Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

VIII
Как Атос, без да се грижи, си намери екипировка

Младежът избяга, а тя продължаваше да го заплашва с безпомощно движение. Когато се скри от погледа й, милейди падна в безсъзнание в стаята си.

Д’Артанян бе така потресен, че без да иска да знае какво ще стане с Кети, премина тичешком половината Париж и се спря чак пред вратата на Атос. Душевното разстройство, ужасът, който го преследваше, виковете на някои патрули, които се спуснаха подире му, дюдюканията на някои минувачи които въпреки ранния час отиваха по работа, само ускориха тичането му.

trimata_musketari_339_1.jpg

Той прекоси двора, изкачи се на третия етаж и заблъска лудо вратата на Атос.

Отвори му Гримо с подпухнали от сън очи. Д’Артанян така връхлетя в стаята, че едва не го събори при влизането си.

Въпреки свойствената си мълчаливост този път нещастният слуга проговори.

— Хей, хей! — викна той. — Какво искаш, безсрамнице? Кого търсиш, повлекано?

Д’Артанян повдигна шапката и измъкна ръцете си изпод наметката. Като видя мустаците и голата шпага, нещастният Гримо разбра, че има работа с мъж.

Тогава помисли, че е някой убиец.

— Помощ! Помощ! Помощ! — развика се той.

— Млъкни, нещастнико! — обади се момъкът. — Аз съм, д’Артанян, не можеш ли да ме познаеш? Къде е господарят ти?

— Вие, господин д’Артанян — извика Гримо. — Невъзможно.

— Гримо — забеляза Атос, излязъл от стаята си по халат, струва ми се, че си позволявате да говорите.

— Ах, господине! То е…

— Мълчете!

Гримо се задоволи да посочи с пръст д’Артанян на господаря си.

Атос позна другаря си и колкото и равнодушен да беше, прихна да се смее. Това напълно се обясняваше със странната картина, която той видя: накривена шапка, дълга, влачеща се по земята пола, засукани ръкави и щръкнали от вълнение мустаци.

trimata_musketari_340_1.jpg

— Не се смейте, приятелю — извика д’Артанян. — За бога, не се смейте, защото няма нищо смешно, уверявам ви.

Той каза тези думи така сериозно и с такъв искрен ужас, че Атос веднага го улови за ръцете и извика:

— Да не сте ранен, приятелю? Колко сте бледен!

— Не, но ми се случи нещо страшно. Сам ли сте, Атос?

— Дявол да го вземе! Кой може да бъде по това време при мене?

— Добре, добре.

И д’Артанян влезе бързо в стаята на Атос.

— Е, говорете! — подкани го Атос, като затвори вратата и сложи резетата, за да не ги безпокоят. — Кралят ли е умрял? Да не сте убили господин кардинала? Съвсем сте променен. Хайде, хайде, кажете, защото наистина ще умра от безпокойство.

— Атос — започна д’Артанян, като смъкна женските си дрехи и остана само по риза, — пригответе се да чуете една невероятна, нечувана история.

— Облечете първо този халат — каза мускетарят на приятеля си.

Д’Артанян навлече халата, като пъхаше ръка в единия ръкав вместо в другия — беше все още развълнуван.

— Е? — запита Атос.

— Е — отвърна д’Артанян, като се наведе към ухото на Атос и сниши глас, — милейди е жигосана на рамото с цвят на лилия.

— Ах! — извика мускетарят, сякаш куршум прониза сърцето му.

— Слушайте — рече д’Артанян, — уверен ли сте, че другата наистина е умряла?

— Другата ли? — попита Атос с толкова глух глас, че Д’Артанян едва го чу.

— Да, онази, за която ми разказвахте един ден в Амиен. Атос изстена и отпусна глава на ръцете си.

— Тази — продължи д’Артанян — е двадесет и шест — двадесет и осем годишна жена.

— Руса, нали? — добави Атос.

— Да.

— Със светлосини, с чуден блясък очи, с черни вежди и ресници?

— Да.

— Висока, стройна? Няма един зъб до кучешкия в лявата страна.

— Да.

— Цветът на лилия е малък, червеникав и сякаш изтрит от помадите, с които го маже.

— Да.

— Но вие казвате, че е англичанка?

— Наричат я милейди, но може да е и французойка. Лорд Уинтър й е само девер.

— Искам да я видя, д’Артанян!

— Пазете се, Атос, пазете се! Вие сте искали да я убиете, тя е жена, която ще ви отвърне със същото и няма да ви изпусне.

— Няма да посмее да каже нищо, защото сама ще се издаде.

— Тя е способна на всичко! Виждали ли сте я някога разярена?

— Не — отвърна Атос.

— Тигрица! Пантера! Ах, драги Атос, боя се да не би да съм навлякъл и на двама ни страшно отмъщение!

Тогава д’Артанян разказа всичко — за безумния гняв на милейди и за заплахите, че ще го убие.

— Имате право и ви уверявам, че бих дал напразно живота си — каза Атос. — За щастие другиден ще напуснем Париж, ще отидем по всяка вероятност в Ла Рошел, а заминем ли веднъж…

— Тя ще ви последва на края на света, Атос, ако ви познае. Оставете я да излива омразата си само върху мене.

— Ах, драги мой! Какво от това, че ще ме убие! — възкликна Атос. — Да не мислите случайно, че аз държа на живота?

— Във всичко това се крие някаква страшна тайна, Атос! Тази жена е шпионин на кардинала, уверен съм в това.

— Пазете се в такъв случай. Ако кардиналът не се възхищава от вас след лондонския случай, то той много ви мрази. Но понеже в края на краищата не може да ви обвини открито в нищо, а гневът непременно трябва да се излее, особено когато е гняв на кардинала, пазете се! Когато излизате, не излизайте сам. Когато ядете, вземайте предпазни мерки. Пазете се, с една дума, от всичко, дори от сянката си.

— За щастие — додаде д’Артанян — остава ни само да доизчакаме спокойно другиден вечерта, а във войската се надявам, че ще трябва да се пазим само от врага.

— А дотогава — заяви Атос — аз се отказвам от своето доброволно затваряне в къщи и ще ви придружавам навсякъде: ако трябва да се върнете на улица Гробарска, ще дойда с вас.

— Но колкото и близо да е — забеляза д’Артанян, — аз не мога да се върна в такъв вид.

— Вярно — съгласи се Атос и позвъни. Влезе Гримо.

Атос му направи знак да отиде у д’Артанян и да донесе дрехи.

Гримо отвърна също със знак, че е разбрал много добре, и излезе.

— Да! Но това не допринася нищо за нашата екипировка, драги приятелю — каза Атос, — защото, ако се не лъжа, вие сте оставили всичките си дрехи у милейди, която навярно не ще се погрижи да ви ги върне. За щастие вие сте запазили сапфира.

— Сапфирът е ваш, драги ми Атос! Нали ми казахте, че той е семеен пръстен?

— Да, баща ми го е купил за две хиляди екю, както ми казваше някога. Той е бил един от сватбените подаръци, които е направил на майка ми, й е прекрасен. Майка ми го подари на мене, а аз, безумецът, вместо да пазя пръстена като светиня, го дадох на тая проклетница.

— Тогава, драги мой, вземете пръстена, разбирам, че трябва да държите на него.

— Аз да взема пръстена, след като е минал през ръцете на тая презряна жена! Никога! Този пръстен е опетнен, Д’Артанян!

— Продайте го тогава.

— Да продам диаманта, който съм получил от майка си! Да си призная, бих погледнал на това като на светотатство.

— Тогава заложете го, ще получите за него около хиляда екю. С тая сума ще посрещнете предоволно нуждите си, после, щом получите пари, ще го откупите и ще го приберете, изчистен от старите петна, защото вече ще е минал през ръцете на лихварите.

Атос се усмихна.

— Вие сте прекрасен другар, драги д’Артанян — рече той. — С вечната си веселост вие повдигате нещастните духове, изпаднали в униние. Добре! Да заложим тоя пръстен, но при едно условие!

— Какво?

— Петстотин екю за вас и петстотин екю за мене.

— Какво говорите, Атос! Аз нямам нужда и от четвъртината от тая сума, понеже съм гвардеец и като продам седлото, ще се сдобия с нея. Какво ми трябва? Един кон за Планше, нищо повече. После вие забравяте, че и аз имам пръстен.

— На който, ако се не лъжа, вие държите повече, отколкото аз на своя, поне тъй ми се струва.

— Да, защото в краен случай той може да ни избави не само от някое голямо затруднение, но и от някоя голяма опасност. Той е не само скъпоценен диамант, но и вълшебен талисман.

— Не ви разбирам, но вярвам в това, което ми казвате. Да се върнем към моя пръстен или по-скоро към вашия. Вие ще вземете половината сума, която ни дадат за него, инак ще го хвърля в Сена и съмнявам се дали някоя риба ще бъде така любезна да ни го върне като на Поликрат.

— Добре тогава! Приемам! — заяви д’Артанян.

В това време влезе Гримо, придружен от Планше. Разтревожен за господаря си и любопитен да узнае какво му се е случило, Планше беше използувал случая и сам носеше дрехите.

Д’Артанян се облече, Атос също. Когато и двамата бяха готови да излязат, Атос направи знак на Гримо, като че се прицелва. Гримо откачи веднага пушката си и се приготви да последва господаря си.

Стигнаха благополучно на улица Гробарска. Бонасийо беше на вратата и погледна подигравателно д’Артанян.

— Е, скъпи ми наемателю — каза той, — побързайте, една хубава девойка ви очаква горе, а жените, както знаете, не обичат, когато ги карат да чакат!

— Кети е — извика д’Артанян. И се спусна нагоре.

И наистина на площадката пред стаята му се бе сгушило до вратата бедното момиче, цялото разтреперано. Щом го забеляза, то извика:

— Вие ми обещахте да ме защитите, обещахте ми да ме спасите от нейния гняв. Не забравяйте, че вие ме погубихте!

— Да, разбира се, бъди спокойна, Кети — отвърна д’Артанян. — Но какво се случи след моето излизане?

— Отде да зная! — възкликна Кети. — На виковете, които тя нададе, изтичаха слугите. Беше се побъркала от гняв. Не остана проклятие, което да не избълва срещу вас. Тогава помислих — ще си спомни, че сте влезли в спалнята й през моята стая и ще разбере, че съм ви съучастница. Взех малкото пари, които имах, най-хубавите си дрехи и избягах.

trimata_musketari_344_1.jpg

— Бедно дете! Но какво да правя с тебе? В другиден заминавам.

— Каквото искате, благороднико, помогнете ми да избягам от Париж, да избягам от Франция.

— Не мога все пак да те взема със себе си при обсадата на Ла Рошел — възрази д’Артанян.

— Не, но можете да ме настаните в провинцията при някоя дама, която познавате. Във вашия край например.

— Ах, мила приятелко, в моя край дамите нямат прислужнички. Но почакай, сетих се. Планше, иди намери Арамис — да дойде веднага. Имаме да му кажем нещо много важно.

— Разбирам — каза Атос. — Но защо не Портос? Струва ми се, че неговата маркиза…

— Маркизата на Портос я обличат писарите на мъжа й — засмя се д’Артанян. — После Кети не би искала да живее на улица Мечкарска, нали, Кети?

— Ще живея където и да е — рече Кети, — стига само да съм добре скрита и никой да не знае къде съм.

— Сега, Кети; когато ще се разделим, пък и когато ти вече не ме ревнуваш…

— Благороднико — прекъсна го Кети, — отблизо или далеч аз винаги ще ви обичам.

— Къде ли, дявол да го вземе, ще свие гнездо постоянството? — измърмори Атос.

— И аз — продължи д’Артанян, — и аз ще те обичам винаги, бъди спокойна. Но хайде отговори ми. Сега отдавам голямо значение на въпроса, който ще ти поставя: никога ли не си чувала да се говори за някаква млада жена, която е била отвлечена една нощ?

— Почакайте… О, боже мой, благороднико, още ли обичате тая жена?

— Не, един от моите приятели я обича. Ето Атос, който е пред тебе.

— Аз ли! — извика Атос с глас на човек, който вижда, че ще настъпи змия.

— Ти, разбира се! — повтори д’Артанян, като стисна ръката на Атос. — Знаеш, че всички сме разтревожени за съдбата на бедната госпожа Бонасийо. Пък и Кети няма да каже на никого, нали, Кети? Разбираш ли, дете мое — продължи д’Артанян, — тя е жена на този урод, когото си видяла на прага, когато си влизала тук.

— О, боже мой! — извика Кети. — Пак започвам да се боя. Дано само да не ме е познал!

— Как да те е познал! Значи ти си виждала вече тоя човек?

— Той идва два пъти у милейди.

— Така. Кога беше това?

— Преди петнадесет или осемнадесет дни.

— Точно така.

— Снощи пак идва.

— Снощи ли?

— Да, малко преди да дойдете вие.

— Драги Атос, ние сме заобиколени с мрежа от шпиони! Мислиш ли, че те е познал, Кети?

— Дръпнах напред шапката си, щом го видях, но може да е било твърде късно.

— Слезте, Атос, той не се пази толкова от вас и вижте дали е още на вратата.

Атос слезе и веднага се качи.

— Излязъл е — заяви той — и е заключил.

— Отишъл е да направи своя доклад и да съобщи, че в този миг всички гълъби са в гълъбарника.

— Тогава да литнем — предложи Атос — и да оставим само Планше, за да ни разкаже какво е станало.

— Почакайте! А Арамис! Нали изпратихме за Арамис!

— Вярно, Атос, да почакаме Арамис! — В този миг влезе Арамис.

Обясниха му случая и му казаха, че е крайно необходимо да настани Кети у някоя от високопоставените си познати. Арамис се позамисли, после каза, като се изчерви:

— Действително ли ще ви направя услуга, д’Артанян?

— Ще ви бъда признателен цял живот.

— Добре. Госпожа дьо Боа Траси ме помоли да намеря за една нейна приятелка, която живее в провинцията, ако не се лъжа, сигурна прислужничка и ако вие, драги д’Артанян, можете да поемете отговорност за госпожицата…

— О, господине! — извика Кети. — Ще бъда безкрайно предана на лицето, което ми помогне да напусна Париж, бъдете уверен в това.

— Тогава — заключи Арамис — всичко е наред.

Той седна до една маса, написа кратка бележка, запечата я с пръстен и я подаде на Кети.

— Сега, мое дете — каза д’Артанян, — ти сама знаеш, че тук е еднакво опасно и за нас, и за тебе. Трябва да се разделим. Ще се срещнем в по-хубави дни.

— Когато и да се срещнем, където и да бъде това — рече Кети, — ще се уверите, че ви обичам все така, както ви обичам днес.

— Клетва на картоиграч — забеляза Атос, докато Д’Артанян изпращаше Кети по стълбата.

След малко тримата младежи се разделиха, като си определиха среща в четири часа у Атос, и оставиха Планше да пази къщата. Арамис се прибра у дома си, а Атос и д’Артанян тръгнаха да заложат сапфира.

Както беше предвидил нашият гасконец, веднага им дадоха триста пистола за пръстена. Освен това евреинът заяви, че ще им даде петстотин пистола, ако му го продадат, защото много подхождал за обици.

Атос и д’Артанян с бързината на войници и с умението на познавачи само за три часа купиха всичко, което беше необходимо за екипировката на един мускетар. Но Атос беше отстъпчив и крайно щедър. Всеки път, когато харесаше нещо, плащаше исканата цена, без дори да се опита да отбие малко. Д’Артанян много искаше да му направи забележка за това, но Атос слагаше усмихнат ръка на рамото му и д’Артанян веднага разбираше, че ако на него, дребния гасконски благородник, му отива да се пазари, това никак не подхожда на човек, който се държи като принц.

Мускетарят намери великолепен шестгодишен андалуски кон, черен като ахат, с огнени ноздри и тънки, стройни крака. Прегледа го и не откри никакъв недостатък. Поискаха му хиляда ливри.

Можеха да отстъпят, но докато д’Артанян се пазареше с търговеца, Атос броеше стоте пистола на масата.

На Гримо купиха пикардийски кон, здрав и набит, който струваше триста ливри.

Но като купиха седло за този кон и оръжие за Гримо, сто и петдесетте пистола на Атос се стопиха. Д’Артанян предложи на приятеля си да вземе част от неговите пари и да му ги върне по-късно.

Вместо да отговори, Атос само дигна рамене.

— Колко даваше евреинът, за да стане сапфирът негова собственост? — запита Атос.

— Петстотин пистола.

— Значи още двеста пистола. Сто пистола за вас и сто пистола за мене. Та това е цяло състояние, приятелю. Върнете се при евреина.

— Как, вие искате…

— Този пръстен положително ще ми навява много тъжни, спомени, после ние никога не ще имаме да върнем на евреина триста пистола и така ще загубим две хиляди ливри от тази търговия. Идете и му кажете, че пръстенът е негов, д’Артанян, и се върнете с двестате пистола.

— Размислете, Атос.

— Наличните пари в наше време са скъпи и трябва да умеем да правим жертви. Вървете, д’Артанян, вървете. Гримо ще ви придружи с пушката си.

След половин час д’Артанян се върна с двете хиляди ливри, без да му се случи някаква неприятност.

Ето как Атос намери в домакинството си средства, на които не се надяваше.