Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XVII
Семейство Бонасийо

Кардиналът вече втори път повдигаше пред краля въпроса за диамантения накит. На Луи XIII направи впечатление неговата настойчивост и той помисли, че зад тази препоръка се крие някаква тайна.

Кралят неведнъж се чувствуваше унизен, че кардиналът — чиято полиция бе превъзходна, макар че не беше достигнала още съвършенството на днешната полиция — бе по-добре осведомен от самия него за това, което ставаше в собственото му семейство. И той се надяваше в един разговор с Ана Австрийска да изясни донякъде случая, после да се яви пред Негово високопреосвещенство с някоя тайна, която независимо от това дали кардиналът я знае, или не, и в единия, и в другия случай щеше да го издигне безкрайно много в очите на неговия министър.

И тъй, той отиде при кралицата и, както винаги, започна разговора с нови заплахи към приближените й. Ана Австрийска сведе глава и без да отговаря, остави буйния поток да се излее, като се надяваше, че той в края на краищата ще спре. Но Луи XIII не желаеше това. Луи XIII желаеше според възможността да вникне някаква светлина, тъй като беше уверен, че кардиналът имаше задни мисли и му крои една от ония страшни изненади, на които беше способен само Негово високопреосвещенство. Той постигна целта с настойчивите си обвинения.

— Но, сир — извика Ана Австрийска, измъчена от тия смътни обвинения, — вие не ми казвате направо всичко, което ви тежи на сърцето. Какво съм направила? Да видим какво престъпление съм извършила. Не е възможно, Ваше величество, да вдигате толкова много шум за едно писмо до моя брат.

Сега пък кралят, нападнат така рязко, не знаеше какво да отговори. Той реши, че именно сега трябва да каже на кралицата това, което трябваше да й каже в навечерието на празника.

— Госпожо — каза той тържествено, — наскоро ще има бал в кметството. Надявам се, че в чест на нашите достойни старейшини ще се облечете официално и най-важното, ще сложите диамантения накит, който ви подарих за вашия рожден ден. Това е моят отговор.

Отговорът беше страшен. Ана Австрийска помисли, че Луи XIII знае всичко и че кардиналът беше изискал от него да пази това в тайна цели седем или осем дни, което всъщност беше присъщо на характера му. Тя страшно пребледня, опря на една масичка чудно хубавата си ръка, която в този миг изглеждаше восъчна, погледна краля с ужасени очи и не отвърна нито дума.

— Разбирате ли, госпожо? — запита кралят, който се радваше на това пълно смущение, но без да отгатне причината му. — Разбирате ли?

— Да, сир, разбирам — измънка кралицата.

— Ще дойдете ли на бала?

— Да.

— С диамантения накит?

— Да.

Кралицата стана още по-бледа, доколкото това беше възможно. Кралят го забеляза и се наслаждаваше с оная сурова жестокост, която беше една от лошите страни в характера му.

trimata_musketari_154_1.jpg

— Значи решено — каза кралят. — Това е всичко, което имах да ви кажа.

— Кога ще бъде този бал? — запита Ана Австрийска. Луи XIII почувствува несъзнателно, че не бива да отговаря на този въпрос, тъй като кралицата го зададе с почти угасващ глас.

— Много скоро, госпожо — рече той, — но не си спомням точно деня. Ще попитам кардинала.

— Значи кардиналът ви извести за тоя празник? — извика кралицата.

— Да, госпожо — отвърна учуден кралят. — Но защо тоя въпрос?

— Той ли ви каза да ме поканите да се явя с диамантите?

— Искате да кажете, госпожо…

— Той, сир, той!

— Добре! Какво значение има дали той, или аз! Има ли нещо престъпно в тая покана?

— Не, сир.

— Значи, ще дойдете?

— Да, сир.

— Добре — каза кралят, като си отиваше. — Добре, надявам се, че ще изпълните обещанието си.

Кралицата се поклони не толкова заради етикета, а защото краката й се подкосяваха. Кралят си отиде възхитен.

— Загубена съм — прошепна кралицата, — загубена съм, защото кардиналът знае всичко и той подтиква краля, който не знае още нищо, но скоро ще узнае всичко. Загубена съм! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Тя падна на колене върху една възглавница и започна да се моли, закрила лице с треперещите си ръце.

И наистина положението беше ужасно. Бъкингам се беше върнал в Лондон, госпожа дьо Шеврьоз се намираше в Тур. Наблюдавана повече отвсякога, кралицата чувствуваше смътно, че някоя от дамите й я издава, но не можеше да каже коя именно. Ла Порт нямаше възможност да напуска Лувър. Нямаше нито един човек, на когото да се довери.

И пред нещастието, което я застрашаваше, и при мисълта за своята самотност тя горко зарида.

— Не мога ли да ви помогна с нещо, Ваше величество? — каза ненадейно нежен и пълен със състрадание глас.

Кралицата се обърна бързо, защото не можеше да се излъже в искреността на този глас: само приятелка може да говори така.

И наистина на една от вратите, които водеха към покоите на кралицата, стоеше красивата госпожа Бонасийо. Тя подреждаше роклите и бельото в една съседна стаичка, когато влезе кралят, не успя да излезе и беше чула всичко.

Кралицата нададе пронизителен вик, като разбра, че са я подслушвали, защото в смущението си не можа да познае веднага младата жена, която й беше представена от Ла Порт.

— О, не се бойте от нищо, госпожо — успокои я младата жена, която сплете ръце, и заплака сама над скърбите на кралицата. — Аз съм ви предана телом и духом, Ваше величество, и колкото и голяма да е разликата между нас, колкото и ниско да е моето обществено положение, мисля, че намерих начин да избавя Ваше величество от беда.

trimata_musketari_155_1.jpg

— Вие! О, небе! Вие! — възкликна кралицата. — Но приближете се, погледнете ме в очите. Аз съм обкръжена от всички страни с предатели. Мога ли да ви се доверя?

— О, госпожо! — извика младата жена, като падна на колене. — Кълна се: готова съм да умра за Ваше величество!

Този вик се изтръгна от глъбините на нейното сърце и както и първият, беше напълно искрен.

— Да — продължи госпожа Бонасийо, — да, тук има предатели, но кълна се в името на пресветата Дева, че тук никой не ви е по-предан от мене, Ваше величество. Вие дадохте диамантите, които кралят иска, на Бъкингамския дук, нали? Тия диаманти се намираха в ковчежето от розово дърво, което той носеше под мишницата си? Лъжа ли се? Не е ли така?

— О, боже мой! Боже мой! — прошепна кралицата, а зъбите й тракаха от ужас.

— И тия диаманти — продължи госпожа Бонасийо — трябва да се вземат обратно.

— Да, разбира се, трябва — извика кралицата. — Но какво да направим, как да постъпим?

— Трябва да изпратим някого при дука.

— Но кого?… Кого?… На кого да се доверя?

— Имайте доверие в мене, госпожо. Направете ми тая чест, кралице, и аз ще намеря пратеник.

— Но трябва да му пиша!

— О, да! Това е необходимо. Две думи от ръката на Ваше величество и личния ви печат.

— Но тези две думи са моята присъда, развод, заточение!

— Да, ако попаднат в ръцете на подлец! Но аз отговарям, че те ще бъдат предадени на местоназначението си.

— О, боже мой! Значи трябва да поверя живота си, името, честта си във вашите ръце!

— Да, да, госпожо, трябва и аз ще спася всичко!

— Но как? Кажете ми поне.

— Мъжът ми е освободен от затвора преди два или три дни. Още не мога да намеря време да го видя. Той е добър и честен човек, който не мрази и не обича никого. Ще направи всичко, което поискаме: ще замине по моя поръчка, без да знае какво носи, и ще предаде на посочения адрес писмото на Ваше величество, без дори да знае, че е от Ваше величество.

Кралицата улови пламенно двете ръце на младата жена, погледна я, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й, но като видя само искреност в хубавите й очи, прегърна я нежно.

— Направи това — извика тя — и ще ми спасиш живота, ще ми спасиш честта!

— О, не преувеличавайте услугата, която ще имам щастието да сторя за вас! Няма какво да спасявам на Ваше величество, вие сте само жертва на подли заговори.

— Така е, така е, детето ми — съгласи се кралицата, — имаш право.

— А сега дайте ми писмото, госпожо. Времето не чака. Кралицата изтича до една масичка, където имаше мастило, хартия и пера. Тя написа два реда, запечата писмото с печата си и го предаде на госпожа Бонасийо.

— А сега — рече кралицата — ние забравяме нещо много необходимо.

— Какво?

— Парите.

Госпожа Бонасийо се изчерви.

— Да, наистина — каза тя — и ще ви призная, Ваше величество, че мъжът ми…

— Мъжът ти няма пари, това ли искаш да кажеш?

— Напротив, има, но е много голям скъперник, това му е недостатъкът. Но не се тревожете, ваше величество, ще намерим начин…

— Там е работата, че и аз нямам — пресече я кралицата. Тези, които прочетат мемоарите на госпожа дьо Мотвил, няма да се изненадат от този отговор. — Но почакай.

Ана Австрийска изтича към кутията със скъпоценностите.

— Вземи — каза тя, — тоя пръстен струвал много, както твърдят. Подарък ми е от моя брат, испанския крал. Той е мой и мога да разполагам с него. Вземи пръстена, превърни го в пари и нека мъжът ти замине.

— След един час желанието ви ще бъде изпълнено.

— Виждаш адреса — добави кралицата тъй тихо, че едва можеше да се чуе какво казва. — За милорд Бъкингамския дук, Лондон.

— Писмото ще бъде предадено лично на него.

— Благородно дете — възкликна Ана Австрийска. Госпожа Бонасийо целуна ръцете на кралицата, скри, писмото в пазвата си и изчезна, лека като птичка.

След десет минути си беше у дома. Както каза на кралицата, тя още не беше виждала мъжа си след освобождаването му. Не знаеше нищо за промяната, станала с него в отношението му към кардинала, промяна, затвърдена след това от две или три посещения на конт дьо Рошфор, станал най-добрият приятел на Бонасийо. Контът го убеди без особен труд, че отвличането на жена му не се дължало на някакво престъпно чувство, а само на политическа бдителност.

Тя свари господин Бонасийо сам: бедният човечец с голяма мъка подреждаше къщата си — мебелите бяха почти изпочупени, а скриновете едва ли не празни, тъй като правосъдието не е едно от ония три неща, за които цар Соломон казва, че не оставят следи по пътя си. Слугинята пък беше избягала веднага след арестуването на господаря й. Горкото момиче така се беше изплашило, че отиде, без да се спира, от Париж чак до родния си край Бургундия.

Веднага щом се прибра в къщи, достойният търговец съобщи на жена си за щастливото си завръщане, а тя му честити и му извести, че при първата възможност да се откъсне от задълженията си ще го посети и ще посвети всичкото си свободно време на него.

Тази „първа възможност“ се удаде едва след пет дни, които при всякакви други обстоятелства щяха да се сторят много дълги на Бонасийо. Но разговорът му с кардинала и посещенията, които му правеше Рошфор, му даваха богата възможност да мисли, а известно е, че нищо не убива така времето, както размишлението.

Освен това мислите на Бонасийо бяха само розови. Рошфор го наричаше свой приятел, казваше му „драги господин Бонасийо“ и не преставаше да го уверява, че кардиналът го уважава много. Търговецът си представяше вече, че върви по пътя на почестите и богатството.

Трябва да кажем, че госпожа Бонасийо също размишляваше, но за съвсем други неща, а не за такива успехи. Въпреки желанието й нейните мисли непрестанно се въртяха около хубавия и толкова смел младеж, който изглеждаше така влюбен. Омъжена на осемнадесет годишна възраст за господин Бонасийо, живяла винаги сред приятелите на мъжа си, малко способен да събуди каквото и да било чувство у една млада жена, чието сърце беше по-възвишено от положението й, госпожа Бонасийо бе останала недостъпна за обикновените съблазни. Но особено по онова време званието благородник правеше силно впечатление на обикновените граждани, а д’Артанян беше благородник. Освен това той носеше гвардейска униформа, която след униформата на мускетарите най-много се ценеше от жените. Повтаряме, че той беше млад, хубав, предприемчив. Говореше за любов като човек, който обича и жадува да бъде обичан. Всичко това беше предостатъчно, за да завърти главата на една двадесет и три годишна жена, а госпожа Бонасийо, беше точно в тая щастлива възраст на живота.

Двамата съпрузи, макар че не бяха се виждали повече от осем дни, а през това време с тях се бяха случили значителни събития, се срещнаха всеки със своите грижи. Въпреки това господин Бонасийо искрено се зарадва и пристъпи към жена си с отворени обятия.

Госпожа Бонасийо му поднесе челото си.

— Да поговорим малко — рече тя.

— Какво? — запита учуден Бонасийо.

— Да, имам да ви кажа нещо извънредно важно.

— Наистина, и аз имам да ви задам няколко сериозни въпроса. Обяснете ми, моля ви, вашето отвличане.

— Сега не става дума за това — отвърна госпожа Бонасийо.

— А за какво става дума? За моето арестуване ли?

— Узнах това още същия ден, но понеже вие не бяхте извършили никакво престъпление, не бяхте замесен в никаква интрига, понеже вие, с една дума, не знаехте нищо, което да може да изложи вас или който и да било друг, не обърнах особено внимание на тоя случай.

— Лесно е да се говори така, госпожо — каза Бонасийо, засегнат от недостатъчното внимание, което жена му проявяваше към него. — Знаете ли, че прекарах цял ден и цяла нощ в една килия в Бастилията?

— Един ден и една нощ минават бързо. Да оставим вашия затвор и да поговорим за това, което ме доведе при вас.

— Как! Това, което ви доведе при мен! Не е ли желанието да видите мъжа си, от когото сте били разделени цели осем дни? — запита, силно засегнат, търговецът.

— Първо това, а после друго.

— Говорете!

— Една много важна работа, от която може би зависи нашето бъдеще, нашата съдба.

— Нашата съдба особено много се промени, откакто не съм ви виждал, госпожо Бонасийо, и аз няма да се зачудя, ако след няколко месеца започнат да ни завиждат много хора.

— Да, и особено ако се вслушате в указанията, които ще ви дам.

— На мене ли?

— Да, на вас. Трябва да се извърши едно добро и свето дело, господине, и същевременно ще се спечелят много пари.

Госпожа Бонасийо знаеше, че като спомене на мъжа си за пари, ще засегне слабото му място.

Но един човек, дори и търговец да е, след като поговори десет минути с кардинал Ришельо, не е вече същият човек.

— Много пари ли? — запита Бонасийо и издаде устни напред.

— Да, много.

— Колко горе-долу?

— Хиляда пистола може би.

— Това, което ще искате от мене, толкова ли е важно?

— Да.

— Какво трябва да се направи?

— Ще заминете веднага, ще ви дам едно писмо, което трябва да пазите като очите си и да го предадете лично.

— И закъде ще замина?

— За Лондон.

— Аз за Лондон! Хайде де, вие се шегувате, нямам работа в Лондон.

— Но на други е необходимо вие да отидете.

— Кои са тези други? Предупреждавам ви, че вече няма да върша нищо слепешката, че ще искам да зная не само на какво се излагам, но и за кого се излагам.

— Една високопоставена личност ви изпраща, друга високопоставена личност ви очаква: възнаграждението ще надмине желанията ви — това е всичко, което мога да ви обещая.

— Пак интриги! Вечно интриги! Благодаря, сега вече се пазя. Господин кардиналът ме осветли по тоя въпрос.

— Кардиналът! — извика госпожа Бонасийо. — Вие сте се виждали с кардинала?

— Той ме повика — отвърна гордо търговецът.

— И вие се отзовахте на поканата му, непредпазливи човече!

— Трябва да ви кажа, че нямах възможност да избирам дали да се отзова, или да не се отзова, тъй като се намирах между двама полицаи. Трябва да ви кажа също, че тогава, понеже не познавах още негово високопреосвещенство, щях да бъда много щастлив, ако можех да избягна това посещение.

— Грубо ли се отнесе той с вас? Уплаши ли ви?

— Той ми подаде ръка и ме нарече свой приятел — свой приятел! Разбирате ли, госпожо? Аз съм приятел на великия кардинал!

— На великия кардинал!

— Да не му оспорвате случайно тази титла, госпожо?

— Не му оспорвам нищо, но искам да кажа, че милостта на един министър е нетрайна и трябва човек да е луд, за да се свърже с един министър. Има власт, която стои над него и която не се крепи на прищевките на един човек или на изхода от някакво събитие. Именно на такава власт трябва да се служи.

— Съжалявам, госпожо, но не познавам друга власт освен тази на великия човек, на когото имам честта да служа.

— Вие служите на кардинала?

— Да, госпожо, и като негов слуга аз няма да ви позволя да участвувате в заговори срещу сигурността на държавата и да служите на интригите на една жена, която не е французойка и има испанско сърце. За щастие великият кардинал е на мястото си, неговото зорко око бди и прониква до дъното на душата.

trimata_musketari_160_1.jpg

Бонасийо повтаряше дума по дума една фраза, която беше чул от конт дьо Рошфор. Но клетата жена, която беше разчитала на своя мъж и с тази надежда беше гарантирала за него пред кралицата, потрепери не само от опасността, в която без малко щеше да се хвърли, но и от своята безпомощност. Все пак, като познаваше слабостта и най-вече алчността на своя мъж, тя се надяваше да постигне целта си.

— Ах, значи вие сте кардиналист, господине! — извика тя. — Значи вие служите на тези, които измъчват жена ви и оскърбяват кралицата ви!

— Личните интереси не са нищо пред общите. Аз съм с тези, които спасяват държавата — заяви надуто Бонасийо.

Това беше друга фраза на конт дьо Рошфор, която беше запомнил и намираше случай да каже.

— А знаете ли какво е това държава, за която говорите? — попита госпожа Бонасийо и дигна рамене. — Останете си обикновен гражданин, без много да хитрувате, и служете на тая страна, която ви дава повече облаги.

— Ехе! — каза Бонасийо, като потупа една издута кесия, която издаваше сребърен звън. — Какво ще кажете на това, госпожо проповедничке?

— Откъде са тези пари?

— Не се ли досещате?

— От кардинала ли?

— От него и от моя приятел конт дьо Рошфор!

— Конт дьо Рошфор ли! Та той ме отвлече!

— Възможно е, госпожо.

— И вие приемате пари от този човек?

— Не ми ли казахте, че това отвличане е чисто политическо?

— Да. Но това отвличане имаше за цел да ме накара да предам господарката си и чрез мъчения да се изтръгнат от мене признания, които биха могли да опетнят честта, а може би да застрашат и живота на моята височайша господарка.

— Госпожо — заяви Бонасийо, — вашата височайша господарка е вероломна испанка и всичко, което прави кардиналът, е много хубаво.

— Господине — заяви младата жена, — знаех, че сте страхливец, скъперник и глупак, но не знаех, че сте подлец.

— Госпожо — каза Бонасийо, който никога не беше виждал жена си ядосана и отстъпваше пред съпружеския гняв, — госпожо, какво казахте?

— Казах, че сте негодник! — продължи госпожа Бонасийо, която видя, че малко по малко си възвръща влиянието върху своя мъж. — Ах, вие се занимавате с политика, вие, и то с политиката на кардинала! Вие се продавате телом и духом на дявола за пари!

— Не на дявола, а на кардинала.

— Все едно! — извика младата жена. — Ришельо значи сатана.

— Мълчете, госпожо, мълчете, може да ни чуят!

— Да, имате право и ще се срамувам за вас поради вашата страхливост.

— Но какво искате от мене? Кажете!

— Казах ви: да заминете още сега, господине, да изпълните честно поръчката, с която ви удостоявам. При това условие ще забравя всичко и ще ви простя. И още нещо — и тя му подаде ръката си, — ще ви върна приятелството си.

Бонасийо беше страхлив и алчен, но той обичаше жена си и се трогна. Един петдесетгодишен мъж не може да се сърди дълго на двадесет и три годишна жена. Госпожа Бонасийо видя, че той се колебае.

— Е? Решихте ли се? — запита тя.

— Но, скъпа приятелко, поразмислете какво искате от мене. Лондон е далеч от Париж, много далеч и поръчката, която ми възлагате, е свързана може би с опасности.

— Няма значение, ако вие ги избегнете!

— Слушайте, госпожо Бонасийо — каза търговецът, — слушайте; аз решително отказвам: боя се от интригите. Видях Бастилията! Бррр! Ужасно нещо е Бастилията! Само като си помисля, косите ми настръхват. Заплашваха ме с мъчения. Знаете ли какво се казва мъчения. Забиват ви в краката дървени клинове, докато костите изпращят. Не, не, по никой начин няма да отида. Но дявол да го вземе, защо не отидете вие самата. Защото, право да ви кажа, мисля, че досега аз съм се лъгал във вас: мисля, че вие сте мъж, и то от най-решителните!

— А вие, вие сте жена, малка жена, глупава и тъпа. Вие се боите. Добре, ако не заминете, още сега ще ви арестувам по заповед на кралицата и ще бъдете хвърлен в същата Бастилия, от която толкова много се боите.

Бонасийо изпадна в дълбоко размишление. Той претегли зряло в мозъка си и гнева на кардинала, и гнева на кралицата. Гневът на кардинала значително натежа.

— Арестувайте ме от името на кралицата — каза той, — а Негово високопреосвещенство ще ме освободи.

Изведнъж госпожа Бонасийо разбра, че е отишла твърде далеч и се уплаши, че толкова много се е увлякла. Ужасена, тя погледна за миг това тъпо лице, върху което бе изписана непоколебимата решителност на глупец, който се страхува.

— Добре — рече тя. — Така да бъде! Може пък в края на краищата вие да имате право: един мъж разбира от политика много повече, отколкото жените, а особено вие, господин Бонасийо, който сте разговаряли с кардинала. И все пак тежко е — добави тя, — че моят мъж, човекът, на чиято любов мислех, че мога да разчитам, се отнася така грубо с мене и не иска да задоволи прищявката ми.

— Вашите прищевки могат да отидат много далеч — заяви тържествено Бонасийо — аз се боя от тях.

— Ще се откажа тогава — каза с въздишка младата жена. — Добре, да не говорим повече за това.

— Да бяхте ми казали поне какво ще правя в Лондон — започна Бонасийо, който малко късно си спомни, че Рошфор му беше поръчал да се опита да узнае тайните на жена си.

— Няма защо да знаете — отвърна младата жена: някакво несъзнателно недоверие я караше да бъде въздържана. — Ставаше дума за една женска дреболия, за една покупка, от която можеше много да се спечели.

Но колкото повече младата жена отказваше, толкова повече Бонасийо се уверяваше, че тайната, която тя не искаше да му довери, е много важна. И той реши да изтича веднага при конт дьо Рошфор и да му каже, че кралицата търси човек, за да го изпрати в Лондон.

— Извинете, че ви оставям, драга госпожо Бонасийо — каза той, — но не знаех, че ще ме навестите и си бях определил среща с един мой приятел. Ще се върна веднага и ако искате, почакайте ме само една минутка: тутакси щом свърша с приятеля си, ще се върна да ви взема и да ви изпратя до Лувър, понеже става късно.

— Благодаря, господине — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие не сте достатъчно храбър и не можете да ми бъдете полезен в каквото и да било. Затова ще се прибера сама в Лувър.

— Както обичате, госпожо Бонасийо — вдигна рамене бившият търговец. — Ще ви видя ли скоро?

— Разбира се. Надявам се идущата седмица да се поосвободя малко от работа и ще използувам това, за да дойда и да подредя вещите, които, изглежда, са поразхвърляни.

— Добре. Ще ви чакам. Не ми се сърдите, нали?

— Аз! Не, никак.

— До скоро виждане тогава.

— До скоро виждане.

Бонасийо целуна ръка на жена си и бързо излезе.

— Да — каза си госпожа Бонасийо, когато мъжът й хлопна пътната врата и тя остана сама, — само това липсваше на тоя глупак — да стане кардиналист! А аз, аз се заклех на кралицата, аз обещах на нещастната си господарка… Ах, боже мой, боже мой! Тя ще си помисли, че съм като ония подлеци, от които гъмжи в двореца и които са поставени там, за да я шпионират! Ах, господин Бонасийо! Никога не съм ви обичала много; а сега е по-лошо: мразя ви и се заклевам, че ще ми платите за това!

Тъкмо когато произнасяше тези думи, едно почукване на тавана я накара да дигне глава и глас, който идеше отгоре, й извика:

— Драга госпожо Бонасийо, отворете вратичката към коридора и ще сляза при вас.