Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXI
Контеса Уинтър

По пътя дукът се осведоми от д’Артанян не за всичко, което се беше случило, а за всичко, което д’Артанян знаеше. Като съпостави това, което чу от устата на младежа, със спомените си, той успя да получи доста точна представа за сериозността на положението, което личеше и от писмото на кралицата, при все че беше толкова кратко и неясно. Но най-много го учудваше това, че кардиналът, който имаше толкова голям интерес момъкът да не стъпи в Англия, не бе успял да го задържи по пътя. Като видя учудването на дука, д’Артанян разказа какви предпазни мерки бяха взети и как благодарение на предаността на тримата си приятели, които беше пръснал ранени по пътя, той беше успял да се отърве само с удар, който бе продупчил писмото на кралицата и за който господин дьо Вард бе заплатил толкова скъпо. Като слушаше разказа, предаден с такава голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този едва двадесетгодишен момък може да притежава такова благоразумие, смелост и преданост.

Конете се носеха като вихър и след няколко минути бяха пред вратите на Лондон. Д’Артанян мислеше, че като стигнат в града, дукът ще намали хода на своя кон, но не стана така: той продължи да препуска с шеметна бързина, без да се безпокои, че може да събори някого по пътя си. Когато преминаваха Сити, се случиха две-три такива нещастия, но Бъкингам дори не обърна глава да види какво е станало с ония, които беше съборил. Д’Артанян го следваше сред крясъци, които приличаха много на проклятия.

trimata_musketari_188_1.jpg

Като влезе в двора на своя дворец, Бъкингам скочи от коня си и без да се грижи какво ще стане с него, хвърли повода на шията му и се спусна към входа. Д’Артанян последва примера му малко по-загрижен, разбира се, за тези благородни животни, които той достойно оцени, но се успокои, като видя, че трима-четирима слуги изтичаха от кухните и конюшните и уловиха веднага конете.

Дукът вървеше толкова бързо, че д’Артанян едва го догонваше. Той премина един след друг няколко салона, наредени с такова изящество, каквото и най-знатните благородници във Франция не биха могли дори да си представят, и стигна най-после в една спалня, която беше съчетание на чуден вкус и богатство. В нишата на тази стая имаше врата, прикрита в тапицерията — дукът я отвори със златно ключе, което носеше на шията си, окачено на верижка от същия метал. От почит д’Артанян остана назад, но когато Бъкингам прекрачваше прага, обърна се и като видя, че момъкът се колебае, каза:

— Елате и ако имате щастието да бъдете представен на Нейно величество, разкажете й какво сте видели.

Насърчен от тази покана, д’Артанян последва дука, който затвори вратата след себе си.

И двамата се озоваха в малък параклис, осветен с много свещи и целият в персийска коприна, обшита със злато.

Над нещо като олтар, под балдахин от синьо кадифе украсен с бели и червени пера, се намираше портрет в естествена величина, който представляваше Ана Австрийска, нарисувана с такава голяма прилика, че д’Артанян ахна от изненада: кралицата сякаш щеше да проговори.

На олтара под портрета беше ковчежето с диамантения накит.

Дукът се приближи до олтара и коленичи, както би направил свещеник пред Христа, после отвори ковчежето.

— Вземете — рече той, като извади от ковчежето голяма синя лента, която блестеше цяла от диаманти. — Ето тия скъпоценни диаманти, с които се заклех, че ще бъда погребан. Кралицата ми ги даде, кралицата си ги взема: да бъде нейната воля, както божията всякога и във всичко.

После започна да целува един по един диамантите, с които трябваше да се раздели. Изведнъж той нададе страшен вик.

— Какво има? — попита разтревожен д’Артанян. — Какво ви се случи, милорд?

— Всичко е загубено — извика Бъкингам и пребледня като мъртвец. — Липсват два диаманта, останали са само десет.

— Изгубили ли сте ги, милорд, или мислите, че са ви ги откраднали?

— Откраднати са — отвърна дукът — и това е работа на кардинала. Ето вижте лентите, на които са били закачени, са отрязани с ножица.

trimata_musketari_189_1.jpg

— Ако милордът подозира кой е извършил кражбата. Може би диамантите са още в негови ръце.

— Чакайте, чакайте! — извика дукът. — Аз сложих тия диаманти само веднъж преди осем дни на кралския бал в Уиндзор: Контеса Уинтър, с която бях скаран, се помири с мене на този бал. Това помирение е било отмъщение на ревнива жена. Оттогава не съм я виждал. Тази жена е агент на кардинала!

— Та той в цял свят ли има агенти! — извика д’Артанян.

— О, да, да! — отговори Бъкингам, като стисна зъби от гняв. — Да, той е страшен противник. Но кога ще се състои този бал?

— Идущият понеделник.

— Идущият понеделник! След пет дни! Ние имаме повече време, отколкото ни е необходимо. Патрик! — извика дукът, като отвори вратата на параклиса. — Патрик!

Довереният му камердинер влезе.

— Моят златар и секретарят ми!

Камердинерът излезе — бързината и безмълвието му подчертаваха навика, който беше придобил, да се подчинява сляпо и безропотно.

При все че златарят бе повикан пръв, най-напред се появи секретарят. Много просто — той живееше в двореца. Той свари Бъкингам, седнал пред една маса в спалнята си да пише няколко заповеди със собствената си ръка.

— Господин Джексън — започна той, — ще отидете още сега при лорд канцлера и ще му предадете, че го натоварвам с изпълнението на тия заповеди. Желая да бъдат оповестени веднага.

— Но, господарю, ако лорд канцлерът ме попита какви причини са дали повод на ваша светлост да взема такива изключителни мерки, какво да отговоря?

— Отговорете му, че такова е моето желание и че не давам на никого сметка за желанията си.

— Този ли отговор трябва да даде той на Негово величество — продължи усмихнат секретарят, — ако случайно Негово величество полюбопитствува да узнае защо никой кораб не може да излиза от пристанищата на Великобритания?

— Имате право, господине — съгласи се Бъкингам. — В такъв случай лорд канцлерът ще каже на краля, че съм решил да обявя война и че тази мярка е първото ми враждебно действие срещу Франция.

Секретарят се поклони и излезе.

— От тая страна можем да бъдем спокойни — обърна се Бъкингам към д’Артанян. — Ако диамантите не са заминали още за Франция, те ще пристигнат там след вас.

— Как така?

— Наложих ембарго на всички кораби, които се намират в момента в пристанищата на Негово величество, и без специално разрешение никой от тях не ще посмее да вдигне котва.

Д’Артанян погледна смаян този човек, който поставяше безграничната власт, с която го бе облякло доверието на един крал, в услуга на любовта си. Бъкингам прочете по лицето на младежа мислите му и се усмихна.

— Да — рече той. — Да! Ана Австрийска е моята истинска кралица. Само една нейна дума и аз бих изменил на родината си, на краля си, на бога. Тя ме помоли да не изпращам на протестантите в Ла Рошел помощта, която им бях обещал, и аз я послушах. Престъпих думата си, но какво от това, изпълних нейното желание; кажете, не съм ли богато възнаграден за послушанието си — на това послушание аз дължа нейния портрет!

Д’Артанян се учуди — на какви слаби и незнайни нишки виси понякога съдбата на един народ и животът на хората!

Той беше изцяло погълнат от своите мисли, когато влезе златарят. Този златар беше един от най-изкусните майстори ирландци, който сам признаваше, че печели сто хиляди фунта годишно от Бъкингамския дук.

— Господин О’Рейли — каза му дукът, като го въведе в параклиса, — вижте тези диаманти и ми кажете колко струва единият.

Златарят хвърли само един поглед върху изящната направа, пресметна едно върху друго стойността на диамантите и отговори без никакво колебание:

— Хиляда и петстотин пистола единия, милорд.

— Колко дни ще бъдат необходими, да се изработят два такива диаманта? Виждате, че липсват два.

— Осем дни, милорд.

— Ще ги платя по три хиляди пистола единия, но ми трябват за в другиден.

— Ще ги имате, милорд.

— Вие сте безценен човек, О’Рейли, но това не е всичко: тия диаманти не могат да се поверят на никого, трябва да се изработят в двореца.

— Невъзможно, милорд, само аз мога да ги изработя така, че да не се забелязва разликата между новите и старите.

— И така, драги ми господин О’Рейли, вие сте мой пленник и ако искате да излезете сега от двореца ми, няма да можете; примирете се с това. Посочете ми кои ваши помощници са ви необходими и кажете какви инструменти да ви донесат.

Златарят познаваше дука, знаеше, че всякакви възражения са излишни, и се примири веднага.

— Ще ми бъде ли позволено да предупредя жена си? — попита той.

— О, ще ви бъде позволено дори и да я виждате, драги господин О’Рейли, вашето пленничество ще бъде приятно, бъдете спокоен. И понеже всяко безпокойство трябва да бъде възнаградено, ето извън цената на диамантите един бон от хиляда пистола, за да забравите неприятностите, които ви причинявам.

Д’Артанян не можеше да се опомни — тъй много се учудваше на този министър, който разполагаше своеволно с хората и милионите.

Златарят пък писа на жена си и й изпрати бона от хиляда пистола, като й възложи в замяна на това да му изпрати най-опитния му помощник, един подбор от диаманти с точното тегло и названията им и приложи списък на инструментите, които му бяха необходими.

Бъкингам заведе златаря в определената за него стая, която след половин час се превърна в работилница. После постави часовои на всяка врата със заповед да не пускат вътре никого освен камердинера му Патрик. Излишно е да добавяме, че на златаря и на помощника му беше изрично забранено да излизат под какъвто и да било предлог.

След като даде тия нареждания, дукът се върна при д’Артанян.

— Сега, млади приятелю — каза той, — Англия принадлежи на нас двамата. Какво искате, какво желаете?

— Едно легло — отвърна д’Артанян. — Да си призная, засега то ми е най-необходимо.

Бъкингам даде на д’Артанян стая, съседна на неговата. Искаше младият човек да бъде близо до него не защото не му вярваше, но за да има край себе си човек, на когото да говори постоянно за кралицата.

След един час в Лондон бе оповестена заповедта — никакви кораби, натоварени за Франция, да не напускат пристанищата, дори и пощенският кораб. За всички това означаваше обявяване на война между двете кралства.

След два дни, в единадесет часа, двата диаманта бяха готови. Те бяха така точно направени, толкова много си приличаха, че Бъкингам не можа да различи новите от старите, а и най-опитните в това отношение щяха да се заблудят като него.

Веднага той изпрати да повикат д’Артанян.

— Ето — рече му той, — вземете диамантения накит, за който дойдохте, и ми бъдете свидетел, че аз направих всичко, което е по силите на един човек.

trimata_musketari_192_1.jpg

— Бъдете спокоен, милорд, ще кажа всичко, което видях. Но ваша светлост ми давате диамантите без ковчежето?

— Ковчежето ще ви пречи. Освен това сега ковчежето ми е още по-скъпо, защото само то ми остава. Ще кажете, че съм го запазил за себе си.

— Ще изпълня поръчката ви дума по дума, милорд.

— А сега — продължи Бъкингам, като устреми поглед в момъка, — ще мога ли някога да ви се отплатя?

Д’Артанян цял се изчерви. Той разбра, че дукът търси начин да го накара да приеме нещо и мисълта, че кръвта на приятелите му и неговата кръв ще бъдат заплатени с английско злато, страшно го отврати.

— Да се разберем, милорд — отвърна д’Артанян, — и да преценим всичко предварително, за да не изпаднем в недоразумение. Аз служа на краля и на кралицата на Франция и съм зачислен в гвардейската рота на господин Де-з-Есар, който, както и неговият шурей господин дьо Тревил са особено предани на техни величества. Има и нещо друго — аз може би нямаше да направя нищо, ако не исках да бъда приятен на едно лице, което ми е скъпо, както на вас е скъпа кралицата.

— Да — усмихна се дукът, — мисля дори, че познавам това лице, то е…

— Милорд, не съм я назовал — прекъсна го бързо момъкът.

— Така и трябва — каза дукът. — Значи на това лице трябва да бъда благодарен за вашата преданост.

— Да, милорд, защото точно сега, когато става дума за война, аз трябва да си призная, че в лицето ви, Ваша светлост, виждам само англичанин, следователно само враг, и с по-голямо удоволствие бих ви срещнал на бойното поле, отколкото в Уиндзорския парк или в коридорите на Лувър. Това обаче няма да ми попречи да изпълня точно задачата си и да умра, ако е нужно, при изпълнението й, но аз ви повтарям, Ваша светлост, че няма за какво лично да ми благодарите за това, което правя за себе си при нашата втора среща, нито за онова, което направих вече за вас при първата ни среща.

— У нас казват: „Горд като шотландец“ — прошепна Бъкингам!

— А у нас казват: „Горд като гасконец“ — отвърна д’Артанян. — Гасконците са френските шотландци.

Д’Артанян се поклони на дука и тръгна да си отива.

— Е? Къде тръгвате така? Откъде ще минете? Как?

— Да, наистина.

— Боже мой, тия французи са много самонадеяни!

— Бях забравил, че Англия е остров и че вие сте негов крал.

— Идете на пристанището, потърсете кораба „Сънд“ и предайте това писмо на капитана; той ще ви изведе на едно малко пристанище, където положително никой не ви очаква, тъй като там обикновено спират само рибарски кораби.

— Кое е това пристанище?

— Сен Валери; но почакайте: като стигнете там, ще влезете в една сбутана кръчма без име и без фирма, истински моряшки вертеп. Няма да сбъркате, тя е само една.

— После?

— После ще намерите съдържателя и ще му кажете: „Гог“.

— Какво означава това?

— Напред. Това е паролата. Той ще ви даде напълно оседлан кон и ще ви посочи пътя, който трябва да следвате; по пътя си ще намерите четири такива смени на коне. Ако искате, оставете навсякъде адреса си в Париж, конете ще ви последват; вие видяхте вече два от тях и ги оценихте като познавач: това са конете, които яздехме; доверете се на мене, другите няма да бъдат по-лоши. Тези четири коня са напълно оседлани за поход. Колкото и да сте горд, няма да откажете да приемете единия и да предложите останалите на тримата си приятели: с тях всъщност ще воювате срещу нас. Целта оправдава средствата, както казвате вие французите, нали?

— Да, милорд, приемам — каза д’Артанян — и ако е угодно на бога, добре ще използуваме вашите подаръци.

— Е, дайте си ръката, млади момко; може би скоро ще се срещнем на бойното поле, но сега се надявам, че ще се разделим като добри приятели.

— Да, милорд, с надеждата скоро да станем врагове.

— Обещавам ви това, бъдете спокоен.

— Разчитам на думата ви, милорд.

Д’Артанян се поклони на дука и се забърза към пристанището.

Срещу лондонската кула той намери търсения кораб, даде писмото на капитана, който го изпрати да бъде заверено от началника на пристанището, и веднага вдигна котва.

Петдесет кораба бяха готови за път и чакаха.

Когато минаваха съвсем близо край един от тях, на д’Артанян се стори, че видя жената от Мьон, същата, която непознатият благородник беше нарекъл милейди и която тогава му се видя толкова хубава, но силното течение и благоприятният вятър движеха тъй бързо кораба, че след миг всичко изчезна.

На другия ден към девет часа сутринта пристигнаха в Сен Валери.

Д’Артанян веднага се запъти към определената кръчма, позна я по виковете, които долитаха отвътре: веселите моряци пируваха и говореха за война между Англия и Франция като за нещо близко и положително.

Д’Артанян се промъкна през тълпата, пристъпи към съдържателя и каза думата „Рогшак“. В същия миг съдържателят му направи знак да го последва, излезе с него през една врата към двора, заведе го в конюшнята, където чакаше напълно оседлан кон, и го попита има ли нужда от нещо друго.

— Искам да зная по кой път да тръгна — рече д’Артанян.

— Оттук идете в Блажни, а от Блажни — в Ньофшател. В Ньофшател влезте в странноприемницата „Златна врана“ и кажете паролата на кръчмаря. Ще намерите и там напълно оседлан кон.

— Дължа ли ви нещо? — запита д’Артанян.

— Всичко е щедро заплатено — отвърна съдържателят. — Вървете и бог да ви закриля!

— Амин! — отговори момъкът и препусна в галоп. След четири часа беше в Ньофшател.

Той изпълни точно дадените му указания; в Ньофшател, както в Сен Валери, го чакаше напълно оседлан кон: той поиска да пренесе пистолетите от седлото на коня, който оставяше, на новото седло, но там имаше съвсем същите пистолети.

trimata_musketari_195_1.jpg

— Адресът ви в Париж?

— Домът на гвардейците, рота на Де-з-Есар.

— Добре — отвърна съдържателят.

— По кой път трябва да тръгна? — запита на свой ред д’Артанян.

— По пътя за Руан, но градът трябва да остане вдясно. Ще спрете в селището Екуи, там има само една кръчма. „Френски щит“. Не гледайте външността й — в конюшнята й ще намерите също такъв кон.

— Паролата същата ли е?

— Същата.

— Сбогом, стопанино!

— На добър път, благороднико! Имате ли нужда от нещо?

Д’Артанян даде с глава отрицателен знак и препусна като бесен. В Екуи се повтори същото: намери също такъв услужлив съдържател и бодър, отморен кон. Той остави, както преди адреса си и замина със същата бързина за Понтоаз. В Понтоаз смени за последен път коня и в девет часа долетя като вихър в двора на господин Тревил.

Беше изминал повече от шестдесет левги за дванадесет часа.

Господин дьо Тревил го прие така, като че се бяха виждали сутринта, само стисна ръката му малко по-силно от обикновено и му съобщи, че ротата на господин Де-з-Есар е на караул в Лувър и че може да отиде на поста си.