Александър Дюма
Тримата мускетари (38)

VII
Тайната на миледи

Д’Артанян излезе от къщата, вместо да се качи веднага при Кети, въпреки настояванията на младото момиче по две причини: първо, защото по този начин избягваше укорите, обвиненията и молбите; второ — защото искаше да събере мислите си, а по възможност да проникне и в мислите на тази жена.

Най-ясното в цялата работа беше, че д’Артанян обичаше безумно милейди, а милейди никак не го обичаше. За миг д’Артанян разбра, че най-добре ще направи да се прибере в къщи и да напише на милейди дълго писмо, да й признае, че той и дьо Вард са били едно и също лице и следователно той не може да се заеме да убие дьо Вард, защото трябва да убие себе си. Но той беше подбуждан и от силно желание за мъст. Искаше да притежава тая жена под собственото си име и понеже му се струваше, че в тази мъст има сладост, не желаеше да се откаже по никакъв начин от нея.

Той обиколи пет-шест пъти площад Роаял, като на всеки десет крачки се обръщаше, за да погледне светлината, която прозираше през капаците на дома на милейди. Ясно беше, че младата жена не бързаше толкова да се прибере в стаята си, както първия път.

Най-после светлината изчезна.

С тая светлина угасна и последната нерешителност в сърцето на д’Артанян. Той си спомни подробностите от първата нощ и с туптящо сърце и пламнала глава влезе в къщата и се втурна в стаята на Кети.

Девойката, бледа като смъртник, цяла разтреперана, поиска да спре любимия си, но милейди, която се ослушваше, чу шума, вдигнат от д’Артанян. Тя отвори вратата.

— Елате — рече тя.

Във всичко това имаше такова невероятно безсрамие, такава безочлива дързост, че д’Артанян едва можеше да повярва това, което виждаше и чуваше. Сякаш беше забъркан в една от ония фантастични интриги, които са възможни само насън.

Но въпреки това той се спусна към милейди, подчинен на притегателната сила, която магнитът упражнява върху желязото.

Вратата след тях се затвори.

Кети също се спусна към вратата. Ревност, гняв, засегната гордост, с една дума, всички страсти, които бушуват в сърцето на една влюбена жена, я подтикваха да разкрие всичко. Но тя беше загубена, ако признаеше, че е взела участие в такава интрига, а освен това и д’Артанян щеше да бъде загубен за нея. Тази последна мисъл за любовта към него я накара да направи още една последна жертва.

А д’Артанян беше постигнал всички свои желания: не обичаха вече в него съперника, а сякаш обичаха него самия. Някакъв вътрешен глас му шепнеше, че той е само оръдие за мъст, което галят, докато извърши убийството, но гордостта, самолюбието, безумната страст заглушаваха тоя глас, задушаваха шепота. После нашият гасконец беше много самоуверен, както ни е известно, той се сравняваше с дьо Вард и се питаше защо в края на краищата да не обичат и него заради самия него.

И той се отдаде всецяло на моментните чувства. Милейди не беше вече жената с черните замисли, която за миг го беше ужасила, а пламенна и страстна любовница, отдала се всецяло на любовта, която сякаш и тя самата изпитваше. Близо два часа изминаха така.

Но страстите на двамата влюбени се успокоиха. Милейди, която нямаше същите подбуди като д’Артанян, за да забрави, първа се върна към действителността и попита младежа дали е измислил предварително някой предлог, за да извика на следния ден конт дьо Вард на дуел.

Но д’Артанян, чиито мисли бяха взели съвсем друга насока, се забрави като глупак и отвърна любезно, че вече е много късно да се мисли за дуели с шпаги.

Това безразличие към единствените интереси, които я занимаваха, ужаси милейди и въпросите й станаха по-настойчиви.

Тогава д’Артанян, който никога не беше мислил сериозно за този невъзможен дуел, поиска да промени разговора, но това не беше вече по силите му.

Милейди го задържа в границите, които беше начертала предварително с твърдия си ум и желязната си воля.

Д’Артанян помисли, че е много остроумен, като посъветва милейди да се откаже от страшните си намерения и да прости на дьо Вард.

Но при първите му думи младата жена трепна и се отдръпна от него.

— Да не ви е страх, драги д’Артанян? — запита тя с остър и подигравателен глас, който отекна странно в мрака.

— Вие не мислите така, нали, моя скъпа? — отвърна д’Артанян. — Но ако бедният конт дьо Вард не е толкова виновен, колкото вие си мислите?

— Във всеки случай — каза сурово милейди — той ме излъга и от момента, в който ме излъга, заслужава смърт.

— И ще умре, щом вие го осъждате — отговори д’Артанян с такъв твърд глас, та на милейди се стори, че той е израз на безгранична преданост.

Веднага тя се приближи до него.

Не можем да кажем колко време трая нощта за милейди, но д’Артанян мислеше, че е при нея само от два часа, когато денят проникна през пролуките на капаците и скоро заля стаята с бледата си светлина.

Тогава милейди, като видя, че д’Артанян щеше да я напусне, му напомни за обещанието, което й беше дал, да отмъсти за нея на дьо Вард.

— Аз съм напълно готов — заяви д’Артанян, — но най-напред искам да се уверя в едно нещо.

— В какво? — попита милейди.

— В това, дали ме обичате.

— Струва ми се, че ви дадох доказателство за това.

— Да, и аз ви принадлежа телом и духом.

— Благодаря, мой храбри любовнико! Но и вие ще ми докажете своята любов, както аз ви доказах моята, нали?

— Разбира се. Но ако вие ме обичате, както казвате — продължи д’Артанян, — не се ли боите поне малко за мене?

— От какво да се боя?

— Мога да бъда опасно ранен, дори убит.

— Невъзможно — възрази милейди. — Вие сте толкова смел и владеете така изкусно шпагата.

— Не предпочитате ли някое друго средство — продължи д’Артанян, — с което също така ще можете да си отмъстите и което ще направи излишен двубоя?

Милейди погледна безмълвно любовника си. Бледата светлина на първите утринни лъчи придаваха на светлите й очи странно зловещ израз.

— Наистина — рече тя, — струва ми се, че сега се колебаете.

— Не, не се колебая, но ми е наистина мъчно за бедния конт дьо Вард, откакто вие престанахте да го обичате, и ми се струва, че един мъж само със загубата на вашата любов е така жестоко наказан, че няма нужда от друго наказание.

— Кой ви каза, че съм го обичала? — запита милейди.

— Сега поне мога да вярвам без особено самохвалство, че обичате друг — продума нежно младежът, — и ви повтарям, съчувствувам на конта.

— Вие ли? — запита милейди.

— Да, аз.

— И защо вие?

— Защото само аз знам…

— Какво?

— Че той съвсем не е толкова виновен или по-право, не е бил толкова виновен към вас, както изглежда.

— Говорете! — каза тревожно милейди. — Обяснете ми, защото аз наистина не разбирам какво искате да кажете.

И с очи, които сякаш постепенно пламваха, тя гледаше д’Артанян, който я беше прегърнал.

— Да, аз съм честен човек! — заяви д’Артанян, решен да разкрие всичко. — Откакто ме обичате, а аз съм напълно уверен, че ме обичате, тъй като вие ме обичате, нали?…

— Да, да, продължавайте.

— Аз сякаш не съм на себе си, едно страшно признание ми тежи.

— Признание!

— Ако се съмнявах в любовта ви, нямаше да го направя. Но вие ме обичате, любима хубавице? Нали ме обичате?

— Разбира се.

— Тогава, ако от прекомерна любов съм сгрешил пред вас ще ми простите ли?

— Може би!

Тогава д’Артанян се опита с най-нежна усмивка да приближи устните си към устните на милейди, но тя се отдръпна.

— Признанието — прошепна тя пребледняла, — какво е това признание?

— Вие бяхте определили среща на дьо Вард миналия четвъртък в същата тая стая, нали?

— Аз, не! Нищо подобно — отрече милейди така непоколебимо и с толкова равнодушно лице, че ако д’Артанян не беше напълно уверен, би се усъмнил.

— Не лъжете, мой хубав ангеле! — усмихна се д’Артанян. — Излишно е.

— Как така? Но говорете! Вие ме убивате!

— О, успокойте се, вие не сте никак виновна пред мене и аз вече ви простих!

— После! После!

— Дьо Вард не може да се хвали за нищо.

— Защо? Вие сам ми казахте, че този пръстен…

— Пръстенът, любов моя, е у мене. Конт дьо Вард в четвъртък и днешният д’Артанян са едно и също лице.

Безумецът очакваше изненада, смесена със свян, лека буря, която би се разразила в сълзи, но той жестоко се лъжеше и заблудата му не трая дълго.

Бледа и страшна, милейди се изправи, отблъсна д’Артанян със силен удар в гърдите и скочи от леглото.

Вече се беше почти разсъмнало.

Д’Артанян я задържа за пеньоара й от фин индийски плат, за да измоли прошка, но със силно и рязко движение тя се опита да се изскубне. Тогава батистата се скъса, като оголи раменете й и на едно от тия хубави, закръглени и бели рамене д’Артанян с неописуем ужас видя цвета на лилия, неизличимия цвят, който налага опозоряващата ръка на палача.

— Боже мой! — извика д’Артанян, като пусна пеньоара. Той остана безмълвен, неподвижен, вцепенен на леглото. Но милейди разбра, че е разобличена, по ужаса на д’Артанян. Навярно той беше видял всичко: сега младежът знаеше тайната й, страшната тайна, която никой друг не знаеше, само той.

Тя се обърна, но не вече като разярена жена, а като ранена пантера.

— Ах, нещастнико! — извика тя. — Ти подло ме измами, а на това отгоре знаеш и тайната ми! Ти ще умреш!

И тя изтича до едно пъстро ковчеже, поставено на тоалетната й маса, отвори го с трескава и разтреперана ръка, извади малък кинжал със златна дръжка и остро и тънко острие и се хвърли с един скок към полуголия д’Артанян.

При все че момъкът, както ни е известно, беше храбър, той се ужаси от това разкривено лице, от тия страхотно разширени зеници, от бледите страни и кървавите устни; той отстъпи до стената, както би отстъпил пред змия, която пълзи към него, напипа случайно с мократа си от пот ръка своята шпага и я измъкна от ножницата.

Без да обръща внимание на шпагата, милейди се опита да се качи на леглото, за да го прободе, и се спря чак когато усети тънкото острие на шпагата на гърлото си.

Тогава се опита да улови шпагата с ръце, но д’Артанян я отклоняваше постоянно от ръцете й и като я поставяше ту пред очите, ту пред гърдите й, успя да се смъкне от леглото, като търсеше начин да отстъпи към вратата, която водеше към стаята на Кети.

През това време милейди се хвърляше върху него с яростни скокове и страшно ръмжеше.

Това приличаше вече на дуел и д’Артанян започна постепенно да се съвзема.

— Добре, хубавице, добре! — казваше той. — Успокойте се, за бога, или ще нарисувам втора лилия на прелестните ви страни!

— Подлец! Подлец! — ревеше милейди.

Но д’Артанян все още търсеше вратата и продължаваше да се отбранява.

При шума, който вдигаха — тя, като обръщаше мебелите, за да го стигне, а той, като се криеше зад тях, за да се защити от нея, — Кети отвори вратата. Д’Артанян, който непрестанно се изплъзваше, за да се приближи към вратата, беше само на три крачки от нея. С един скок той се хвърли от стаята на милейди в стаята на прислужничката и бърз като мълния затвори вратата и се облегна с цялата си тежест на нея, докато Кети дърпаше резетата.

Тогава милейди се опита да пробие преградата, която отделяше спалнята от стаята на прислужничката й, със сила, много по-голяма от силата на една жена. После, като се увери, че това е невъзможно, тя заудря вратата с кинжала и някои удари пробиха дървото.

Всеки удар бе придружен със страшно проклятие.

— Бързо, бързо, Кети — зашепна д’Артанян, след като сложиха резетата, — помогни ми да изляза от тая къща, защото, ако й дадем време да се опомни, ще заповяда на слугите да ме убият.

— Но вие не можете да излезете така — спря го Кети, — вие сте съвсем гол.

— Вярно — рече д’Артанян, който едва тогава забеляза в какво състояние се намира, — вярно. Облечи ме, както можеш, но бързо. Въпросът е на живот или смърт, разбираш ли!

Кети разбираше повече, отколкото трябва. В миг тя му надяна една рокля на цветчета, широка шапка и наметка: подаде му пантофи, в които той пъхна босите си крака, после го повлече по стъпалата. Тъкмо навреме — милейди беше вече звъняла и събудила целия дом. Вратарят отвори в момента, когато милейди, също полугола, крещеше на прозореца:

— Не отваряйте!