Александър Дюма
Тримата мускетари (4)

III
Аудиенцията

В момента господин дьо Тревил беше в много лошо настроение; все пак той поздрави учтиво младежа, който му се поклони до земята, и отвърна с усмивка на Неговото приветствие — беарнското произношение му напомни едновременно за неговата младост и за родния му край, двоен спомен, който кара хората, на каквато и възраст да са, да се усмихват. Но почти веднага той се приближи до чакалнята, направи на д’Артанян знак с ръка, сякаш му искаше разрешение да свърши с другите, преди да започне с него, и извика три пъти, като все повече повишаваше гласа си така, че в него прозвуча цялата гама от повелителния до гневния тон.

— Атос! Портос! Арамис!

Двамата мускетари, с които вече се запознахме и които носеха двете последни имена, тутакси се отделиха от групите, където разговаряха, и влязоха в кабинета, чиято врата се затвори след тях веднага щом прекрачиха прага. Макар че не бяха съвсем спокойни, нехайното им държание, в което се долавяше същевременно достойнство и покорност, възбуди възхищението на д’Артанян, който виждаше в тия хора полубогове, а в началника им — Юпитер Олимпийски, въоръжен с всичките си мълнии.

Когато двамата мускетари влязоха и вратата зад тях се затвори, в чакалнята отново забръмчаха, като че повикването на мускетарите даде нов повод за разговори. Господин дьо Тревил, мълчалив и навъсен, премина с широки крачки надлъж три-четири пъти кабинета все край Портос и Арамис, изпънати и безмълвни като на парад; той се спря внезапно срещу тях, изгледа ги от глава до пети с гневен поглед и извика:

— Знаете ли, господа, какво ми каза кралят още снощи? Знаете ли?

— Не — отвърнаха след кратко мълчание двамата мускетари. — Не, господине, не знаем.

— Надявам се, че ще ни направите честта да ни го кажете — добави най-учтиво Арамис и се поклони много изискано.

— Каза ми, че отсега нататък ще подбира мускетарите си измежду гвардейците на господин кардинала.

— Измежду гвардейците на господин кардинала ли? Защо? — запита бързо Портос.

— Защото вижда много добре, че неговото лошо вино трябва да бъде подправено с добро вино.

Двамата мускетари се изчервиха до уши. Д’Артанян не знаеше къде да се дене и му се искаше да потъне вдън земя.

— Да, да — продължи господин дьо Тревил, като се разгорещи, — и негово величество имаше право, кълна се в честта си, защото мускетарите наистина играят жалка роля в двореца. Господин кардиналът разказваше вчера на краля по време на играта, и то с такова съчувствие, което много ме ядоса, че завчера тия проклети мускетари, тия главорези, той натъртваше тези думи с насмешка, която още повече ме ядоса, тия храбреци — добави той, като ме гледаше с очи на дива котка — окъснели в някаква кръчма на улица Феру и няколко негови гвардейци — струваше ми се, че ще ми се изсмее под носа — били принудени да арестуват размирниците. Дявол да го вземе! Вие трябва да знаете нещо във връзка с това! Да се арестуват мускетари! Вие сте били там, не отричайте, познали са ви и кардиналът каза имената ви. Вината е моя, да, моя е, защото аз подбирам хората си. Я кажете, Арамис, защо, дявол да го вземе, поискахте от мене униформа, когато расото щеше да ви стои тъй добре? А на вас, Портос, защо ви е толкова хубав златен портупей, когато на него виси шпага от слама? А Атос! Не виждам Атос. Къде е той?

— Господине — отвърна печално Арамис, — той е болен, много е болен.

— Болен, много болен ли, казвате? От какво е болен?

— Боят се да не е шарка, господине — отвърна Портос, който искаше да се намеси в разговора, — а това е много неприятно, защото болестта положително ще му обезобрази лицето.

— Шарка! Ето още една славна история, която ми разказвате, Портос! Болен от шарка на тази възраст? Не!… Но навярно е ранен или може би убит. Ах, ако знаех!… По дяволите! Господа мускетари, аз не желая моите хора да посещават такива съмнителни места, да се карат по улиците и да въртят шпаги по кръстопътищата. Не желая също да бъдете за присмех на гвардейците на господин кардинала, които са храбри, хладнокръвни, сръчни хора, които никога не се излагат на опасност да бъдат арестувани и не биха се оставили да ги арестуват — уверен съм в това. Те биха предпочели да умрат на място, отколкото да отстъпят крачка. Да се спасяват, да отстъпват, да бягат — на това са способни само кралските мускетари!

Портос и Арамис трепереха от ярост. Те биха удушили на драго сърце господин дьо Тревил, ако в дъното на душата си не чувствуваха, че голямата обич, която той изпитва към тях, го кара да им говори така. Те тупаха с крак по килима, хапеха устните си до кръв и стискаха с всичка сила шпаги. Навън, както споменахме, бяха чули, че викат Атос, Портос и Арамис и по гласа на господин дьо Тревил бяха разбрали, че той е страшно ядосан. Десетина любопитни глави се бяха опрели до вратата и бледнееха от ярост, защото долепените им до вратата уши не изпускаха нито сричка от това, което се говореше, а устните им повтаряха една след друга обидните думи на капитана, за да чуят всички, които бяха в чакалнята. За миг целият дом, от вратата на кабинета до пътната врата, закипя.

— А! Кралските мускетари позволяват да ги арестуват гвардейците на господин кардинала — продължи господин дьо Тревил, който в дъното на душата си беше също така разярен като своите войници, но отделяше думите си и ги забиваше една по една като кинжал в гърдите на слушателите си. — А! Шестима гвардейци на негово високопреосвещенство арестуват шестима мускетари на негово величество! Дявол да го вземе! Аз вече реших. Отивам право в Лувър; ще си подам оставката, ще се откажа от чина капитан на кралските мускетари и ще поискам да ме назначат поручик в гвардията на кардинала, а ако ми откажат — дявол да го вземе! — ще стана абат.

При тези думи ропотът отвън се превърна в буря отвсякъде долитаха проклятия и ругатни. „Проклятие“, „Поврага!“, „Дявол да го вземе!“ се носеха във въздуха. Д’Артанян търсеше някоя завеса, за да се скрие зад нея, и чувствуваше извънредно голямо желание да се пъхне под масата.

— Вярно, господин капитан — викна извън себе си Портос, — ние наистина бяхме шестима срещу шестима, но бяхме нападнати предателски и преди да се опомним и да извадим шпагите си, двама от нас паднаха мъртви, а Атос бе тежко ранен и струваше не повече от тях. Вие познавате добре Атос; е хубаво, капитане, той се опита на два пъти да стане, но и двата пъти падна. Ала ние не се предадохме, не! Отвлякоха ни насила. По пътя избягахме. А Атос — помислиха, че е мъртъв, и го оставиха да си лежи спокойно на бойното поле, като смятаха, че не си заслужава труда да го носят. Това е всичко. Дявол да го вземе, капитане, не могат да се печелят всички битки. Великият Помпей е загубил Фарсалската битка, а крал Франсоа I, който, както съм чувал да казват, не е стоял по-долу от него, загуби сражението при Павия.

— Имам честта да ви доложа, че убих един със собствената му шпага — заяви Арамис, — тъй като моята се счупи още при първата схватка. Убих го, господине, или намушках го, както предпочитате…

— Не знаех това — каза по-меко господин дьо Тревил. — Както виждам, господин кардиналът е преувеличил.

— Но моля ви се, господине — продължи Арамис, който, видя, че капитанът се е успокоил, и се осмели да се обърне към него с молба, — моля ви, господине, не казвайте, че Атос е ранен; той ще изпадне в отчаяние, ако това стигне до ушите на краля, а раната му е много тежка, тъй като шпагата е пронизала рамото му и е проникнала в гърдите, има опасност…

В същия миг завесата на вратата се подигна и една благородна и хубава, но страхотно бледа глава се появи под ресните.

— Атос! — извикаха двамата мускетари.

— Атос! — повтори и сам господин дьо Тревил.

— Викали сте ме, господине — каза Атос на господин дьо Тревил със слаб, но съвсем спокоен глас. — Викали сте ме, както ми казаха моите приятели, и аз побързах да се явя пред вас. Ето ме, господине, какво желаете от мене?

И с тези думи мускетарят, безукорно облечен и стегнат, както винаги, влезе с твърда стъпка в кабинета. Господин дьо Тревил, трогнат до дъното на душата си от тази проява на мъжественост, се спусна към него.

— Тъкмо казвах на тези господа — добави той, — че забранявам на своите мускетари да излагат живота си, без да има нужда, защото храбрите хора са скъпи на краля, а кралят знае, че неговите мускетари са най-храбрите хора на света. Ръката ви, Атос.

И без да дочака новодошлият да се отзове на това доказателство за приятелски чувства, господин дьо Тревил сграбчи дясната му ръка и я стисна с всичка сила, без да забележи, че Атос въпреки самообладанието си изтръпна от болка и още повече побледня, макар това да изглеждаше невъзможно.

Вратата беше останала открехната — появата на Атос порази всички, при все че раняването му се пазеше в тайна. Викове на задоволство посрещнаха последните думи на капитана и две-три пламнали от възторг глави се показаха иззад завесата. Навярно господин дьо Тревил би спрял с остри забележки това нарушение на законите на етикета, но той усети изведнъж, че ръката на Атос се сгърчва в неговата и като го погледна, видя, че ще припадне. В същия миг Атос, който беше съсредоточил всичките си сили, за да преодолее болката, се строполи като мъртъв на пода.

— Хирург! — извика господин дьо Тревил. — Моят, придворният, най-добрият хирург! Хирург, дявол да го вземе, или моят храбър Атос ще умре!

При виковете на господин дьо Тревил всички се втурнаха в кабинета му, без той и да помисли да затвори вратата за някого, и всеки се суетеше около ранения. Но всички тия старания щяха да бъдат излишни, ако търсеният хирург не се намираше в самата къща. Той си проби път през навалицата, приближи се до Атос, който беше все още в безсъзнание, и понеже целият този шум и движението много му пречеха, най-напред поиска да пренесат веднага мускетаря в съседната стая. Господин дьо Тревил бързо отвори една врата и поведе Портос и Арамис, които пренесоха другаря си на ръце. Следваше ги лекарят и вратата след него се затвори.

Тогава кабинетът на господин дьо Тревил, място, което обикновено всяваше трепет у присъствуващите, се превърна в част от чакалнята. Всеки говореше, разсъждаваше, викаше високо, ругаеше, кълнеше и пращаше по дяволите кардинала и гвардейците му.

След миг Портос и Арамис се върнаха. При ранения бяха останали само лекарят и господин дьо Тревил.

Най-после се върна и господин дьо Тревил. Раненият беше дошъл на себе си. Лекарят заяви, че състоянието на мускетаря не бива да тревожи другарите му, тъй като слабостта му се дължала само на загубената кръв.

После господин дьо Тревил махна с ръка и всички се оттеглиха с изключение на д’Артанян, който не забравяше, че има аудиенция, и с гасконската си упоритост не беше мръднал от мястото си.

Когато всички излязоха и вратата се затвори, господин дьо Тревил се обърна и видя, че е сам с младежа. Случилото се нещастие беше прекъснало малко нишката на мислите му. Той запита какво желае упоритият просител. Тогава д’Артанян си каза името, господин дьо Тревил възвърна изведнъж всичките си спомени за настоящето и миналото и влезе в течение на работата.

— Извинете — каза той усмихнат, — извинете, драги ми съгражданино, аз съвсем ви бях забравил. Какво да се прави, един капитан е само баща, натоварен с по-голяма отговорност от един обикновен баща. Войниците са големи деца и понеже аз държа да бъдат изпълнявани заповедите на краля и особено на господин кардинала…

Д’Артанян не можа да скрие усмивката си. По тази усмивка господин дьо Тревил разбра, че няма работа с някой глупак, затова промени разговора и пристъпи направо към целта:

— Много обичах вашия баща — каза той. — Какво бих могъл да направя за сина му? Побързайте, аз не разполагам с времето си.

— Господине — каза д’Артанян, — като напуснах Тарб и идех насам, смятах да ви поискам в името на приятелството, което вие не сте забравили, една мускетарска униформа; но след всичко, което видях през тия два часа, разбрах, че това е голяма милост, и треперя да не би да съм недостоен за нея.

— Това е наистина милост, млади момко — отвърна господин дьо Тревил, — но тя не е така недостижима, както вие мислите или поне както изглежда, че мислите. Все пак тоя случай е предвиден в едно решение на негово величество и аз трябва със съжаление да ви съобщя, че никой не може да стане мускетар, без да бъде изпитан предварително в няколко сражения, без да извърши някои блестящи подвизи или без да служи две години в някой друг полк, по-долен от нашия.

Д’Артанян се поклони, без да отговори нищо. Той още по-силно зажадува да облече мускетарската униформа, след като разбра колко големи трудности трябва да преодолее.

— Но — продължи дьо Тревил, като погледна така втренчено своя съгражданин, сякаш искаше да проникне до дъното на сърцето му, — но от уважение към вашия баща, мой някогашен другар, както вече ви казах, аз искам да направя нещо за вас, млади момко. Нашите беарнски младежи обикновено не са богати и не вярвам положението да се е изменило особено много, откакто аз напуснах родния си край. Тъй че навярно и вие няма да можете да преживеете дълго с парите, които сте донесли.

Д’Артанян се изправи гордо, с което искаше да покаже, че не проси от никого милостиня.

— Добре, добре, млади момко, добре — продължи дьо Тревил, — това държане ми е познато. Аз дойдох в Париж с четири екю в джоба си, а бях готов да се бия с всеки, който ми кажеше, че не съм в състояние да купя Лувър.

Д’Артанян се изправи още по-гордо — благодарение продажбата на коня той започваше своята кариера с четири екю повече от господин дьо Тревил.

— И така — продължи капитанът, — вие трябва да запазите това, което имате, колкото и незначителна да е сумата, но ще трябва да се усъвършенствувате в изкуството да владеете оръжието, което е необходимо за един благородник. Още днес ще напиша писмо до директора на Кралската академия и той ще ви приеме утре, без да плащате нищо. Не отказвайте тази дребна услуга. Нашите най-знатни и най-богати благородници понякога я търсят, без да могат да я придобият. Ще учите езда, фехтовка и танци; ще завържете добри връзки и от време на време ще идвате при мене да ме осведомявате как върви работата и дали мога да направя нещо за вас.

Колкото и незапознат да беше с дворцовите обноски, д’Артанян все пак почувствува студенината на тоя прием.

— Уви, господине — каза той, — днес виждам колко ми липсва препоръчителното писмо, което моят баща ми беше дал за вас!

— Наистина — отвърна господин дьо Тревил — учудвам се, че сте предприели толкова дълъг път без тоя задължителен спътник, единствена подкрепа за нас, беарнците.

— Имах писмо, господине, и слава богу, много добре написано — възкликна д’Артанян, — но ми го откраднаха най-подло!

И той разказа всичко, което се беше случило в Мьон, описа непознатия благородник с всички подробности и направи това с толкова жар и такава искреност, че очарова господин дьо Тревил.

— Чудно — каза замислен господин дьо Тревил. — Вие гласно ли споменахте името ми?

— Да, господине, навярно съм извършил тази непредпазливост; какво да се прави, име като вашето трябваше да ми бъде щит по пътя: разсъдете сам дали често съм се прикривал!

Ласкателството тогава беше на мода и господин дьо Тревил обичаше да му кадят тамян както крал или кардинал. Той не можа да се сдържи и се усмихна с явно задоволство, но усмивката му скоро изчезна и той сам се върна на приключението в Мьон.

— Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата?

— Да, като драскотина от куршум.

— Беше хубав мъж, нали?

— Да.

— Висок?

— Да.

— Блед и с кестеняви коси?

— Да, да, точно така. Но откъде познавате този човек, господине? Ах, ако го намеря някога, а аз ще го намеря, кълна ви се, дори и в ада…

— Той очакваше една жена, нали? — продължи дьо Тревил.

— Той поне замина, след като размени няколко думи с тази, която очакваше.

— Не знаете ли за какво говореха?

Предаде й някаква кутия, каза й, че вътре са нарежданията и й препоръча да отвори кутията чак в Лондон.

— Жената беше англичанка, нали?

— Той я наричаше милейди.

— Той е! — прошепна Тревил. — Той е! Аз пък мислех, че е още в Брюксел.

— О, господине! — извика д’Артанян. — Ако познавате този човек, кажете ми кой е, къде е и аз ще се откажа от всичко, дори от обещанието ви да ме направите мускетар, защото преди всичко искам да си отмъстя.

— Пазете се, млади момко — извика дьо Тревил. — Напротив, ако го видите, че се задава от едната страна на улицата, минете от другата! Не се блъскайте в такава скала: ще ви строши като стъкло.

— Това не пречи — каза д’Артанян, — ако някога го срещна…

— Но през това време не го търсете, съветвам ви.

Изведнъж дьо Тревил млъкна, обзет от внезапно подозрение. Голямата ненавист, която младият пътник изразяваше гласно към този човек, който — нещо доста невероятно — е задигнал писмото на баща му, тази ненавист не криеше ли някаква подлост? Този младеж не беше ли изпратен от негово високопреосвещенство? Не идеше ли той да му постави някаква примка? Този мним д’Артанян не беше ли някой таен агент на кардинала, когото искаха да вкарат в неговия дом, когото бяха пратили при него, за да спечели доверието му и после да го погуби, както това се беше случвало хиляди пъти! Този път той се вгледа по-внимателно в д’Артанян. Лицето му, което изразяваше хитър ум и престорена скромност, не го успокои много.

„Зная много добре, че е гасконец — помисли си той, — но той може да бъде такъв както за кардинала, така и за мене. Я да го изпитаме.“

— Приятелю — каза му той бавно, — искам пред сина на своя стар другар, защото аз приемам случката с изгубеното писмо за вярна, искам, казах, за да поправя студенината, която забелязахте в началото, да ви разкрия тайните на нашата политика. Кралят и кардиналът са много добри приятели; привидните им търкания служат само за да заблуждават глупците. Аз не искам един мой съгражданин, хубав кавалер, храбър момък, създаден да напредва, да стане жертва на всички тия преструвки и да се улови като глупак в примката, както много други, които по тоя начин са се проваляли. Запомнете добре, че аз съм предан на тия двама всемогъщи господари и че всичките ми сериозни постъпки ще имат само една цел — служба на краля и на господин кардинала, един от най-бележитите умове, които Франция е създала. И така, млади момко, съобразявайте се с това и ако изпитвате било по семейни, било по приятелски връзки или пък по инстинкт някаква вражда към кардинала, както това често се случва с благородниците, да се сбогуваме и да се разделим. Ще ви помагам винаги, но няма да бъдете мой приближен. Надявам се, че откровеността ми във всеки случай ще ви направи мой приятел, защото вие сте единственият младеж, на когото говоря така.

Тревил си казваше наум:

„Ако кардиналът ми е изпратил тая млада лисица, той навярно не е пропуснал, като знае колко го ненавиждам, да каже на своя шпионин, че най-добрият начин да ми угоди е да ми наговори най-лоши работи за него; разбира се, въпреки моите уверения тоя хитрец ще ми отговори, че мрази негово високопреосвещенство.“

Но очакванията на Тревил не се сбъднаха. Д’Артанян отвърна съвсем простичко:

— Господине, ида в Париж със съвсем същите намерения. Моят баща ми препоръча да не се покорявам на никого освен на краля, на господин кардинала и на вас и смята, че това са трите първи личности във Франция.

Д’Артанян, както навярно забелязахте, прибавяше господин дьо Тревил към другите двама, но той смяташе, че това допълнение няма да навреди с нищо.

— Аз изпитвам дълбока почит към господин кардинала — продължи той — и уважавам много постъпките му. Толкова по-добре за мене, господине, ако ми говорите, както сам казвате, откровено; в такъв случай ще ми направите честта да уважавате сходството във възгледите ни; но ако вие се отнасяте към мене с някакво недоверие, което всъщност е напълно естествено, чувствувам, че се погубвам, като казвам истината; но все едно, вие ще продължите да ме уважавате, а аз държа най-много на това.

Господин дьо Тревил бе крайно изненадан. Такава проницателност, такава откровеност в края на краищата възбудиха у него възхищение, но не разсеяха напълно съмненията му; колкото повече този младеж превъзхождаше другите младежи, толкова по-опасен ставаше той, ако се излъже човек в него. Все пак той стисна ръката на д’Артанян и му каза:

— Вие сте честен момък, но засега мога да направя за вас само това, което ви предложих преди малко. Моят дом ще бъде винаги отворен за вас. По-късно, когато ще имате възможност да се явявате при мене по всяко време и ще можете да използувате всеки благоприятен случай, навярно ще постигнете това, което желаете.

— С други думи, господине — заключи д’Артанян, — вие ще почакате да стана достоен. Добре тогава, бъдете спокоен — добави той с гасконска непринуденост, — няма да чакате дълго.

И той се поклони, за да се оттегли, сякаш останалото зависеше вече само от него.

— Почакайте — задържа го господин дьо Тревил, — обещах ви писмо за директора на академията. Толкова ли сте горд, млади благороднико, та няма да го приемете?

— Не, господине — възрази д’Артанян. — Обещавам ви, че него няма да го постигне съдбата на първото. Кълна ви се, ще го пазя така добре, че то ще стигне до местоназначението си и горко на онзи, който се опита да ми го отнеме!

Господин дьо Тревил се усмихна на това самохвалство и като остави младия си съгражданин край прозореца, където се намираха и където бяха разговаряли, седна до масата и почна да пише обещаното препоръчително писмо. През това време д’Артанян, който нямаше какво да прави, започна да барабани по стъклото, като гледаше мускетарите, които се разотиваха един след друг, следеше ги с поглед, докато изчезнат при завоя на улицата.

Като написа писмото, господин дьо Тревил го запечати, стана и се приближи до младежа, за да му го даде, но тъкмо когато д’Артанян протягаше ръка, за да вземе писмото, господин дьо Тревил остана много изненадан, като видя, че момъкът трепна, почервеня от гняв и изскочи от кабинета, като викаше:

— Ах, дявол да го вземе! Този път няма да ми избяга!

— Кой? Кой? — запита господин дьо Тревил.

— Той! Крадецът! — отвърна д’Артанян. — Ах! Предател! И изчезна.

— Луда глава! — прошепна господин дьо Тревил. — Само — добави той — дано това не е ловък начин да се измъкне, като видя, че лъжата му не мина.