Александър Дюма
Тримата мускетари (16)

XV
Съдии и военни

На другия ден след като се случиха тия събития, Атос не се яви и д’Артанян и Портос предупредиха господин дьо Тревил за изчезването му.

Арамис пък беше поискал пет дена отпуск и казваха, че се намира по домашни причини в Руан.

Господин дьо Тревил беше баща за войниците си. Най-незначителният и най-неизвестният от тях щом носеше униформата на ротата му, беше така уверен в неговата помощ и в подкрепата му, както можеше да бъде уверен в това собственият му брат.

И така, той отиде веднага при следователя. Повикаха офицера, който командуваше поста Червен кръст, и от сведенията, които им бяха дадени, узнаха, че Атос се намира временно във фор л’Евек.

Атос беше минал през всичките изпитания, на които видяхме, че бе подложен Бонасийо.

Ние присъствувахме на очната ставка между двамата затворници. Атос, който дотогава не беше казал нищо, за да спечели време на д’Артанян, който навярно също беше разтревожен, заяви тогава, че се казва Атос, а не д’Артанян.

Той добави, че не познава нито господин, нито госпожа Бонасийо, че никога не е говорил нито с него, нито с нея, че се е отбил към десет часа вечерта да навести приятеля си господин д’Артанян и че дотогава бил у господин дьо Тревил, където вечерял. Двадесет свидетели, добави той, могат да потвърдят това и изброи имената на много видни благородници, между които беше и господин дук дьо Ла Тремуй.

Вторият полицейски началник също остана замаян, както и първият, от простите и твърди показания на този мускетар, върху когото той искаше да излее ненавистта, която обикновено съдиите изпитват към военните, но имената на господин дьо Тревил и на господин дук дьо Ла Тремуй заслужаваха да се поразмисли.

Атос също бе изпратен при кардинала, но за нещастие кардиналът беше в Лувър при краля.

Точно в това време господин дьо Тревил, след като напусна следователя и коменданта на фор л’Евек, без да намери Атос, отиде при Негово величество.

Като капитан на мускетарите господин дьо Тревил имаше по всяко време достъп при краля.

Известно ни е недоверието на краля към кралицата, недоверие, умело разпалвано от кардинала, който по отношение на интригите се пазеше много повече от жените, отколкото от мъжете. Една от най-главните причини за това недоверие беше приятелството между Ана Австрийска и госпожа дьо Шеврьоз. Тези две жени го плашеха повече от войните с Испания, от недоразуменията с Англия и от финансовите затруднения. Според него — а той беше убеден в това — госпожа дьо Шеврьоз помагаше на кралицата не само в политическите интриги, но и в любовните, и това го безпокоеше много повече.

Щом господин кардиналът спомена само, че госпожа дьо Шеврьоз, която беше заточена в Тур и знаеха, че се намира в тоя град, е била в Париж и цели пет дни е укривала следите си от полицията, кралят побесня от яд. Капризен и неверен, кралят искаше да го наричат Луи Справедливи и Луи Целомъдрени. Поколенията трудно ще разберат тоя характер, който историята обяснява само с факти, без никога да прибягва до разсъждения.

Но когато кардиналът добави, че госпожа дьо Шеврьоз не само е била в Париж, но и че кралицата е възстановила връзките си с нея с помощта на онова тайно писмо, което през онази епоха се наричаше кабалистическо, когато заяви, че той, кардиналът, е щял да разплете най-тъмните нишки на тази интрига, но тъкмо когато са щели да арестуват на местопрестъплението с всички доказателства налице посредницата между кралицата и изгнаницата, някакъв мускетар се осмелил да прекрати насилствено хода на съдебното следствие, като се нахвърлил с шпага в ръка върху честните служители на закона, които били натоварени да проучат безпристрастно целия случаи и да го доложат на краля, Луи XIII не можа да се сдържи, пристъпи блед към покоите на кралицата с онова безмълвно възмущение, което, избухнеше ли, довеждаше тоя крал до най-хладнокръвна жестокост.

А в целия разговор кардиналът не беше споменал още нито дума за Бъкингамския дук.

В този момент влезе господин дьо Тревил, сдържан, вежлив и с напълно безукорна външност. Присъствието на кардинала и промененото лице на краля подсказаха на господин дьо Тревил какво се е случило и той се почувствува безсилен като Самсон пред филистимляните.

Луи XIII посягаше вече към вратата, но при шума от влизането на господин дьо Тревил той се обърна.

— Навреме идете, господине — каза кралят, който, дадеше ли веднъж воля на чувствата си, не можеше вече да ги скрие. — Хубави работи научих за вашите мускетари.

— А аз — отвърна студено господин дьо Тревил — ще разкажа на Ваше величество хубави работи за неговите съдии.

— Моля? — каза надменно кралят.

— Имам честта да уведомя Ваше величество — продължи също така студено господин дьо Тревил, — че няколко чиновници, началници и полицаи, много почтени хора, но, както изглежда, враждебно настроени към военните, по заповед, която отказаха да ми покажат, са си позволили да арестуват в един дом, да прекарат посред улицата и хвърлят в затвора един от моите, или по-право, един от вашите мускетари, сир, който има безукорно поведение, почти прославено име и на когото вие, Ваше величество, гледате благосклонно — господин Атос.

— Атос — повтори неволно кралят. — Да, наистина, известно ми е това име.

— Нека Ваше величество си припомни — продължи господин дьо Тревил, — господин Атос е мускетарят, който в известния на вас неприятен дуел има нещастието да рани тежко господин дьо Каюзак… да, между другото, монсеньор — обърна се господин дьо Тревил към кардинала, — господин дьо Каюзак е вече напълно здрав, нали?

— Да, благодаря! — продума кардиналът и прехапа устни от гняв.

— С други думи, господин Атос отишъл да посети един свой приятел, който не бил тогава в къщи, — продължи господин дьо Тревил, — един млад беарнец, кадет от гвардията на Ваше величество в ротата на Де-з-Есар, но едва успял да седне в стаята на приятеля си и да вземе някаква книга, за да го почака, и тълпа полицаи и войници обсадили къщата и разбили няколко врати.

Кардиналът направи на краля знак, който означаваше: „За тоя случай ви говорех“.

— Ние знаем това — каза кралят. — То е извършено в интерес на службата.

— Тогава — продължи господин дьо Тревил — навярно пак в интерес на службата на Ваше величество са уловили един от моите мускетари, без да има някаква вина, предали са го като злосторник на двама полицаи и сред безсрамната тълпа са разкарвали този благороден човек, който десетки пъти е проливал кръвта си за Ваше величество и е готов пак да я пролива.

— Как! — обади се разколебан кралят. — Така ли е станало?

— Господин дьо Тревил премълчава — започна съвсем хладнокръвно кардиналът, — че този невинен мускетар, че този благороден човек един час преди това е нападнал с шпага четирима следователи, изпратени от мене да разследват един много важен случай.

— Нека Ваше високопреосвещенство докаже това — извика господин дьо Тревил с цялата си гасконска откровеност и с чисто военната си грубост, — защото един час преди това господин Атос, който — ще поверя на ваше величество — е от най-знатен произход, ми правеше честта, след като вечеря у дома, да разговаря в моя салон с господин дук дьо Ла Тремуей и с господин конт дьо Шале, които бяха там. Кралят погледна кардинала.

— Протоколът доказа това — отвърна кардиналът, като отговаряше гласно на безмълвния въпрос на негово величество, — той е съставен от потърпевшите и аз имам честта да го представя на Ваше величество.

— Протоколът на един съдебен чиновник струва ли колкото честната дума на един военен? — запита гордо Тревил.

— Стига, стига, Тревил, мълчете — намеси се кралят.

— Ако Негово високопреосвещенство подозира някои от моите мускетари — каза Тревил, — справедливостта на господин кардинала е достатъчно известна и аз самият искам следствие.

— В къщата, където е станал обискът — продължи равнодушно кардиналът, — живее, ако се не лъжа, един беарнец, приятел на мускетаря.

— Ваше високопреосвещенство има предвид господин д’Артанян.

— Имам предвид един младеж, когото вие покровителствувате, господин дьо Тревил.

— Да, Ваше високопреосвещенство, това е самата истина.

— Не допускате ли, че този младеж може да е повлиял зле…

— На господин Атос ли? На човек, който е два пъти по-възрастен от него? — прекъсна го господин дьо Тревил. — Не, монсеньор. При това господин д’Артанян прекара вечерта у дома.

— Гледай ти! — подхвърли кардиналът. — Значи всички са прекарали вечерта у вас?

— Негово високопреосвещенство съмнява ли се в думите ми? — запита Тревил със зачервено от гняв лице.

— Не, боже опази! — рече кардиналът. — Само че в колко часа беше той у вас?

— О, мога с точност да кажа на Ваше високопреосвещенство, защото когато той влизаше, погледнах стенния часовник и видях, че часът е девет и половина, макар да мислех, че е много по-късно.

— И в колко часа напусна той вашия дом?

— В десет и половина: един час след тия събития.

— Но в края на краищата — каза кардиналът, който не се съмняваше нито за миг в честността на дьо Тревил и който чувствуваше, че победата му се изплъзва, — но в края на краищата Атос е бил заловен в същата тази къща на улица Гробарска.

— Забранено ли е на един приятел да навести приятеля си. На мускетар от моята рота да дружи с гвардеец от ротата на господин Де-з-Есар?

— Да, когато къщата, в която той се среща с приятеля си, е съмнителна.

— Работата е там, че тази къща е съмнителна, Тревил — обясни кралят. — Вие може би не сте знаели това?

— Наистина, сир, не знаех. Във всеки случай тя може да бъде съмнителна навсякъде, но не и в тази част, където живее господин д’Артанян, защото аз мога да ви уверя, сир, съдейки по думите му, че той е най-предан служител на Ваше величество и най-дълбок почитател на господин кардинала.

— За оня същия ли д’Артанян става дума, който рани един ден Жюсак в злополучната схватка при манастира Дешосе? — запита кралят, като погледна кардинала, който се изчерви от яд.

— А на следния ден — Бернажу?

— Да, сир, да, именно за него! Ваше величество има добра памет.

— Е, какво ще решим — запита кралят.

— Това се отнася повече до Ваше величество, отколкото до мене — каза кардиналът. — Аз бих потвърдил вината.

— А аз ще я отрека — заяви Тревил. — Но Негово величество има съдии и неговите съдии ще решат.

— Така и трябва — съгласи се кралят. — Да изпратим делото на съдиите: работата им е да съдят и те ще отсъдят.

— Само че — продължи Тревил — много жалко е, че в тия нещастни времена, в които живеем, най-чистият живот, на неоспоримата добродетел не могат да предпазят човека от позор и преследване. Армията ще бъде недоволна, мога да ви уверя в това, че е изложена на жестоки преследвания заради някакви полицейски истории.

Думите бяха непредпазливи, но господин дьо Тревил знаеше защо ги казва. Той искаше взрив, защото взривът дава пламък, а пламъкът осветява.

— Полицейски истории! — извика кралят, като се улови за думите на господин дьо Тревил. — Полицейски истории! Какво разбирате вие от тези работи, господине? Гледайте си мускетарите и не ме главоболете. Като ви слуша човек, ще помисли, че ако за нещастие бъде арестуван някой мускетар, Франция е в опасност. Колко шум за някакъв си мускетар! Ще заповядам да арестуват десет, дявол да го вземе, дори сто, цяла рота! И няма да позволя на никого да продума и една дума!

— Щом като мускетарите са подозрителни за ваше величество — каза Тревил, — те са виновни. Ето, сир, аз съм готов да ви върна шпагата си, защото след като господин кардиналът обвини моите войници, аз съм уверен, че той ще обвини в края на краищата и мен самия и по-добре ще бъде сам да отида в затвора при господин Атос, който вече е арестуван, и при господин д’Артанян, когото навярно скоро ще арестуват.

— Упорит гасконец, ще свършите ли? — запита кралят.

— Сир — продължи Тревил, без да снишава ни най-малко гласа си, — заповядайте да ми върнат мускетаря или да го съдят.

— Ще го съдят — заяви кардиналът.

— Е, още по-добре! В такъв случай ще искам разрешение от Ваше величество аз да го защищавам.

Кралят се побоя от скандал.

— Ако негово високопреосвещенство — вметна той — няма никакви лични съображения.

Кардиналът разбра какво иска да каже кралят и го превари.

— Извинете — каза той, — но щом като Ваше величество вижда в мене пристрастен съдия, аз се отказвам.

— Слушайте — рече кралят, — ще ми се закълнете ли в моя баща, че господин Атос е бил у вас, когато е станала тая случка, и че не е взел никакво участие в нея?

— Заклевам се във вашия славен баща и във вас самия, когото обичам и уважавам най-много на света!

— Размислете, сир — намеси се кардиналът. — Ако освободим затворника, ние няма да се доберем никога до истината.

— Господин Атос ще бъде винаги тук, готов да отговори, когато съдиите пожелаят да го разпитат — заяви господин дьо Тревил. — Той няма да избяга, господин кардинал, бъдете спокоен, аз лично отговарям за него.

— Да, той няма да избяга — каза кралят. — Ще го намерим винаги, както казва господин дьо Тревил. Освен това — добави той по-тихо и погледна умолително Негово високопреосвещенство — нека да ги успокоим: това е политика.

Тази политика на Луи XIII накара Ришельо да се усмихне.

— Дайте заповед, сир — обади се той. — Вие имате право да помилвате.

— Правото за помилване се прилага само към провинените, сир — каза Тревил, който искаше да има последен думата, — а моят мускетар е невинен. Следователно от вас не се иска милост, сир, а правосъдие.

— Във фор л’Евек ли е той? — запита кралят.

— Да, сир, и в карцера, в килия като последен престъпник.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — прошепна кралят. — Какво трябва да се направи?

— Подпишете заповед за освобождението му — обади се кардиналът — и всичко ще се нареди. И аз мисля като вас, Ваше величество, че гаранцията на господин дьо Тревил е повече от достатъчна.

Тревил се поклони почтително с чувство на радост, примесено с известен страх. Той би предпочел упорита съпротива от страна на кардинала пред тази неочаквана отстъпчивост.

Кралят подписа заповедта за освобождение и Тревил веднага я занесе.

На излизане кардиналът му се усмихна приятелски и се обърна към краля:

— Какво единодушие цари между началниците и войниците при вашите мускетари, сир. Това е от голяма полза за службата и похвално за всички.

„Скоро ще ми скрои някоя лоша шега — каза си Тревил. — Никога не може да имаш последен думата с такъв човек. Но да бързам, защото кралят може да измени след малко решението си, а в края на краищата по-трудно е да вкараш в Бастилията или във фор л’Евек един човек, който е излязъл вече оттам, отколкото да задържиш един затворник, който е в ръцете ти.“

Господин дьо Тревил влезе тържествено във фор л’Евек и освободи мускетаря, който не беше загубил спокойствието и равнодушието си.

После при първата си среща с д’Артанян му каза:

— Този път се отървахте. Раната, която нанесохте на Жюсак, е платена. Но остава раната на Бернажу и трябва да се пазите.

Всъщност господин дьо Тревил имаше право да не вярва на кардинала и да не смята, че всичко е свършено, защото едва капитанът на мускетарите затвори вратата след себе си и Негово високопреосвещенство каза на краля:

— Сега сме вече само двамата, да поговорим сериозно, ако вие, Ваше величество, нямате нищо против. Сир, господин дьо Бъкингам е бил пет дена в Париж и е заминал едва тая сутрин.