Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXV
Портос

Вместо да се прибере право в къщи, д’Артанян скочи от коня пред вратата на господин дьо Тревил и се изкачи бързо по стълбата. Този път той беше решил да му разкаже всичко, което се беше случило. Навярно той щеше да му даде добри съвети за цялата тази работа. После, понеже господин дьо Тревил виждаше почти всеки ден кралицата, можеше да получи някои сведения за нещастната жена, която навярно заплащаше за предаността си към своята господарка.

Господин дьо Тревил изслуша разказа на младежа със сериозност, която доказваше, че той вижда в цялото това приключение нещо друго, не само любовна интрига. После, когато д’Артанян свърши, той каза:

— Хм! Отдалече личи, че тук има пръст Негово високопреосвещенство.

— Но какво да правя? — запита д’Артанян.

— Нищо, решително нищо засега, освен да напуснете Париж, както ви казах, колкото е възможно по-бързо. Ще видя кралицата, ще й разкажа подробностите по изчезването на тази клета жена, което навярно не й е известно. Тези подробности ще й подскажат нещо и може би като се върнете, ще мога да ви съобщя някоя добра новина. Разчитайте на мене.

Д’Артанян знаеше, че господин дьо Тревил, при все че е гасконец, нямаше навик да обещава и ако обещаеше нещо, изпълняваше повече, отколкото беше обещал. И той му се поклони, изпълнен с благодарност за миналото и бъдещето, а почтеният капитан, който от своя страна имаше голяма слабост към смелия и решителен момък, му стисна приятелски ръката и му пожела добър път.

Решен да изпълни още веднага съветите на господин дьо Тревил, д’Артанян тръгна към улица Гробарска, за да присъствува при събирането на вещите си. Като се приближи до къщата, той видя господин Бонасийо, застанал по халат на прага на вратата си. Д’Артанян си спомни веднага всичко, което му беше казал вечерта предпазливият Планше за подлия характер на неговия хазяин, и затова се вгледа по-внимателно в него, което не беше правил досега. И наистина освен жълтата и болезнена бледност, която показва разливане на жлъчката в кръвта и която всъщност можеше да бъде само случайна, д’Артанян забеляза нещо хитро и коварно в разположението на бръчките по лицето му. Измамникът не се смее, както честният човек, а лицемерът не плаче със сълзите на искрения човек. Всяка престореност е маска и колкото и сполучлива да е тази маска, винаги ще успееш да я различиш от истинското лице, ако се вгледаш малко по-внимателно в нея.

И на д’Артанян му се стори, че господин Бонасийо носи маска и дори че тази маска е извънредно противна.

И така, победен от отвращението си към този човек, той щеше да го отмине, без да му заговори, но както и предния ден господин Бонасийо го повика.

— Е, млади момко — каза му той, — изглежда, че прекарвате много приятни нощи? Седем часа сутринта, дявол да го вземе! Струва ми се, че изменяте малко установения обичай и че се прибирате в къщи, когато другите излизат.

— Вас не могат да ви укорят в същото, господин Бонасийо — отвърна младежът. — Вие сте образец на порядъчен човек. Разбира се, когато човек има млада и хубава жена, няма защо да гони щастието: щастието само идва при вас, нали, господин Бонасийо?

Бонасийо пребледня като мъртвец и се усмихна накриво:

— А-а! — рече той. — Вие сте шеговит събеседник. Но къде по дяволите, сте скитали тази нощ, млади човече? Изглежда, че преките пътеки не са били никак удобни?

Д’Артанян сведе очи към ботушите си, целите покрити с кал, но при това движение погледът му се пренесе върху обувките и чорапите на търговеца. Като че и те бяха газили в същата кал. И ботушите, и обувките имаха същите петна.

Тогава внезапна мисъл мина през ума на д’Артанян. Този дребен, пълен човек, нисък и побелял, тоя слуга, облечен в тъмни дрехи, към когото благородниците, които са съпровождали каретата, са се отнасяли без уважение, е бил самият Бонасийо. Мъжът е ръководил отвличането на жена си.

И д’Артанян бе обзет от страшно желание да стисне за гърлото търговеца и да го удуши. Но ние вече казахме, че той беше много предпазлив момък и се сдържа. Ала промяната, която се изписа на лицето му, беше толкова явна, че Бонасийо се изплаши и се опита да отстъпи. Но той стоеше точно пред вратата, която беше затворена, и тази пречка го принуди да остане на мястото си.

— Извинете, но вие се шегувате, почтени господине — каза д’Артанян. — Струва ми се, че ако моите ботуши трябва да бъдат почистени, на вашите обувки и чорапи също е необходима четка. И вие ли, господин Бонасийо, сте търсили любовни приключения? Ах, дявол да го вземе! Та това е съвсем непростимо за един мъж на вашата възраст, който на това отгоре има млада и хубава жена!

trimata_musketari_221_1.jpg

— Боже опази, не! — отвърна Бонасийо. — Вчера бях в Сен Манде, да събера сведения за една слугиня, която ми е крайно необходима, и понеже пътищата бяха лоши, домъкнах всичката тая кал, която нямах време да почистя.

Мястото, което Бонасийо посочи като цел на своето пътуване, беше ново доказателство, което подкрепи подозренията на д’Артанян. Бонасийо каза Сен Манде, защото Сен Манде и Сен Клу бяха в противоположни посоки.

Тази вероятност му беше първата утеха. Ако Бонасийо знаеше къде е жена му, д’Артанян винаги можеше, като употреби крайни средства, да принуди търговеца да развърже езика си и да издаде своята тайна. Оставаше само да превърне вероятността в увереност.

— Извинете, драги ми господин Бонасийо, че се отнасям с вас така направо — подзе д’Артанян, — но нищо не предизвиква така жаждата, както безсънието. Страшно съм жаден. Позволете ми да изпия чаша вода у вас. Такова нещо не се отказва на съседи.

Без да чака разрешение от събеседника си, д’Артанян влезе бързо в къщата и хвърли бегъл поглед върху леглото. Леглото не беше разтуряно. Бонасийо не си бе лягал. Значи се е прибрал само преди час-два. Придружил е жена си до мястото, където я бяха откарали, или поне до първата пощенска станция.

— Благодаря, господин Бонасийо, — рече д’Артанян, като изпи водата, — само това исках от вас. Сега ще се прибера в къщи и ще накарам Планше да изчисти ботушите ми, а като свърши, ще ви го пратя, ако искате, да изчисти и вашите обувки.

И той остави търговеца съвсем смаян от това странно сбогуване да се пита дали не е попаднал сам в примката. Горе на стълбата той срещна изплашения Планше.

— Ах, господине — извика Планше, щом забеляза господаря си. — Сега пък други работи! С нетърпение очаквам да се приберете.

— Какво има? — запита д’Артанян.

— Ох, господине, уверявам ви, да се убиете, няма да познаете кой беше тук, докато вас ви нямаше.

— Кога?

— Преди половин час, докато бяхте у господин дьо Тревил.

— Е, кой е идвал? Хайде говори!

— Господин дьо Кавоа.

— Господин дьо Кавоа ли?

— Лично той.

— Капитанът на гвардейците на негово високопреосвещенство?

— Той самият.

— Да ме арестува ли бе дошъл?

— Усъмних се, че е за това, господине, въпреки сладникавия му вид.

— Сладникав вид ли имаше, казваш?

— Да, господине, той беше също като мед.

— Истина ли?

— Каза, че идва от името на Негово високопреосвещенство, който ви желаел само доброто, да ви помоли да отидете с него в Пале Роял.

— Ти какво му отговори?

— Че това е невъзможно, понеже вие не сте у дома си, както той сам можа да се увери.

— И какво каза той?

— Да се отбиете непременно при него днес. После добави съвсем тихо: „Кажи на своя господар, че Негово високопреосвещенство е много добре разположен към него и че от това свиждане може би зависи съдбата му“.

— Примката е доста неумела за кардинала — забеляза усмихнат момъкът.

— И аз забелязах, че има примка, и отговорих, че много ще съжалявате, когато се върнете.

— „Къде отиде той?“ — запита господин дьо Кавоа.

— В Троа, в Шампан — отвърнах му аз.

— А кога замина?

— Снощи.

— Планше, приятелю — прекъсна го д’Артанян, — ти наистина си безценен човек.

— Нали разбирате, господине? Мислех, че ако желаете да видите господин дьо Кавоа, винаги ще имате възможност да ме опровергаете, като кажете, че никъде не сте заминавал. В такъв случай аз ще мина за лъжец, а понеже не съм благородник, на мене ми е позволено да лъжа.

— Успокой се, Планше, ще си запазиш името на човек, който казва истината. След четвърт час заминаваме.

— Това мислех да ви посъветвам и аз, господине. А къде ще отидем, ако смея да попитам?

— Дявол да го вземе, в посока, противоположна на тази, в която си казал, че съм заминал. Всъщност не бързаш ли да разбереш какво е станало с Гримо, Мускетон и Базен, както аз бързам да узная какво е станало с Атос, Портос и Арамис?

— Разбира се, господине — каза Планше, — и ще замина, като пожелаете. Мисля, че засега въздухът в провинцията ще бъде по-подходящ за нас, отколкото парижкият въздух, и тъй…

— И тъй, стягай се за път, Планше, и да вървим. Аз ще изляза пръв, с ръцете в джобовете, за да не будя подозрение. Ще ме намериш в гвардейските казарми. А, добре, че се сетих, Планше, мисля, че имаш право по отношение на нашия хазяин — той наистина е страшен негодник.

— Аха! Вярвайте ми, господине, когато ви кажа нещо. Аз познавам хората по лицето, да знаете!

Д’Артанян слезе пръв, както се бяха сговорили. После, за да няма в какво да се укорява, той се отправи за последен път към квартирите на тримата си другари. Нямаше никакво известие от тях. Само едно парфюмирано писмо с изискан и дребен почерк беше пристигнало за Арамис. Д’Артанян прибра писмото. След десет минути Планше намери господаря си в конюшните на гвардейските казарми. За да не губят време, д’Артанян бе оседлал сам коня си.

— Добре — каза той на Планше, когато слугата привързваше куфара. — Оседлай сега другите три коня и да вървим.

— Мислите ли, че ще стигнем по-бързо, ако всеки от нас води по два коня? — хитро запита Планше.

— Не, глупав шегобиецо — отвърна д’Артанян, — но с нашите четири коня ще успеем да доведем тримата си приятели, ако разбира се, ги намерим живи.

— Това ще бъде голямо щастие — додаде Планше. — Но в края на краищата не бива да губим надежда в божието милосърдие.

— Амин — рече д’Артанян и яхна коня си.

И двамата излязоха от гвардейските казарми и тръгнаха в противоположни посоки, тъй като единият трябваше да напусне Париж през Лавилетската врата, а другият — през Монмартърската и да се срещнат отвъд Сен Дени — стратегическа маневра, която бе изпълнена с еднаква точност и от двамата и се увенча с блестящ успех. Д’Артанян и Планше навлязоха заедно в Пиерфит.

Трябва да кажем, че Планше беше по-смел денем, отколкото нощем.

Но вродената му предпазливост не го изоставяше нито за миг. Той не беше забравил нито една от злополуките при първото пътешествие и смяташе за враг всеки, когото срещнеше по пътя. Затова държеше непрестанно шапката си в ръка — д’Артанян го мъмреше строго, тъй като се боеше да не би тази излишна учтивост да стане причина да го вземат за слуга на някоя незначителна особа.

Дали защото минувачите бяха действително трогнати от учтивостта на Планше, или пък този път никой не беше изпречен на пътя на д’Артанян, но нашите двама пътници стигнаха без никакви приключения в Шантии и отседнаха в странноприемницата Гран Сен Мартен, където се бяха спрели и при първото си пътуване.

Съдържателят, като видя млад човек, последван от слуга и от два запасни коня, пристъпи почтително на прага. Д’Артанян беше изминал вече единадесет левги и сметна, че е редно да се спре независимо от това, дали Портос се намира в странноприемницата, или не. После може би не беше много разумно да запита изведнъж какво е станало с мускетаря. Ето защо д’Артанян, без да задава каквито и да било въпроси, слезе, повери конете на слугата си и влезе в стаичка, предназначена за посетители, които желаят да останат сами. Той поръча на съдържателя бутилка най-добро вино и колкото е възможно по-добра закуска — поръчката подсили доброто мнение, което съдържателят си беше съставил за пътника от пръв поглед.

Поръчките на д’Артанян бяха изпълнени с чудна бързина.

В гвардейския полк служеха най-знатните благородници в кралството и д’Артанян, придружен от слуга и четири великолепни коня, не можеше да не направи впечатление въпреки скромната си униформа. Съдържателят пожела да му прислужва сам. Като видя това, д’Артанян поръча две чаши и поведе следния разговор:

— Слушайте, любезни стопанино, — рече д’Артанян, като напълни двете чаши, — поръчах ви от най-хубавото вино и ако сте ме излъгали, ще бъдете наказан със собствения си грях, защото аз не обичам да пия сам и вие ще пиете с мене. Вземете тази чаша и да пием. Е, за кого да пием най-напред, за да не засегнем честолюбието на никого? За преуспяването на вашето заведение!

— Ваше благородие, вие ми правите чест — отвърна съдържателят — и аз ви благодаря най-искрено за доброто пожелание.

— Не се заблуждавайте — каза д’Артанян, — в моята наздравица има може би повече себелюбие, отколкото предполагате: само в заведенията, които преуспяват, човек може да бъде добре посрещнат. В странноприемниците, които западат, няма никакъв ред и пътникът става жертва на затрудненията на стопанина. А аз пътувам често, особено в този край, и бих желал всички заведения да процъфтяват.

— Наистина, господине — забеляза съдържателят, — струва ми се, че не за пръв път имам честта да ви видя.

— О! Аз съм минавал може би десетина пъти през Шантии и съм се отбивал най-малко три-четири пъти при вас. Чакайте, бях тук горе-долу преди десет или дванадесет дни. Водех свои приятели — мускетари — и един от тях се спречка с някакъв чужденец, с някакъв непознат, с човек, който търсеше повод да се скара с него.

— Ах, да, наистина! — каза съдържателят. — Много добре си спомням. Ваше благородие, вие говорите за господин Портос, нали?

— Точно така се казваше моят спътник. Боже мой, драги стопанино, кажете, да не му се е случило някакво нещастие?

— Ваше благородие, навярно сте забелязали, че той не можа да продължи пътя си.

— Да, наистина, той ни обеща да ни настигне, но не го видяхме повече.

— Той ни направи честта да остане тук.

— Как! Направи ви честта да остане тук ли!

— Да, господине, в тая странноприемница. Ние дори сме много разтревожени.

— За какво?

— За някои разноски, които направи.

— Е, той ще си плати разноските, които е направил.

— Ах, господине, вие наистина ми вливате балсам в душата. Ние му оказахме много голямо доверие, а ето че и тая сутрин лекарят ни заяви, че ако господин Портос не му плати, й ще си иска парите от мене, защото аз съм пратил да го повикат.

— Но Портос ранен ли е?

— Не мога да ви кажа, господине.

— Как да не можете да ми кажете? Та вие би трябвало да сте най-добре осведомен.

— Така е, господине, но при нашето положение ние не казваме всичко, каквото знаем, особено когато сме предупредени, че с главата си ще заплатим за езика си.

— Добре. Мога ли да видя Портос?

— Разбира се, господине. Изкачете се по стълбата на горния етаж и почукайте на номер първи. Само че предупредете, че сте вие.

— Как, да предупредя, че съм аз ли?

— Да, защото може да ви сполети някое нещастие.

— Какво нещастие може да ме сполети?

— Господин Портос може да ви вземе за някой от прислугата и в изблик на гняв да ви промуши с шпагата си или да ви пръсне черепа.

— Но какво сте му направили?

— Искахме му пари.

— Ах, дявол да го вземе, разбирам! Портос много зле посреща такива искания, когато няма пари. Но аз зная, че той трябва да има пари.

— И ние мислехме така, господине. Понеже в нашето заведение всичко е редовно и всяка седмица правим сметките си, на осмия ден му представихме сметката, но изглежда, че сме попаднали в лошо време, защото само като му споменахме за това, той ни изпрати по дяволите. Истина вечерта беше играл.

— Как, игра ли вечерта? А с кого?

— Боже мой, не го познавам! О, някакъв благородник, които минаваше оттук и на когото той предложи да изиграят една партия ландскнехт[1].

— Така, така. Нещастникът навярно всичко е изгубил.

— Дори и коня си, господине, защото когато непознатия си тръгна, видяхме, че слугата му оседлава коня и на господин Портос. Забелязахме му това, но той ни каза да не се бъркаме в чужди работи и че конят е негов. Предупредихме веднага господин Портос за станалото, но той заявил, че ние сме негодници, щом се съмняваме в думата на един благородник, и че щом той казвал, че конят е негов, значи наистина е негов.

— Такъв си е Портос — прошепна д’Артанян.

— Тогава — продължи съдържателят — поръчах да му кажат, че щом не можем да се разберем по въпроса за плащането, аз се надявам, че той ще бъде поне така любезен да удостои с вниманието си моя събрат, собственика на „Златния орел“. Но господин Портос ми отговори, че моята странноприемница е по-добра и би желал да остане тук. Този отговор беше много ласкав и аз не можех да настоявам да си отиде. Помолих го само да ми освободи стаята, която е най-хубавата в странноприемницата, и да се задоволи с удобна стаичка на третия етаж. Но на това господин Портос отговори, че всеки момент очаква любовницата си, която била една от най-високопоставените придворни дами, и затова трябвало да разбера, че стаята, която той ми прави честта да заема, е все пак много бедна за такава особа. Но макар и да бях съгласен с правдивостта на неговите думи, реших, че трябва да настоявам. Ала без дори да си направи труд да спори с мене, той взе пистолета си, сложи го на нощната масичка и заяви, че при първата дума за каквото и да било преместване вътре или вън от странноприемницата ще пръсне черепа на този, който има неблагоразумието да се бърка в работи, които засягат само него. И оттогава, господине, никой не влиза в стаята му освен неговия слуга.

— Как? Мускетон тук ли е?

— Да, господине. Върна се пет дни след заминаването си, и то в много лошо настроение. Изглежда, че и той е имал неприятности по пътя. За нещастие той е по-пъргав от своя господар и заради него превръща всичко наопаки, а понеже мисли, че могат да му откажат това, което иска. Взема, без да пита, всичко, що му е необходимо.

— Вярно — потвърди д’Артанян, — винаги съм забелязвал у Мускетон рядка преданост и съобразителност.

— Възможно е, господине, но представете си, че ми се случи само четири пъти годишно да имам работа с такава съобразителност и преданост — ще се разоря.

— Не, защото Портос ще ви плати.

— Хм! — измънка недоверчиво съдържателят.

— Той е любимец на една много знатна дама, която няма да го остави в затруднение заради някаква дребна сума като тази, която ви дължи.

— Ако смеех да кажа какво мисля по този въпрос…

— Какво мислите?

— Ще кажа нещо повече: какво зная.

— Какво знаете?

— Дори в какво съм уверен.

— В какво сте уверен, да чуем?

— Щях да кажа, че зная каква е тази дама.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Отде я познавате?

— О, господине, ако можех да се доверя на вашата сдържаност…

— Говорете, давам ви честната си дума на благородник, че няма да се разкайвате за доверието си.

— Господине, вие разбирате, че безпокойството кара хората да вършат много неща, нали?

— Какво извършихте вие?

— О, всъщност нищо, което превишава правата на един кредитор.

— Кажете най-после!

— Господин Портос ни даде едно писмо за тази дукеса, като ни поръча да го предадем в пощата. Слугата му не беше още пристигнал. Понеже не можеше да излиза от стаята си, трябваше по неволя да натовари нас с тази поръчка.

— После?

— Вместо да пратя писмото по пощата, което никога не е много сигурно, използувах случая, че един мой слуга отиваше в Париж и му поръчах да предаде писмото лично на дукесата. С това изпълнявах и желанието на господин Портос, който толкова много се безпокоеше за това писмо, нали така?

— Приблизително.

— Е, господине, знаете ли каква е тая знатна дама?

— Не, чувал съм Портос да говори за нея, това е всичко.

— Знаете ли каква е тази мнима дукеса?

— Повтарям ви, не я познавам.

— Една стара прокурорша от Шатле, господине, казва се госпожа Кокнар, най-малко петдесетгодишна е, а пък се преструва, че ревнува. Вижда ми се също много чудно една принцеса да живее на улица Мечкарска.

— Отде знаете това?

— Тя много се разсърдила, като получила писмото, казала, че господин Портос е лекомислен и че пак са го ранили заради някоя жена.

— Значи той е ранен?

— О, боже мой, какво казах?

— Казахте, че Портос е ранен.

— Да, но той изрично ми забрани да казвам това.

— Защо?

— Защо! Той, господине, се хвалеше, че ще надупчи чужденеца, с когото го оставихте да се разправя, а тъкмо обратното, непознатият го просна на земята въпреки цялото му самохвалство. И понеже господин Портос е много тщеславен човек — но не и към дукесата, която мислеше да трогне, като й разкаже за приключението си, — не иска да признае на никого, че е бил ранен с шпага.

— Така значи, ударът от шпага го задържа в леглото?

— И какъв майсторски удар, уверявам ви! Душата на вашия приятел трябва да е сраснала с тялото му.

— Вие там ли бяхте?

— Последвах ги от любопитство, господине, и видях двубоя, без противниците да ме видят.

— И как стана всичко, кажете!

— О, много набързо, уверявам ви. Застанаха в позиция. Непознатият нападна, и то толкова бързо, че когато господин Портос се опита да парира, шпагата вече се беше забила три пръста в гърдите му. Той падна по гръб. Непознатият веднага опря шпагата си на гърлото му и господин Портос, като видя, че животът му е в ръцете на неговия противник, се призна за победен. Тогава непознатият го запита за името му и като разбра, че се казва господин Портос, а не господин д’Артанян, подаде му ръка, доведе го до странноприемницата, метна се на коня си и изчезна.

trimata_musketari_228_1.jpg

— Значи непознатият е искал да се бие с господин д’Артанян?

— Изглежда, да.

— А знаете ли какво е станало с него?

— Не. Не бях го виждал никога дотогава, не съм го виждал и след това.

— Много добре. Зная всичко, което ми беше необходимо. А сега казвате, че Портос е на горния етаж, в стая номер първи, нали?

— Да, господине, най-хубавата стая в странноприемницата ми. Стая, която вече десет пъти имах възможност да дам под наем.

— О, успокойте се — засмя се д’Артанян. — Портос ще ви плати с парите на дукеса Кокнар.

— О, господине! Все едно дали е прокурорша или дукеса, само дано развърже кесията си. Но тя е отговорила решително, че са й омръзнали исканията и изневерите на господин Портос и че няма да му прати пукната пара.

— Предадохте ли отговора й на своя наемател?

— Боже пази, господине! Той щеше да разбере как сме изпълнили поръчката му.

— И така, значи той все още очаква да получи пари?

— О, боже мой, да! Вчера пак писа. Но този път слугата му занесе писмото в пощата.

— И вие казвате, че прокуроршата е стара и грозна!

— Най-малко на петдесет години, господине, и никак не е хубава според думите на Пато.

— В такъв случай бъдете спокоен, в края на краищата тя ще се трогне. Пък и Портос не може да ви дължи бог знае колко.

— Как да не може! Дължи вече двадесетина пистола без дълга на лекаря! Та той не се лишава от нищо! Вижда се, че е привикнал да живее добре.

— Е, ако любовницата му го изостави, той ще намери приятели, уверявам ви в това. И така, любезни стопанино, не се тревожете за нищо и продължавайте да полагате за него всички грижи, които изисква състоянието му.

— Господине, вие ми обещахте да не казвате за прокуроршата и да не споменавате нито дума за раната му.

— Разбрахме се: нали ви дадох честна дума.

— О, той ще ме убие, знаете ли!

— Не бойте се, дяволът не е толкова черен, колкото изглежда.

Като каза тия думи, д’Артанян се качи по стълбата и остави съдържателя малко поуспокоен по въпроса за двете неща, на които, както изглежда, много държеше: парите и живота.

Горе, на най-личната врата в коридора, беше написана с черно мастило грамадна цифра 1. Д’Артанян почука веднъж и при поканата да влезе, която чу отвътре, влезе.

Портос лежеше и играеше с Мускетон на карти, за да поддържа привичката. В същото време на огъня се печаха, нанизани на шиш, яребици, а от двете страни на голямото огнище на два котлона кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието. Освен това писалището и мраморната плоча на един скрин бяха покрити с празни бутилки.

Като видя приятеля си, Портос нададе радостен вик, а Мускетон стана почтително, отстъпи му мястото си и отиде да понагледа двете тенджери, които, изглежда, се намираха лично под негово наблюдение.

trimata_musketari_229_1.jpg

— Ах, дявол да го вземе, вие ли сте! — каза Портос на д’Артанян. — Добре дошъл и извинявайте, че не ставам да ви посрещна. Но — добави той, като го погледна с известно безпокойство — знаете ли какво ми се случи?

— Не.

— Нищо ли не ви каза стопанинът?

— Попитах за вас и се качих право горе.

Портос сякаш си отдъхна по-свободно.

— Какво ви се е случило, драги Портос? — продължи д’Артанян.

— Да, случи се така, че като нападнах противника, когото бях промушил вече три пъти с шпагата си и исках да го довърша с четвъртия удар, спънах се в един камък и си навехнах коляното.

— Истина ли?

— Кълна се в честта си! Щастие е имал оня безделник, защото инак щях да го убия на място, уверявам ви.

— И какво стана с него?

— О, не зная нищо! Малко ли му беше? Замина си, изчезна като дим. А с вас, драги ми д’Артанян, какво се случи?

— Значи това навяхване, драги ми Портос, ви задържа в леглото? — продължи д’Артанян.

— Боже мой, да! То е причината, но след няколко дни ще бъда на крак!

— Че защо не наредихте да ви пренесат в Париж? Тук навярно страшно скучаете?

— Това мислех и аз. Но, драги ми приятелю, трябва да ви призная нещо.

— Какво?

— Понеже наистина страшно скучаех, както казахте и вие, а имах в джоба си седемдесет и петте пистола, които ми бяхте дали, поканих в стаята си, за да се развлека, един минаващ благородник и му предложих да поиграем със зарове. Той прие и повярвайте, моите седемдесет и пет пистола преминаха от моя джоб в неговия, да не говорим за коня ми, който също отиде като прибавка. А вие как сте, драги д’Артанян?

— Какво да се прави, драги ми Портос — въздъхна д’Артанян, — на човек не може да му върви във всичко. Нали знаете поговорката: „Нещастен в играта, щастлив в любовта“. Вие сте много щастлив в любовта и играта си отмъщава. Но какво са за вас превратностите на съдбата! Нали имате, щастливец такъв, нали имате своята дукеса, която винаги ще ви се притече на помощ?

— Да, но знаете ли, драги ми д’Артанян, че никак не ми върви — рече съвсем добродушно Портос. — Писах й да ми прати някакви си петдесет луи[2], които са ми крайно необходими при положението, в което се намирам…

— Е, и?

— И… трябва да е в именията си, защото не ми отговори.

— Истина ли?

— Да. Вчера пак й пратих писмо, още по-настойчиво от първото. Но да поговорим за вас, драги приятелю. Бях започнал, право да ви кажа, да се тревожа за вас.

— Стопанинът на заведението, както изглежда, се грижи много за вас, драги ми Портос — подхвърли д’Артанян, като посочи пълните тенджери и празните бутилки.

— Ами, ами! — отвърна Портос. — Преди три-четири дена този нахал ми представи сметката, но аз го изгоних заедно със сметката му. Така че тук съм, тъй да се каже, нещо като победител, един вид завоевател. И както виждате, понеже се боя винаги от нападение, въоръжен съм до зъби.

— Все пак, изглежда, че от време на време излизате от крепостта — засмя се д’Артанян.

И той посочи с пръст бутилките и тенджерите.

— Не, не аз, за съжаление! — рече Портос. — Това проклето коляно ме задържа в леглото, но Мускетон проучва местността и носи припаси. Мускетон, приятелю — продължи Портос, — както виждате, имаме подкрепление и трябва да се увеличи продоволствието!

— Мускетон — каза д’Артанян, — трябва да ми направите една услуга.

— Каква, господине?

— Да съобщите вашия способ на Планше. Може и аз да изпадна в обсадно положение и ще ми бъде приятно да имам същите облаги, с които удостоявате своя господар.

— Боже мой, господине — отвърна скромно Мускетон. — Няма нищо по-просто от това. Трябва само да си сръчен, това е всичко. Аз съм отраснал на село, а баща ми през свободното си време се занимаваше по малко и с бракониерство.

— А през останалото време какво правеше?

— Той имаше занаят, господине, който винаги съм смятал за много доходен.

— Какъв занаят?

— Това беше по време на войните между католиците и хугенотите и понеже виждаше, че католиците изтребват хугенотите, а хугенотите изтребват католиците, и всичко това в името на вярата, той си измисли една смесена вяра, която му позволяваше да бъде ту католик, ту хугенот. Разхождаше се обикновено с пушка на рамо зад плетищата, покрай пътищата и видеше ли насреща си сам католик, протестантската вяра веднага надделяваше в душата му, той насочваше пушката срещу пътника, после, когато той се приближеше на десетина крачки от него, повеждаше разговор, който почти винаги свършваше с това, че пътникът му оставяше кесията си, за да спаси живота си. Разбира се, когато видеше хугенот, обхващаше го такава гореща любов към католическата вяра, че не можеше да разбере как преди четвърт час е могъл да се съмнява в превъзходството на нашата света религия. Защото аз съм католик, господине, тъй като баща ми, верен на принципите си, беше направил големия ми брат хугенот.

— И как завърши този достоен човек? — запита д’Артанян.

— О, много зле, господине. Един ден той попаднал в някакъв ров между един хугенот и един католик, с които имал вече работа, и го познали и двамата. Така че те се съюзили срещу него и го обесили на едно дърво. После дойдоха да се похвалят със славната си постъпка в кръчмата в първото село по пътя им, където аз и брат ми пиехме.

— А вие какво направихте? — попита д’Артанян.

— Оставихме ги да си приказват — продължи Мускетон. — После, като излязоха от кръчмата, те тръгнаха в различни посоки и брат ми заседна на пътя на католика, а аз на протестанта. След два часа всичко беше свършено и двамата си разчистихме сметките, като се възхищавахме от предвидливостта на клетия си баща, който беше взел мерки да възпита всеки от нас в различна вяра.

— Наистина, Мускетон, ако се съди по думите ви, баща ви трябва да е бил много умен юначага. Вие казвате, че през свободното си време този почтен човек се е занимавал с бракониерство, така ли?

trimata_musketari_232_1.jpg

— Да, господине, и той ме научи да поставям примки и да хвърлям въдица. Затова, когато видях, че този негодник стопанинът, ни храни с лошо месо, добро само за простаци, а съвсем неподходящо за нашите нежни стомаси, върнах се към стария си занаят. Като се разхождах в гората на принца, аз поставях примки там, където имаше следи от дивеч, а като се излягах край бреговете на езерата на Негово височество, хвърлях въдица. И сега благодарение на това, господине, ние имаме всичко, както сам можете да се уверите в това: и яребици, и зайци, и шарани, и змиорки — лека и питателна храна, подходяща за болни.

— Но виното? — запита д’Артанян. — Кой доставя виното? Стопанинът ли?

— Как да ви кажа — и да, и не.

— Как така и да, и не?

— Вярно е, че той го доставя, но не знае, че има тая чест.

— Обяснете, Мускетон, вашият разговор е изпълнен с поучителни неща.

— Ето какво, господине. През моите пътешествия случайно се срещнах с един испанец, който беше видял много страни, а между другото и Новия свят.

— Какво общо може да има Новият свят с бутилките, които са на писалището и на скрина?

— Търпение, господине, всичко ще дойде по реда си.

— Имате право, Мускетон, осланям се на вас и слушам.

— Този испанец имаше слуга, който го придружавал в пътуването му в Мексико. Слугата беше от моя край и ние много бързо се сдружихме, още повече, че и характерите ни в много отношения си схождаха. И двамата обичахме най-много лова и той ми разправяше как в пампасите местните жители ловели тигри и бикове с обикновени примки, които хвърляли на шията на тия страшни животни. В началото не ми се вярваше, че може да се стигне до такава ловкост, да хвърляш от двадесет-тридесет крачки края на едно въже, където пожелаеш, но пред доказателствата скоро трябваше да се признае правдивостта на разказа. Приятелят ми поставяше бутилка на тридесет крачки и при всяко хвърляне улавяше гърлото й с примката. Започнах да се упражнявам и понеже природата ме е надарила с някои и други способности, днес хвърлям ласото не по-зле от който и да било мексиканец. Е, разбирате ли? Нашият стопанин има претъпкана изба, само че ключът е винаги в джоба му. Но избата има прозорче. През това прозорче аз хвърлям ласото и понеже сега зная къде е най-хубавото местенце, оттам черпя виното. Ето, господине, каква е връзката между Новия свят и бутилките, които са на скрина и писалището. Сега искате ли да опитате нашето вино и да ми кажете без предубеждение добро ли е то или не?

— Благодаря, приятелю, благодаря. Съжалявам, но току-що закусих.

— Хайде, Мускетон — каза Портос, — сложи масата и докато ние с тебе закусваме, д’Артанян ще ни разкаже какво се е случило с него през тия десет дни, откакто ни напусна.

— С удоволствие — съгласи се д’Артанян.

Докато Портос и Мускетон закусваха с апетит на оздравяващи и с братска сърдечност, която сближава хората в нещастие, д’Артанян разказа как раненият Арамис е бил принуден да остане в Кревкьор, как е оставил Атос в Амиен да се бори срещу четирима души, които го обвинили, че е фалшификатор на монети, и как самият той, д’Артанян, е бил принуден да продупчи корема на конт дьо Вард, за да се добере до Англия.

Но тук свърши откровеността на д’Артанян. Той добави само, че на връщане от Англия е довел четири великолепни коня — един за себе си и по един за приятелите си. Накрая каза на Портос, че определеният за него кон е вече в конюшнята на странноприемницата.

В този миг влезе Планше. Той съобщи на господаря си, че конете вече са добре отпочинали и че могат да тръгнат и вечерта да пренощуват в Клермон.

Понеже д’Артанян беше вече почти спокоен за Портос и бързаше да узнае какво е станало с другите двама приятели, той подаде ръка на болния и го уведоми, че отива да продължи издирванията си. И понеже смята да се върне по същия път, ако след седем-осем дни Портос бъде още в странноприемницата „Гран Сен Мартен“, ще го вземе, като мине.

Портос отговори, че по всяка вероятност коляното му няма да му позволи да си замине по-рано. Освен това той трябваше да остане в Шантии, за да чака отговор от дукесата си.

Д’Артанян му пожела бърз и благоприятен отговор. Повери отново Портос на Мускетон и след като плати на съдържателя, тръгна на път с Планше, освободен вече от единия запасен кон.

Бележки

[1] Игра на карти.

[2] Френска златна монета от времето на Луи XIII.