Александър Дюма
Тримата мускетари (37)

VI
Мечти за отмъщение

Вечерта милейди заповяда да въведат господин д’Артанян веднага щом дойде, както обикновено. Но той не дойде.

На следния ден Кети отиде пак при младежа и му разказа всичко, което се бе случило вечерта. Д’Артанян се усмихна, ревнивият гняв на милейди — това беше неговото отмъщение.

Вечерта милейди, още по-нетърпелива от предния ден, повтори заповедта си за гасконеца, но и тая вечер тя чака напразно.

На следния ден Кети се яви пред д’Артанян не вече весела и подвижна, както предните два дни, а, напротив — печална до смърт.

Д’Артанян попита младото момиче какво му е. Вместо отговор то извади от джоба си писмо и му го подаде.

Почеркът беше на милейди, но този път то беше адресирано до д’Артанян, а не до господин дьо Вард.

Той го отвори и прочете следното:

Любезни господин д’Артанян, не е хубаво да пренебрегвате така приятелите си, особено когато ще ги напуснете за толкова дълго време. Аз и деверът ми ви очаквахме напразно вчера и оня ден. Така ли ще бъде и тази вечер?

Ваша дълбоко признателна Лейди Кларик

— Много просто — поясни д’Артанян, — очаквах това писмо. Доверието към мене расте, докато доверието към конт дьо Вард намалява.

— Ще отидете ли? — запита Кети.

— Слушай, мило дете — започна гасконецът, който гледаше да се оправдае пред собствените си очи, задето ще наруши обещанието, което беше дал на Атос. — Разбери, че ще бъде неблагоразумно да не се отзова на толкова положителна покана. Ако не се явя вече, милейди никога няма да разбере защо съм прекъснал посещенията си, може да се усъмни в нещо, а кой знае докъде може да стигне отмъщението на една жена с такъв характер?

— Боже мой! — възкликна Кети. — Как умеете да представяте нещата така, че все вие да имате право! Но вие ще почнете пак да я ухажвате и ако тоя път й харесате под истинското си име и с истинското си лице, ще бъде много по-страшно от първия път!

Бедната девойка предчувствуваше донякъде онова, което щеше да се случи.

Д’Артанян я успокои, доколкото можеше, и й обеща, че ще остане равнодушен към прелестите на милейди.

Той поръча на Кети да й отговори, че е безкрайно благодарен за нейната благосклонност и че ще изпълни желанията й. Ала не посмя да й пише от страх, че няма да може да измени достатъчно добре почерка си за опитните очи на милейди.

Когато удари девет часа, д’Артанян беше на площад Роаял. Явно беше, че прислужниците, които чакаха в преддверието, бяха предупредени, защото веднага щом д’Артанян се появи, преди още да попита дали милейди може да го приеме, един от тях изтича да доложи за идването му.

— Да влезе — отсече милейди с толкова пронизителен глас, че д’Артанян го чу от преддверието.

Въведоха д’Артанян.

— Който и да ме търси, не съм в къщи — нареди милейди. — Разбирате ли, който и да ме търси.

Прислужникът излезе.

Д’Артанян погледна любопитно милейди. Тя беше бледа и очите й бяха уморени — от сълзи или от безсъние. Светлината беше умишлено намалена, но младата жена не можеше да прикрие следите от треската, която я беше разяждала последните два дни.

Д’Артанян се приближи към нея със свойствената си любезност. Тогава тя направи неимоверно усилие да го приеме, но едва ли някога толкова измъчено лице е успявало да изрази толкова любезна усмивка.

На въпросите на д’Артанян как се чувствува тя отговори:

— Зле, много зле.

— Но в такъв случай аз ви преча — рече д’Артанян, — вие навярно имате нужда от почивка и аз ще си отида.

— Не, не, напротив, останете, господин д’Артанян — отвърна милейди, — вашето мило присъствие ще ме разсее.

„Охо! — помисли си д’Артанян. — Никога не е била толкова очарователна, трябва да се пазя.“

Милейди си придаде най-дружелюбния израз, който можа, и подхвана разговора с необичайна прелест. В същото време треската, която я беше оставила за миг, възвърна блясъка на очите й, обагри страните й, зачерви устните й. Д’Артанян пак намери Цирцея, която го беше запленила вече със своя чар. Любовта, която мислеше, че е угаснала, всъщност тлееше и сега пламна в сърцето му. Милейди се усмихваше и д’Артанян чувствуваше, че би погубил душата си за тази усмивка.

В един миг той почувствува нещо като угризение.

Лека-полека милейди стана по-общителна. Тя запита д’Артанян има ли любовница.

— Уви! — каза д’Артанян с най-прочувствения глас, на който беше способен. — Как можете да бъдете толкова жестока и да задавате такъв въпрос на мене, та аз, откакто ви видях, дишам и въздишам само чрез вас и за вас!

Милейди се усмихна със странна усмивка.

— Значи вие ме обичате? — запита тя.

— Има ли нужда да ви го казвам, нима не сте забелязали?

— Забелязах, но вие знаете: колкото по-горди са сърцата, толкова по-трудно се покоряват.

— О! Трудностите не ме плашат! — заяви д’Артанян. — Само невъзможното ме ужасява.

— Няма нищо невъзможно за истинската любов — отговори милейди.

— Нищо ли, госпожо?

— Нищо — повтори милейди.

„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян. — Променила си държанието. Да не би тая своенравна жена да се е влюбила случайно в мене и да е склонна да подари и на мене някой сапфир, подобен на оня, който ми даде, когато ме взе за дьо Вард?“

Д’Артанян приближи бързо стола си до креслото на милейди.

— Е — поде тя, — какво ще направите, за да докажете любовта, за която говорите?

— Всичко, което поискате от мене. Заповядайте, аз съм готов.

— На всичко ли?

— На всичко! — извика д’Артанян, който знаеше предварително, че не рискува много, като поема такова задължение.

— Добре! Да поговорим малко — рече на свой ред милейди, като приближи креслото си до стола на д’Артанян.

— Слушам ви, госпожо — отвърна д’Артанян. Милейди остана за мит замислена и сякаш нерешителна.

После, изглежда, взе някакво решение.

— Аз имам враг — започна тя.

— Вие, госпожо! — викна д’Артанян, като се преструваше, че е изненадан. — Възможно ли е това, боже мой? Вие, която сте толкова хубава и добра!

— Смъртен враг.

— Наистина ли?

— Враг, който ме оскърби толкова жестоко, че сега аз и той водим война на живот и смърт. Мога ли да разчитам на вас като на съюзник?

Д’Артанян веднага разбра намеренията на тази отмъстителна жена.

— Можете, госпожо — заяви той надуто, — десницата и животът ми ви принадлежат, както ви принадлежи моята любов.

— Тогава — продължи милейди, — щом сте толкова смел, колкото и влюбен…

Тя замълча.

— Е? — запита д’Артанян.

— Е! — отрони милейди след кратко мълчание. — От днес престанете да говорите за невъзможни неща.

— Не мога да понеса такова щастие! — извика д’Артанян като падна на колене и покри с целувки ръцете, които тя не отдръпна.

„Отмъсти за мене на безчестния дьо Вард — си мислеше, стиснала зъби милейди, — и аз ще съумея да се избавя от тебе, самонадеян глупако, сляпо оръдие на моята мъст!“

„Падни доброволно в ръцете ми, след като се подигра така безсрамно с мене, ти лицемерна и опасна жена — мислеше си д’Артанян, — а после аз ще ти се надсмивам заедно с този, когото ти искаш да убиеш със собствената ми ръка.“

Д’Артанян дигна глава.

— Готов съм — рече той.

— И тъй, вие ме разбрахте, скъпи господин д’Артанян! — добави милейди.

— Бих отгатнал желанието ви само от един ваш поглед.

— И тъй, вие ще ме защитите с вашата десница, която си е спечелила вече толкова голяма слава?

— Още сега.

— Но аз как ще ви се отплатя за такава услуга? — запита милейди. — Познавам влюбените — те нищо не вършат даром.

— Вие знаете единствения отговор, който искам — каза д’Артанян, — единствения, който е достоен за вас и за мене.

И той я привлече нежно към себе си. Тя почти не се съпротивяваше.

— Користолюбец — подхвърли тя усмихната.

— Ах! — извика д’Артанян, истински увлечен от страстта, която тази жена умееше да разпалва в неговото сърце. — Ах! То е, защото моето щастие ми изглежда невероятно и понеже все се боя да не отлети като сън, бързам да го превърна в действителност.

— Добре, заслужете тогава това желано щастие.

— Аз чакам вашите заповеди — каза д’Артанян.

— Наистина ли? — запита милейди, осенена от последно съмнение.

— Кажете ми името на подлеца, който се е осмелил да разплаче вашите хубави очи.

— Кой ви каза, че съм плакала? — попита тя.

— Струваше ми се…

— Жени като мене не плачат — прекъсна го милейди.

— Толкова по-добре! Хайде кажете ми как се казва.

— Помислете, в това име се съдържа цялата ми тайна.

— Но аз трябва да узная името му.

— Да, трябва. Виждате какво доверие имам във вас!

— Радвам се безумно. Как се казва той?

— Вие го познавате.

— Наистина ли?

— Да.

— Да не е някой мой приятел? — продължи д’Артанян, като се преструваше, че се колебае, за да я накара да повярва, че нищо не знае.

— Ако беше някой ваш приятел, бихте ли се колебали? — извика милейди и застрашителна мълния блесна в очите й.

— Не, дори да беше брат ми! — извика д’Артанян, сякаш увлечен от възторг.

Нашият гасконец вървеше напред, без да се излага на никаква опасност, тъй като знаеше къде отива.

— Харесва ми вашата преданост — забеляза милейди.

— Уви! Само това ли харесвате в мене? — запита д’Артанян.

— Харесвам също и вас — додаде тя, като го улови за ръката.

И горещото ръкостискане накара д’Артанян да потрепери, сякаш треската, която изгаряше милейди, обземаше и самия него.

— Вие ме обичате, обичате ме! — извика той. — О, ако това е истина, ще полудея.

И той я обхвана с двете си ръце. Тя не се опита да откъсне устните си от неговите, само че не отвърна на целувката му.

Устните й бяха студени. На д’Артанян се стори, че е целунал статуя.

Но той все още беше опиянен от радост, пламнал от любов. Почти; вярваше в нежността на милейди, в престъплението на дьо Вард. Ако дьо Вард му беше в този миг под ръка, би го убил.

Милейди издебна случая.

— Той се казва… — обади се тя на свой ред.

— Дьо Вард, зная това — извика д’Артанян.

— Отде знаете? — запита милейди, като сграбчи ръцете му и се опита да проникне през очите му до дъното на неговата душа.

Д’Артанян разбра, че се е увлякъл и че е направил грешка.

— Кажете, кажете, кажете, за бога! — повтаряше милейди. — Откъде знаете?

— Отде зная ли? — запита д’Артанян.

— Да.

— Зная, защото вчера бях в един салон, където дьо Вард показа някакъв пръстен и каза, че го е получил от вас.

— Мерзавец! — извика милейди.

Тази дума по лесно обясними причини отекна чак вдън сърцето на д’Артанян.

— И така? — продължи тя.

— И така, ще отмъстя на този мерзавец за вас — заключи д’Артанян, като си придаде най-войнствен вид.

— Благодаря, храбри приятелю! — извика милейди. — И кога ще отмъстите?

— Утре или още сега, когато пожелаете.

Милейди щеше да извика: „Още сега“, но разсъди, че такава прибързаност нямаше да бъде особено приятна на д’Артанян.

При това тя трябваше да вземе хиляди предпазни мерки, да даде хиляди съвети на своя защитник, за да избегне той обясненията с конта пред свидетели. Всичко това стана излишно от една дума на д’Артанян.

— Утре — заяви той — аз ще отмъстя за вас или ще бъда мъртъв.

— Не! — прекъсна го тя. — Ще отмъстите за мене, но няма да умрете. Той е страхливец.

— С жените може би, но не и с мъжете. Аз имам известен опит.

— Струва ми се, че в двубоя ви с него не е имало за какво да се оплаквате от съдбата.

— Съдбата е куртизанка. Вчера може да е била благосклонна към някого, а утре да му обърне гръб.

— Значи сега вие се колебаете.

— Не, не се колебая, боже пази! Но справедливо ли е да ме изпращате на вероятна смърт, като ми давате само някаква надежда — нищо повече?

Милейди отвърна с поглед, който означаваше: „Това ли е само, кажете?“

После придружи погледа си с обяснения:

— Много правилно — каза тя нежно.

— О, вие сте ангел — рече младежът.

— Значи всичко е наред? — запита тя.

— Освен това, което ви искам, скъпа моя!

— Нали ви казвам, че можете да бъдете уверен в моята любов?

— За мене няма утре, за да мога да чакам.

— Тихо, чувам стъпките на девера си, не трябва да ви свари тук.

Тя позвъни. Влезе Кети.

— Излезте през тази врата — прошепна тя, като отвори тайна вратичка — и се върнете в единадесет часа, ще довършим нашия разговор. Кети ще ви доведе при мене.

Бедното момиче помисли, че ще припадне, като чу тези думи.

— Какво правите, госпожице? Защо стоите като вкаменена! Хайде изведете благородника! И довечера в единадесет часа, нали чухте!

„Изглежда, че всичките й срещи са в единадесет часа — помисли си д’Артанян. — Това трябва да е навик.“

Милейди му подаде ръка и той я целуна нежно.

„Трябва да се внимава — казваше си той, като си тръгваше и едва отговаряше на укорите на Кети. — Трябва да се внимава и да не бъдем глупави! Тази жена положително е голям злодей: да бъдем нащрек!“