Александър Дюма
Тримата мускетари (24)

XXIII
Срещата

Д’Артанян се върна в къщи тичешком и при все че минаваше три часа сутринта, а той трябваше да премине най-опасните квартали в Париж, нямаше ни една лоша среща. Известно е, че пияните и влюбените си имат свой бог.

Той намери входната врата открехната, изкачи се по стълбата и почука леко по установен между него и слугата му начин. Планше, когото той беше изпратил преди два часа от кметството, като му поръча да го чака, му отвори вратата.

— Някой донесъл ли е писмо за мене? — запита бързо д’Артанян.

— Никой не е носил писмо, господине — отвърна Планше, — но има едно, което е дошло съвсем само.

— Какво искаш да кажеш, глупако?

— Искам да кажа, че когато се прибрах, при все че ключът от квартирата ви беше в джоба ми и не съм се разделял нито за миг с него, намерих писмо върху зелената покривка на масата във вашата спалня.

— Къде е това писмо?

— Оставих го, където си беше, господине. Де се е видяло писма да влизат така в домовете на хората? Ако прозорецът беше отворен или поне открехнат, разбирам, а то всичко беше здраво затворено. Пазете се, господине, защото тук положително има някаква магия.

През това време младежът се втурна в стаята и отвори писмото, което беше от госпожа Бонасийо и имаше следното съдържание:

Искам да ви изкажа и да ви предам горещи благодарности. Бъдете тази вечер към десет часа в Сен Клу срещу павилиона до ъгъла на къщата на господин д’Естре.

К.Б.

Като четеше писмото, д’Артанян чувствуваше как сърцето му ту се свива, ту се отпуска от сладостната тръпка на любовта, която мъчи и гали сърцето на влюбения.

Това беше първото писмо, което получаваше, първата среща, която му определяха. Сърцето му, изпълнено с радостно опиянение, едва не примираше пред прага на земния рай, който се наричаше любов.

— Е, господине? — запита Планше, който беше видял, че господарят му ту се изчервяваше, ту бледнееше. — Е, не съм ли отгатнал правилно, това не е ли някаква неприятна вест?

— Лъжеш се, Планше — отвърна д’Артанян, — и за доказателство ето ти едно екю да се почерпиш за мое здраве.

— Благодаря ви, господине, за парите, които ми давате, и ви обещавам, че ще изпълнявам точно вашите наставления, но все пак истина е, че писмата, които влизат така в затворените къщи…

— Падат от небето, приятелю мой, падат от небето.

— Ще рече вие сте доволен, господине? — попита Планше.

— Драги ми Планше, аз съм най-щастливият човек на света!

— Мога ли да използувам вашето щастие, господине, и да отида да си легна?

— Да, върви.

— Нека цялата небесна благодат падне върху вас, господине, но все пак истината е, че това писмо…

И Планше тръгна, като поклащаше глава с явно съмнение, което щедростта на д’Артанян не беше успяла да разсее напълно.

Като остана сам, д’Артанян чете и препрочита писмото и целува много пъти редовете, написани от ръката на хубавата любима. Най-после си легна, заспа и сънува златни сънища.

В седем часа сутринта той стана и извика Планше, който при второто повикване отвори вратата. По лицето му още имаше следи от вчерашните тревоги.

— Планше — каза му д’Артанян, — излизам може би за цял ден и ти си свободен до седем часа вечерта; но в седем часа бъди готов с два коня.

— А! — рече Планше. — Изглежда, че пак ще ни дупчат кожата!

— Ще си вземеш пушката и пистолетите.

— Е? Какво казвах аз? — викна Планше. — Бях положителен в това. Проклето писмо!

— Успокой се, глупако, просто ще направим една разходка.

— Да, като приятното пътуване оня ден, когато валеше дъжд от куршуми и на всяка стъпка никнеха засади.

— Всъщност, ако ви е страх, господин Планше — продължи д’Артанян, — ще тръгна без вас. Предпочитам да пътувам сам, отколкото със спътник, който трепери от страх.

— Вие ме обиждате, господине — заяви Планше. — Струва ми се все пак, че ви показах на дело какъв съм.

— Да, но помислих, че си изразходвал цялата си храброст на един път.

— Ще имате случая да се уверите, господине, че ми е останала още смелост. Само ще ви моля да не я пилеете много, ако искате да имам за по-дълго време.

— Ще можеш ли да изразходваш тази вечер малко?

— Надявам се.

— Добре тогава! Разчитам на тебе.

— В уречения час ще бъда готов. Но струва ми се, че вие, господине, имахте само един кон в гвардейските конюшни?

— Може и сега да е само един. Но довечера ще бъдат четири.

— Изглежда, че нашето пътуване е било за подновяване на конете в конюшнята?

— Точно така — каза д’Артанян.

И като махна още веднъж на Планше, излезе.

Господин Бонасийо стоеше на вратата си. Д’Артанян имаше намерение да отмине, без да се обади на достойния търговец. Но последният се поклони така ласкаво и така добродушно, че наемателят му бе принуден не само да отвърне на поздрава му, но и да завърже разговор с него.

И как можеш да не бъдеш малко снизходителен към мъжа, чиято жена ти е определила среща същата вечер срещу павилиона на господин д’Естре! Д’Артанян се приближи колкото е възможно по-любезно.

Разговорът съвсем естествено се завъртя около затварянето на клетия човечец. Господин Бонасийо, който не знаеше, че д’Артанян е чул разговора му с непознатия от Мьон, разказа на своя млад наемател за жестокостите на това чудовище Лафема, когото той през целия си разказ наричаше непрестанно палач на кардинала, и започна да говори надълго и нашироко за Бастилията, за ключалките, вратите, прозорчетата, решетките и уредите за измъчване.

Д’Артанян го слушаше с изискана любезност и когато той свърши, най-после каза:

— А знаете ли кой беше отвлякъл госпожа Бонасийо? Защото аз не забравям, че на това неприятно обстоятелство дължа щастието си да се запозная с вас.

— Ах! — въздъхна господин Бонасийо. — Те, разбира се, не ми казаха това, а и жена ми от своя страна се закле във всички светии, че не знае. Но вие — продължи най-добродушно господин Бонасийо — къде се губихте през последните дни? Не съм ви виждал нито вас, нито приятелите ви и мисля, че не сте събрали от настилките на Париж праха, който вчера Планше четкаше от ботушите ви?

— Имате право, драги господин Бонасийо, аз и приятелите ми направихме едно малко пътешествие.

— Далече ли?

— О, боже мой, не, само на четиридесет левги оттук: заведохме господин Атос на баните във Форж и приятелите ми останаха там.

— А вие се върнахте, нали? — запита господин Бонасийо, като придаде на лицето си най-хитро изражение. — Едно хубаво момче като вас не може да вземе от любовницата си дълъг отпуск и в Париж са ви очаквали с нетърпение, така ли?

— Наистина, така е — засмя се момъкът, — признавам си, драги господин Бонасийо, още повече, като виждам, че от вас човек нищо не може да скрие. Да, чакаха ме, и то с най-голямо нетърпение, уверявам ви.

Лек облак помрачи челото на Бонасийо, толкова лек, че д’Артанян нищо не забеляза.

— И навярно ще бъдете възнаграден за вашето усърдие? — продължи търговецът с малко променен глас, промяна, която д’Артанян не забеляза, както не забеляза и краткотрайния облак, който помрачи само преди миг лицето на достойния човек.

— Ах, а вие се преструвате на светец! — засмя се д’Артанян.

— Не — продължи Бонасийо, — казах ви това, само защото исках да разбера дали ще се приберете късно.

— Защо ми задавате този въпрос, драги хазяино? — запита д’Артанян. — Да нямате намерение да ме чакате?

— Не, но след арестуването ми и след кражбата, която стана у дома, аз се стряскам всеки път, щом чуя да хлопне врата, а особено нощем. Ех, какво да се прави! Аз не съм военен!

— О, не се плашете, ако се прибера в един, в два или в три часа през нощта. А ако изобщо не се прибера, пак не се плашете.

Този път Бонасийо стана толкова блед, че д’Артанян не можеше да не забележи това и го попита какво му е.

— Нищо — отвърна Бонасийо, — нищо. Откакто ме сполетяха нещастията, имам пристъпи на слабост, които ме обхващат изведнъж, и сега почувствувах, че тръпки ме побиват. Не обръщайте внимание на това, вие трябва да сте зает само с щастието си.

— Аз наистина съм зает, защото съм щастлив.

— Почакайте, не още, нали казахте за тази вечер.

— Да, но тази вечер благодарение на бога ще дойде! А може би и вие я очаквате със същото нетърпение като мен. Може би тази вечер госпожа Бонасийо ще навести семейното огнище.

— Госпожа Бонасийо не е свободна тази вечер — отвърна важно съпругът. — Службата й я задържа тази вечер в Лувър.

— Толкова по-зле за вас, драги ми господине, толкова по-зле. Когато аз съм щастлив, искам всички да бъдат щастливи, но изглежда, че това е невъзможно.

И момъкът си тръгна, като се смееше с глас на шегата, която мислеше, че само той можеше да разбере.

— Приятно забавление! — отвърна Бонасийо със задгробен глас.

Но д’Артанян бе вече твърде далеч и не можеше да го чуе, пък и да беше го чул, положително нямаше да забележи нищо, защото беше в добро настроение.

Той тръгна към дома на господин дьо Тревил. Вчерашното му посещение, както помните, беше много кратко и не си казаха почти нищо.

Господин дьо Тревил беше много радостен. На бала кралят и кралицата се държаха прекрасно с него. Кардиналът беше извънредно мрачен.

В един часа през нощта той се оттегли под предлог, че е неразположен. А техни величества се прибраха в Лувър чак в шест часа сутринта.

— Сега — подзе господин дьо Тревил, като сниши глас и претърси с поглед всички кътчета в стаята, за да се увери, че са действително сами, — сега да поговорим за вас, мой млади приятелю, защото е напълно ясно, че вашето щастливо завръщане има известна връзка с радостта на краля, с тържеството на кралицата и с унижението на Негово високопреосвещенство. Трябва вече много да внимавате.

— От какво има да се боя — запита д’Артанян, — щом като ще имам щастието да се радвам на благоволението на техни величества?

— От всичко, повярвайте ми. Кардиналът не е от ония хора, които могат да забравят една измама, докато не си разчистят сметките с измамника, а измамникът, струва ми се, е мой познат гасконец.

— Мислите ли, че кардиналът е също така добре осведомен като вас и знае, че аз съм бил в Лондон?

— Дявол да го вземе! Вие сте били в Лондон? От Лондон ли донесохте този чуден диамант, който блести на пръста ви?

— Пазете се, драги ми д’Артанян, подаръците от врага не са хубаво нещо. Нямаше ли по този повод някакъв стих на латински… чакайте, чакайте…

— Да, разбира се — отвърна д’Артанян, който никога не можа да запомни началните правила от латинската граматика и довеждаше в отчаяние учителя си със своето невежество. — Да, разбира се, трябва да има някакъв стих.

— Да, положително има — продължи господин дьо Тревил, който имаше склонност към литературата — и господин дьо Бенсерад оня ден ми го казваше… Чакайте… Чакайте… А! Да! Спомних си:

… Timeo danaos et dona ferentes, което значи: „Пазете се от врага, който ви прави подаръци“.

— Този диамант не ми е даден от врага, господине — възрази д’Артанян. — Кралицата ми го подари.

— Кралицата! Охо! — каза господин дьо Тревил. — Действително, истински кралски подарък, който струва най-малко хиляда пистола. Чрез кого ви предаде кралицата този подарък?

— Тя сама ми го даде.

— Къде?

— В кабинета до стаята, където се преобличаше.

— Как?

— Подаде ми ръката си да я целуна.

— Вие сте целувал ръката на кралицата! — извика господин дьо Тревил, като погледна д’Артанян.

— Нейно величество ми направи честта да ме удостои с тая милост.

— И в присъствието на свидетели ли? Колко е непредпазлива, страшно непредпазлива!

— Не, господине, успокойте се, никой не видя — заяви д’Артанян и разказа на господин дьо Тревил как беше станало това.

— О, жени, жени! — извика старият воин. — Познавам ви добре по романтичното ви въображение. Всичко тайнствено ви очарова. И така, вие сте видели ръката на кралицата, това е всичко. Вие ще срещнете кралицата и няма да я познаете. Тя ще ви срещне и няма да знае кой сте.

— Не, но благодарение на този диамант… — възрази момъкът.

— Слушайте — рече господин дьо Тревил, — искате ли да ви дам един съвет, добър, приятелски съвет?

— Ще ми направите чест, господине — отговори д’Артанян.

— Добре! Влезте при първия срещнат златар и му продайте този диамант на цената, която ви даде. Какъвто и скъперник да е той, винаги ще получите от него най-малко осемстотин пистола. Пистолите нямат име, млади момко, а този пръстен има страшно име, което може да издаде лицето, което го носи.

— Да продам този пръстен! Пръстенът, който ми е подарен от моята повелителка! Никога! — заяви д’Артанян.

— Тогава обърнете камъка навътре, нещастни безумецо, защото всеки знае, че един гасконски благородник не намира такива скъпоценности в ковчежето на своята майка.

— Значи вие мислите, че аз съм изложен на някаква опасност? — запита д’Артанян.

— Казвам ви, млади момко, че ако някой заспи върху мина със запален фитил, ще бъде в по-голяма безопасност в сравнение с вас.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян, който почваше да се тревожи от убедителния тон на господин дьо Тревил. — Дявол да го вземе, какво трябва да направя?

— Да бъдете нащрек винаги и за всичко. Кардиналът има отлична памет и дълга ръка. Повярвайте ми, ще ви устрои някоя клопка.

— Но каква?

— А! Отде да зная! Та той си служи с всички дяволски хитрини! Най-малкото нещо, което може да ви се случи, е да ви арестуват.

— Как? Ще посмеят ли да арестуват един човек, който е на служба при негово величество?

— Как не! Попречи ли им нещо да арестуват Атос! Във всеки случай, момко, повярвайте на един човек, който е от тридесет години в двореца: не бъдете много уверен във вашата безопасност, защото ще загинете. Напротив — и аз ви казвам — навсякъде виждайте врагове. Ако някой иска да се скара с вас, избегнете го, дори ако е десетгодишно дете. Нападнат ли ви денем или нощем, отстъпвайте, без да се срамувате. Минавате ли по мост, проверете дъските, да не би някоя да падне под краката ви. Минавате ли край къща, която се строи, погледнете нагоре, да не би някой камък да падне върху главата ви. Ако се прибирате късно, нека ви придружава слугата ви, и той да бъде въоръжен, ако разбира се сте сигурен в него. Пазете се от всички: от приятеля си, от брат си, от любовницата си, най-вече от любовницата си. Д’Артанян се изчерви.

— От любовницата си ли? — повтори той неволно. — Защо най-вече от нея, а не от някой друг?

— Защото любовницата е едно от любимите оръдия на кардинала — няма по-подходящо от нея: жената ще ви продаде за десет пистола, доказателство за това е Далила. Познавате Светото писание, нали?

Д’Артанян помисли за срещата, която му беше определила госпожа Бонасийо за същата вечер. Но трябва да кажем за чест на нашия герой, че лошото мнение, което имаше господин дьо Тревил за жените изобщо, не му вдъхна ни най-малко подозрение към хубавата му хазяйка.

— Но чакайте — каза господин дьо Тревил, — какво стана с тримата ви другари?

— Щях да ви попитам дали вие не сте научили нещо за тях?

— Нищо, господине.

— Е, аз ги оставих по пътя: Портос в Шантии, предстоеше му да се дуелира, Арамис в Кревкьор с куршум в рамото и Атос в Амиен, обвинен, че е фалшификатор на пари.

— Виждате ли? — рече господин дьо Тревил. — А вие как се избавихте?

— По чудо, господине, трябва да си призная, с рана в гърдите и след като забодох като пеперуда господин конт дьо Вард на пътя за Кале.

— Ето пак: дьо Вард е човек на кардинала, братовчед на Рошфор. Знаете ли какво, драги ми приятелю, хрумна ми една мисъл.

— Кажете, господине.

— На ваше място бих направил нещо.

— Какво?

— Докато Негово високопреосвещенство ме търси в Париж, бих се измъкнал тихомълком по пътя за Пикардия, да узная какво е станало с тримата ми другари. Дявол да го вземе! Те напълно заслужават това малко внимание от ваша страна.

— Съветът е добър, господине, утре ще замина.

— Утре? Защо не тая вечер?

— Тази вечер, господине, една неотложна работа ме задържа в Париж.

— Ах, млади момко! Млади момко! Някоя любовница, нали? Повтарям ви, пазете се: жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще. Послушайте ме, заминете тая вечер.

— Невъзможно е, господине!

— Вие значи сте дали дума?

— Да, господине.

— Тогава друг въпрос. Но обещайте ми, че ако не ви убият тая нощ, утре ще заминете.

— Обещавам ви.

— Имате ли нужда от пари?

— Имам още петдесет пистола. Мисля, че ще ми стигнат.

— Ами другарите ви?

— Мисля, че и те не са без пари. Когато излязохме от Париж, всеки имаше по седемдесет и пет пистола в джоба си.

— Ще ви видя ли, преди да заминете?

— Не, господине, не вярвам, освен ако не се случи нещо ново.

— Тогава добър път!

— Благодаря, господине.

И д’Артанян се сбогува с господин дьо Тревил, трогнат повече от когато и да било от чисто бащинските му грижи към мускетарите.

Той се отби последователно у Атос, у Портос и у Арамис. Никой от тях не се беше върнал. Нямаше ги и слугите им и не се знаеше нищо нито за едните, нито за другите.

Можеше да се осведоми за тях от любовниците им, но не познаваше нито любовницата на Портос, нито на Арамис. Атос пък нямаше любовница.

Като минаваше край гвардейските казарми, надникна в конюшнята: три коня от очакваните четири бяха пристигнали. Смаяният Планше ги чистеше и двата бяха вече готови.

— Ах, господине — започна Планше, като съзря д’Артанян, — много се радвам, че ви виждам!

— Защо, Планше? — запита момъкът.

— Имате ли доверие в нашия хазяин господин Бонасийо?

— Аз ли? Никак.

— А! И добре правите, господине.

— Но откъде ви хрумна такъв въпрос?

— Защото, докато разговаряхте с него, аз ви наблюдавах, без да ви чувам. Господине, лицето му измени два-три пъти цвета си.

— Ха!

— Вие не забелязахте това, защото мислехте за писмото, което получихте. А пък аз, напротив, необикновеният начин, по който пристигна това писмо в къщи, ме накара да бъда нащрек и не откъснах поглед от лицето му.

— И как ти се видя?

— Предателско, господине.

— Наистина ли?

— Освен това, щом се разделихте и кривнахте в напречната улица, господин Бонасийо взе шапката си, затвори вратата и се затича в обратна посока.

— Наистина, ти имаш право, Планше, всичко това ми изглежда много подозрително и бъди спокоен — няма да му платим наема, докато не си изясним напълно тази работа.

— Вие се шегувате, господине, но ще видите.

— Какво да се прави, Планше, каквото е писано, ще стане.

— Значи не се отказвате от разходката довечера?

— Тъкмо напротив, Планше, колкото повече ме е яд на господин Бонасийо, с толкова по-голямо желание ще отида на срещата, определена в писмото, което толкова много те тревожи.

— Тогава, господине, щом вашето решение е…

— Решението ми е непоколебимо, приятелю. И така, в девет часа бъди готов тук, в казармата. Ще дойда да те взема.

Планше, като видя, че вече няма никаква надежда да накара господаря си да се откаже от своето намерение, въздъхна дълбоко и започна да чисти третия кон.

А д’Артанян, който всъщност беше много предпазлив момък, вместо да се прибере в къщи, отиде да обядва у гасконския свещеник, който бе нагостил четиримата приятели с шоколад, когато бяха изпаднали в неволя.