Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

IV
Рамото на Атос, портупеят на Портос и кърпичката на Арамис

Побеснял, д’Артанян премина с три скока чакалнята и се спусна към стълбището, по което смяташе да слезе презглава, но увлечен от тичането, той се блъсна с наведена глава о един мускетар, който излизаше от дома на господин дьо Тревил през някаква странична врата, удари го с челото си по рамото и го накара да извика или по-скоро да изреве.

— Извинете — каза д’Артанян и понечи да продължи пътя си, — извинете, много бързам.

Едва стигна до следната площадка на стълбището и една желязна ръка го хвана за портупея и го закова на мястото му.

— Значи бързате — извика мускетарят, блед като мъртвец. — Под този предлог ме блъскате, казвате „Извинете“ и мислите, че това е достатъчно! Не напълно, млади момко. Като чухте господин дьо Тревил да ни говори днес малко строго, да не мислите, че можете да се отнасяте с нас, както той ни говори? Опомнете се, приятелю, вие не сте господин дьо Тревил.

— Повярвайте — отвърна д’Артанян, като позна Атос, който след превръзката, направена му от лекаря, се прибираше в къщи, — повярвайте, че не го направих нарочно и понеже не го направих нарочно, казах: „Извинете“. Струва ми се, че това е достатъчно. Повтарям ви все пак и този път може би е излишно, честна дума, че бързам, много бързам. Пуснете ме, моля ви и ме оставете да ида да си свърша работата.

trimata_musketari_37_1.jpg

— Господине — каза Атос, като го пусна, — не сте учтив. Вижда се, че идете отдалеч.

Д’Артанян беше слязъл вече три-четири стъпала, но при забележката на Атос веднага се спря.

— По дяволите, господине! — каза той. — Колкото и отдалече да ида, вие няма да ме учите на добри обноски, предупреждавам ви.

— Кой знае — подметна Атос.

— Ах, ако не бързах толкова — извика д’Артанян — и ако не тичах след един човек…

— Господин бързи човече, мене ще ме намерите, без да тичате, чувате ли?

— А къде, ако обичате да ми кажете?

— При манастира Дешо.

— В колко часа?

— По обед.

— По обед, добре, ще бъда там.

— Постарайте се да не закъснеете, защото в дванадесет и четвърт ще ви отрежа ушите, където и да ви видя.

— Добре! — извика му д’Артанян. — Ще бъда там в дванадесет без десет.

И се затича с шеметна бързина, като още се надяваше да догони непознатия, който, ако се има предвид бавният му ход, навярно не беше отишъл далече.

Но на пътната врата Портос разговаряше с един караул. Между двамата събеседници имаше място тъкмо колкото за един човек. Д’Артанян помисли, че това място ще му бъде достатъчно и се спусна като стрела, за да мине между двамата. Но д’Артанян не беше взел предвид вятъра. Тъкмо когато щеше да премине, вятърът изду дългата мантия на Портос и д’Артанян попадна право в нея. Навярно Портос имаше причина да крепи тая съществена част от облеклото си, защото, вместо да отпусне края, който държеше, той го дръпна така, че д’Артанян се завъртя обратно и се уви в кадифето поради съпротивата на упорития Портос.

trimata_musketari_38_1.jpg

Д’Артанян чуваше ругатните на мускетаря, искаше да излезе изпод мантията, която му закриваше очите, и се мъчеше да се измъкне измежду гънките. Боеше се най-много да не повреди чудния портупей, който ни е известен. Но като отвори плахо очи, видя, че носът му се опира между двете рамена на Портос, с други думи, точно върху портупея.

Уви, както повечето неща на тоя свят, които блестят само отвън, портупеят беше златен само отпред, а отзад беше направен от обикновена биволска кожа. Портос нямаше възможност да се сдобие с цял златен портупей и като всеки истински самохвалко се беше задоволил с портупей, позлатен само до половината — на това се дължеше, разбира се, и настинката, и необходимостта от мантията.

— Дявол да го вземе! — ревна Портос, като правеше всички усилия да се отърве от д’Артанян, който пъплеше по гърба му. — Побеснели ли сте да връхлитате така върху хората!

— Извинете — каза д’Артанян, като се появи отново изпод мишницата на великана, — но много бързам, тичам след един човек и…

— Без очи ли сте, когато тичате? — запита Портос.

— Не — подскочи като ужилен д’Артанян, — и благодарение на очите си виждам дори това, което другите не виждат.

Портос, разбрал или не разбрал, се отдаде напълно на гнева си.

— Господине — каза той, — предупреждавам ви, че ще бъдете натупан, ако се държите така с мускетарите.

— Натупан, господине! — рече д’Артанян. — Това е силно казано.

— Казано от човек, който е привикнал да гледа враговете си право в лицето.

— Ей богу, зная много добре, че не им показвате гърба си! — И възхитен от подигравката, момъкът се отдалечи, като се смееше с цяло гърло.

Портос побесня от гняв и понечи да се хвърли върху д’Артанян.

— По-късно — викна му гасконецът, — по-късно, когато сте без мантия.

— Тогава в един часа зад Люксембург.

— Много добре, в един часа — извика д’Артанян и сви зад ъгъла на улицата.

Но той не видя никого нито по улицата, която премина, нито по другата, която можеше да обгърне сега с поглед. Колкото и бавно да бе вървял непознатият, той беше вече изчезнал. Може би бе влязъл в някоя къща. Д’Артанян разпитва за него всеки срещнат, слезе чак до реката, върна се по улица Сена и по улица Червен кръст, но не откри никаква следа. Все пак това тичане беше полезно за него — колкото повече челото му се обливаше в пот, толкова повече сърцето му изстиваше.

И той започна да мисли за случилите се преди малко събития. Те бяха много и злокобни. Беше едва единадесет часът, а сутринта му донесе немилостта на господин дьо Тревил, който положително е сметнал за малко неучтив начина, по който д’Артанян го напусна.

Освен това той си беше навлякъл два дуела с двама души — всеки от тях беше в състояние да убие трима д’Артаняновци — с други думи, с двама мускетари, с хора, които той толкова много уважаваше и ги поставяше в мисълта и в сърцето си над всички други.

Положението беше печално. Уверен, че Атос ще го убие, момъкът не се боеше много от Портос. Все пак понеже до последния си миг човек живее с надежда, той почна да се надява, че ще остане жив след двата дуела, разбира се, със страшни рани, и затова почна да си отправя следните укори за в бъдеще.

— Какъв глупак и какво говедо съм аз! Храбрият и нещастен Атос е ранен в рамото и аз точно там го бутнах с глава като овен. Учудва ме само едно — че не ме уби на място. Той имаше право да направи това, болката, която му причиних, трябва да е била ужасна. А Портос — о, с Портос, разбира се, случаят е по-смешен!

И младежът неволно започна да се смее, като се оглеждаше да не би този самотен смях, безпричинен за ония, които биха го видели, че се смее, да обиди някой минувач.

— А с Портос случаят е по-смешен, но аз все пак съм жалък глупак. Биваше ли така съвсем изневиделица да връхлитам върху хората. Не! И да си завирам носа, дето не ми е работа! Той, разбира се, щеше да ми прости — щеше да ми прости, ако не му бях говорил за тоя проклет портупей, макар и със заобикалки! Да, със заобикалки! Ах, какъв проклет гасконец съм аз! Ще остроумнича, дори когато ме пържат в тиган. Хайде, д’Артанян, хайде, приятелю — продължи да си говори той с всичката любезност, която мислеше, че дължи сам на себе си, — ако се отървеш, което не е много вероятно, за в бъдеще трябва да бъдеш извънредно учтив. Отсега нататък трябва да се възхищават от тебе, да те сочат за пример. Да бъдеш любезен и учтив, не значи да си страхливец. Погледни Арамис. Арамис е самата кротост, олицетворение на изискаността. Е, осмелил ли се е някой да каже, че Арамис е страхливец? Не, разбира се, не, и отсега нататък аз винаги ще го вземам за пример. А! Ето го и него.

Както вървеше и си говореше сам на себе си, д’Артанян беше стигнал на няколко крачки от дома д’Егийон и пред този дом забеляза Арамис, който разговаряше весело с трима благородници от кралската гвардия. И Арамис забеляза д’Артанян, но той не можеше да забрави, че господин дьо Тревил беше избухнал сутринта в присъствието на този младеж, а един свидетел на укорите, които мускетарите бяха получили, не му беше никак приятен, затова се престори, че не го вижда. Д’Артанян пък, изцяло увлечен от своите планове за помирение и учтивост, се приближи до четиримата младежи и им се поклони дълбоко с много приветлива усмивка. Арамис кимна леко с глава, но не се усмихна. И четиримата, разбира се, прекратиха в същия миг разговора си.

Д’Артанян не беше толкова глупав, за да не забележи веднага, че е излишен, но той не беше още достатъчно обигран в обноските на висшето общество, за да се измъкне ловко от неудобното положение, в което изпада обикновено човек, попаднал сред хора, които едва познава, и се е намесил в разговор, който не го засяга. Той самият търсеше начин да се измъкне колкото може по-умело, когато изпуснал кърпичката си и навярно по невнимание е стъпил върху нея; стори му се, че моментът е удобен да заглади своята несъобразителност; той се наведе и най-любезно измъкна кърпичката изпод крака на мускетаря въпреки усилията на Арамис да я задържи. После му я подаде, като каза:

— Господине, мисля, че ще ви бъде неприятно да загубите тази кърпичка.

trimata_musketari_40_1.jpg

Кърпичката беше наистина богато обшита, а в единия й ъгъл имаше корона и герб. Арамис се изчерви силно и не взе, а по-скоро дръпна кърпичката от ръцете на гасконеца.

— А! — извика един от гвардейците. — Пак ли ще кажеш, потайни Арамис, че си в лоши отношения с госпожа дьо Боа Траси, щом тази мила дама има любезността да ти дава кърпичките си!

Арамис хвърли върху д’Артанян един от ония погледи, които карат човека да разбере, че си е спечелил смъртен враг, после продължи с благия си вид.

— Грешите, господа — каза той, — тази кърпичка не е моя и не зная защо на господина му хрумна да я даде на мене, а не на някой от вас; ето и доказателство, че говоря истината — моята кърпичка е в джоба ми.

При тези думи той извади собствената си кърпичка, също така елегантна и от тънка батиста, макар че по това време батистата беше скъпа, но без бродерия и без герб, украсена само с монограма на притежателя й.

Този път д’Артанян не продума нито дума — беше разбрал грешката си; но отричанията на Арамис не убедиха приятелите му и един от тях се обърна към младия мускетар с престорена сериозност.

— Ако това, което твърдиш, е истина — каза той, — ще бъда принуден, драги ми Арамис, да ти я поискам; както знаеш, Боа Траси ми е близък приятел и не желая никой да се хвали с вещите на жена му.

— Лошо го казваш — отвърна Арамис — и макар че признавам правотата на твоето искане, ще ти откажа заради начина, по който го направи.

— Истината е — обади се плахо д’Артанян, — че аз не видях кърпичката да пада от джоба на господин Арамис. Той беше я настъпил, това е всичко, и понеже кракът му беше върху нея, помислих, че кърпичката е негова.

— И сте се излъгали, драги ми господине — отвърна студено Арамис, безчувствен към извинението.

После се обърна към гвардееца, който беше заявил, че е приятел на Боа Траси, и продължи:

— Всъщност аз мисля, мой скъпи приятелю на Боа Траси, че аз съм му не по-малко близък приятел, отколкото ти, самият. Така че в случая тази кърпичка може да е паднала както от моя, така и от твоя джоб.

— Не, кълна се в честта си! — извика гвардеецът на негово величество.

— Ти ще се закълнеш в честта си, аз ще дам честната си дума и тогава един от нас двамата явно ще излъже. Слушай, Монтаран, хайде по-добре да я разделим на две.

— Кърпичката ли?

— Да.

— Отлично — извикаха другите двама гвардейци. — Соломонова присъда! Арамис, ти си истински мъдрец.

Младежите избухнаха в смях и с това цялата работа се свърши. След миг разговорът се прекрати, тримата гвардейци и мускетарят си стиснаха сърдечно ръце и тръгнаха, гвардейците в една посока, Арамис — в друга.

„Ето удобен момент да се помиря с тоя благороден мъж“ — каза си д’Артанян, като се беше отдръпнал малко настрани, докато разговорът завърши. И с това добро намерение той се приближи до Арамис, който се отдалечаваше, без да му обръща никакво внимание.

— Господине — каза му той, — надявам се, че ще ме извините.

— Господине — прекъсна го Арамис, — позволете ми да ви забележа, че в случая вие не постъпихте като възпитан човек!

— Как, господине! — извика д’Артанян. — Нима вие допускате…

— Допускам, че не сте глупак, господине, и макар да идете от Гаскония, трябва да знаете много добре, че не се стъпва без причина върху носни кърпички. Дявол да го вземе! Париж не е настлан с батиста.

Забеляза, че Арамис е силно ядосан.

— Господине, вие напразно искате да ме унижите — каза д’Артанян, чиято свадлива природа започна да взема връх над миролюбивите му решения. — Вярно е, че съм от Гаскония и понеже знаете това, няма защо да ви напомням, че гасконците не са много търпеливи; извинят ли се веднъж, дори и за някаква глупост, те са убедени, че са направили двойно повече от онова, което е трябвало да направят.

— Господине — отвърна Арамис, — не ви казах това, за да се скарам с вас. Слава богу, аз не съм побойник и понеже съм временно мускетар, бия се само когато съм принуден, и то винаги с голямо отвращение; но този път работата е сериозна, защото вие изложихте една дама.

— Ние изложихме, искате да кажете — извика д’Артанян.

— Защо имахте неблагоразумието да ми върнете кърпичката?

— А вие защо я изпуснахте на земята?

— Казах и повтарям, господине, че тази кърпичка не е падала от джоба ми!

— Е! Вие излъгахте два пъти, господине, защото лично аз я видях, когато падна.

— А! По такъв начин ли говорите с мене, господин гасконецо! Добре! Ще ви науча как да се държите.

— А аз ще ви изпратя да прочетете литургията си, господин абате! Извадете шпагата си, ако обичате, още сега!

— Не, скъпи приятелю, ако обичате, само не тук. Не виждате ли, че се намираме точно срещу дома на д’Егийон, който е пълен с изчадия на кардинала? Кой може да ме увери, че негово високопреосвещенство не ви е поръчал да му поднесете главата ми? А аз държа страшно много на своята глава, понеже ми се струва, че стои доста добре на раменете ми. Аз искам да ви убия, бъдете спокоен, но ще ви убия съвсем безшумно, на потулено и удобно място, където не ще можете да се похвалите на никого за своята смърт.

— Съгласен съм, но не бъдете толкова самоуверен и си вземете кърпичката независимо от това дали е ваша или не; може случайно да ви потрябва.

— Вие гасконец ли сте? — попита Арамис.

— Да. И не отлагам срещите си от предпазливост.

— Предпазливостта, господине, е доста излишно качество за мускетарите, зная това, но е необходима за черковните служители и понеже съм само временно мускетар, държа да си остана предпазлив. В два часа ще имам честта да ви очаквам в дома на господин дьо Тревил. Там ще ви покажа удобни места.

Двамата младежи се поклониха, после Арамис се отдалечи по улицата, която водеше към Люксембург, а д’Артанян видя, че времето е напреднало и тръгна към манастира Дешо, като си казваше:

— Положително не ще мога да се върна оттам, но ако бъда убит, поне ще бъда убит от мускетар.