Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XI
Обсадата на Ла Рошел

Обсадата на Ла Рошел бе едно от големите политически събития през царуването на Луи XIII и една от големите операции на кардинала. Затова е интересно и дори необходимо да споменем няколко думи за нея; а и много подробности от тази обсада са тясно свързани със събитията, които се заехме да разкажем, и ние не можем да ги отминем мълчаливо.

Политическите намерения на кардинала, когато предприе тази обсада, бяха много големи. Да изложим най-напред тях, после да преминем към личните, които имаха може би не по-малко влияние върху негово високопреосвещенство.

От главните градове, които Анри IV беше дал на хугенотите като укрепени пунктове, оставаше само Ла Рошел. Трябваше да се разруши тази последна крепост на калвинизма, опасна почва, от която непрестанно никнеха семената на гражданските борби и външните войни.

Испанци, англичани, недоволни италианци, авантюристи от всички народности, от всички секти, случайни войници се стичаха при първия призив под знамената на протестантите и образуваха сякаш огромен съюз, чиито клонове лесно се разпростираха по всички краища на Европа.

И Ла Рошел, който придобил особено значение след разрушаването на другите калвинистки градове, стана огнище на раздори и честолюбие. Нещо повече — пристанището му беше последната отворена врата за англичаните във френското кралство и като я разтвореше за Англия, нашият вечен враг кардиналът, завършваше делото на Жана д’Арк и дук дьо Гиз.

Затова Басомпиер, който беше едновременно протестант и католик, протестант по убеждение и католик като командир на ордена на свети дух, Басомпиер, който беше германец по рождение и французин по душа, с една дума, Басомпиер, който командуваше отделна част при обсадата на Ла Рошел казваше, като стреляше в главата на много други благородници протестанти като него:

— Ще видите, господа, че ще бъдем достатъчно глупави да превземем Ла Рошел!

И Басомпиер имаше право: обстрелването на остров Ре му предвещаваше севенските кланета; превземането на Ла Рошел беше предисловие към отменяването на Нантския едикт.

Но ние казахме вече, че наред с тия намерения на министъра, който гледаше да изравни и опрости всичко, и които принадлежат на историята, летописецът е длъжен да отбележи и дребните стремежи на влюбения мъж и ревнивия любовник.

Ришельо, както всеки знае, беше влюбен в кралицата. Не бихме могли да кажем дали тази любов имаше за него обикновена политическа цел, или пък беше само една от ония дълбоки страсти, които Ана Австрийска вдъхваше на всички, които я заобикаляха, но във всеки случай ние видяхме от предишното развитие на нашия разказ, че Бъкингам го победи и в два-три случая, особено в случая с диамантения накит, благодарение предаността на тримата мускетари и на храбростта на д’Артанян, му се надсмя жестоко.

И така, ставаше дума Ришельо не само да избави Франция от един враг, но и да си отмъсти на един съперник; при това отмъщението трябваше да бъде голямо и блестящо и напълно достойно за един мъж, който държи в ръката си вместо бойна шпага военните сили на цяло едно кралство.

Ришельо знаеше, че като победи Англия, ще победи Бъкингам, че като възтържествува над Англия, ще възтържествува над Бъкингам и накрай — като унизи Англия в очите на Европа, ще унижи Бъкингам в очите на кралицата. От своя страна Бъкингам, при все че поставяше честта на Англия над всичко, беше подтикван от съвсем същите подбуди като кардинала; и Бъкингам преследваше лична мъст: под никакъв предлог Бъкингам не можа да се върне във Франция като посланик, затова искаше да се върне като завоевател.

От това следва, че истинският залог в тая игра, която двете най-могъщи кралства разиграваха само за угодата на двама влюбени мъже, беше един обикновен поглед на Ана Австрийска.

Отначало предимство имаше Бъкингамският дук: пристигнал неочаквано срещу остров Ре с деветдесет кораба и двадесетина хиляди войници, той изненада конт дьо Тоарак, който командуваше в острова от името на краля; след кръвопролитна битка той стъпи на острова.

Да споменем между другото, че в тази битка загина барон дьо Шантал; барон дьо Шантал остави сираче осемнадесет месечно момиченце.

Това момиченце стана след време мадам дьо Севинье. Конт дьо Тоарак се оттегли с гарнизона си в крепостта Сен Мартен и хвърли стотина души в едно малко укрепление, наречено укрепление Ла Пред.

Това събитие накара кардинала да побърза и докато кралят и той успеят да заминат и да застанат начело на обсадата на Ла Рошел, както беше решено, той изпрати брата на краля да ръководи първите военни действия и нареди да се струпат на бойното поле всички войски, с които разполагаше. В този челен отряд беше и нашият приятел д’Артанян. Кралят, както казахме, трябваше да замине веднага след заседанието в парламента; като свърши заседанието, на 23 юни, почувствува, че го тресе: въпреки това той замина, но тъй като положението му се влоши, бе принуден да се спре във Вилероа.

Но където спираше кралят, спираха и мускетарите. Ето защо д’Артанян, който беше само гвардеец, бе разделен макар и временно, от добрите си приятели Атос, Портос и Арамис; тази раздяла, която му беше само неприятна, положително би се обърнала в сериозно безпокойство, ако можеше да предвиди с какви незнайни опасности е заобиколен.

Въпреки всичко той стигна благополучно в лагера, разположен пред Ла Рошел, на 10 септември 1627 година.

Положението не беше се изменило; Бъкингамският дук и неговите англичани, господари на остров Ре, продължаваха безуспешно да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, а военните действия с Ла Рошел бяха започнали преди два-три дни по повод на едно укрепление, което д’Ангулем бе издигнал край града.

Гвардейците начело с господин Де-з-Есар се разположиха във Францисканския манастир.

Д’Артанян, както знаем, погълнат от стремежа да стане мускетар, рядко дружеше със своите другари; и той се оказа сам и отдаден на мислите си.

Мислите му не бяха весели: през двете години, откакто се намираше в Париж, той се беше месил в обществения живот; в частния си живот не бе направил голяма крачка — нито в любовта, нито в попрището.

В любовта — единствената жена, която бе обичал, беше госпожа Бонасийо, а госпожа Бонасийо бе изчезнала и той не можа да открие какво е станало с нея.

В попрището — той, незначителният, беше станал враг на кардинала, с други думи, на човека, пред когото трепереха най-високопоставените личности в кралството, като започнем от краля.

Този човек можеше да го смаже и все пак не направи това: за един проницателен ум като д’Артаняновия това снизхождение беше прозорче, през което той поглеждаше в едно по-добро бъдеще.

После си беше спечелил и друг враг, за когото мислеше, че не е толкова опасен; но чувствуваше несъзнателно, че не бива да го подценява: този враг беше милейди.

В замяна на всичко това бе придобил закрилата и благосклонността на кралицата, но благосклонността на кралицата по това време беше нов повод за преследвания; а закрилата й, както е известно, много зле закриляше: доказателство за това бяха Шале и госпожа Бонасийо.

Единствената му истинска придобивка през цялото това време беше диамантът за пет-шест хиляди ливри, който носеше на пръста си; но този диамант — в честолюбивите си стремежи д’Артанян искаше да го запази, за да може един ден да му послужи като отличителен знак пред кралицата, — този диамант, с който не можеше да се раздели сега, не струваше повече от камъчетата, които тъпчеше с крака.

Казваме камъчета, които тъпчеше, защото д’Артанян размишляваше по тези въпроси, като се разхождаше самотен по един живописен малък път, който водеше от лагера за селото Ангутен; но погълнат от тези мисли, той беше се отдалечил от лагера повече, отколкото предполагаше. Денят вече преваляше и на него му се стори, че зад един плет блести при последните лъчи на залязващото слънце дуло на пушка.

Д’Артанян имаше зорко око и подвижен ум, той разбра, че пушката не е отишла там от само себе си и че онзи, който я носеше, не се беше скрил зад плета с приятелски намерения. Реши да избяга, но забеляза от другата страна на пътеката, зад една скала, дулото на втора пушка.

Явна засада.

Младежът хвърли поглед върху първата пушка и с известна тревога забеляза, че тя се насочва към него, но веднага щом дулото й застана неподвижно, той се хвърли по очи на земята. В същото време се раздаде изстрел и д’Артанян чу свиренето на куршума, който прелетя над главата му.

Нямаше време за губене. Д’Артанян скочи веднага и в същия миг куршумът от другата пушка разпръсна камъчетата на същото място на пътеката, където преди малко бе легнал на земята.

Д’Артанян не беше от ония безразсъдно смели хора, които търсят глупава смърт само за да се каже за тях, че не са отстъпили нито крачка. Впрочем тук не се касаеше за смелост — беше попаднал в засада.

„Ако стреля още веднъж — каза си той, — загубен съм!“

И веднага хукна към лагера, колкото му държат краката, с бързината на хората от неговия край, тъй известни с пъргавината си; но колкото и бързо да бягаше, първият, който беше стрелял, успя да напълни пак пушката си, стреля повторно и този път толкова точно, че куршумът проби шапката на д’Артанян и тя отлетя на десетина крачки от него.

Понеже нямаше друга шапка, д’Артанян си я прибра тичешката, стигна запъхтян и много бледен в лагера, седна, без да каже никому нито дума, и се замисли.

trimata_musketari_365_1.jpg

Тая случка можеше да има три причини:

Първата и най-естествената: това можеше да бъде засада на ларошелци, които с удоволствие биха убили един гвардеец на негово величество — едно защото щяха да имат един враг по-малко, и, второ, защото този враг можеше да има в джоба си добре натъпкана кесия.

Д’Артанян взе шапката си, разгледа дупката от куршума и поклати глава. Куршумът не беше куршум от мускет, а, куршум от аркебуза[1]; точността на изстрела го беше навела вече на мисълта, че е стреляно със собствено оръжие: значи засадата не беше от военни лица, щом куршумът не беше калибрен.

Това можеше да бъде мил спомен от господин кардинала. Читателят не е забравил, че д’Артанян забеляза благодарение на щастливия слънчев лъч дулото на пушката тъкмо когато се чудеше на великото търпение на негово високопреосвещенство.

Но д’Артанян поклати глава. Негово високопреосвещенство рядко прилагаше такива средства към хора, които можеше да улови само с едно протягане на ръката.

Можеше да бъде и отмъщение на милейди.

— Да, това беше по-вероятно.

Той напразно се мъчеше да си спомни лицата или облеклото на убийците; избягал беше толкова бързо от тях, че не бе успял да забележи нищо.

— Ах, мои бедни приятели! — прошепна д’Артанян. — Къде сте? Колко ми липсвате!

Д’Артанян прекара много лошо нощта. Три-четири пъти той се стряска насън, струваше му се, че някой се приближава до леглото му и иска да го намушка. Но съмна, без тъмнината да донесе някакво нещастие.

Д’Артанян се боеше, че това няма да го отмине.

Д’Артанян не излезе целия ден; извини се сам пред себе си, че времето е лошо.

На втория ден в девет часа свириха сбор. Орлеанският дук обикаляше постовете. Гвардейците се строиха, д’Артанян зае мястото си между своите другари.

Негово височество мина пред фронта; после всички старши офицери се приближиха, за да го поздравят; сред тях беше и гвардейският капитан господин Де-з-Есар.

trimata_musketari_366_1.jpg

След малко на д’Артанян се стори, че капитан Де-з-Есар му прави знак да се приближи: почака втори знак от своя началник, тъй като се боеше да не се е излъгал; при втория знак той излезе от строя, за да получи заповедта.

— Негово височество ще поиска доброволци за една опасна задача, която ще прослави ония, които я изпълнят, и аз ви съобщавам, за да бъдете готов.

— Благодаря, господин капитан! — отвърна д’Артанян, кой то от сърце искаше да се отличи пред главнокомандуващия.

През нощта ларошелци бяха нападнали и си бяха възвърнали укреплението, което кралската армия беше превзела преди два дни. Трябваше да се разузнае и да се разбере как се охранява укреплението.

И наистина след няколко минути Орлеанският дук повиши глас и каза:

— За тая задача са ми необходими трима или четирима доброволци, водени от сигурен човек.

— Сигурният човек ми е под ръка, ваше височество — отвърна Де-з-Есар, като посочи д’Артанян. — А за четиримата или петимата доброволци нека ваше височество да съобщи намеренията си и хора ще се намерят.

— Четирима доброволци, готови да дойдат с мене на смърт! — викна д’Артанян, като дигна шпагата си.

Двама негови другари гвардейци излязоха веднага напред, към тях се присъединиха двама войници и числото се попълни. Д’Артанян отказа на всички други, понеже не искаше да пренебрегне тия, които се бяха отзовали първи.

Не се знаеше дали след превземането на укреплението ларошелци го бяха опразнили, или бяха оставили там войска; затова посоченото място трябваше да се разгледа доста отблизо и да се провери тая работа.

Д’Артанян тръгна с четиримата си другари покрай окопа: двамата гвардейци вървяха до него, а войниците идеха след тях.

Така стигнаха, като се прикриваха зад каменните стени на окопа, на стотина крачки от укреплението. Там д’Артанян се обърна и видя, че двамата войници бяха изчезнали.

Той помисли, че са се изплашили и са останали назад, и продължи да напредва.

При завоя на окопа се намираха на шестдесет крачки от укреплението.

Не се виждаше никой и укреплението изглеждаше изоставено.

Тримата храбреци обмислиха дали да продължат напред, когато изведнъж ивица дим опаса каменния исполин и десетина куршума изсвириха край д’Артанян и двамата му другари.

Узнаха, каквото искаха да узнаят — укреплението беше охранявано. Да останат по-дълго време на това опасно място, щеше да бъде излишна непредпазливост; д’Артанян и двамата гвардейци се обърнаха и започнаха отстъпление, което приличаше на бягство.

Като стигнаха ъгъла на окопа, който щеше да им послужи за прикритие, единият гвардеец падна: куршум го беше пронизал в гърдите. Другият, който беше жив и здрав, продължи да бяга към лагера.

Д’Артанян не искаше да изостави така другаря си и се наведе над него, за да го дигне и му помогне да се приберат при своите; но в този миг екнаха два изстрела: един куршум разби черепа на ранения вече гвардеец, а другият прелетя на два пръста от д’Артанян и се сплеска о скалата.

Младежът веднага се обърна, защото тия изстрели не можеха да идват от укреплението, което се закриваше от завоя на окопа. Мисълта за двамата войници, които го бяха изоставили, му мина през ума и той си спомни за убийците преди два дни; но този път реши да узнае всичко, затова падна върху трупа на приятеля си, сякаш беше мъртъв.

Веднага видя, че две глави се надигат над едно изоставено укрепление, което се намираше на тридесетина крачки от него; бяха двамата войници. Д’Артанян не се беше излъгал: двамата мъже го бяха последвали само за да го убият, като се надяваха, че смъртта на младежа ще бъде приписана на неприятеля.

Но понеже той можеше да бъде само ранен и да издаде престъплението им, приближиха се, за да го доубият; за щастие, измамени от хитростта на д’Артанян, не се постараха да си напълнят пушките.

Когато стигнаха на десетина крачки от него, д’Артанян, който при падането гледаше да не изпусне шпагата си, стана изведнъж и с един скок се намери пред тях.

Убийците разбраха, че ако побегнат към лагера, без да убият д’Артанян, той ще ги издаде, и първата им мисъл бе да преминат към неприятеля. Единият хвана пушката си за цевта и я размаха като боздуган: той замахна да удари жестоко д’Артанян, който отбягна удара, като отскочи настрани; но с това движение даде път на убиеца, който се спусна веднага към укреплението. Понеже ларошелците, които го охраняваха, не знаеха с каква цел този човек отива към тях, стреляха и той падна, ударен от куршум, който му строши рамото.

В това време д’Артанян се хвърли върху втория войник и го нападна с шпагата си; борбата не трая дълго, тъй като нещастникът можеше да се брани само с празната си пушка; шпагата на гвардееца се плъзна по дулото на излишното вече оръжие и прониза бедрото на убиеца, който падна. Д’Артанян веднага опря острието на шпагата си на гърлото му.

trimata_musketari_368_1.jpg

— О! Не ме убивайте! — извика убиецът. — Милост, милост, господин офицер! Ще ви разкажа всичко.

— Тайната ти струва ли си поне труда да ти запазя живота? — запита младежът, като се сдържа да не го убие.

— Да, ако смятате, че животът има значение за човек, който е двадесет и две годишен като вас и може да постигне всичко, когато е хубав и храбър като вас.

— Нещастнико — подкани го д’Артанян, — хайде говори бързо, кой ти поръча да ме убиеш?

— Една жена, която не познавам, но която наричаха милейди.

— Но щом не познаваш тая жена, откъде знаеш името й?

— Приятелят ми я познаваше и той я наричаше така, тя имаше работа с него, а не с мене; дори в джоба му има писмо от нея, което трябва да е от голямо значение за вас, ако се съди по това, което съм го чувал да казва.

— Но ти как стана съучастник в това престъпление?

— Предложи ми да свършим двама работата и аз приех.

— И колко ви даде тя за това благородно дело?

— Сто луи.

— Добра цена. Доволен съм — възкликна засмян момъкът, — тя смята, че струвам нещо. Сто луи! Това е цяло състояние за двама негодници като вас: и така, разбирам защо си приел и ти прощавам, но при едно условие.

— Какво? — попита тревожно войникът, като видя, че всичко още не се е свършило.

— Ще отидеш да вземеш писмото, което е в джоба на приятеля ти.

— Но това е друг начин да ме убиете! — извика убиецът. — Как мога да донеса писмото под обстрела от укреплението?

— Все пак ти трябва да се решиш да го донесеш или, заклевам се, че ще умреш от собствената ми ръка.

— Милост, господине, пощадете ме! В името на младата жена, която обичате, която може би смятате за умряла, но която е жива! — викна убиецът и падна на колене, като се опираше на ръката си, защото започваше да губи сили от загубата на кръв.

— Отде знаеш, че има млада жена, която обичам, и че съм смятал тая жена за мъртва? — попита д’Артанян.

— От писмото, което се намира в джоба на приятеля ми.

— Ти виждаш много добре тогава, че това писмо ми е необходимо — продължи д’Артанян. — И така, не се бави, никакво колебание или колкото и да ми е отвратително да потопя още веднъж шпагата си в кръвта на нещастник като тебе, давам ти честната си дума… — При тези думи д’Артанян се развика така застрашително, че раненият стана.

— Спрете! Спрете! — извика той, придобил смелост от ужаса, който го бе обхванал. — Отивам… отивам!…

Д’Артанян взе пушката на войника, накара го да мине пред него и го подкара към другаря му, като го мушкаше в кръста с върха на шпагата си.

Страшна гледка представляваше този нещастник, който оставяше по пътя си дълга кървава диря — пребледнял от близката смърт, той се опитваше да се довлече незабелязано до трупа на съучастника си, който лежеше на двадесет крачки от него!

Такъв ужас беше изписан на лицето му, покрито със студена пот, че д’Артанян го съжали и като го погледна презрително, му каза:

— Добре! Ще ти покажа каква е разликата между един смел човек и един страхливец като тебе. Стой тука, аз отивам.

И с бързи стъпки и будно око, като наблюдаваше движенията на противника и използуваше всички видоизменения на почвата, д’Артанян стигна до втория войник.

Имаше два начина да постигне целта си: да го претърси на самото място или да го пренесе, като използува тялото му за щит, и да го претърси в окопа.

Д’Артанян предпочете втория начин и дигна убиеца на плещите си в същия миг, в който врагът стреляше.

Лекото потръпване, тъпият удар на три куршума, които пробиваха месата, последният стон и предсмъртната тръпка доказаха на д’Артанян, че този, който искаше да го убие, е спасил живота му.

Д’Артанян стигна окопа и хвърли трупа до ранения, който беше бледен като мъртвец.

trimata_musketari_370_1.jpg

Веднага започна претърсването: кожен портфейл, кесия, в която навярно се намираше част от сумата, що убиецът беше получил, чашка със зарове — това беше наследството на умрелия.

Той остави чашката и заровете, където бяха паднали, хвърли кесията на ранения и отвори нетърпеливо портфейла. Между няколко маловажни книжа намери следното писмо — писмото, което бе отишъл да вземе с риск на живота си:

Понеже изгубихте дирите на тази жена и сега тя е в безопасност в манастир, където по никой начин не биваше да я оставите да пристигне, постарайте се поне да не изпуснете мъжа; в противен случай — знаете, че ръката ми е дълга и скъпо ще заплатите стоте луи, които получихте от мене.

Нямаше подпис. Но беше ясно, че писмото е от милейди. Затова той го запази като улика й скрит зад ъгъла на окопа, почна да разпитва ранения. Той призна, че се беше наел заедно с другаря си, същия, който бе убит преди малко, да отвлече някаква млада жена, която трябвало да напусне Париж през лавилетската врата, но се отбили да пийнат в една кръчма, закъснели с десет минути и изпуснали каретата.

— Какво щяхте да правите с тази жена? — запита неспокойно д’Артанян.

— Трябваше да я предадем в един дом на площад Роаял — отговори раненият.

— Да! Да! — прошепна д’Артанян. — Точно така, у самата милейди.

Тогава момъкът разбра изтръпнал каква страшна жажда за мъст подтикваше тая жена да погуби него и онези, които го обичаха, и колко добре е осведомена какво става в двореца, щом беше открила всичко. Навярно тя дължеше тия сведения на кардинала.

Но освен това той разбра с истинско чувство на радост, че кралицата най-после беше открила затвора, където бедната госпожа Бонасийо изкупваше своята преданост, и я беше освободила. Тогава писмото от младата жена и минаването й по пътя за Шайо, което приличаше на видение, му станаха ясни.

Сега, както беше предвидил Атос, госпожа Бонасийо можеше да се намери, а манастирите не бяха непристъпни.

Тази мисъл изпълни с милосърдие сърцето на д’Артанян. Той се обърна към ранения, който следеше тревожно всяка промяна на лицето му, и му подаде ръка:

— Хайде — каза му той, — не искам да те оставя така. Опри се на мене и да се върнем в лагера.

— Да — рече раненият, който едва можеше да повярва на такова великодушие, — но не за да ме обесят, нали?

— Дадох ти дума — успокои го д’Артанян, — за втори път ти подарявам живота.

Раненият се свлече на колене и целуна пак краката на своя спасител, но д’Артанян, който нямаше вече никаква причина да стои толкова близо до врага, сам сложи край на тези прояви на благодарност.

Гвардеецът, който се беше върнал след първата стрелба, бе съобщил, че четиримата му приятели са мъртви. Затова в полка останаха много изненадани и много се зарадваха, когато видяха, че момъкът се връща жив и здрав.

Д’Артанян обясни раната от шпагата на своя другар с някакво нападение, което измисли. Той разказа за смъртта на другия войник и за опасностите, на които бяха изложени. Този разказ истински го прослави. В армията говориха през целия ден за това разузнаване, а Орлеанският дук поръча да го поздравят.

Понеже всяко добро дело носи в себе си награда, последицата от доброто дело на д’Артанян бе, че той си възвърна спокойствието, което беше изгубил. И наистина д’Артанян мислеше, че може да бъде спокоен, понеже единият от двамата му врагове беше убит, а другият му бе станал предан.

Това спокойствие доказваше само едно — че д’Артанян не познаваше още милейди.

Бележки

[1] Аркебуза — старовремска пушка, която се палела с фитил.