Александър Дюма
Тримата мускетари (23)

XXII
Мерлезонският танц

На другия ден в цял Париж се говореше само за бала, който господа градските старейшини даваха на краля и кралицата и на който техни величества щяха да танцуват известния мерлезонски танц — любимия танц на краля.

И наистина от осем дни в кметството се правеха разни приготовления за тази тържествена вечер. Градският дърводелец беше построил естради, на които щяха да стоят поканените дами; градският бакалин беше украсил залите с двеста свещи от бял восък, което беше нечуван разкош за онова време; и накрая поканени бяха двадесет цигулари и на тях щеше да се плати двойно повече, отколкото обикновено, защото според доклада те щяха да свирят през цялата нощ.

В десет часа сутринта господин дьо Ла Кост, лейтенант от кралската гвардия, придружен от двама полицейски офицери и няколко стрелци, се яви пред градския секретар Клеман, за да му иска ключовете от всички врати, стаи и канцеларии в кметството. Ключовете му бяха предадени веднага. На всеки ключ имаше бележка, за да се отличава, и от този миг господин дьо Ла Кост бе натоварен с охраната на всички врати и входове.

В единадесет часа дойде гвардейският капитан Дюалие с петдесет стрелци, които веднага се пръснаха из кметството и застанаха пред вратите, които им бяха определени.

В три часа пристигнаха две гвардейски роти — едната френска, другата швейцарска. Половината гвардейци от френската рота бяха войници на господин Дюалие, другата половина на господин Де-з-Есар.

В шест часа вечерта поканените започнаха да идват. Щом влезеха, настаняваха ги в голямата зала на приготвените за тях естради.

В девет часа пристигна съпругата на първия председател. Понеже след кралицата тя беше най-знатната дама на тържеството, господа старейшините я посрещнаха и я настаниха в ложата, която се намираше срещу ложата, определена за кралицата.

В десет часа приготвиха лека закуска за краля в малката зала към черквата Сен Жан, и то срещу сребърния градски бюфет, който се пазеше от четирима стрелци.

В полунощ се раздадоха силни викове и многобройни приветствия: кралят минаваше по ярко осветените с цветни фенери улици, които водеха от Лувър за кметството.

Веднага господа старейшините, облечени в сукнените си мантии и предшествувани от шест сержанта с факли в ръка, тръгнаха да посрещат краля — срещнаха го на стъпалата, където старейшината на търговското съсловие го приветствува с добре дошъл — кралят отговори на приветствието, като се извини, че е закъснял толкова много, но хвърли вината върху господин кардинала, който го бил задържал до единадесет часа, за да му говори за държавни работи.

Негово величество в официално облекло бе придружен от брат си, негово кралско височество Орлеанския дук, от конт Дьо Соасон, от великия приор, от дук дьо Лонгвил, от дук д’Елбьоф, от конт д’Аркур, от конт дьо Ла Рош Гийон, от господин дьо Лианкур, от господин дьо Барада, от конт дьо Крамай и от кавалера дьо Сувре.

Всички забелязаха, че кралят е тъжен и замислен.

Една стая беше приготвена за краля, а друга за неговия брат. И в двете стаи бяха оставени маскарадни дрехи. Същото беше направено за кралицата и за жената на председателя.

Кавалерите и дамите от свитата на техни величества щяха да се обличат двама по двама в приготвените за тая цел стаи.

Преди да влезе в стаята си, кралят заповяда да го предупредят веднага, щом дойде кардиналът.

Половин час след влизането на краля екнаха нови приветствия: те известяваха идването на кралицата. Старейшините постъпиха както преди — предшествувани от шестима сержанти, те тръгнаха да посрещнат височайшата си гостенка.

Кралицата влезе в залата — забелязаха, че и тя като краля е тъжна и особено уморена.

Тъкмо когато тя влизаше, завесата на една малка ложа, която дотогава беше спусната, се повдигна и се показа бледото лице на кардинала, облечен като испански гранд. Очите му се впиха в очите на кралицата и сатанинска усмивка пробягна по устните му — кралицата не беше сложила диамантения накит.

Кралицата се спря, за да приеме приветствията на господа старейшините и да отвърне на поклоните на дамите.

Изведнъж кралят се появи заедно с кардинала на една от вратите на залата. Кардиналът му шепнеше нещо, а кралят беше много бледен.

Кралят мина през тълпата и без маска, с едва завързани ленти на дрехата си, се приближи до кралицата и й каза с изменен от вълнение глас:

— Госпожо, позволете да ви попитам защо не сложихте диамантения накит — вие знаехте, че ще ми бъде приятно да ви видя с него?

Кралицата се обърна и видя зад себе си кардинала, който се усмихваше сатанински.

— Сир — отвърна развълнувана кралицата, — боях се сред тази голяма тълпа да не стане нещо с него.

— Сбъркали сте, госпожо! Направих ви този подарък, за да го носите. Казвам ви, че сте сбъркали.

И гласът на краля трепереше от гняв; всички гледаха и слушаха учудени, но не разбираха какво става.

— Сир — каза кралицата, — мога да изпратя да го вземат от Лувър, където се намира, и по такъв начин желанието ви, Ваше величество, ще бъде изпълнено.

— Пратете, госпожо, пратете, и то колкото е възможно по-скоро: след един час танцът ще започне.

Кралицата се поклони в знак на покорност и последва дамите си, които трябваше да я отведат в стаята й.

Кралят също се прибра в стаята си.

В залата настъпи тревога и смущение.

Всички забелязаха, че нещо се случи между краля и кралицата, но и двамата бяха разговаряли толкова тихо, че никой нищо не чу, защото от уважение всички се бяха отдръпнали няколко крачки настрана. Цигуларите свиреха с всичка сила, но никой не ги слушаше.

Кралят излезе пръв от стаята си; той беше в изящен ловджийски костюм, а негово височество херцог Орлеанският дук и други благородници бяха облечени като него. Този костюм отиваше най-много на краля и в него той наистина изглеждаше като пръв благородник в кралството си.

Кардиналът се приближи до краля и му подаде една кутия. Кралят я отвори и намери в нея два диаманта.

— Какво означава това? — попита той кардинала.

— Нищо — отвърна негово високопреосвещенство, — само че ако кралицата се яви с диамантения накит, в което се съмнявам, пребройте диамантите, сир, и ако те са само десет, попитайте нейно величество кой може да й е откраднал тези два диаманта.

Кралят погледна кардинала, сякаш искаше да го запита, но не успя да му зададе никакъв въпрос: възторжен вик се изтръгна от всички уста. Кралят представляваше първият благородник в кралството си, но кралицата беше положително най-хубавата жена във Франция.

Ловджийският костюм наистина й стоеше прекрасно. Тя носеше филцова шапка със сини пера, кадифено палто със сиво-бисерен цвят с диамантени токи и синя атлазена пола, цялата обшита със сребро. На лявото й рамо блестяха диамантите, прикрепени на възел, с цвета на перата и полата.

Кралят потрепери от радост, а кардиналът от гняв; но те бяха далеч от кралицата и не можеха да преброят диамантите; кралицата ги беше сложила, само че десет ли бяха те или дванадесет?

В този миг цигулките възвестиха началото на танца, кралят пристъпи към съпругата на председателя, с която трябваше да танцува, а Негово височество Орлеанският дук се приближи до кралицата. Те заеха местата си и танцът започна.

Кралят танцуваше срещу кралицата и всеки път, когато минаваше край нея, поглъщаше с поглед диамантите, но не можеше да преброи колко са. Студена пот обливаше челото на кардинала.

Танцът трая един час — имаше шестнадесет фигури.

Танцът свърши сред ръкоплясканията на цялата зала. Всеки кавалер заведе дамата си на мястото й, но кралят използува правото си да остави своята дама сама и се приближи бързо до кралицата.

— Благодаря ви, госпожо — каза й той, — за вниманието, което проявихте към моите желания, но мисля, че ви липсват два диаманта и аз ви ги нося.

— Как, сир! — извика младата кралица, като се престори на изненадана. — Още два ли ми подарявате? Тогава те ще станат четиринадесет?

И наистина — кралят ги преброи — дванадесетте диаманта бяха на рамото на кралицата. Кралят повика кардинала.

— Е, какво означава това, господин кардинал? — запита строго кралят.

— Това означава, сир — отвърна кардиналът, — че исках да поднеса на Нейно величество тия два диаманта и понеже не смеех да й ги предложа сам, измислих тоя начин.

— И аз съм ви още по-благодарна, Ваше високопреосвещенство — отвърна Ана Австрийска с усмивка, която показваше, че находчивата любезност на кардинала не беше я излъгала, — защото съм уверена, че тези два диаманта ви струват толкова скъпо, колкото са стрували останалите дванадесет на Негово величество.

После, като се поклони на краля и кардинала, кралицата тръгна към стаята, където се беше облякла и където трябваше да се преоблече.

Вниманието, което бяхме принудени да отделим в началото на тази глава на високопоставените личности, които въведохме в разказа, ни откъсна за миг от този, на когото Ана Австрийска дължеше своето нечувано тържество над кардинала. Застанал смутен, непознат, загубен сред тълпата, струпана на една от вратите, той наблюдаваше оттам сцената, ясна само за четирима души: за краля, за кралицата, за Негово високопреосвещенство и за него.

Кралицата беше влязла вече в стаята си и д’Артанян се канеше да си иде, когато усети, че някой го докосна леко по рамото; той се обърна и видя млада жена, която му правеше знак да я последва. Лицето на младата жена беше покрито с маска от черно кадифе, но въпреки тази предпазливост, която всъщност се отнасяше за другите, а не за него, той позна веднага постоянния си водач, подвижната и остроумна госпожа Бонасийо.

Вечерта се бяха видели съвсем за малко при вратаря Жермен, където д’Артанян беше помолил да я повикат. Младата жена толкова много бързаше да занесе на кралицата радостната вест за щастливото завръщане на пратеника й, че двамата влюбени едва успяха да разменят няколко думи. Д’Артанян тръгна след госпожа Бонасийо, подтикван от смесено чувство на любов и любопитство. Докато вървяха, коридорите ставаха все по-безлюдни и д’Артанян искаше да спре младата жена, да я улови, да я погледа поне миг, но пъргава като птичка, тя все се изплъзваше от ръцете му, а опиташе ли се да я заговори, пръстът, поставен на устните й, придружен с леко повелително движение, пълно с чар, му напомняше, че той е във властта на една сила, на която трябва сляпо да се подчинява и която му забранява и най-малкото оплакване; най-после след една-две минути обикаляния госпожа Бонасийо отвори една врата и въведе момъка в някаква съвсем тъмна стая. Тя пак му направи знак да мълчи и като отвори друга, скрита в тапицериите врата, откъдето блесна силна светлина, изчезна.

За миг д’Артанян остана неподвижен, като се питаше къде се намира, но скоро светлинният лъч, който проникваше от другата стая, топлият и ухаен въздух, който стигаше до него, разговорът на две или три жени, воден почтително и изискано, честото повтаряне на думата величество му подсказаха ясно, че се намира в стая, съседна със стаята на кралицата.

Момъкът застана в тъмнината и зачака.

Кралицата изглеждаше весела и щастлива; това учудваше дамите, които я заобикаляха, защото бяха свикнали да я виждат почти винаги загрижена. Кралицата даваше да се разбере, че веселото й настроение се дължи на хубавия празник, на удоволствието, което й беше доставил танцът. Тъй като на кралица не може да се противоречи нито когато се смее, нито когато плаче, всички превъзнасяха любезността на господа градските старейшини в Париж.

Макар че не познаваше кралицата, д’Артанян скоро различи гласа й от другите гласове по лекото чуждестранно произношение и по онова чувство на превъзходство, което естествено проличава в думите на всички височайши особи. Той долавяше, когато тя се приближаваше и отдалечаваше от открехнатата врата, и два-три пъти видя някаква сянка да препречва светлината.

Изведнъж прелестна по форма и белота ръка се протегна през завесата; д’Артанян разбра, че това е наградата му: той падна на колене, хвана ръката и допря почтително устни о нея; после ръката се отдръпна, като остави в ръцете му някакъв предмет — той разбра, че е пръстен; вратата веднага се затвори и д’Артанян пак остана в пълен мрак.

Д’Артанян сложи пръстена на пръста си и отново зачака; ясно беше, че не всичко е свършено. След наградата за предаността му трябваше да дойде наградата за неговата любов. Освен това танцът свърши, но тържеството едва започваше; вечерята беше определена за три часа, а преди малко часовникът удари два и три четвърти.

И наистина лека-полека гласовете в съседната стая затихнаха; после се отдалечиха; вратата на стаичката, където се намираше д’Артанян, се отвори и влезе госпожа Бонасийо.

— Ето ви най-после! — извика д’Артанян.

— Тихо! — прошепна младата жена, като опря ръката си до устните на момъка. — Тихо! Идете си, отдето дойдохте.

— Но къде и кога ще ви видя? — извика д’Артанян.

— Бележката, която ще намерите, като се приберете в къщи, ще ви обясни. Вървете си, вървете!

При тези думи тя отвори вратата към коридора и избута д’Артанян от стаичката.

Д’Артанян се покори като дете, без да се противи и без да възрази, а това показваше, че той наистина е влюбен.