най-голям шанс да ги намери възможно най-бързо. Но друга, по-малка част, му напомняше колко много я беше изплашил паркът през нощта последния път. После заряза всички съмнения и направи огромно усилие да се концентрира и да подкара джипа по магистралата, до завоя за парка.

Сестра му се обади, за да му каже, че цялото шерифство е на крак да търси колата на Ескавез. С подновено упорство, той продължи, като караше бавно и спираше да надникне във всяко ъгълче, достатъчно голямо да побере кола.

Когато след един малък завой на пътя фаровете му случайно осветиха Лили, която куцукаше в канавката с обувки в ръка, той скочи с два крака на спирачката, невярващ за момент на очите си.

После по тялото му плъзна топло чувство на успокоение.

— Благодаря ти, Исусе, благодаря ти — въздъхна той.

Тя спря, препъвайки се, и вдигна ръце, за да предпази очите си от светлината. Зак побесня до полуда, когато видя, че ръцете й бяха вързани. Но преди да успее да отвори вратата или изобщо да реагира по някакъв начин, по лицето й пробяга животинска паника. Завъртя се на обутите си в найлонови чорапи крака и се втурна към гората.