Александър Дюма
Тримата мускетари (50)

XIX
Зла съдба

А милейди, извън себе си от ярост, ръмжеше на палубата като лъвица, натоварена на кораб, и страшно й се искаше да се хвърли в морето и да изплува на брега, тъй като не можеше да се примири с мисълта, че е била оскърбена от д’Артанян и заплашвана от Атос и че напуска Франция, без да им отмъсти. Скоро тази мисъл стана толкова непоносима за нея, че с риск да я сполети най-страшното, тя умоляваше капитана да я свали на брега; но капитанът, който бързаше да избегне трудното положение, попаднал между френски и английски кръстосвачи, като прилеп между плъхове и птици, искаше много да стигне Англия и твърдо отказа да се подчини на това, което според него беше женска прищявка, като обеща на своята пътничка, която всъщност му беше препоръчана лично от кардинала, да я свали на някое бретонско пристанище било в Лориан, било в Брест, ако морето и французите позволят това; но вятърът беше насрещен, морето бурно и корабът криволичеше и правеше зигзаги. Девет дни след отплаването от Шарант милейди, мъртво бледа от мъка и ярост, виждаше само синкавите брегове на Финистер, които се показваха.

Тя пресметна, че за да премине този край от Франция и да се върне при кардинала й бяха необходими най-малко три дни; като се прибави и един ден за слизане на брега, ставаха четири; като се прибавят тези четири дни към другите девет, ставаха тринайсет загубени дни, тринайсет дни, през които можеха да се случат толкова важни събития в Лондон. Тя си помисли, че кардиналът положително ще изпадне в ярост, ако тя се върне, и ще бъде по-склонен да изслуша оплакванията на другите срещу нея, отколкото нейните оплаквания срещу другите. И тя остави да отминат Лориан и Брест, без да настоява пред капитана, който пък от своя страна умишлено не й напомняше. И така милейди продължи пътя си и в същия ден, в който Планше се качваше в Портсмут на кораба за Франция, пратеничката на негово високопреосвещенство навлизаше тържествено в пристанището.

Целият град беше обзет от необикновено вълнение — четири големи, наскоро построени кораби току-що бяха спуснати в морето; изправен на вълнолома, целият в злато, обсипан както винаги в диаманти и скъпоценни камъни, с шапка, украсена с бяло перо, което падаше на рамото му, стоеше Бъкингам, заобиколен от своя щаб, почти също така блестящ като него.

Беше един от онези хубави редки зимни дни, когато Англия си спомня, че има слънце. Погасналото, но все още величествено светило залязваше на хоризонта, като багреше едновременно небето и морето с огнени ивици и хвърляше върху кулите и старите къщи на града последен златен лъч, който блестеше по стъклата като отблясък от пожар.

Милейди поемаше морския въздух, който с приближаването към брега ставаше по-свеж и по-ухаен. Тя съзерцаваше цялата мощ на тия приготовления, които беше натоварена да разруши, цялата мощ на тази армия, която тя трябваше да срази сама — тя, жената — с няколко кесии злато, и мислено се сравняваше със страшната еврейка Юдит, която, като проникнала в лагера на асирийците, видяла безброй колесници, коне, мъже и оръжие, които с един замах трябвало да разпръсне като дим.

Корабът влезе в залива; но когато се готвеха да пуснат котва, един много добре въоръжен катер се приближи до търговския кораб, представи се за брегова охрана и спусна в морето лодка, която заплува към корабната стълба. В лодката имаше офицер, боцман и осем гребци; офицерът се качи на борда и бе посрещнат с онова уважение, което вдъхва униформата.

Офицерът поговори известно време с капитана, даде му да прочете книжата, които носеше, и по заповед на търговския капитан целият екипаж на кораба, моряци и пътници бе свикан на палубата.

Когато тая заповед бе изпълнена, офицерът се осведоми гласно откъде е тръгнал корабът, какъв курс е държал, къде е спирал и на всички тия въпроси капитанът отговори лесно и без колебание. Тогава офицерът започна преглед на всички лица, едно след друго. Като се спря пред милейди, той се взря в нея по-внимателно, но не й продума нито дума.

После се върна при капитана и поговори още малко с него и сякаш корабът беше вече под негова власт, той нареди да направят маневра и екипажът веднага я изпълни. Тогава корабът продължи пътя си, съпровождан от малкия катер, който плаваше борд до борд с него и застрашаваше страната му с гърлото на своите шест топа, а лодката плаваше по браздата на кораба — малка точка до грамадната маса.

Докато офицерът разглеждаше милейди, милейди, разбира се, също го погълна с поглед. Но колкото и способна да бе тази жена с огнен поглед да чете в сърцата на хората, чиито тайни трябваше да отгадае, този път тя срещна толкова равнодушно лице, че изпитателният й поглед не можа да открие нищо. Офицерът, който се бе спрял безмълвен пред нея и я беше проучил така грижливо, бе навярно двадесет и пет — двадесет и шест годишен, с бяло лице и светлосини, малко хлътнали очи, устните му, тънки и добре очертани, останаха съвсем неподвижни; силно издадената му брадичка показваше оная силна воля, която в обикновения британски тип е израз на упоритост; откритото му чело, присъщо на поетите, на мечтателите и на военните, едва беше засенчено от къса и рядка коса, тъмнокестенява като брадата, която покриваше долната част на лицето му.

Когато влязоха в пристанището, беше вече нощ. Мъглата сгъстяваше още повече мрака и образуваше около сигналните фенери и светлините по вълнолома кръгове, прилични на кръга, който окръжава луната, когато времето е на разваляне. Въздухът, който дишаха, беше мрачен, влажен и студен.

Милейди, тази толкова силна жена, чувствуваше, че неволно трепери.

Офицерът поиска да му покажат пакетите на милейди, поръча да свалят багажа й в лодката и когато нареждането му беше изпълнено, покани и нея да слезе, като й подаде ръка.

Милейди го погледна и се поколеба.

— Кой сте вие, господине — запита тя, — който имате добрината да полагате толкова особени грижи за мене?

— Можете да разберете по униформата ми, госпожо; аз съм офицер от английската флота — отвърна младежът.

— Но нима офицерите от английската флота имат обичай да предлагат услугите си на своите съотечественици, когато те пристигат в някое пристанище на Великобритания, и да отиват в любезността си дотам, че да ги отвеждат чак до сушата?

— Да, милейди, такъв е обичаят, но съвсем не от любезност, а от предпазливост: във време на война чужденците биват отвеждани в определена за тях странноприемница, където остават под надзора на правителството, докато се съберат подробни сведения за тях.

Тези думи бяха произнесени с безукорна вежливост и най-спокойно. Но те не успяха да убедят милейди.

— Но аз не съм чужденка, господине — възрази тя с най-чистото произношение, което можеше да се чуе от Портсмут до Манчестер, — аз се наричам лейди Кларик и тази мярка…

— Тази мярка е обща, милейди, и безполезно ще бъде да искате да се направи изключение за вас.

— Тогава да вървим, господине.

Тя се опря на ръката на офицера и почна да слиза по корабната стълба — долу я чакаше лодката. Офицерът я последва; на кърмата беше постлана голяма мантия, офицерът я покани да седне върху мантията и седна до нея.

— Гребете — каза той на моряците.

Осемте гребла се потопиха в морето, ударите им се сляха в един звук, движенията им — в един замах и лодката сякаш полетя по водната повърхност.

След пет минути стигнаха брега.

Офицерът скочи на кея и подаде ръка на милейди.

Една карета чакаше.

— Тази карета за нас ли е? — запита милейди.

— Да, госпожо — отвърна офицерът.

— Нима странноприемницата е толкова далеч?

— На другия край на града.

— Да вървим — рече милейди.

И се качи решително в каретата.

Офицерът гледаше всички вещи да бъдат внимателно привързани отзад и когато това беше изпълнено, зае мястото си до милейди и затвори вратичката.

Веднага, без да му се даде никаква заповед и без да има нужда от указания за посоката, кочияшът подкара конете в галоп и потъна в улиците на града.

Толкова странното посрещане накара милейди да се замисли дълбоко; като видя, че младият офицер не беше никак наклонен да води разговор, тя се облегна в единия ъгъл на каретата и премисли всички възможни предположения.

Но след четвърт час, изненадана от дългия път, тя се наведе към прозорчето, за да види къде я водят. Не се виждаха вече къщи. В мрачината дърветата сякаш бяха грамадни черни призраци, които се гонеха един друг. Милейди изтръпна.

— Но ние не сме вече в града, господине — обади се тя. Младият офицер мълчеше.

— Няма да продължа нататък, ако не ми кажете къде ме водите. Предупреждавам ви, господине!

Тая заплаха не получи никакъв отговор.

— О! Това е вече много! — извика милейди. — Помощ! Помощ!

Но никой не й отговори, а каретата продължи да се носи напред: офицерът приличаше на статуя.

Милейди погледна офицера с едно от ония страшни изражения, които бяха свойствени на нейното лице и почти винаги имаха своето въздействие, а от гняв очите й блестяха в мрака.

Момъкът остана невъзмутим.

Милейди поиска да отвори вратичката и да скочи.

— Внимавайте, госпожо — каза хладнокръвно младежът, — ще се убиете, ако скочите.

Разярена, милейди отново седна. Офицерът се наведе и я погледна — и той сякаш остана изненадан, като видя това лице, толкова хубаво преди, разкривено от ярост и станало почти отвратително. Коварното същество разбра, че се погубва, като открива така душата си. Лицето й се проясни и тя простена:

— За бога, господине, кажете ми дали на вас, на вашето правителство или на някой враг трябва да отдам насилието, което се извършва над мене?

— Над вас не се извършва никакво насилие, госпожо, и това, което се случи с вас, е последица на една съвсем обикновена мярка, която сме принудени да прилагаме към всички, които слизат в Англия.

— Значи вие не ме познавате, господине?

— За пръв път имам честта да ви видя.

— И закълнете се в честта си, нямате ли никаква причина да ме мразите?

— Никаква, заклевам се.

Гласът на младия човек звучеше така спокойно, така равнодушно и дори така нежно, че милейди се успокои.

Най-после, след като пътуваха почти цял час, каретата спря пред желязна решетка, която затваряше утъпкан път — той водеше към замък със суров вид, грамаден и самотен. Тогава, понеже колелата се търкаляха по ситен пясък, милейди чу могъщо бучене и разбра, че е ревът на морето, което се плиска о скалист бряг.

Каретата мина под два свода и най-после спря в мрачен и квадратен двор; почти веднага вратичката на каретата се отвори, младият човек скочи леко на земята и подаде на милейди ръка, на която тя се облегна, и слезе също много спокойна.

— Все пак — забеляза милейди, като погледна младия офицер с извънредно мила усмивка — аз съм пленница; но това няма да бъде задълго, уверена съм — добави тя, — моята съвест и вашата учтивост, господине, са залог за това.

Колкото и ласкателна да беше любезността, офицерът не отговори нищо; но като извади от пояса си малка сребърна свирка, прилична на свирките, които употребяват боцманите на военните кораби, той свирна три пъти по различен начин: тогава се явиха няколко слуги, разпрегнаха изпотените коне и закараха каретата под един заслон.

Тогава офицерът, все така спокоен и учтив, покани пленницата си да влезе в къщата. Милейди със същата усмивка на лицето го улови под ръка и влезе с него през ниска и дъгообразна врата, откъдето сводест, осветен само в дъното коридор водеше към извита каменна стълба. После спряха пред някаква тежка врата. Когато младият човек я отключи, тя изскърца тежко и пред тях се откри стаята, предназначена за милейди.

С един поглед пленницата обгърна стаята с най-малките й подробности.

Това беше стая, удобна както за затвор, така и за жилище на свободен човек; но решетките на прозорците и външните резета на вратата навеждаха на мисълта, че е затвор.

За миг всичката душевна сила на тая жена, закалена все пак в най-страшни изпитания, я изостави; тя се отпусна на едно кресло, скръсти крака, сведе глава и всеки миг очакваше да влезе някой съдия и да започне да я разпитва.

Но никой не влезе — само двама или трима моряци внесоха куфарите и сандъците, оставиха ги в един кът и излязоха, без да продумат дума.

Офицерът се разпореждаше с моряците със същото спокойствие, което милейди забелязваше непрестанно у него, без той самият да промълви нито дума, като даваше заповеди с едно движение на ръката си или с едно изсвирване.

Сякаш за тоя човек и подчинените му говоримият език не съществуваше или беше излишен.

Най-после милейди не можа да устои повече и наруши мълчанието:

— За бога, господине! — извика тя. — Какво означава всичко това? Разсейте недоумението ми. Имам смелост да посрещна всяка опасност, която предвиждам, всяко нещастие, което ми е ясно. Къде съм и защо съм тук? Ако съм свободна, защо са тези решетки и тая врата? Ако съм пленница, какво престъпление съм извършила?

— Вие сте в стаята, която ви е определена, госпожо. Получих заповед да ви срещна по море и да ви доведа в тоя замък: вярвам, че изпълних тая заповед с всичката строгост на войник, но и с всичката учтивост на благородник. Тук свършва поне засега възложената ми към вас задача, останалото се отнася до друго лице.

— Но кое е това друго лице? — запита милейди. — Не може те ли да ми кажете името му?…

В този миг откъм стълбата се разнесе силен звън на шпори; няколко гласове отминаха и замряха и се чу шум от приближаващи се към вратата стъпки.

— Ето това лице, госпожо — каза офицерът, като се отдръпна от входа и застана почтително и покорно.

В същото време вратата се отвори; някакъв мъж застана на прага.

Той беше без шапка, с шпага на кръста и мачкаше кърпичка между пръстите си.

На милейди се стори, че разпознава тая сянка в мрака. Тя опря едната си ръка на креслото и подаде глава напред, сякаш за да се убеди в предположението си.

Тогава непознатият пристъпи бавно и колкото повече пристъпваше и навлизаше в кръга на светлината, хвърляна от лампата, толкова повече милейди отстъпваше неволно.

— Ах, вие ли сте, братко? — извика тя крайно изумена, когато у нея не остана вече никакво съмнение. — Вие ли сте?

— Да, прелестна госпожо! — отвърна лорд Уинтър, като се поклони полуучтиво, полуиронично. — Аз самият.

— Но тогава тоя замък?

— Той е мой.

— А стаята?

— Тя е ваша.

— С други думи, аз съм ваша пленница?

— Приблизително.

— Но това е ужасно насилие!

— Без големи думи; да седнем и да поговорим спокойно, както подобава между брат и сестра.

После, като се обърна към вратата и видя, че младият офицер чака последните му нареждания, каза:

— Добре, благодаря ви. А сега ни оставете, господин Фелтън.