Александър Дюма
Тримата мускетари (8)

VII
Мускетарите у дома си

Когато д’Артанян излезе от Лувър и запита приятелите си как да употреби най-разумно своя дял от четиридесетте пистола, Атос го посъветва да поръча хубав обяд в „Борова шишарка“, Портос — да си вземе слуга, а Арамис — да си намери подходяща любовница.

Обедът беше даден още същия ден и на масата прислужваше новият слуга. Обедът бе поръчан от Атос, а слугата — намерен от Портос. Той беше пикардиец и славният мускетар го нае още същия ден на моста Турнел, където той плюеше във водата и гледаше как се образуват кръгчета.

Портос твърдеше, че такова занимание е доказателство за разсъдливост и съзерцателност и го беше взел без друга препоръка. Величественият вид на благородника, при когото мислеше, че ще постъпи, съблазни Планше — така се казваше пикардиецът; той се разочарова малко, когато видя, че мястото е заето вече от негов събрат, наречен Мускетон, и когато Портос му обясни, че макар и домакинството му да е голямо, не му са нужни двама слуги и той ще трябва да постъпи на служба при д’Артанян. Но когато прислужваше на обеда, който даваше неговият господар, и видя гасконеца да вади от джоба си цяла шепа злато, за да плати, той реши, че щастието му е осигурено и благодари на небето, че е попаднал на такъв Крез; той остана с това убеждение и след обеда, с чиито останки бе възнаграден за дългия си пост. Но вечерта, когато оправяше леглото на своя господар, златните мечти на Планше се изпариха. В квартирата, която се състоеше от спалня и антре, имаше само едно легло. Планше легна в антрето върху одеяло, измъкнато от леглото на д’Артанян, от което д’Артанян трябваше да се лиши.

Атос също имаше слуга, когото беше възпитал да му служи по много особен начин. Наричаше се Гримо. Този достоен господин беше много мълчалив. Разбира се, става дума за Атос. От пет или шест години, откакто живееше в тясна близост с другарите си Портос и Арамис, те често го бяха виждали да се усмихва, но никога не бяха го чували да се смее. Речта му беше стегната и изразителна — казваше винаги това, което искаше да каже, нищо друго — никакви празни приказки, притурки и украшения. Казваше само същественото, без никакви подробности.

При все че Атос беше едва тридесетгодишен и беше с прекрасна външност и душа, никой не знаеше да има любовница. Никога той не говореше за жени, но не пречеше на другите да говорят пред него за тях, макар че беше лесно да се разбере, че такива разговори му бяха много неприятни. Той се намесваше в тия разговори само със злъчни думи и забележки, пропити с ненавист към хората. Неговата сдържаност, неговата необщителност и мълчаливост го правеха почти старец: и за да не нарушава привичките си, той беше приучил Гримо да му се подчинява само при едно движение или при леко помръдване на устните. Говореше му само в извънредни случаи.

Понякога Гримо, който се боеше от господаря си като от огън, макар че беше много привързан към него и се прекланяше пред неговия ум, мислеше, че е разбрал напълно желанието му, втурваше се да изпълни дадената заповед и вършеше точно обратното. Тогава Атос вдигаше рамене и без да се ядосва, напляскваше Гримо. В такива дни той говореше по-малко.

Портос, както сте забелязали, беше пълна противоположност на Атос: не само че говореше много, но говореше гръмко; всъщност — трябва да му отдадем тая справедливост — безразлично му беше дали го слушат или не; говореше заради самото удоволствие да говори и да се слуша, говореше за всичко, но не и за наука, като се оправдаваше с вкоренената омраза към учените, която изпитвал още от дете, както казваше той. Видът му не беше тъй величествен като на Атос и съзнанието за това превъзходство на Атос в началото на тяхното познанство често го караше да бъде несправедлив към благородника, когото той се мъчеше тогава да надмине с блестящото си облекло. Но със скромната си мускетарска униформа и само с начина, по който отхвърляше главата си назад и пристъпваше, Атос веднага заемаше полагаемото му се място и оставяше натруфения Портос на заден план. Портос се утешаваше, като изпълваше чакалнята на господин дьо Тревил и караулното помещение в Лувър разкази за любовните си успехи, за което Атос никога не говореше. И сега, след като беше преминал от жените на съдиите към жените на прославените военни, от жената на чиновника към баронесата, Портос говореше вече само за някаква чуждестранна принцеса, която била много увлечена по него.

Една стара поговорка казва: „Какъвто господарят, такъв и слугата“. Затова нека оставим Гримо, слугата на Атос, и да спрем вниманието си върху Мускетон, слугата на Портос.

Мускетон беше нормандец и господарят му бе сменил миролюбивото му име Бонифас с много по-звучното Мускетон. Той постъпи на служба у Портос, при условие че ще получава само квартира и облекло, но те да бъдат великолепни; искаше само два свободни часа на ден, за да упражнява някакъв занаят и така да задоволява останалите си нужди. Портос беше приел предложението, условието му бе изгодно. От старите си дрехи и излишните си мантии той поръчваше облекло на Мускетон и благодарение на един много опитен шивач, който обръщаше дрехите му и ги правеше като нови и чиято жена бе подозирана, че иска да отучи Портос от аристократичните му привички, Мускетон вървеше след своя господар доста прилично облечен.

А що се отнася до Арамис, струва ми се, че описахме достатъчно характера му и ще проследим по-нататък неговото развитие заедно с развитието на характерите на другарите му.

Неговият слуга се казваше Базен. Тъй като господарят му се надяваше да встъпи един ден в духовен сан, той ходеше винаги в черно, както подобава на слуга на духовно лице. Беше тридесет и пет-четиридесет годишен беришонец, кротък, спокоен, пълничък, четеше през свободното си време благочестиви книги, които му оставяше неговият господар, и в случай на нужда можеше да приготви за двамата превъзходен обяд, макар и с малко ястия. Беше ням, сляп, глух и неподкупно верен.

Сега, като познаваме макар и повърхностно господарите и слугите, да преминем към жилището на всеки от тях.

Атос живееше на улица Феру, на две крачки от Люксембург. Квартирата му се състоеше от две малки стаи, много чисто наредени, в къща, където се даваха мебелирани стаи под наем; стопанката, още млада и действително хубава жена, напразно му хвърляше нежни погледи. Няколко остатъци от минало великолепие блестяха тук-там по стените на това скромно жилище. Там имаше например шпага, богато обкована със злато, която, изглежда, беше от времето на Франсоа I, и само дръжката й, украсена със скъпоценни камъни, навярно струваше двеста пистола, но Атос и в най-голяма нужда не се съгласяваше нито да я заложи, нито да я продаде. Портос дълго време мечтаеше за тая шпага, той би дал десет години от живота си, за да я притежава.

Един ден той имаше среща с някаква дукеса и се опита поне да я заеме от Атос. Без да промълви дума, Атос претърси всичките си джобове, събра всичките си скъпоценности, кесии, акселбанти, златни верижки и предложи всичко на Портос; а шпагата, каза той, е прикована към стената и ще напусне мястото си само когато собственикът й напусне жилището си. Освен шпагата имаше и портрет на някакъв благородник от времето на Анри III. Много изискано облечен, с орден „Свети дух“ на гърдите. Портретът имаше известна прилика с Атос, което показваше, че този знатен благородник, кавалер на кралските ордени, е негов прадядо.

И накрая чудно украсено ковчеже със същия герб като на шпагата и портрета стоеше на камината и рязко се отличаваше от останалите мебели. Атос носеше винаги ключа на това ковчеже със себе си. Но един ден той го отвори пред Портос и Портос се увери, че в ковчежето има само писма и книжа: навярно любовни писма и семейни книжа.

Портос заемаше обширна и много разкошна наглед квартира на улица Стария гълъбарник. Всеки път, когато минаваше с някой приятел край прозорците си — на един от тях винаги стоеше Мускетон в парадна ливрея, — Портос подигаше глава, показваше с ръка нагоре и казваше: ето моята квартира! Но никога не можеха да го намерят в къщи, никога не поканваше някого да се качи горе и никой не можеше да има представа дали тази разкошна външност съдържа истински богатства.

А Арамис живееше в малка квартира, която се състоеше от гостна, столова и спалня — спалнята, както и другите стаи, се намираше на долния етаж и гледаше към малка, прохладна, зелена сенчеста градина, където не проникваха погледите на съседите.

Известно ни е как се беше настанил д’Артанян и вече се запознахме с неговия слуга Планше.

Д’Артанян, който беше много любопитен по природа, каквито са всъщност хората, които имат наклонност към интриги, положи всички усилия, за да узнае какви бяха в действителност Атос, Портос и Арамис, тъй като под тия бойни имена всеки от тях криеше благородническото си име, особено Атос, комуто отдалеч личеше, че е благородник. И той се обърна към Портос, за да събере сведения за Атос и Арамис, и към Арамис, за да узнае какъв е Портос.

За съжаление самият Портос знаеше за живота на своя мълчалив приятел само онова, което беше известно на всички. Казваха, че той бил преживял голяма любовна мъка и че страшна измяна отровила завинаги живота на тоя благороден човек. Каква беше тази измяна? Никой не знаеше.

А Портос с изключение на истинското му име, което, както и имената на двамата му другари, беше известно само на господин дьо Тревил, лесно можеше да се узнае какъв е. Суетен и нескромен, всеки поглед можеше да проникне през него като през стъкло. Наблюдателят би се заблудил само ако повярваше на всичко хубаво, което той говореше за себе си.

Арамис, макар да изглеждаше, че няма никакви тайни, беше забулен целият в тайнственост. Отговаряше рядко, когато го разпитваха за другите, и отбягваше въпросите, които се отнасяха за него. Един ден д’Артанян, след като го разпитва дълго за Портос и узна от него слуховете, които се носеха за щастливите връзки на мускетаря с някаква принцеса, поиска да разбере нещо за любовните приключения и на своя събеседник.

— А вие, скъпи приятелю — каза му той, — вие, който говорите за баронесите, контесите и принцесите на другите?

— Извинете — прекъсна го Арамис, — аз говоря, защото самият Портос говори, защото той раздрънква всички тези прекрасни истории в мое присъствие. Но повярвайте ми, драги господин д’Артанян, че ако ги знаех от друг източник или ако той ми ги беше поверил, не би имало друг изповедник, който така да пази тайна като мене.

— Не се съмнявам в това — рече д’Артанян, — но ми се струва, че и вие сте доста отблизо запознат с някои гербове — доказателство е оная везана кърпичка, на която дължа честта да се познавам с вас.

Тоя път Арамис никак не се разсърди, но си придаде най-скромен вид и отговори любезно:

— Не забравяйте, драги, че искам да стана духовник и избягвам всичко светско. Кърпичката, която видяхте, не ми бе подарена, забравил я беше у дома един мой приятел. Длъжен бях да я прибера, за да не изложа него и дамата, която той обича. А аз нямам и не искам да имам никаква любовница — следвам примера на умния Атос, който също няма любовница.

— Но дявол да го вземе, вие не сте абат, защото сте мускетар!

— Мускетар само временно, драги мой, както казва кардиналът, мускетар против волята си, а духовник по сърце, повярвайте ми. Атос и Портос ме увлякоха, за да ми намерят някакво занимание: в деня, когато щяха да ме ръкоположат, имах малка неприятност с… Но това никак не ви интересува и аз ви отнемам скъпоценно време.

— Напротив, много ме интересува — извика д’Артанян — и засега нямам никаква работа.

— Да, но аз трябва да си прочета молитвата — отвърна Арамис, — после да напиша няколко стиха, които ми поръча госпожа д’Егийон; след това трябва да мина по улица Сен Оноре, за да купя червило за госпожа дьо Шеврьоз: виждате ли, драги приятелю, вие нямате никаква работа, но аз съм много зает.

И Арамис подаде любезно ръка на младия си другар и се сбогува с него.

Колкото и да се мъчеше, д’Артанян не можа да узнае нищо повече за своите трима нови приятели. Той се примири с положението да вярва в настоящето всичко, което разказаха за тяхното минало, с надежда в бъдеще да се сдобие с по-положителни и по-подробни сведения. А засега той смяташе Атос за Ахил, Портос за Аякс, а Арамис за Йосиф.

Всъщност животът на четиримата младежи беше весел: Атос играеше и винаги губеше. Но той не заемаше никога нито су^[1] от приятелите си, макар че неговата кесия беше винаги на тяхно разположение; а когато играеше на доверие, винаги събуждаше кредитора си в шест часа сутринта, за да му изплати вчерашния си дълг.

Портос играеше буйно: когато печелеше, той беше дързък и величествен; изгубеше ли, изчезваше безследно за няколко дни и се връщаше блед и с удължено лице, но с пари в джобовете си.

Арамис никога не играеше. Той беше най-лошият мускетар и най-скучният сътрапезник, който можеше да се срещне. Винаги изпитваше нужда да работи. Понякога посред обеда, когато всеки, разпален от виното и увлечен в разговора, предполагаше, че ще останат още два-три часа на масата, Арамис поглеждаше часовника си, ставаше, любезно усмихнат, и се сбогуваше с другарите си, като казваше, че отива да поговори с някой учен богослов, с когото имал среща. Друг път се прибираше у дома си, за да работи върху някаква теза, и молеше приятелите си да не го безпокоят.

Тогава Атос се усмихваше с оная прекрасна, тъжна усмивка, която подхождаше толкова много на благородното му лице, а Портос пиеше и се кълнеше, че Арамис цял живот ще бъде селски поп.

Планше, слугата на д’Артанян, понасяше достойно щастливата си съдба; той получаваше тридесет су на ден и цял месец се прибираше в къщи весел като канарче и любезен към господаря си. Но когато над домакинството на улица Гробарска задуха противният вятър, с други думи, когато четиридесетте пистола на крал Луи XIII бяха напълно или почти изядени, започнаха оплакванията, които Атос намери, че са отвратителни, Портос — неприлични, а Арамис — смешни. Атос посъветва д’Артанян да изпъди негодника, Портос — най-напред да го набие, а Арамис заяви, че господарят трябва да слуша от слугата си само любезности.

— Лесно ви е на вас да говорите така — каза д’Артанян, — вие, Атос, сте винаги ням с Гримо, забранявате му да говори и той никога не може да ви каже лоша дума; вие, Портос, водите разточителен живот и сте божество на вашия слуга Мускетон; и най-после вие, Арамис, винаги сте увлечен в богословските си занимания и вдъхвате дълбоко уважение на вашия слуга Базен, кротък и набожен момък, но аз съм без почва под краката си, без препитание и без средства, не съм мускетар, нито дори гвардеец — какво да направя, за да внуша обич, страх или уважение на Планше?

— Положението е сериозно — отвърнаха тримата приятели. — Това е домашна работа. Със слугите е като с жените: трябва да ги поставиш веднага на мястото им. Поразмислете.

Д’Артанян поразмисли и реши между другото да набие Планше — той изпълни това добросъвестно, както вършеше всичко. После, след като го натупа добре, му забрани да напуска службата си без негово разрешение.

— Съдбата — добави той — не може да ме отмине. Очаквам непременно да настъпят по-добри времена. Ти ще бъдеш щастлив, ако останеш при мен, и понеже съм много добър господар и не искам да изпуснеш щастието си, няма да изпълня желанието ти и да те освободя от служба.

Тази постъпка внуши голямо уважение у мускетарите към дипломацията на д’Артанян. Планше също бе обзет от възхищение и не продума вече за напускане.

Четиримата младежи заживяха дружно. Д’Артанян нямаше никакви навици. Той идеше от своя далечен край и като попадна в съвсем нов за него свят, възприе веднага навиците на своите другари.

Те ставаха към осем часа през зимата, към шест — през лятото и отиваха при господин дьо Тревил да получат нареждания и да разберат как вървят работите. Д’Артанян, макар че не беше мускетар, изпълняваше службата с трогателна точност; той беше винаги на пост, понеже придружаваше онзи от тримата си другари, чийто ред идеше. В казармата на мускетарите всички го познаваха и го смятаха за добър другар. Господин дьо Тревил, който го беше преценил от пръв поглед, изпитваше истинска привързаност към него и непрестанно го препоръчваше на краля.

И тримата мускетари обичаха много своя млад другар. Приятелството, което свързваше тия четирима мъже, и необходимостта да се виждат по три-четири пъти на ден, било за дуел, било по служба или за удоволствие, ги караше да тичат по цял ден един след друг като сенки и хората винаги срещаха неразделните другари да се търсят от Люксембург до площада Сен Сюлпис и от улица Стария гълъбарник до Люксембург.

А в това време обещанията на господин дьо Тревил се осъществяваха. Един прекрасен ден кралят заповяда на благородника господин Де-з-Есар да приеме д’Артанян като кадет в своята гвардейска рота. Д’Артанян с въздишка облече дрехата и би дал десет години от своя живот да я замени с мускетарската униформа. Но господин дьо Тревил му обеща това благоволение след двегодишна служба, служба, която всъщност можеше да бъде съкратена, ако на д’Артанян се представеше случай да направи някаква услуга на краля или да извърши някой блестящ подвиг. След това обещание д’Артанян си отиде и още на другия ден постъпи на служба.

Тогава Атос, Портос и Арамис трябваше да ходят на караул заедно с д’Артанян, когато той беше на пост. Така че в деня, когато д’Артанян постъпи на служба, ротата на господин Де-з-Есар се увеличи не с един, а с четирима души.