Александър Дюма
Тримата мускетари (7)

VI
Негово величество крал Луи Тринадесети

Тази случка вдигна голям шум. Господин дьо Тревил смъмри гласно своите мускетари, а тихичко ги поздрави; но понеже нямаше време за губене и трябваше да предупреди краля, господин дьо Тревил побърза да отиде в Лувър. Беше вече много късно, кралят се бе затворил с кардинала и на господин дьо Тревил казаха, че кралят работи и не може да го приеме сега. Вечерта господин дьо Тревил се яви, когато кралят играеше. Кралят печелеше и понеже негово величество беше голям скъперник, имаше отлично настроение. Затова, щом забеляза още отдалече Тревил, кралят каза:

— Елате тук, господин капитан, елате да ви посмъмря. Знаете ли, че негово високопреосвещенство ми се оплака от вашите мускетари, и то с такова вълнение, че негово високопреосвещенство тая вечер е болен. Ах, та вашите мускетари са същински дяволи, хора за обесване!

— Не, сир — отвърна Тревил, който още веднага схвана накъде отива работата, — не, тъкмо обратното, те са добри хорица, кротки като агънца и имат само едно желание, уверявам ви в това: шпагата им да излиза от ножницата само в служби на ваше величество. Но какво да се прави, гвардейците на господин кардинала все гледат да се спречкат с тях и за честта на полка клетите младежи са принудени да се бранят.

— Послушайте, господин дьо Тревил! — каза кралят. — Послушайте! Би казал човек, че става дума за някакъв монашески орден! Повярвайте, драги ми капитане, иска ми се да ви отнема чина и да го дам на госпожица дьо Шемро, на която обещах абатство. Но не мислете, че ще ви повярвам така, от една дума. Наричат ме Луи Справедливи, господин дьо Тревил, и сега ще видим как стои работата.

— Аз вярвам във вашата справедливост, сир, и ще чакам спокойно и търпеливо благоволението на Ваше величество.

— Почакайте тогава, господине, почакайте — каза кралят. — Няма да ви карам дълго да чакате.

Всъщност щастието се променяше и понеже кралят започваше да губи спечеленото, беше му приятно, че намира предлог да се измъкне от играта. И тъй кралят стана след малко, прибра в джоба си парите, които стояха пред него — по-голямата част бяха спечелени, — и каза:

— Ла Виьовил, заемете мястото ми, трябва да поговоря с господин дьо Тревил по важна работа. Ах, да… пред мене имаше осемдесет луи; поставете същата сума, та тези, които са изгубили, да не се оплакват. Справедливостта преди всичко.

После се обърна към господин дьо Тревил, тръгна с него към един прозорец и продължи:

— И тъй, господине, вие казвате, че гвардейците на негово високопреосвещенство са гледали да се спречкат с вашите мускетари?

— Да, сир, както винаги.

— А как е станало това? Разкажете! Вие знаете, драги ми капитане, че един съдия трябва да изслуша и двете страни.

— Ах, боже мой! Много просто и много естествено. Трима от най-добрите ми войници, които ваше величество познава по име и неведнъж е оценявал тяхната преданост и които, мога да заявя това пред краля, вземат много присърце службата си, и така трима от най-добрите ми войници, господата Атос, Портос и Арамис, решили да се поразходят с един млад гасконец, който аз им препоръчах същата сутрин. Смятали да отидат до Сен Жермен, ако не се лъжа, и си определили среща при манастира Дешо, но им попречили господин дьо Жюсак и господата Каюзак, Бикара и други двама гвардейци, които навярно злонамерено са отивали там в толкова голяма компания с цел да престъпят закона.

— Да! Да! Вие ме подсещате — каза кралят. — Навярно те са отивали там, за да се бият.

— Аз не ги обвинявам, сир, но оставям на ваше величество да прецените какво могат да търсят петима въоръжени мъже в такова пусто място като околността на манастира.

— Да, имате право, Тревил, имате право.

— Тогава те, като видели моите мускетари, променили намерението си и забравили личната вражда пред враждата към полка; нали ваше величество знае, че мускетарите, които са верни на краля, само на краля, са естествени врагове на гвардейците, верни само на кардинала.

— Да, Тревил, да — каза тъжно кралят, — и е много печално, уверявам ви, че във Франция има две партии и двама държавни глави. Но на всичко това ще се сложи край, Тревил, на всичко ще се сложи край. Значи вие твърдите, че гвардейците са гледали да се спречкат с мускетарите?

— Казвам, че навярно случаят е бил такъв, но не мога да се закълна в това, сир. Знаете колко трудно е да се открие истината, ако човек не е надарен с оная необикновена прозорливост, която е станала причина да нарекат Луи XIII Справедливия…

— И имате право, Тревил. Но вашите мускетари не са били сами, с тях е имало и едно дете.

— Да, сир, и един ранен, така че трима кралски мускетари, от които единият е бил ранен, и едно дете не само са устояли на петима от най-страшните гвардейци на господин кардинала, но дори са повалили четирима от тях.

— Но това е победа! — извика кралят със светнало лице. — Пълна победа!

— Да, сир, тъй пълна, както победата при моста Се.

— Четирима души, от които единият ранен, а другият дете ли казвате?

— Едва ли може да се каже, че е младеж, но в случая той се е държал толкова добре, че аз ще се осмеля да го препоръчам на Ваше величество.

— Как се казва той?

— Д’Артанян, сир. Син на един от най-старите ми приятели! Син на човек, който заедно с блаженопочившия ви баща е участвувал във войната като доброволец.

— И вие казвате, че този младеж се е държал добре? Разкажете ми случая, Тревил, вие знаете, че обичам разказите за войни и битки.

И крал Луи XIII засука гордо мустаци и опря ръка на хълбока си.

— Сир — започна Тревил, — както ви казах, господин д’Артанян е почти дете и понеже няма честта да бъде мускетар, бил в гражданско облекло; гвардейците на господин кардинала, като взели предвид неговата младост и най-вече това, че не принадлежи към полка, го поканили да си отиде, преди да нападнат.

— Е, виждате ли, Тревил — прекъсна го кралят, — че те са нападнали.

— Правилно, сир: няма никакво съмнение в това; и така, поканили го да си отиде: той отвърнал, че е мускетар по сърце, че е напълно предан на Ваше величество и ще остане с господа мускетарите.

— Храбър младеж — прошепна кралят.

— И наистина той останал с тях; а негово величество има в негово лице един здрав воин, тъй като той е нанесъл на Жюсак страшния удар с шпага, който ядоса толкова много господин кардинала.

— Той ли е ранил Жюсак? — извика кралят. — Той, това дете! Не е възможно, Тревил.

— Всичко е точно така, както имах честта да доложа на ваше величество.

— Жюсак, един от най-добрите фехтовачи в кралството!

— Да, да, сир! Той си е намерил майстора.

— Искам да видя този младеж, Тревил, искам да го видя и ако може да се направи нещо за него, ние ще се заемем с това.

— Ваше величество, кога ще благоволите да го приемете?

— Утре по обед, Тревил.

— Сам ли да го доведа?

— Не, доведете ми ги и четиримата. Искам да благодаря на всички едновременно. Преданите хора са рядкост, Тревил, и предаността трябва да се възнаграждава.

— По обед, сир, ще бъдем в Лувър.

— А! Качете се по малката стълба, Тревил, по малката стълба. Не е нужно кардиналът да знае…

— Да, сир.

— Нали разбирате, Тревил, законът все пак си е закон, а дуелите в края на краищата са забранени.

— Но тая среща се различава коренно от обикновените условия на дуела, тя е сбиване и доказателство за това е, че са били петима гвардейци на кардинала срещу моите трима мускетари и господин д’Артанян.

— Така е — съгласи се кралят, — но все пак минете по малката стълба, Тревил.

Тревил се усмихна. Но понеже беше постигнал вече много, като накара детето да се разбунтува срещу учителя си, той се поклони почтително на краля и с негово разрешение се сбогува.

Още същата вечер тримата мускетари бяха уведомени за честта, която им бе оказана. Понеже познаваха отдавна краля, те не се запалиха много: но д’Артанян с гасконското си въображение видя в тоя случай бъдещото си щастие и прекара нощта в златни мечти. Още в осем часа сутринта той беше у Атос.

Д’Артанян свари мускетаря вече облечен и готов да излезе. Тъй като бе определено приемът у краля да стане в дванадесет часа, той се беше уговорил с Портос и Арамис да отидат да поиграят на топка в една игрална зала съвсем близо до люксембургските конюшни. Атос покани д’Артанян да отиде с тях и той, макар че не познаваше тази игра, понеже никога не беше играл, се съгласи, защото беше едва девет часа и не знаеше къде да прекара времето си до дванадесет.

Двамата мускетари бяха вече там и играеха. Атос, който беше много силен във всички телесни упражнения, мина с д’Артанян срещу тях и им предложи да се състезават. Но още при първото движение, което направи, макар да играеше с лявата ръка, той разбра, че раната му е още много прясна и не ще му позволи да прави такива упражнения. И тъй д’Артанян остана сам и понеже заяви, че е много неопитен да поддържа правилно играта, продължиха да си подхвърлят само топките, без да броят точките. Но една от топките, захвърлена от херкулесовската ръка на Портос, мина много близо до лицето на д’Артанян и той си помисли, че ако топката не беше прелетяла край него, а го беше ударила в лицето, аудиенцията навярно би се провалила, тъй като той нямаше да има никаква възможност да се яви пред краля. А понеже според гасконското му въображение от тази аудиенция зависеше цялото му бъдеще, той се поклони учтиво на Портос и Арамис, като им заяви, че ще почне да играе, когато бъде в състояние да им даде отпор, и отиде край въжето, сред зрителите.

За нещастие на д’Артанян между зрителите се намираше един гвардеец на негово високопреосвещенство, който беше още много ядосан от поражението на другарите си, станало едва вчера, и се беше заклел при първия удобен случай да отмъсти. Той сметна, че моментът е подходящ и се обърна към съседа си:

— Не е чудно — каза той, — че този младеж се бои от топката, навярно е някой мускетарски чирак.

Д’Артанян се обърна, сякаш змия го ухапа, и втренчи поглед в гвардееца, който беше изрекъл тая дръзка обида.

— Дявол да го вземе! — продължи гвардеецът, като сучеше нахално мустака си. — Гледайте ме, колкото си искате, малки ми господинчо, аз казах, каквото казах.

— А понеже това, което казахте, е много ясно и думите нямат нужда от обяснение — отвърна д’Артанян шепнешком. — Моля ви да ме последвате.

— Кога именно? — попита гвардеецът със същата насмешка.

— Веднага, ако обичате. — Вие навярно знаете кой съм аз?

— Аз ли? Не зная и не искам нищо да зная.

— Грешите, защото ако знаехте името ми, може би нямаше да бързате толкова много!

— Как се казвате?

— Бернажу, на ваше разположение.

— Е добре, господин Бернажу — каза спокойно д’Артанян, — ще ви чакам пред вратата.

— Вървете, господине, аз ида след вас.

— Не бързайте много, господине, за да не забележат, че излизаме заедно; вие разбирате нали, че многото хора могат да попречат на нашата работа.

— Добре — отвърна гвардеецът, учуден, че името му не направи по-силно впечатление на младежа.

И наистина името на Бернажу беше известно на всички с изключение може би само на д’Артанян, тъй като то се срещаше най-често във всекидневните сбивания, които никакви укази на краля и кардинала не бяха успели да прекратят.

Портос и Арамис бяха тъй увлечени в играта, а Атос ги гледаше така внимателно, че те дори не забелязаха кога е излязъл младият им другар, който, както беше казал на гвардееца на негово високопреосвещенство, се спря при вратата; след малко слезе и гвардеецът. Д’Артанян нямаше време за губене — аудиенцията при краля беше определена за дванадесет часа. Той се огледа наоколо и като видя, че улицата е пуста, каза на противника си:

— Повярвайте, щастие е за вас, макар че се наричате Бернажу, че имате работа само с един мускетар чирак, но бъдете спокоен, аз ще направя всичко, което е по силите ми. Защищавайте се.

— Но — каза гвардеецът, когото д’Артанян предизвикваше по такъв начин — струва ми се, че мястото е зле избрано и че ще бъде по-добре да отидем зад абатството Сен Жермен или в Прео-Клерк.

— Предложението ви е много разумно — отвърна д’Артанян. — За нещастие аз не разполагам с много време, защото точно в дванадесет часа имам среща. И така, защищавайте се, господине, защищавайте се!

Бернажу не беше от ония хора, които чакат да ги подканят по два пъти. Още същия миг шпагата блесна в ръката му и като имаше предвид възрастта на противника си, той се нахвърли върху него с надеждата, че ще го сплаши.

Но д’Артанян беше издържал предната вечер изпита си и възгордян от скорошната победа, цял проникнат от мисълта за предстоящата кралска милост, реши да не отстъпва нито крачка: шпагите се кръстосаха до дръжките и тъй като д’Артанян стоеше твърдо на мястото си, противникът му направи крачка назад. Но при това движение шпагата на Бернажу се отклони, д’Артанян издебна този момент, отби удара, хвърли се напред и засегна противника си в рамото. Сега пък д’Артанян отстъпи веднага крачка назад и дигна нагоре шпагата си; но Бернажу му извика, че това не е нищо, нахвърли се слепешком върху него и сам се натъкна на шпагата му. Обаче той не падаше и не се признаваше за победен, а само отстъпваше към дома на господин дьо Ла Тремуй, при когото служеше негов роднина. Д’Артанян не знаеше колко е тежка последната рана, която беше нанесъл на противника си, затова го преследваше усилено. Той навярно щеше да го довърши с третия удар, но шумът, който се дигаше на улицата, стигна до игралната зала и двама приятели на гвардееца, които бяха чули разговора му с д’Артанян и го бяха видели да излиза веднага след този разговор, изскочиха с шпаги в ръка от игралната зала и се нахвърлиха върху победителя. Но веднага се появиха Атос, Портос и Арамис и в момента, когато двамата гвардейци нападнаха младия им другар, те ги принудиха да се обърнат. В същия миг Бернажу падна и понеже гвардейците останаха само двама срещу четирима, започнаха да викат:

— На помощ, другари от дома на Тремуй!

При тези викове всички, които се намираха в дома, излязоха и се нахвърлиха върху четиримата другари, които също започнаха да викат:

— На помощ, мускетари! — Този вик обикновено намираше отзвук, защото всички знаеха, че мускетарите са врагове на негово високопреосвещенство и ги обичаха заради омразата им към кардинала. Така че гвардейците от другите роти, които не служеха при Червения дук, както го беше нарекъл Арамис, при такива разпри вземаха обикновено страната на кралските мускетари. От тримата гвардейци от ротата на господин Де-з-Есар, които минаваха, двамата отидоха на помощ на четиримата другари, а третият се затича към дома на господин дьо Тревил, като викаше:

— На помощ, мускетари!

Както винаги домът на дьо Тревил беше пълен с мускетари. Те се притекоха на помощ на другарите си; схватката стана обща, но мускетарите имаха надмощие: гвардейците на кардинала и хората на господин дьо ла Тремуй отстъпиха в дома и затвориха вратите тъкмо навреме, като попречиха на враговете да нахлуят заедно с тях. Раненият още в началото беше пренесен вътре, но както споменахме, в много лошо състояние.

Възбуждението сред мускетарите и техните съюзници беше стигнало крайния си предел и те вече обмисляха дали да запалят дома на господин дьо Ла Тремуй, за да накажат слугите му, които бяха дръзнали да нападнат кралските мускетари. Предложението бе направено и прието с възторг, но за щастие удари единадесет часът; д’Артанян и другарите му си спомниха за аудиенцията и понеже не им се искаше да бъде нанесен един такъв славен удар без тях, успяха да успокоят духовете. Хвърлиха само няколко камъка по вратите, но вратите устояха: тогава им омръзна. Всъщност тези, които можеха да се сметнат за главни виновници в случая, се бяха отделили преди малко от другите и отиваха към дома на господин дьо Тревил, който ги очакваше, осведомен вече за боя.

— По-скоро в Лувър — каза той, — в Лувър да не губим нито миг и да се постараем да видим краля, преди да бъде предупреден от кардинала; ще му представим тоя случай като продължение на вчерашния и те ще минат заедно.

Господин дьо Тревил, придружен от четиримата младежи, се запъти към Лувър, но за голяма изненада на капитана на мускетарите там му съобщиха, че кралят е отишъл на лов за елени в гората Сен Жермен. Господин дьо Тревил накара да му повторят два пъти тази вест и другарите му видяха, че при всяко повтаряне лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Негово величество имаше ли вчера намерение да отиде на лов? — запита той.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна камердинерът. — Тая сутрин главният егер му съобщи, че заради него нощес са отбили един елен. Най-напред той отговори, че няма да отиде, после не можа да устои на удоволствието, което му обещаваше този лов, и след закуската замина.

— Кралят вижда ли се с кардинала? — попита господин дьо Тревил.

— По всяка вероятност да — отвърна камердинерът, — защото тая сутрин видях, че каляската на негово високопреосвещенство е впрегната, запитах къде отиват и ми отговориха: в Сен Жермен.

— Изпреварили са ни — каза господин дьо Тревил. — Господа, ще видя краля довечера, но не ви съветвам да се мяркате пред него.

Съветът беше много разумен и бе даден от човек, който познаваше много добре краля, затова четиримата младежи не се опитаха да му противоречат. И господин дьо Тревил ги покани да се приберат по домовете си и да чакат нарежданията му.

Като се прибра у дома си, господин дьо Тревил реши, че трябва да избърза и да се оплаче пръв. Той изпрати един от своите слуги при господин дьо Ла Тремуй с писмо, в което го молеше да изпъди от дома си гвардееца на господин кардинала и да смъмри хората си, задето са имали дързостта да нападнат мускетарите. Но господин дьо Ла Тремуй, предупреден вече от своя коняр, който, както ни е известно, беше роднина на Бернажу, отговори, че нито господин дьо Тревил, нито пък мускетарите му имат право да се оплакват, а тъкмо обратно, той има това право, тъй като мускетарите са нападнали хората му и са искали да запалят неговия дом. И понеже спорът между двамата благородници можеше да продължи дълго, тъй като всеки, съвсем естествено, щеше да поддържа своето мнение, господин дьо Тревил намери начин за разрешение на въпроса — трябваше да отиде лично при господин дьо Ла Тремуй.

И той отиде веднага в дома му и заповяда да доложат за него.

Двамата благородници се поздравиха вежливо. Те не бяха приятели, но се уважаваха. И двамата бяха храбри и честни хора; и понеже господин дьо Ла Тремуй беше протестант, виждаше рядко краля и не принадлежеше към никоя партия, нямаше изобщо никакво предубеждение в обществените си отношения. Но този път, макар и учтив, приемът му беше по-хладен, отколкото обикновено.

— Господине — каза господин дьо Тревил, — и двамата смятаме, че сме обидени един от друг, и аз дойдох лично, за да изясним заедно това положение.

— С удоволствие — отвърна господин дьо Ла Тремуй, — но аз ви предупреждавам, че съм добре осведомен — вашите мускетари са виновни за всичко.

— Вие сте много справедлив и много разумен човек, господине — каза господин дьо Тревил, — и навярно ще приемете предложението, което ще ви направя.

— Говорете, господине, аз ви слушам.

— Как се чувствува господин Бернажу, роднината на вашия коняр?

— Много зле, господине. Освен раната в ръката, която не е опасна, той е ранен и на друго място — шпагата е засегнала белия му дроб и лекарят не дава почти никаква надежда.

— Но раненият в съзнание ли е?

— Напълно.

— Говори ли?

— С мъка, но говори.

— Добре, господине! Да отидем при него; да го закълнем в името на бога, пред когото той може би скоро ще се яви, да каже истината. Аз го вземам за съдия на собственото ми дело, господине, и ще повярвам на това, което той каже.

Господин дьо Ла Тремуй се позамисли малко, но тъй като беше трудно да се направи по-разумно предложение, се съгласи.

И двамата слязоха в стаята, където лежеше раненият. Щом видя да влизат двамата знатни благородници, които идеха да го посетят, той понечи да се надигне в леглото си, но тъй като беше много слаб и изтощен, от усилието, което направи, му прилоша и почти изгуби съзнание.

Господин дьо Ла Тремуй се приближи до него и му даде да вдиша някакво лекарство, което му възвърна съзнанието. Тогава господин дьо Тревил, който не искаше да бъде обвинен, че е повлиял на болния, покани господин дьо Ла Тремуй да го разпита сам.

Предвижданията на господин дьо Тревил се сбъднаха. Изправен между живота и смъртта, Бернажу и не помисли да скрие истината; той разказа на двамата благородника всичко така, както се беше случило.

Господин дьо Тревил не искаше нищо повече; той пожела на Бернажу бързо оздравяване, сбогува се с господин дьо Ла Тремуй, прибра се в къщи и веднага прати да съобщят на четиримата приятели, че ги чака на обед.

Господин дьо Тревил приемаше много отбрано общество, което се състоеше всъщност само от противници на кардинала. И разбира се, през време на обеда разговорът се въртеше все около двата неуспеха, които бяха претърпели гвардейците на негово високопреосвещенство. Понеже д’Артанян беше героят на тия два дена, върху него се изсипаха всички поздравления, които Атос, Портос и Арамис му отстъпиха не само като добри другари, но и като хора, които доста често са получавали похвали и могат да се откажат в негова полза.

Към шест часа господин дьо Тревил съобщи, че трябва да отиде в Лувър, но понеже часът на аудиенцията, назначен от негово величество, беше минал, вместо да поиска разрешение да мине по малката стълба, той отиде с четиримата младежи в чакалнята. Кралят още не беше се върнал от лов. Нашите младежи чакаха вече от половин час, смесени с тълпата придворни. В този момент всички врати се разтвориха и се съобщи, че Негово величество пристига.

При това съобщение д’Артанян цял се разтрепери. Следващият миг навярно щеше да реши неговото бъдеще. И очите му се впиха тревожно във вратата, през която щеше да влезе кралят.

Луи XIII влезе пръв; той беше в ловджийски костюм, целият в прах, с големи ботуши и с камшик в ръка. От пръв поглед д’Артанян разбра, че кралят е ядосан.

Но явното неразположение на негово величество не попречи на придворните да се наредят на пътя му; в кралските чакални е по-добре да те погледнат с гневен поглед, отколкото изобщо да не те погледнат. Тримата мускетари не се поколебаха и пристъпиха крачка напред, а пък д’Артанян се криеше зад тях; но макар че кралят познаваше лично Атос, Портос и Арамис, той мина край тях, без да ги погледне, без да им продума, сякаш никога не беше ги виждал. Погледът на краля се спря за миг върху господин дьо Тревил, който издържа така твърдо тоя поглед, че кралят извърна очи; след това Негово величество се прибра в покоите си, мърморейки си сърдито.

— Работите вървят зле — забеляза усмихнат Атос. — И този път няма да получим ордени.

— Чакайте тук десет минути — каза господин дьо Тревил. — Ако след десет минути не изляза, върнете се у дома, излишно ще бъде да ме чакате повече.

Четиримата младежи чакаха десет минути, четвърт час, двадесет минути и като видяха, че господин дьо Тревил го няма, излязоха много разтревожени за това, което можеше да се случи.

Господин дьо Тревил влезе смело в кабинета на краля и намери негово величество в много лошо настроение — седнал на едно кресло, той удряше ботушите си с дръжката на камшика, — но това не попречи на господин дьо Тревил да го попита най-хладнокръвно как е със здравето.

— Зле, господине, зле — отвърна кралят. — Скучая.

И наистина това беше най-лошата болест на Луи XIII, който много често повикваше някой от придворните си, завеждаше го до прозореца и му казваше: господин еди-кой си, хайде да поскучаем заедно.

— Как! Ваше величество, вие скучаете! — каза господин дьо Тревил. — Не ви ли достави удоволствие днешният лов?

— Хубаво удоволствие, господине! Всичко се изражда, повярвайте ми, и не зная дивечът ли не оставя вече дири, или пък кучетата са изгубили обонянието си. Подгонихме един стар елен, тичахме след него шест часа и когато почти го заградихме и Сен Симон вече дигаше рога, за да затръби, че еленът е обграден, изведнъж всички кучета се извърнаха настрани и се нахвърлиха върху едно еленче. Ще видите, че ще бъда принуден да се откажа от лова с кучета, както се отказах от лова със соколи. Ах! Аз съм много нещастен крал, господин дьо Тревил! Останал ми беше само един ловджийски сокол и той умря оня ден.

— Наистина, сир, аз разбирам вашето отчаяние, нещастието е голямо; но на вас ви остават, ако не се лъжа, още много соколи и ястреби.

— И никой, който да ги обучава. Соколниците си отиват и сега само аз познавам изкуството на лова със соколи. След мене всичко ще се свърши и ще почнат да ловят дивеч с клопки и примки. Да имах поне време да си обуча ученици! Да, но господин кардиналът не ми дава нито миг спокойствие, говори ми за Испания, за Австрия, за Англия! А! Тъкмо стана дума за кардинала. Господин дьо Тревил, аз съм недоволен от вас.

Господин дьо Тревил очакваше мислите на краля да вземат такава насока. Той познаваше отдавна краля; разбрал беше, че всички тези оплаквания са само предисловия, нещо като възбудително средство, което да го насърчи, за да стигне дотам, където искаше да стигне.

— С какво съм имал нещастието да се провиня пред Ваше величество? — запита господин дьо Тревил, като се престори на много учуден.

— Така ли си изпълнявате длъжността, господине? — продължи кралят, без да отговори направо на въпроса на господин дьо Тревил. — Затова ли ви назначих капитан на моите мускетари, та те да убият човек, да разбунтуват цял квартал, да искат да запалят Париж и вие да не ми споменете нито дума за това. Всъщност — продължи кралят — навярно аз бързам с обвиненията си, навярно размирниците са в затвора и вие идете да ми съобщите, че правосъдието ги е наказало.

— Сир — отвърна спокойно господин дьо Тревил. — Напротив, ида при вас да искам правосъдие.

— Срещу кого? — извика кралят.

— Срещу клеветниците — каза господин дьо Тревил.

— А! Ето ти новина — възкликна кралят. — Да не вземете да ме убеждавате, че вашите проклети мускетари Атос, Портос и Арамис и вашият беарнски младеж не са се нахвърлили като бесни върху клетия Бернажу и не са го измъчвали дотолкова, че навярно той сега е на път да умре? Да не вземете след това да ме уверявате, че те не са обсадили дома на дук дьо Ла Тремуй и че не са искали да го запалят — което може би нямаше да бъде голямо нещастие във време на война, като се има предвид, че тази къща е гнездо на хугеноти; но в мирно време това е много неприятен пример. Кажете, ще отречете ли всичко това?

— А кой ви разказа тази хубава приказка, сир? — запита спокойно господин дьо Тревил.

— Кой ми разказа тази хубава приказка ли, господине? Кой може да бъде, ако не този, който бди, когато аз спя, който работи, когато аз се забавлявам, и който ръководи вътрешния и външния живот на кралството, във Франция и в Европа?

— Ваше величество, говорите навярно за бога — каза господин дьо Тревил, — защото според мене само бог може да стои толкова високо над Ваше величество.

— Не, господине, аз говоря за опората на държавата, за своя единствен служител, за своя единствен приятел, за господин кардинала.

— Негово високопреосвещенство не е негово светейшество, сир.

— Какво искате да кажете, господине?

— Само папата е непогрешим и тази непогрешимост не се простира върху кардиналите.

— Вие искате да кажете, че той ме лъже, искате да кажете, че той ми изменя. Тогава вие го обвинявате. Хайде кажете, признайте открито, че го обвинявате.

— Не, сир; аз казвам, че той самият се лъже; казвам, че той е бил зле осведомен; казвам, че е избързал с обвиненията си към мускетарите на ваше величество, към които е несправедлив, и че е черпил сведения от лоши източници.

— Обвинението иде от господин дьо Ла Тремуй, от самия дук. Какво ще отговорите на това?

— Бих могъл да отговоря, сир, че той е много заинтересован в тази работа и не може да бъде напълно безпристрастен свидетел; но далеч от тая мисъл, сир; аз познавам дука като честен благородник и ще приема неговите думи, но при едно условие, сир.

— Какво условие?

— Нека ваше величество го повика, нека го разпита, но лично, между четири очи, без свидетели, и ме повикайте, ваше величество, веднага щом изпратите дука.

— Да, добре! — каза кралят. — И вие ще се съгласите ли с това, което каже господин дьо Ла Тремуй?

— Да, сир.

— Ще приемете ли мнението му?

— Разбира се.

— И ще се съгласите ли с удовлетворението, което той ще ви поиска?

— Напълно.

— Ла Шене! — извика кралят. — Ла Шене! — Довереният камердинер на Луи XIII, който винаги стоеше до вратата, влезе.

— Ла Шене — каза кралят, — нека повикат веднага господин дьо Ла Тремуй! Искам да говоря с него още тая вечер.

— Ваше величество, давате ли дума, че след като изпратите господин дьо Ла Тремуй, няма да се видите с никого, преди да се срещнете с мене?

— С никого, имате честната дума на благородник.

— Тогава до утре, сир.

— До утре, господине.

— В колко часа ще благоволите, ваше величество?

— Когато пожелаете.

— Боя се, че ако дойда много рано, мога да ви събудя, ваше величество.

— Да ме събудите? Та аз спя ли? Аз не спя вече, господине. Понякога сънувам, това е всичко. Елате, колкото рано искате, елате в седем часа, но пазете се, ако вашите мускетари са виновни.

— Ако моите мускетари са виновни, сир, виновниците ще бъдат предадени в ръцете на ваше величество и вие ще постъпите с тях, както намерите за добре. Ваше величество, не желаете ли нещо друго? Кажете, ваше величество, готов съм да се подчиня.

— Не, господине, не, и ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи. И така до утре, господине, до утре.

— Бог да ви пази дотогава, ваше величество!

Колкото и малко да спа кралят, господин дьо Тревил спа още по-малко. Той беше пратил да предупредят още същата вечер тримата мускетари и техният другар да се явят при него сутринта в шест часа и половина. Взе ги със себе си, без да им каже нещо, без да им обещава нещо. Той не скри, че тяхната, дори и неговата собствена съдба зависят само от случая.

Като стигнаха до малката стълба, той ги остави да чакат. Ако кралят все още им беше сърдит, щяха да си отидат, без да ги забележат; ако ли кралят се съгласеше да ги приеме, оставаше само да ги извикат.

Като влезе в личната чакалня на краля, господин дьо Тревил видя Ла Шене, който му каза, че вечерта не намерили дук дьо Ла Тремуй в дома му. Бил се прибрал много късно и не могъл да се яви в Лувър. Дошъл едва преди малко и сега бил при краля.

Това обстоятелство хареса много на господин дьо Тревил, който сега беше уверен, че никакво чуждо влияние не ще се промъкне между това, което ще каже господин дьо Ла Тремуй, и него.

И наистина, едва изминаха десет минути и вратата на кралския кабинет се отвори — господин дьо Тревил видя да излиза оттам господин дьо Ла Тремуй, който се приближи до него и му каза:

— Господин дьо Тревил, негово величество ме повика, за да узнае какво е станало вчера сутринта в моя дом. Казах му истината, с други думи, че моите хора са виновни и че съм готов да ви искам извинение. Понеже ви срещам сега, приемете моите извинения и продължавайте да ме смятате за свой приятел.

— Господин дук — каза господин дьо Тревил, — аз бях така уверен във вашата честност, че пожелах единственият ми защитник пред негово величество да бъдете вие. Виждам, че не съм се излъгал и ви благодаря, че във Франция все още има един благородник, за когото човек, без да сгреши, може да каже това, което аз казах за вас.

— Добре, добре! — обади се кралят, който беше чул всички тези любезности от вратата. — Само че кажете му, Тревил, понеже, той иска да бъде ваш приятел, че и аз бих желал да му бъда приятел, но той ме пренебрегва, че ето вече три години как не съм го виждал и той идва само когато го повикам. Предайте му всичко това от мое име, защото един крал не може сам да каже тия неща.

— Благодаря, сир, благодаря — каза дукът. — Но нека ваше величество знае, разбира се, не говоря за господин дьо Тревил, че не са най-предани ония, които той вижда по всяко време на денонощието.

— А! Значи вие чухте какво казах; толкова по-добре, господине, толкова по-добре — обади се кралят, като се показа на вратата. — А! Вие ли сте, Тревил? Къде са мускетарите ви? Оня ден ви казах да ми ги доведете, защо не го сторихте?

— Те са долу, сир, и Ла Шене с ваше разрешение ще ги повика.

— Да, да, нека дойдат веднага; наближава осем, а в девет часа очаквам посещение. Свободен сте, господин дук, но непременно идвайте по-често. Влезте, Тревил.

Дукът се поклони и излезе. В момента, когато той отваряше вратата, на горните стъпала на стълбището се показаха тримата мускетари и д’Артанян, водени от Ла Шене.

— Елате, мои храбреци, елате — каза кралят, — искам да ви мъмря.

Мускетарите се приближиха с поклон; д’Артанян вървеше след тях.

— Как, дявол да го вземе — продължи кралят, — вие четиримата за два дни извадихте от строя седем гвардейци на негово високопреосвещенство! Много е, господа, много е! Ако върви все така, негово високопреосвещенство ще трябва да подменява всеки три седмици гвардията си, а аз ще бъда принуден да прилагам указите с всичката им строгост. Да убиете един, и то случайно, както и да е, но седем за два дена е много, повтарям, извънредно много.

— Ваше величество, виждате, че те идат напълно съкрушени и разкаяни да молят за прошка.

— Напълно съкрушени и разкаяни! Хм! — каза кралят. — Не вярвам на престорените им лица. Особено оня гасконец там. Елате тук, господине.

Д’Артанян разбра, че тази любезност се отнася до него, и се приближи, като си придаде най-отчаян вид.

— Е! Защо ми казахте, че е младеж? Той е дете, господин дьо Тревил, същинско дете! Той ли е нанесъл страшния удар с шпага на Жюсак?

— И двата славни удара на Бернажу.

— Наистина ли!

— Без да се смята — добави Атос, — че ако не ме беше измъкнал от ръцете на Каюзак, аз положително нямаше да имам честта да ви поднеса сега своите скромни почитания, ваше величество.

— Та той е същински демон, този беарнец, дявол да го вземе! Както би казал кралят, покойният ми баща, нали, господин дьо Тревил? С тоя занаят той сигурно ще изпокъса много дрехи и много шпаги ще изпочупи. А гасконците са все така бедни, нали?

— Сир, трябва да заявя, че в техните планини още не са открити златни рудници, макар че бог е длъжен да ги надари с това чудо като награда за усърдието, с което те поддържаха покойния ви баща в борбата му за престола.

— Това означава, че гасконците са направили и мене самия крал, нали, Тревил, защото аз съм син на баща си? Добре! Така да бъде, не отричам това. Ла Шене, претърсете всичките ми джобове и вижте дали ще намерите четиридесет пистола: ако намерите, донесете ми ги! А сега хайде, момко, сложете си ръката на сърцето и разкажете как стана всичко това?

Д’Артанян разказа с всички подробности вчерашното приключение: как не могъл да спи от радост, че ще види негово величество и отишъл при приятелите си три часа преди аудиенцията; как отишли заедно в игралната зала, как Бернажу го подиграл, задето се уплашил да не го ударят с топка в лицето, и едва не заплатил с живота си за тази подигравка и как господин дьо Ла Тремуй, който нямал никаква вина в случая, едва не загубил своя дом.

— Така, точно така — шепнеше кралят. — Това ми каза и дукът. Клетият кардинал! Седем от най-ценните му хора за два дни! Но стига вече, господа, разбирате ли! Стига вече: вие си отмъстихте за улица Феру, и то много повече. Трябва да бъдете доволни.

— Ако вие, ваше величество, сте доволен, и ние сме доволни — заяви Тревил.

— Да, аз съм доволен — добави кралят, като взе шепа злато от ръката на Ла Шене и го изсипа в ръката на д’Артанян. — Ето доказателство — каза той, — че съм доволен.

По онова време днешното понятие за думата гордост не беше още разпространено. Благородникът получаваше пари направо от ръката на краля и не се чувствуваше ни най-малко унизен. И д’Артанян прибра четиридесетте пистола в джоба си без никакво стеснение, напротив, изказа най-голяма благодарност на негово величество.

— Да — каза кралят, като погледна стенния часовник, — да, сега часът е осем и половина, вървете си. Казах ви, че в девет очаквам някого. Благодаря за вашата преданост, господа. Мога да разчитам на нея, нали?

— О! Сир! — викнаха в един глас четиримата другари. — Готови сме да ни нарежат на парчета заради ваше величество.

— Хубаво, хубаво, но останете си цели! Така е по-добре и ще ми бъдете по-полезни. Тревил — добави кралят полугласно, докато другите излизаха, — понеже няма свободно място при мускетарите, пък и ние решихме, че за да се постъпи във вашия полк, е необходимо изпитание, настанете този момък в гвардейската рота на нашия зет Де-з-Есар. Ах, дявол да го вземе! Тревил, радвам се, като си представя как ще се начумери кардиналът — ще побеснее, но все ми е едно, аз съм прав.

И кралят поздрави с ръка Тревил, който излезе и настигна мускетарите си, които си разделяха с д’Артанян четиридесетте пистола.

Кардиналът, както каза негово величество, действително побесня и цели осем дни не се яви да играе с краля, но това не попречи на краля да му се усмихва най-любезно и всеки път, когато го срещне, да го пита с най-нежен глас:

— Е, господин кардинал, как са горкият Бернажу и горкият Жюсак, вашите тъй предани воини?