Александър Дюма
Тримата мускетари (34)

III
Прислужничка и господарка

Но както казахме, въпреки гласа на съвестта си и мъдрите съвети на Атос, д’Артанян се влюбваше все повече и повече в милейди. Не минаваше нито ден той да не отиде у тях да я ухажва и смелият гасконец беше уверен, че рано или късно тя ще отвърне на ухажванията му.

Една вечер, като отиваше с вирната глава и лекомислен като човек, за когото няма нищо недостижимо, той срещна на пътната врата прислужничката, но този път хубавата Кети не се задоволи само да го докосне, като минаваше край него — тя го хвана нежно за ръката.

„Добре! — каза си д’Артанян. — Натоварена е да ми предаде някаква поръчка на господарката си; ще ми определи среща, което тя не се е осмелила да ми предложи сама.“

И той погледна най-победоносно хубавото момиче.

— Бих искала да ви кажа две думи, господин благороднико… — измънка прислужничката.

— Говори, дете мое, говори — рече д’Артанян. — Аз слушам.

— Тук е невъзможно: това, което имам да ви кажа, е много дълго и най-важното — много тайно.

— Добре, но какво да направя тогава?

— Ако искате да ме последвате, господин благороднико — продума свенливо Кети.

— Където поискаш, хубаво дете.

— Тогава елате.

И Кети, без да пусне ръката на д’Артанян, го поведе по тъмна и извита стълбичка и след като го накара да изкачи петнайсетина стъпала, отвори една врата.

— Влезте, господин благороднико — покани го тя. — Тук ще бъдем сами и ще можем да поговорим.

— А чия е тази стая, хубаво момиче? — запита д’Артанян.

— Моята, господин благороднико; тази врата я свързва със стаята на господарката ми. Но бъдете спокоен, тя няма да ни чуе какво си говорим, тя никога не си ляга преди полунощ.

Д’Артанян се огледа. Малката стая беше прекрасно наредена — с вкус и чиста; но очите му неволно се устремиха във вратата, която Кети беше казала, че води към стаята на милейди.

Кети отгатна какво става в ума на момъка и въздъхна.

— Значи вие обичате много господарката ми, господин благороднико — започна тя.

— О, не мога да изразя любовта си! Луд съм по нея, Кети! — Кети пак въздъхна.

— Уви, господине! — промълви тя. — Много жалко!

— Какво толкова жалко може да има тук, дявол да го вземе! — запита д’Артанян.

— Работата е там, господине — продължи Кети, — че моята господарка никак не ви обича.

— Хм! — рече д’Артанян. — Тя ли ти поръча да ми кажеш това?

— О, не! Не, господине! Но аз от съчувствие към вас реших да ви го кажа.

— Благодаря, добра Кети, но само за доброто намерение, защото ще се съгласиш, че съобщението не е никак приятно.

— С други думи, вие не вярвате това, което ви казах, така ли?

— Човек винаги трудно вярва на такива неща, хубаво дете, дори само от честолюбие.

— И тъй, вие не ми вярвате?

— Признавам, че докато не благоволиш да ми дадеш някои доказателства за това, което твърдиш…

— Какво ще кажете за това?

И Кети измъкна от пазвата си някаква малка бележка.

— За мене ли? — попита д’Артанян, като грабна бързо писмото.

— Не, за друг.

— За друг ли?

— Да.

— Името му, името му? — извика д’Артанян.

— Вижте адреса.

— Господин конт дьо Вард.

Споменът за случката в Сен Жермен мина веднага през ума на самонадеяния гасконец; с бързо като мисълта движение той скъса плика въпреки вика, който нададе Кети, като го видя какво щеше да направи или по-право какво правеше.

— Боже мой, господин благороднико! — възкликна тя. — Какво правите?

— Аз ли, нищо! — отвърна д’Артанян и прочете:

„Не отговорихте на първата ми бележка: болен ли сте, или сте забравили какви погледи ми отправяхте на бала у госпожа дьо Гиз? Ето удобен случай, конте! Не го изпускайте!“

Д’Артанян пребледня; бе наранено честолюбието му, а той мислеше, че е наранена неговата любов.

— Горкият, милият господин д’Артанян! — прошепна Кети с глас, изпълнен със състрадание, като стисна отново ръката на момъка.

— Съжаляваш ли ме, добро момиче? — запита д’Артанян.

— О, да! С цялото си сърце! Защото аз самата зная какво нещо е любовта!

— Ти ли знаеш какво нещо е любовта? — учуди се д’Артанян, като я погледна за пръв път по-внимателно.

— За нещастие, да!

— Добре! Тогава, вместо да ме съжаляваш, ще направиш много по-добре да ми помогнеш да отмъстя на твоята господарка.

— А по какъв начин бихте искали да й отмъстите?

— Бих искал да възтържествувам над нея, да заема мястото на съперника си!

— Никога няма да ви помогна в това, господин благороднико! — каза бързо Кети.

— Защо? — попита д’Артанян.

— По две причини.

— Кои са те?

— Първо, господарката ми никога няма да ви обикне.

— Отде знаеш това?

— Вие я обидихте смъртно.

— Аз! С какво съм могъл да я обидя, та аз, откак я познавам, съм като неин роб! Говори, моля те!

— Ще призная това само пред мъжа… който проникне до дъното на душата ми!

Д’Артанян погледна втори път Кети. Младото момиче беше толкова свежо и хубаво, че много дукеси биха заплатили с короната си нейната свежест и хубост.

— Кети, ще проникна до дъното на душата ти, когато пожелаеш, не се грижи за това, мое скъпо дете.

И той я целуна, а бедното момиче се изчерви от целувката му като вишна.

— О, не! — извика Кети. — Вие не ме обичате! Вие обичате господарката ми, нали ми казахте преди малко.

— А това пречи ли ти да ми откриеш втората причина.

— Втората причина, господин благороднико — продължи Кети, насърчена най-напред от целувката и после от погледа на момъка, — втората причина е, че в любовта всеки се грижи за себе си.

Едва тогава д’Артанян си спомни нежните погледи на Кети, срещите в преддверието, на стълбището, в коридора, допирането с ръка всеки път, когато го срещнеше, и сподавените й въздишки; но погълнат от желанието да се хареса на знатната дама, той беше пренебрегнал прислужничката: който иска да улови орел, не обръща внимание на врабчето.

Но този път нашият гасконец изведнъж видя ползата, която можеше да се извлече от любовта, която Кети беше признала по толкова простодушен или по толкова безсрамен начин: ще може да спира писмата, адресирани до конт дьо Вард, да има съюзник в самата къща, да влиза по всяко време в стаята на Кети, съседна със стаята на господарката й. Както виждаме, вероломният младеж вече жертвуваше бедното момиче, за да спечели милейди — доброволно или насила.

— Е — обърна се той към девойката, — искаш ли, моя мила Кети, да ти дам доказателство за любовта, в която ти се съмняваш?

— За коя любов? — запита девойката.

— За тази, която съм напълно готов да изпитвам към тебе.

— И какво е това доказателство?

— Искаш ли тая вечер да прекарам с тебе времето, което прекарвам обикновено с господарката ти?

— О, да! — извика Кети, като плесна с ръце. — На драго сърце!

— Добре, мило дете — рече д’Артанян, като се настани в едно кресло, — ела тук да ти кажа, че ти си най-хубавата прислужничка, която съм виждал досега!

И той й говори толкова дълго и така хубаво, че бедното момиче, което искаше да му вярва, му повярва… Но за голяма изненада на д’Артанян хубавата Кети се бранеше някак упорито.

Времето минава бързо, когато минава в нападение и отбрана.

Удари полунощ и почти в същото време звънна звънчето в стаята на милейди.

— Гледай ти! — възкликна Кети. — Ето че господарката ми ме вика! Върви, върви си бърже!

Д’Артанян стана и си взе шапката, сякаш имаше намерение да я послуша; после отвори бързо вратата на един голям шкаф, вместо да отвори вратата към стълбата, и се сгуши вътре между роклите и пеньоарите на милейди.

— Какво правите? — прошепна Кети.

Д’Артанян, който беше взел предварително ключа, се затвори в шкафа, без да отговори.

— Е? — извика кисело милейди. — Спите ли, та не идвате, когато ви звъня.

И д’Артанян чу как се отвори силно вратата за стаята на милейди.

— Ида, милейди, ида — извика в отговор Кети, като се спусна към господарката си.

И двете влязоха в спалнята и понеже вратата остана отворена, д’Артанян слуша още известно време как милейди мъмри прислужничката си; най-после тя се успокои и докато Кети прислужваше на господарката си, разговаряха за него.

— Е — каза милейди, — не видях тая вечер нашия гасконец?

— Как, госпожо — рече Кети, — не е ли идвал! Да не е станал непостоянен, преди да бъде щастлив?

— О, не! Трябва да го е задържал господин дьо Тревил или пък господин Де-з-Есар. Разбирам тези неща, Кети, той е в ръцете ми.

— Какво ще правите с него, госпожо?

— Какво ще правя ли!… Бъди спокойна, Кети, между този човек и мене има нещо, което той не знае… Заради него аз едва не изгубих доверието на негово високопреосвещенство… О! Аз ще си отмъстя!

— Мислех, че го обичате, госпожо!

— Аз да го обичам? Не, мразя го! Такъв глупак! Държал е в ръцете си живота на лорд Уинтър и не го е убил, заради него губя триста хиляди ливри рента!

— Наистина — добави Кети — синът ви е единствен наследник на чичо си и до пълнолетието му вие щяхте да разполагате с неговото състояние.

Д’Артанян изтръпна цял, като чу как това пленително създание го укорява с такъв рязък глас, едва прикрит в разговора, че не убил човека, когото тя пред очите му бе отрупвала с уверения за приятелство.

— Всъщност — продължи милейди — аз бих си отмъстила вече, ако кардиналът, кой знае защо, не ми беше поръчал да го щадя.

— О, да! Но вие, госпожо, не пощадихте младата жена, която той обичаше.

— О! Търговката от улица Гробарска ли? Не е ли забравил вече, че тя е съществувала? Хубаво отмъщение наистина!

Студена пот обливаше челото на д’Артанян: та тази жена беше чудовище!

Той се приготви да слуша, но за нещастие тоалетът беше вече привършен.

— Добре — каза милейди, — приберете се в стаята си и гледайте утре да имате отговор на писмото, което ви дадох.

— За господин дьо Вард ли? — попита Кети.

— Разбира се, за господин дьо Вард.

— Ето един мъж, който ми се струва, че е пълна противоположност на бедния господин д’Артанян.

— Излезте, госпожице — прекъсна я милейди, — не обичам разсъжденията.

Д’Артанян чу хлопването на вратата и шума от двете резета, с които милейди се затваряше отвътре. Кети също завъртя ключа на вратата, колкото можеше по-тихо; тогава д’Артанян бутна вратата на шкафа.

— Боже мой! — продума съвсем тихо Кети. — Какво ви е? Колко сте блед.

— Отвратително създание! — прошепна д’Артанян.

— Мълчете! Мълчете! Мълчете! — рече Кети. — Само една преграда дели моята стая от стаята на милейди и от едната се чува всичко, което се говори в другата!

— Тъкмо за това няма да изляза — заинати се д’Артанян.

— Как! — възкликна Кети, като се изчерви.

— Или ще изляза… но по-късно.

И той притегли Кети към себе си; тя не можеше да се съпротивява, съпротивлението вдига толкова шум! И Кети отстъпи.

Това беше порив на отмъщение към милейди, Д’Артанян се убеди, че с право се казва за отмъщението, че е удоволствие на боговете. Затова, ако у него имаше поне малко сърце, щеше да се задоволи с тая нова победа; но д’Артанян се ръководеше само от честолюбие и гордост.

Във всеки случай трябва да признаем за негова чест — първото нещо, за което той използува влиянието, придобито над Кети, бе да се опита да узнае от нея какво е станало с госпожа Бонасийо; но бедното момиче му се кълнеше в разпятието, че не знае нищо, тъй като господарката й никога не й откривала напълно тайните си; можеше само да отговори, че госпожа Бонасийо не е мъртва.

А за причината, поради която милейди едва не бе загубила доверието на кардинала, Кети също не знаеше нищо, но по този въпрос д’Артанян беше по-добре осведомен от нея. Подозираше, че става въпрос навярно за диамантения накит, тъй като в момента, когато напускаше Англия, беше забелязал на един от задържаните кораби милейди.

Най-ясно от всичко беше, че истинската, дълбока омраза, вкоренената у милейди омраза, се дължеше на това, че той не е убил девера й.

На следния ден д’Артанян пак отиде у милейди. Милейди беше в много лошо настроение — д’Артанян подозираше, че тя се дразнеше така, защото не бе получила отговор от господин дьо Вард. Кети влезе, но милейди я прие много грубо. Погледът, който Кети хвърли върху д’Артанян, означаваше: „Виждате ли как страдам заради вас.“

Но към края на посещението хубавата лъвица се укроти. Тя изслуша усмихната нежните думи на д’Артанян, дори му позволи да й целуне ръка.

Д’Артанян излезе, без да знае вече какво да мисли: но той не беше от ония младежи, които лесно си губят ума, и докато ухажваше милейди, бе скроил малък план.

Кети го чакаше при вратата и както и миналата вечер, той се качи в стаята й. Милейди се карала много на Кети и я обвинила в небрежност. Милейди не разбирала защо конт дьо Вард мълчи и й заповядала да отиде в девет часа сутринта при нея, за да вземе трето писмо.

Д’Артанян накара Кети да му обещае, че ще занесе утре сутринта писмото на него; бедното момиче обеща всичко, което искаше любимият. То беше безумно.

Всичко стана както миналата вечер. Д’Артанян се затвори в шкафа, милейди позвъни, приготви се да си ляга, отпрати Кети и затвори вратата. Д’Артанян пак се прибра в къщи едва в пет часа сутринта.

В единадесет часа д’Артанян видя, че иде Кети; тя държеше в ръка новата бележка на милейди. Този път бедното момиче я предаде безропотно на д’Артанян: остави го да прави, каквото знае; то принадлежеше телом и духом на своя хубав войник.

Д’Артанян отвори бележката и прочете следното:

„Ето вече трети път ви пиша, за да ви кажа, че ви обичам. Пазете се да не ви пиша четвърти път, за да ви кажа, че ви мразя.

Ако се разкайвате за своето държание към мене, момичето, което ще ви предаде тази бележка, ще ви каже по какъв начин един възпитан мъж може да получи прошка.“

Д’Артанян се изчерви и пребледня на няколко пъти, докато четеше бележката.

— О! Вие още я обичате! — прошепна Кети, която не бе откъснала нито за миг погледа си от лицето на момъка.

— Не, Кети, лъжеш се, не я обичам вече, но искам да си отмъстя за нейното презрение.

— Да, известно ми е вашето отмъщение; вие ми го казахте.

— Какво значение има то за тебе, Кети! Знаеш много добре, че само теб обичам.

— Отде мога да зная това?

— От презрението, с което ще се отнеса към нея. — Кети въздъхна.

Д’Артанян взе перо и написа:

Госпожо, досега се съмнявах, че първите ви две бележки бяха отправени до мене, толкова недостоен се смятах за такава чест; освен това бях толкова болен, че в никакъв случай не бих се решил да ви отговоря.

Но днес трябва да вярвам напълно на голямата ви благосклонност, тъй като не само вашето писмо, но и прислужничката ви ми потвърждава, че имам щастието да бъда обичан от вас.

Няма нужда тя да ми казва по какъв начин един възпитан мъж може да получи прошка. Аз ще дойда тази вечер в единадесет часа да ви моля за прошка. Да закъснея с един ден, ще означава сега за мене да ви нанеса нова обида.

Този, когото направихте най-щастливия между мъжете.

Конт дьо Вард

Тази бележка беше преди всичко лъжлива, а и груба; дори от гледна точка на съвременните нрави — един вид подлост: но по онова време хората не се стесняваха толкова много както днес. Впрочем д’Артанян знаеше от личните признания на милейди, че тя е вършила предателство към по-високопоставени ръководители, и много малко я уважаваше. И все пак въпреки малкото уважение той чувствуваше, че го изгаря безумна страст към тая жена. Страст, пропита с презрение, но все пак страст или жажда, ако щете.

Планът на д’Артанян беше много прост: през стаята на Кети да влезе в стаята на господарката й; да се възползува от първия миг на изненада, на срам, на ужас, за да възтържествува над нея. Можеше и да не сполучи, но все пак трябваше да рискува нещо. След осем дни започваше войната. Д’Артанян нямаше време да люби както трябва.

— Вземи — рече момъкът, като подаде на Кети добре запечатаната бележка, — предай това писмо на милейди; то е отговорът на господин дьо Вард.

Бедната Кети пребледня като мъртвец; тя подозираше какво е съдържанието на писмото.

— Слушай, мило дете — каза й д’Артанян, — разбери, че всичко това трябва да свърши по някакъв начин; милейди може да открие, че си предала първата бележка на слугата ми, вместо да я предадеш на слугата на конта, и че аз съм разпечатал другите, които трябваше да бъдат разпечатани от господин дьо Вард. Тогава милейди ще те изпъди, ти я познаваш, а тя не е жена, която ще се задоволи само с това отмъщение.

— Уви! — въздъхна Кети. — За кого се излагах на всичко това?

— За мене, зная много добре, хубавице моя — отвърна младежът, — и съм ти много благодарен, кълна ти се.

— Но какво е съдържанието на вашата бележка?

— Милейди ще ти каже.

— Ах, вие не ме обичате — извика Кети, — аз съм много нещастна!

На този укор има отговор, който винаги мами жените; Д’Артанян отговори така, че Кети остана в най-дълбоко заблуждение.

Все пак тя плака много, преди да се реши да предаде писмото на милейди. Най-после се реши, а д’Артанян желаеше само това.

Но той й обеща, че вечерта ще излезе рано от господарката й, а като излезе оттам, ще се качи при нея.

Това обещание утеши напълно бедната Кети.