Александър Дюма
Тримата мускетари (28)

XXVII
Жената на Атос

— Сега остава да узнаем какво е станало с Атос — напомни д’Артанян на веселия Арамис, след като го осведоми какво се беше случило в столицата след тяхното заминаване и след като прекрасният обед бе накарал единия да забрави тезата си, а другия — умората.

— Мислите ли, че може да му се е случило нещастие? — запита Арамис. — Атос е толкова хладнокръвен и храбър, служи си тъй ловко с шпагата.

— Да, разбира се, и никой не познава по-добре от мене храбростта и ловкостта на Атос; но аз предпочитам да кръстосам шпагата си с копия, отколкото с тояги; боя се да не би Атос да е пребит от прислугата, тъй като слугите са хора, които удрят силно и не свършват скоро. Ето защо, да си призная, иска ми се да тръгна колкото може по-скоро.

— Ще гледам да ви придружа — рече Арамис, — при все че едва ли съм в състояние да се кача на кон. Вчера се опитах да изтезавам плътта си с оня бич, който виждате на стената, но болката ми попречи да продължа това благочестиво упражнение.

— Така е, драги приятелю, никой досега не е лекувал рана от пушка с бич. Но вие сте били болен, а болестта обърква ума и затова ви извинявам.

— И кога заминавате?

— Утре призори. Починете си тая вечер колкото е възможно по-добре, а утре, ако можете, ще заминем заедно.

— Тогава до утре — каза Арамис. — Макар и да сте от желязо, вие имате нужда от почивка.

На другия ден, когато д’Артанян влезе в стаята на Арамис, намери го до прозореца.

— Какво сте се загледали? — попита д’Артанян.

— Аз ли? Любувам се на тия три прекрасни коня, които конярите държат за поводите. Истинско удоволствие е да пътуваш с такива коне.

— Е, вие ще изпитате това удоволствие, драги Арамис, защото единият от тези коне е ваш.

— Ами! Кой е мой?

— Който от тях пожелаете. За мене е все едно.

— Скъпото седло на него също ли е мое?

— Разбира се.

— Вие се шегувате, д’Артанян.

— Аз не се шегувам вече, откакто престанахте да говорите латински.

— За мене ли са украсените със злато кобури, кадифената му наметка и седлото, изработено със сребро?

— За вас, както е за мене конят, който тупа с копито, а онзи, който подскача, е за Атос.

— Дявол да го вземе! Та това са три великолепни животни.

— Радвам се, че ви харесват.

— Кралят ли ви направи този подарък?

— Във всеки случай не кардиналът. Но не се грижете откъде са. Знайте само, че единият от трите е ваша собственост.

— Вземам този, който държи червенокосият слуга.

— Прекрасно!

— Боже господи, ето че забравих болката! — извика Арамис. — Бих го яхнал и с тридесет куршума в тялото си. Гледай ти какви стремена! Хей, Базен! Ела тук веднага.

Базен застана сънен и унил на прага.

— Лъсни ми шпагата, оправи ми шапката, изчеткай мантията и напълни пистолетите! — нареди Арамис.

— Последното нареждане е излишно — прекъсна го Д’Артанян. — В кобурите има пълни пистолети.

Базен въздъхна.

— Хайде, Базен, успокойте се — каза д’Артанян. — Каквото и положение да заемаш, можеш да влезеш в царството небесно.

— Господинът беше вече такъв добър богослов — измънка Базен, готов да заплаче. — Щеше да стане епископ, а може би и кардинал.

— Ех, клети ми Базен, хайде поразмисли малко. Какъв смисъл има да си духовник, моля ти се? Пак няма да избегнеш войната. Ти виждаш много добре, че кардиналът ще участвува във войната с шлем на главата и с копие в ръка. А какво ще кажеш за господин Ногаре дьо Ла Валет? И той е кардинал. Питай слугата му колко пъти му е приготвял превръзки.

— Уви! — въздъхна Базен. — Зная това, господине. Днес всичко се е объркало.

Докато говореха така, двамата младежи и бедният слуга слязоха долу.

— Дръж ми стремето, Базен — каза Арамис.

И Арамис се метна на седлото с присъщата му гъвкавост и лекота. Но след няколко скокове и обиколки с благородното животно ездачът почувствува такива непоносими болки, че пребледня и се олюля. Д’Артанян, който предвиждаше, че може да се случи такова нещо и не го изпускаше из очи, се спусна към него, прихвана го и го заведе в стаята му.

— Пазете се, драги Арамис, лекувайте се — рече той, — а аз ще отида сам да потърся Атос.

— Вие сте човек от стомана — каза му Арамис.

— Не, на мен просто ми върви, това е всичко. А какво ще правите, докато се върна? Никакви разсъждения за пръстите и благословиите, нали?

Арамис се усмихна.

— Ще пиша стихове — отвърна той.

— Да, стихове, пропити с уханието от писмото на прислужничката на госпожа дьо Шеврьоз. Научете Базен на правилно стихосложение, това ще го утеши. А на коня се качвайте всеки ден по малко, така ще привикнете към седлото.

— О, колкото за това, бъдете спокоен — отговори Арамис. — Ще ме намерите готов да ви последвам.

Сбогуваха се и след десет минути д’Артанян, поверил приятеля си на Базен и на кръчмарката, препускаше по пътя за Амиен.

В какво състояние щеше да намери Атос и дали изобщо щеше да го намери? Положението, в което го остави, беше опасно. Можеше и да е загинал. При тази мисъл той се намръщи, въздъхна няколко пъти и тихо се закле, че ще отмъсти. От всичките му приятели Атос беше най-възрастен и следователно най-чужд наглед на неговите вкусове и наклонности.

Но д’Артанян имаше явно предпочитание към този благородник. Благородната и изискана външност на Атос, проблясъците на величие, които озаряваха от време на време мрака, в който той се беше затворил доброволно, неизменното едно и също настроение, което го правеше най-добрия другар на света, пресилената и хаплива веселост, храбростта му, която би могла да се нарече сляпа, ако не беше плод на рядко хладнокръвие, всички тези качества извикваха не само уважението и приятелството на д’Артанян, но и неговото възхищение.

И наистина, сравнен дори с изискания и благороден придворен господин дьо Тревил, Атос можеше, когато бе в добро настроение, да издържи с успех това сравнение. Той имаше среден ръст, но тялото му беше така стройно и така добре сложено, че неведнъж в борба с Портос той бе побеждавал гиганта, чиято физическа сила беше станала пословична сред мускетарите. Лицето му, с проницателен поглед, с правилен нос и очертана брадичка като на Брут, беше чудно приветливо и величествено. Ръцете му, за които не полагаше никакви грижи, довеждаха до отчаяние Арамис, който поддържаше своите ръце с големи количества бадемов крем и благовонни масла. Гласът му беше плътен и мелодичен и освен това най-необяснимото у Атос, който винаги си даваше вид на малък и незначителен човек, беше познаването на света и обноските в най-изисканото общество, тези навици на добре възпитан човек, които сякаш неволно прозираха и в най-дребните му постъпки.

Ставаше ли дума да се даде обед, Атос го устройваше по-добре от всеки друг, като поставяше всеки гост на съответното място според положението, което му бяха създали неговите прадеди или което си беше създал той самият. Станеше ли дума за хералдика, Атос познаваше всички благородни семейства в кралството, тяхното родословие, техните връзки, гербовете им и произхода на тези гербове. И най-малките подробности в етикета му бяха известни, той знаеше какви са правата на едрите собственици познаваше основно лова с кучета и със соколи и един ден в разговора си за това велико изкуство зачуди дори самия Луи XIII, който всъщност беше много вещ в тази област.

Както всички знатни благородници в тази епоха, той яздеше и се фехтуваше съвършено. Освен това образованието му беше толкова всестранно дори по отношение на схоластичните науки, които благородниците по това време тъй рядко изучаваха, че той се усмихваше на латинските изрази на Арамис, които Портос се правеше, че разбира. Дори два или три пъти, когато Арамис допуснеше някоя граматическа грешка, беше се случвало за голямо учудване на неговите приятели той да постави глагола в съответното време и съществителното в съответния падеж. Освен това честността му беше безукорна в оня век, когато военните отстъпваха толкова лесно от вярата и съвестта си, любовниците от установената вежливост, свойствена на нашето време, а бедните — от седмата божа заповед. С други думи, Атос беше съвсем необикновен човек.

И все пак виждаха този толкова забележителен човек, това прекрасно създание, този тъй изискан ум да клони неусетно към обикновения живот, както старците клонят към душевно и телесно безсилие. В дни на лишения, а това се случваше често, всичко светло у Атос угасваше и блестящите му качества потъваха сякаш в дълбок мрак.

Тогава, когато полубогът изчезнеше, от него едва ли оставаше и човек. Навел глава с помътен поглед, с бавен и мъчителен говор, Атос гледаше с часове ту бутилката и чашата си, ту Гримо, който, свикнал да му се подчинява по даден знак, четеше в безжизнения поглед на своя господар и най-малкото му желание и веднага го изпълняваше. Ако четиримата приятели се съберяха в такъв момент, някоя дума, измъкната със страхотно усилие, беше единственото участие на Атос в разговора. В замяна на това пък Атос сам пиеше за четирима и тогава намръщваше още повече вежди и ставаше още по-тъжен.

Д’Артанян, чийто изпитателен и проницателен ум ни е добре известен, още не бе успял, колкото и силно да беше желанието му, да задоволи любопитството си в това отношение. Не бе успял още да открие нито една причина за това му състояние, да разбере обстоятелствата, които го пораждаха. Атос не получаваше писма, Атос не извършваше каквато и да било постъпка, която да не е известна на всичките му приятели.

Не можеше да се каже, че виното е причина за тази тъга, защото, напротив, той пиеше, за да надвие тъгата, която това лекарство, както казахме, правеше още по-дълбока. Мрачното настроение не можеше да се припише и на играта, защото за разлика от Портос, който пееше или ругаеше според щастието или нещастието, в играта Атос беше еднакво равнодушен и когато печелеше, и когато губеше. Една вечер в клуба на мускетарите той спечели хиляда пистола, след това ги загуби заедно с обшития със злато празничен колан, после си върна всичко и сто луи отгоре, без хубавите му черни вежди да трепнат нито за миг, без ръцете му да изгубят седефения си оттенък и без разговорът, който тази вечер беше приятен, да загуби спокойния си и приятен тон.

Атмосферното влияние също не помрачаваше лицето му, както това става с нашите съседи англичаните, защото неговата тъга обикновено се усилваше през най-хубавите дни на годината. Юни и юли бяха ужасни месеци за Атос.

В настоящето той нямаше скърби, дигаше рамене, когато му споменеха за бъдещето, неговата тайна значи се криеше в миналото, както бяха загатвали смътно на д’Артанян.

Тази тайнственост, която забулваше цялата му личност, правеше още по-интересен човека, който никога, дори когато беше пил извънредно много, не беше открил нищо нито с думи, нито с поглед, колкото и умели да бяха зададените въпроси.

„Да — мислеше си д’Артанян, — горкият Атос, сега може би е мъртъв, и то по моя вина, защото аз го увлякох в това приключение, началото на което той не знаеше, не ще узнае и края му, и от което нямаше да извлече полза.“

— Не бива да забравяме — продължи Планше, — че на него навярно ние дължим живота си. Помните ли как извика „Бягай, д’Артанян! Пипнаха ме.“ И след като изпразни двата си пистолета, как страшно иззвънтя с шпагата си! Като двадесет души или по-право като двадесет бесни дяволи!

Тези думи удвоиха усърдието на д’Артанян и той подкани коня си, който нямаше нужда от тази подкана, тъй като носеше ездача си в галоп.

Към единадесет часа сутринта забелязаха Амиен. В единадесет и половина бяха пред вратата на проклетата странноприемница.

Д’Артанян често беше замислял срещу подлия съдържател едно от ония славни отмъщения, само надеждата за които утешава. И той влезе в странноприемницата с нахлупена над очите шапка, с лявата ръка върху дръжката на шпагата си, а с дясната пляскаше с камшика си.

— Познавате ли ме? — запита той съдържателя, който пристъпваше, за да му се поклони.

— Нямам тази чест, ваша светлост — отвърна съдържателят, заслепен от блестящия начин, по който д’Артанян се представяше.

— Как, не ме ли познавате!

— Не, ваша светлост.

— Добре, с две думи ще ви възвърна паметта. Какво направихте с онзи благородник, когото имахте дързостта преди петнадесетина дни да обявите, че е фалшификатор на пари?

Съдържателят пребледня, защото д’Артанян беше взел извънредно застрашителна поза, а Планше следваше примера на господаря си.

— Ах, ваша светлост, не ми говорете за това — извика с най-плачлив глас съдържателят. — Господи, колко скъпо заплатих за тази грешка. Ах, какъв нещастник съм аз!

— Питам ви, какво стана с този благородник?

— Благоволете да ме изслушате, ваша светлост, и бъдете милостив. Седнете, седнете, моля ви.

Ням от гняв и тревога, д’Артанян седна, заплашителен съдия. Планше се облегна гордо на креслото му.

— Ето какво стана, ваша светлост — започна, цял разтреперан, съдържателят. — Сега вече ви познах. Вие сте господинът, който замина, когато имах злополучното недоразумение с благородника, за когото говорите.

— Да, аз съм. И вие много добре виждате, че не можете да се надявате на някаква милост, ако не кажете самата истина.

— Тогава благоволете да ме изслушате и ще узнаете всичко.

— Слушам.

— Предупреден бях от властите, че някакъв известен фалшификатор на пари ще пристигне в странноприемницата с няколко свои другари, преоблечени като гвардейци и мускетари. Конете ви, слугите, външността ви, ваша светлост, всичко ми беше описано.

— После, после? — подкани го нетърпеливо д’Артанян, който веднага разбра откъде са дадени тези толкова точни сведения.

— И аз взех по заповед на властите, които ми изпратиха шест души в подкрепа, всички мерки, които сметнах необходими, за да задържа тъй наречените фалшификатори.

— Е! — каза д’Артанян, който страшно се дразнеше, когато се споменаваше думата фалшификатори.

— Простете, че говоря такива неща, ваша светлост, но точно в тях се състои моето извинение. Властта ме изплаши, а вие знаете, че един кръчмар трябва да бъде в добри отношения с властта.

— Питам още веднъж, къде е благородникът? Какво стана с него? Мъртъв ли е той, или жив?

— Търпение, ваша светлост, сега ще узнаете. Случи се това, което ви е известно и което сякаш бе оправдано от прибързаното ви заминаване — прибави съдържателят с хитрост, която съвсем не избягна на д’Артанян. — Вашият приятел, благородникът, се защищаваше отчаяно. Слугата му, който за нещастие се беше скарал неочаквано с хората на властта, преоблечени като коняри…

— Ах, нещастнико! — викна д’Артанян. — Значи вие се бяхте наговорили. Сам се чудя защо не ви избия до един.

— Не, ваша светлост, за съжаление не бяхме се наговорили и вие сам ще се уверите в това. Господин вашият приятел (извинете ме, че не го наричам с почтеното име, което той навярно носи, но на нас не ни е известно името му), господин вашият приятел, след като извади от строя двама души с два изстрела, започна да отстъпва, като продължаваше да се брани с шпагата си, с която рани още един от хората ми, а мене ме удари с плоската й част и ме зашемети.

— Ще свършиш ли най-после, палачо? — викна д’Артанян. — Атос, какво стана с Атос?

— Като отстъпваше, както вече казах на ваша светлост, той стигна гърбом до стълбата, която водеше към избата, и понеже вратата беше отворена, извади ключа и се заключи отвътре. Уверени бяха, че няма да избяга оттам, и го оставиха.

— Да — съгласи се д’Артанян, — те не са държали много да го убият, а само да го затворят.

— Справедливи боже, да го затворят ли, ваша светлост? Та той сам се затвори, заклевам ви се. Първо, той свърши много работа: един човек беше убит на място, а други двама тежко ранени. Мъртвият и двамата ранени бяха отнесени от приятелите им и вече не чух нищо ни за едните, нито за другите. А аз, когато дойдох на себе си, отидох при господин управителя, разказах му всичко, което се беше случило, и го попитах какво да правя със затворника. Но господин управителят сякаш падаше от небето. Той ми каза, че не разбира нито дума от това, което му казах, че заповедите, които съм получил, не били от него и че ако имам нещастието да спомена на когото и да било, че той е намесен в тая бъркотия, ще заповяда да ме обесят. Види се, бях се излъгал, господине, и бях задържал един вместо друг, а този, когото трябваше да задържа, беше избягал.

— Ами Атос? — извика д’Артанян, който още повече се възмути, като разбра, че властите са изоставили тая работа. — Какво стана с Атос?

— Понеже бързах да загладя грешките си към затворника — продължи съдържателят, — запътих се към избата, за да го освободя. Ах, господине, той не беше вече човек, а дявол! Като предложих да го освободя, той заяви, че му кроя някаква примка и че преди да излезе, трябва да наложи условията си. Казах му много смирено, защото вече разбрах в какво лошо положение съм изпаднал, като съм вдигнал ръка върху мускетар на Негово величество, казах му, че съм готов да се подчиня на условията му.

— Първо — рече той, — искам да ми се върне слугата напълно въоръжен.

— Побързахме да изпълним тая заповед; бяхме готови, нали разбирате, господине, да изпълним всичко, което вашият приятел пожелае. Господин Гримо (той каза името си, при все че не говори много), господин Гримо бе свален в избата, както беше ранен. Тогава господарят му го пое, залости пак вратата и ни заповяда да си останем в дюкяна.

— Но кажете най-после, къде е той? — викна д’Артанян. — Де е Атос?

— В избата, господине.

— Как, нещастнико, оттогава още ли го държите в избата?

— Боже милостиви! Не, господине. Да го държим в избата! Но вие не знаете какво прави той в избата! Ах, ако можете да го накарате да излезе оттам, ще ви бъда благодарен цял живот и ще ви боготворя като ангел-хранител.

— Значи той е там? Ще го намеря ли там?

— Разбира се, господине. Упорствува и не ще да излезе. Всеки ден с една вила му спускаме през прозорчето хляб и месо, когато поиска. Уви, хлябът и месото не са главната му храна! Веднъж се опитах да сляза с двама мои слуги, но той страшно се разяри. Чух го, че пълни пистолетите си, а слугата му — пушката. После, когато ги попитахме какви са намеренията им, господарят отговори, че той и слугата му могат да стрелят четиридесет пъти и ще стрелят докрай, но няма да позволят никой от нас да пристъпи в избата. Тогава, господине, отидох да се оплача на управителя, но той ми отговори, че съм получил заслуженото и че това ще ме научи да не обиждам почтените благородници, които се отбиват при мене.

— И тъй оттогава?… — започна д’Артанян, който не можа да се сдържи и се усмихна, като видя жалното лице на съдържателя.

— Оттогава, господине — продължи съдържателят, — ние живеем много лошо. Трябва да ви кажа, че в избата са всичките ни припаси; там е виното ни в бутилки и бъчви бирата, маслото и подправките, сланината и надениците. И понеже той ни забрани да слизаме долу, ние сме принудени да отказваме ядене и пиене на пътниците, които се отбиват, така че кръчмата ни от ден на ден запада. Ако вашият приятел остане още една седмица в избата, аз ще бъда разорен.

— И напълно заслужено, негоднико. Не личеше ли по външността ни, че сме почтени хора, а не фалшификатори, кажете?

— Да, господине, да, имате право — съгласи се съдържателят. — Но слушайте, слушайте, ето че пак започва да буйствува.

— Навярно някой го е обезпокоил — забеляза д’Артанян.

— Ами налага се да го обезпокоят — викна съдържателят. — Преди малко пристигнаха двама английски благородници.

— Е, какво от това?

— Как какво? Вие знаете, господине, че англичаните обичат хубаво вино и поръчаха от най-хубавото. Жена ми навярно е помолила господин Атос да й разреши да влезе, за да задоволи господата. Той както винаги навярно е отказал. Ах, боже милостиви! Врявата се усилва!

Д’Артанян наистина чу силен шум откъм избата; той стана и заедно със съдържателя, който вървеше пред него и кършеше ръце, и последван от Планше с пълна пушка в ръка, се приближи към местопроизшествието.

Двамата благородници бяха отчаяни — те бяха пътували дълго и умираха от глад и жажда.

— Та това е насилие — викаха те на много добър френски език, макар и с чуждестранно произношение. — Този безумец не позволява на тия добри хорица да разполагат със собственото си вино. Ще разбием вратата и ако е много луд ще го убием.

— Спокойно, господа! — намеси се д’Артанян, като измъкна от пояса пистолетите си. — Извинете, но няма да убиете никого.

— Добре, добре — обади се спокойно зад вратата Атос, — нека влязат тия детеубийци, пък ще видим.

Колкото и храбри да изглеждаха, двамата английски благородници се спогледаха нерешително. Сякаш в избата се намираше някой изгладнял людоед, някой великан, герой от народните предания, в чиято пещера никой не може да проникне безнаказано.

Последва кратко мълчание, но в края на краищата двамата англичани ги беше срам да отстъпят и по-сприхавият от тях слезе по петте или шестте стъпала на стълбата и ритна така силно вратата, че можеше да разбие стена.

— Планше — рече д’Артанян, като напълни пистолетите си, — аз ще се разправя с онзи, който е горе, а ти се заеми с долния. Да се бием ли искате, господа! Добре! Да се бием!

— Боже мой! — екна кънтящият глас на Атос. — Струва ми се, че чувам гласа на д’Артанян.

— Да — отвърна д’Артанян, като повиши също гласа си, — аз съм, приятелю мой.

— Добре тогава! — провикна се Атос. — Добре ще ги наредим тия разбивачи на врати.

Благородниците бяха хванали шпагите си, но се намираха между два огъня. Поколебаха се още миг. Но както първия път, гордостта надделя и втори ритник стана причина вратата да изтрещи от горе до долу.

— Дръпни се, д’Артанян, дръпни се — ревна Атос. — Отдръпни се, ще стрелям.

— Господа! — каза д’Артанян, който никога не загубваше ума си. — Помислете си, господа! Търпение, Атос. Залавяте се за лоша работа и ще ви направим на решето. Аз и слугата ми ще гръмнем три пъти, толкова изстрели ще долетят и от избата. После ние имаме шпаги и ви уверявам, че аз и приятелят ми си служим доста добре с тях. Оставете ме да уредя и вашата, и моята работа. След малко ще имате вино, уверявам ви.

— Ако е останало — измърмори насмешливо Атос. Съдържателят усети, че тръпки лазят по гърба му.

— Как ако е останало! — прошепна той.

— Останало е, дявол да го вземе! — продължи д’Артанян. — Бъдете спокоен, двамата не могат да изпият сами цяла изба. Господа, приберете шпагите си.

— Добре, а вие сложете пистолетите си на пояса.

— На драго сърце.

И д’Артанян даде пример. После се обърна към Планше и му направи знак да изпразни пушката си.

Англичаните склониха и прибраха с мърморене шпагите си в ножниците. Разказаха им случая със затварянето на Атос. И понеже бяха добри благородници, обвиниха съдържателя.

— Сега, господа — рече д’Артанян, — качете се горе и уверявам ви, след десет минути ще ви поднесат всичко каквото пожелаете.

Англичаните се поклониха и излязоха.

— Сега съм сам, драги ми Атос — обади се д’Артанян. — Отворете ми вратата, моля ви.

— Ей сега — каза Атос.

Чу се силен шум от падане на купчини дърва и скърцане на греди. Това бяха подпорите и укрепленията на Атос, които обсаденият сам разваляше.

След миг вратата се открехна и се показа бледото лице на Атос, който с бърз поглед проучи положението.

Д’Артанян се хвърли на шията му и нежно го целуна. После поиска да го изведе от влажното му убежище и едва тогава забеляза, че Атос се заваля.

— Ранен ли сте? — запита го той.

— Аз ли! Ни най-малко. Аз съм мъртво пиян, това е всичко и никога човек не е полагал повече усилия, за да постига това. Заклевам се в господа бога, кръчмарю, че само аз съм изпил най-малко сто и петдесет бутилки.

— Боже милостиви! — викна съдържателят. — Ако слугата е изпил само половината от това, което е изпил господарят, аз съм разорен.

— Гримо е добре възпитан слуга и не би си позволил да пие същото вино като мене. Той пи от бъчвата. — Чакайте струва ми се, че е забравил да я запуши. Чувате ли нещо? — Д’Артанян избухна в смях, който превърна тръпките на съдържателя в силна треска.

В същото време Гримо се появи зад господаря си с пушка на рамо — главата му се люшкаше като у пияните сатири в картините на Рубенс. Той беше залян и отпред, и отзад с някаква мазна течност — съдържателят позна, че това е най-доброто му дървено масло.

Шествието мина през голямата зала и се настани в най-хубавата стая в странноприемницата, която д’Артанян зае насила.

През това време съдържателят и жена му се втурнаха с лампи в избата, където толкова дълго време им беше забранено да влизат — там ги очакваше страшна гледка.

Зад укрепленията, в които Атос беше направил дупка, за да излезе, и които се състояха от дървета, дъски и празни бъчви, струпани по всички правила на стратегическото изкуство, тук-там плаваха в локвите дървено масло и вино костите от всички изядени пушени бутове. Целият ляв ъгъл на избата беше затрупан от куп счупени бутилки. От една бъчва, останала с отворена канелка, изтичаха последните й капки кръв. Образът на опустошението и смъртта, както казва древният поет, витаеше като над бойно поле.

От петдесет наденици, окачени на гредите, бяха останали само десет.

Тогава воплите на съдържателя и жена му проникнаха през свода на избата и дори д’Артанян се трогна. Атос даже не обърна глава.

Но след мъката последва ярост. Съдържателят грабна един шиш и се втурна отчаян в стаята, където се бяха оттеглили двамата приятели.

— Вино! — нареди Атос, като видя съдържателя.

— Вино! — извика смаян съдържателят. — Вино! Ами че вие сте ми изпили за повече от сто пистола. Та аз съм разорен, загубен, унищожен!

— Ха! — рече Атос. — Ние бяхме постоянно жадни.

— Да се бяхте задоволили само с пиене, както и да е, но сте изпочупили и всички бутилки.

— Вие ме блъснахте в една купчина, която се събори. Вие сте виновен.

— Всичкото ми масло пропадна.

— Маслото е отличен балсам за рани и клетият Гримо трябваше да маже раните, които вие му нанесохте.

— Всичките ми наденици са изгризани!

— В избата има много мишки.

— Ще ми платите за всичко — ревна отчаяният съдържател.

— Какъв чудак! — извика Атос и се надигна. Но падна отново на стола. Силите му бяха изчерпани. Д’Артанян му се притече на помощ и дигна камшика си. Съдържателят отстъпи крачка и се заля в сълзи.

— Това ще ви научи — намеси се д’Артанян — да се отнасяте по-вежливо към гостите, които бог ви изпраща.

— Бог! Кажете дяволът!

— Драги приятелю — предупреди го д’Артанян, — ако продължавате да ни дрънкате над главата, ще се затворим и четиримата в избата и ще видим дали вредите са наистина толкова големи, колкото казвате.

— Да, господа — би отбой съдържателят, — така е, сгреших, признавам, но за всеки грях има и прошка. Вие сте благородници, а аз съм беден кръчмар, смилете се над мене.

— Ах, ако говориш така — каза Атос, — ще ми разкъсаш сърцето и сълзите ще потекат от очите ми, както виното течеше от бъчвите ти. Не сме толкова лоши, колкото изглеждаме. Хайде ела насам да си поговорим.

Съдържателят плахо се приближи.

— Ела, ти казвам, не се бой — продължи Атос. — Когато щях да ти плащам, бях оставил кесията си на масата.

— Да, ваша светлост.

— В кесията имаше шестдесет пистола. Къде е тя?

— Предадохме я в съда, ваша светлост; казаха, че монетите са фалшиви.

— Добре, поискай да ти върнат кесията ми и задръж шестдесетте пистола.

— Но вие знаете много добре, ваша светлост, че в съда не връщат онова, което са взели. Ако парите бяха фалшиви, можеше да има някаква надежда, но за нещастие те са истински.

— Оправяй се със съда, приятелю, това не е моя работа още повече че нямам нито една ливра.

— Слушайте — обади се д’Артанян, — къде е старият кон на Атос?

— В конюшнята.

— Колко струва той?

— Най-много петдесет пистола.

— Струва осемдесет. Вземи го и толкоз.

— Как! Ти продаваш коня ми? — изненада се Атос. — Продаваш моя Баязид? А с какво ще ходя на поход? Гримо ли ще яздя?

— Доведох ти друг — отвърна д’Артанян.

— Друг ли?

— И то прекрасен! — извика съдържателят.

— Тогава, щом има друг, по-хубав и по-млад, вземи стария и дай да пием.

— От кое? — запита, напълно успокоен, съдържателят.

— От това в дъното, до летвите. Останали са още двадесет и пет бутилки, всички други се изпочупиха, когато паднах. Донеси шест.

— Та тоя човек е цяла бъчва! — промърмори си съдържателят. — Ако остане тук само петнадесет дни и си плати пиенето, ще си оправя сметките.

— И не забравяй — продължи д’Артанян — да занесеш четири бутилки от същото вино на двамата английски благородници.

— А сега — подзе Атос, — докато чакаме да ни донесат вино, разкажи, д’Артанян, какво стана с другите. Хайде, разказвай.

Д’Артанян му разправи как беше намерил Портос на легло с навехнат крак, а Арамис — около една маса между двама богослови. Когато свършваше, влезе съдържателят с поръчаните бутилки и с пушен бут, който за негово щастие не беше свален в избата.

— Добре — обади се Атос, като пълнеше чашата си и чашата на д’Артанян, — това е за Портос и Арамис. Но вие, приятелю, как сте и какво се е случило лично с вас? Изглеждате ми мрачен.

— Да, вярно е — призна д’Артанян, — защото аз за съжаление съм най-нещастният от всички ни.

— Ти ли си нещастен, д’Артанян! — учуди се Атос. — Е, и в какво се състои нещастието ти? Хайде разкажи!

— После — рече д’Артанян.

— После! А защо после? Защото мислиш, че съм пиян, нали, д’Артанян? Запомни добре: мислите ми са най-ясни, когато пия вино. Хайде разказвай, целият се превръщам в слух.

Д’Артанян разказа приключението си с госпожа Бонасийо. Атос го изслуша, без да мигне, после, когато д’Артанян свърши, забеляза:

— Дребна работа е това, дребна работа… Това беше любимият израз на Атос.

— Вие казвате винаги дребна работа, скъпи ми Атос — пресече го д’Артанян. — Това никак не ви подхожда, защото никога не сте обичали.

Угасналият поглед на Атос изведнъж пламна, но това беше само искра и стана пак както преди мрачен и безжизнен.

— Наистина — съгласи се той спокойно, — аз никога не съм обичал.

— Е, виждате ли, каменно сърце — продължи д’Артанян, — че нямате право да бъдете груб към нас, нежните сърца.

— Нежни сърца, разбити сърца — повтори Атос.

— Какво казвате?

— Казвам, че любовта е лотария — който спечели, печели смърт! Вие сте много щастлив, че сте загубили, повярвайте ми, скъпи д’Артанян. И мога да ви посъветвам само едно — губете винаги.

— Но тя изглеждаше, че много ме обича!

— Изглеждало.

— О! Тя ме обичаше.

— Дете! Няма мъж, който да не е вярвал като вас, че любовницата му го обича, и няма мъж, който да не е бил измамен от любовницата си.

— С изключение на вас, Атос, тъй като вие никога не сте имали любовница.

— Истина е — отвърна Атос след кратко мълчание, — никога не съм имал любовница. Да пием!

— Но тогава, мислителю, — рече д’Артанян, — научете ме, подкрепете ме. Имам нужда от съвет и утеха.

— Утеха? За какво?

— За нещастието ми.

— Вашето нещастие е смешно — дигна рамене Атос. — Любопитен съм да узная какво бихте казали, ако ви разкажа за една любовна история.

— Която се е случила с вас ли?

— Или с някой мой приятел, все едно!

— Разкажете, Атос, разкажете!

— По-добре ще направим да пием.

— Пийте и разказвайте.

— Всъщност може — съгласи се Атос, като изпразни чашата си и я напълни отново. — Тези две неща са напълно съвместими.

— Слушам — каза д’Артанян.

Атос се замисли и д’Артанян забеляза, че колкото повече се задълбочаваше, толкова по-блед ставаше. Той беше в онова пияно състояние, в което обикновените пияници падат и заспиват. А той бълнуваше, без да спи. В този пиянски сомнамбулизъм имаше нещо ужасно.

— Непременно ли искате това? — запита той.

— Моля ви — настоя д’Артанян.

— Тогава нека бъде, както вие желаете. Един мой приятел, един мой приятел, запомнете добре, не аз — прекъсна се Атос с мрачна усмивка, — един конт от моя край, с други думи, от Бери, благороден като Дандоло или Монморанси, се влюби на двадесет и пет годишна възраст в едно шестнадесетгодишно момиче, хубаво като любовта. През присъщата на възрастта и наивност прозираше пламенен ум, ум не на жена, а на поет; тя не само се харесваше, а опияняваше. Живееше в малко селище с брат си, който беше свещеник. И двамата бяха пришълци в тоя край; никой не знаеше откъде са дошли; но тя беше толкова красива, а брат й — толкова благочестив, че никой не мислеше да ги пита откъде идат. Всъщност казваха, че са от добро семейство. Моят приятел, който беше владетел на тази област, можеше да я прелъсти или да я вземе насила, както се знае, нали той беше господарят. Кой би се притекъл на помощ на двамата чужденци, на двама непознати? За нещастие той беше почтен човек и се ожени за нея. Глупак, простак, говедо!

— Но защо говорите така, нали я е обичал? — запита д’Артанян.

— Почакайте — прекъсна го Атос. — Заведе я в замъка си и я направи първата дама в областта. Трябва да призная, че тя се справяше отлично с положението си.

— После? — запита д’Артанян.

— После, един ден, като беше на лов с мъжа си — продължи Атос тихо и много бързо, — тя падна от коня си и изгуби съзнание. Контът й се притече на помощ и понеже дрехите й я задушаваха, той ги разряза с кинжала си и откри рамото й. Знаете ли какво имаше на рамото й, д’Артанян? — запита Атос и избухна в силен смях.

— Как мога да зная? — запита д’Артанян.

— Цвят на лилия — отговори Атос. — Тя беше жигосана. И Атос изпразни на един дъх чашата, която държеше в ръката си.

— Какъв ужас! — възкликна д’Артанян. — Какво говорите?

— Истината. Драги мой, ангелът излезе демон. Бедната девойка беше крала.

— И какво направи контът?

— Контът беше пълновластен господар в своя край и имаше право да осъжда и помилва всички във владенията си. Той разкъса напълно дрехите на контесата и я обеси на едно дърво.

— Боже мой! Та това е убийство, Атос! — извика Д’Артанян.

— Да, убийство, нищо повече — съгласи се Атос, бледен като мъртвец. — Но струва ми се, че виното ми се свършва.

И Атос хвана за гърлото последната бутилка, която беше останала, доближи я до устните си и я изпразни на един дъх, както би направил с обикновена чаша.

После отпусна глава на ръцете си. Д’Артанян стоеше пред него, занемял от ужас.

— Това ме излекува от хубавите, поетични и влюбени жени — заключи Атос, като се изправи, без да мисли да довърши поучителния разказ за конта. — Бог да ви даде същото! Да пием!

— А брат й? — продължи плахо д’Артанян.

— Брат й ли? — поде Атос.

— Да, свещеникът?

— А, аз го търсих, за да обеся и него, но той ме преварил и напуснал предния ден енорията си.

— И тя умря ли? — прошепна д’Артанян.

— Разбира се! — отвърна Атос. — Но дайте си чашата. Пушено, негоднико! — ревна Атос. — Не можем повече да пием!

— Научиха ли поне кой е бил тоя нещастник?

— Навярно е бил първият любовник и съучастник на хубавицата, почтен човек, който се е престорил може би на свещеник, за да ожени любовницата си и да осигури съдбата й. Предполагам, че са го разкъсали с коне.

— Боже мой! Боже мой! — прошепна пак д’Артанян, потресен от страшното приключение.

— Хапнете от пушеното, д’Артанян, то е прекрасно — каза Атос, като отряза парче и го сложи в чинията на момъка. — Жалко, че нямаше поне четири такива бута в избата! Щях да изпия петдесет бутилки повече.

Д’Артанян не можеше да понася повече този разговор, който щеше да го подлуди. Той отпусна глава на ръцете си и се престори, че спи.

— Младите не знаят да пият — забеляза Атос, като го погледна със съжаление. — И при това този е от най-добрите.