Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXV
Четвърти ден в пленничество

На следния ден, когато Фелтън влезе при милейди, я свари права, стъпила върху едно кресло. Тя държеше в ръцете си въже, направено от няколко батистени кърпички, разкъсани на ивици, сплетени и завързани една за друга. При скърцането, което се чу, когато Фелтън отвори вратата, милейди скочи леко от креслото на пода и се опита да скрие зад гърба си стъкменото въже, което държеше в ръка.

Младият човек беше още по-блед от обикновено и зачервените му от безсъние очи показваха, че е прекарал трескава нощ.

Но на челото му бе изписана строгост, по-сурова от всеки друг път.

Той пристъпи бавно към милейди, която беше седнала, улови крайчеца на смъртоносното въже, отпуснато по невнимание или нарочно, и я запита студено:

— Какво е това, госпожо?

— Това, нищо — отвърна милейди, като се усмихна със скръбно изражение, което умееше така добре да придава на усмивката си, — отегчението е смъртен враг на затворниците, аз се отегчавах и за развлечение изплетох това въже.

trimata_musketari_470_1.jpg

Фелтън дигна очи към онова място, където беше сварил милейди права върху креслото, на което сега беше седнала, и над главата й забеляза зазидана в стената позлатена кука, която служеше за окачване на дрехи или оръжие.

Той потрепери и затворницата забеляза това — макар и свела очи, тя нищо не изпускаше от погледа си.

— Какво правехте изправена върху креслото? — запита той.

— Какво ви интересува това? — отговори милейди.

— Но — добави Фелтън — аз искам да зная.

— Не ме разпитвайте — рече затворницата, — вие знаете много добре, че на нас, истинските християни, ни е забранено да лъжем.

— Добре! — каза Фелтън. — Аз ще ви кажа какво правехте или по-скоро какво щяхте да направите: щяхте да изпълните гибелното намерение, което таите в ума си. Помислете, госпожо, ако нашият бог забранява лъжата, той забранява много по-строго самоубийството.

— Когато бог вижда някое свое създание преследвано несправедливо, поставено между самоубийството и безчестието, повярвайте ми, господине — отвърна милейди с глас, който показваше, че е дълбоко убедена, — бог му прощава самоубийството, защото тогава самоубийството е мъченичество.

— Вие или преувеличавате, или не се доизказвате. Говорете, госпожо, за бога, изяснете се.

— Да ви разкажа своите нещастия ли, за да ги сметнете за басни; да ви кажа своите намерения ли, за да ги разкриете на моя мъчител! Не, господине, всъщност какво ви интересува животът или смъртта на една осъдена нещастница? Вие отговаряте само за моето тяло, нали? И стига да представите един труп и да познаят, че е моя, няма да искат нищо повече от вас, а може би дори ще получите двойна награда.

— Аз ли, госпожо! Аз ли! — извика Фелтън. — Как можете да допуснете, че бих приел някога награда за вашия живот! О, вие не мислите какво говорите!

— Оставете ме, Фелтън, оставете ме да направя това, което съм намислила — отвърна възбудено милейди. — Всеки войник трябва да бъде амбициозен, нали? Вие сте лейтенант, е добре? Ще вървите след ковчега ми с чин капитан!

— Но какво съм ви направил — каза разколебано Фелтън, — за да ми стоварвате такава отговорност пред хората и пред бога? След няколко дни вие ще бъдете далеч оттук, госпожо, животът ви няма да бъде вече под моя охрана и — добави той с въздишка — вие ще разполагате с него, както си искате.

— Така ли — извика милейди, сякаш не можеше да сдържи свещеното си негодувание, — вие, набожният човек, вие, когото наричат праведен, вие желаете само едно: да не бъдете обвинен, да не бъдете обезпокоен за моята смърт!

— Аз трябва да бдя над вашия живот, госпожо, и ще бдя над него.

— Но разбирате ли вие каква служба изпълнявате? Жестока, дори ако бях виновна, а как бихте я нарекли, как би я нарекъл бог, ако съм невинна?

— Аз съм войник, госпожо, и изпълнявам получените заповеди.

— Мислите ли, че в деня на страшния съд бог ще отдели слепите палачи от несправедливите съдии? Вие не искате да убия тялото си, а ставате оръдие на този, който иска да погуби душата ми!

— Но, повтарям ви, госпожо — започна смутен Фелтън, — че никаква опасност не ви застрашава и аз отговарям за лорд Уинтър както за самия себе си.

— Безумец! — извика милейди. — Нещастен безумец, вие дръзвате да отговаряте за друг човек, когато и най-мъдрите, най-угодните богу не смеят да отговарят сами за себе си. Вие заставате на страната на най-силния и най-щастливия, за да потискате най-слабата и най-нещастната!

— Невъзможно, госпожо, невъзможно — прошепна Фелтън, който чувствуваше в дъното на душата си правотата на този довод. — Докато сте затворница, вие няма да получите чрез мене свобода, докато сте жива, вие няма да изгубите чрез мене живота си.

— Да — извика милейди, — но ще изгубя това, което ми е много по-ценно от живота, ще изгубя честта си, Фелтън. И вас, вас ще държа отговорен пред бога и пред хората за своя позор и за своето безчестие.

Този път Фелтън, колкото и равнодушен да беше или да се стараеше да изглежда такъв, не можа да устои на скритото въздействие, което го беше вече овладяло. Да гледа тази тъй хубава жена, чиста като най-непорочното видение, да я вижда ту обляна в сълзи, ту заплашваща, да изпитва в едно и също време обаянието на нейната скръб и на нейната красота, това беше много за един мечтател, това беше много за един ум, разпален от горящите блянове на възторжената вяра. Това беше много за едно сърце, терзано в едно и също време от любов към небето, която изгаря, и от омраза към хората, която разяжда.

Милейди видя смущението, тя чувствуваше по интуиция пламъка на противоположните страсти, които горяха ведно с кръвта в жилите на младия фанатик; и като опитен пълководец, който, щом види, че врагът е готов да отстъпи, се нахвърля върху него с победен вик, тя стана, прекрасна като древна жрица, вдъхновена като християнска дева и простряла ръка, с разголена шия и разпуснати коси, като придържаше с едната ръка роклята си, свенливо подигната към гърдите, с поглед, озарен от пламъка, който беше смутил вече чувствата на младия пуритан, пристъпи към него и запя възторжено с нежния си глас, на който можеше да придаде понякога необикновена изразителност:

На Ваал жертвата отдай, на лъвовете — мъченика,

и грешникът ще се покай… От бездната гласът ме вика.

Фелтън се спря при това странно прекъсване като вкаменен.

— Коя сте вие, коя сте вие? — извика той, като сплете ръце. — Пратеница на бога ли сте, или служителка на ада, ангел или демон. Елоа ли ви наричат или Астарта?

— Не ме ли позна, Фелтън? Аз не съм нито ангел, ни демон, аз съм дъщеря на земята, аз съм твоя сестра по вяра, ето всичко.

— Да! Да! — рече Фелтън. — Досега се съмнявах, но вече вярвам.

— Ти вярваш, а все пак си съучастник на тоя син на Вилиал, когото наричат лорд Уинтър! Ти вярваш, а все пак ме оставяш в ръцете на моите врагове, на врага на Англия, на божия враг? Ти вярваш, а все пак ме предаваш на този, който изпълва и осквернява света със своята ерес и своя разврат, на този гнусен Сарданапал, когото слепците наричат Бъкингамски дук, а вярващите — антихрист.

— Аз, да ви предам на Бъкингам! Аз! Какво говорите!

— Те имат очи — извика милейди — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.

— Да, да — повтори Фелтън, като прекара ръце по потното си чело, сякаш за да изтръгне оттам последното си съмнение. — Да, познавам гласа, който ми говори в моите сънища; познавам ангела, който ми се явява всяка нощ и крещи на душата ми, която не знае сън: „Убий го; спаси Англия, спаси себе си, защото ще умреш, без да си усмирил гнева на господа!“ Говорете, говорете! — извика Фелтън. — Сега вече мога да ви разбера.

Лъч от страшна радост, бърза като мисълта, блесна в очите на милейди.

Колкото и бегъл да беше този смъртоносен блясък, Фелтън го долови и потрепери, сякаш блясъкът беше осветил бездните в сърцето на тази жена.

Изведнъж Фелтън си спомни предупрежденията на лорд Уинтър, прелъстителността на милейди, нейните първи опити при пристигането й; той отстъпи крачка назад и сведе глава, но не преставаше да я гледа: сякаш беше запленен от тая странна жена и не можеше да откъсне очи от нейните.

Но милейди не беше жена, която можеше да се измами в смисъла на тази нерешителност. Под привидното вълнение тя винаги запазваше своето ледено хладнокръвие. Преди Фелтън да й отговори и преди милейди да бъде принудена да продължи този така труден за поддържане в същия възторжен дух разговор, тя отпусна ръце и сякаш женската слабост вземаше връх над възторга на вдъхновената жена.

— Но не — продума тя, — аз не мога да бъда Юдит, която ще избави Ветулия от този Олофери. Мечът на всевишния е много тежък за моята ръка. Оставете ме да избягна безчестието чрез смъртта, оставете ме да се спася чрез мъченическа смърт. Не ви искам нито свобода, както би направила една престъпница, нито отмъщение, както би направила една езичница. Оставете ме да умра, това е всичко. Моля ви, умолявам ви на колене: оставете ме да умра и последното ми издихание ще бъде благословия за моя спасител. При този кротък и умоляващ глас, при този плах и унил поглед Фелтън пак се приближи. Лека-полека прелъстителката беше надянала вълшебната си премяна, която тя слагаше и сваляше по желание, с други думи, хубостта, кротостта, сълзите и най-вече непреодолимата прелест на мистичната сласт, най-пагубната от всички сласти.

— Уви! — каза Фелтън. — Мога само едно: да ви оплаквам, ако ми докажете, че сте жертва! Но лорд Уинтър има тежки обвинения срещу вас. Вие сте християнка, вие сте ми сестра по вяра; чувствувам влечение към вас, аз, който винаги съм обичал само своя благодетел, аз, който съм срещал в живота само предатели и нечестивци. Но вие, госпожо, вие сте толкова хубава в действителност, толкова чиста наглед и за да ви преследва лорд Уинтър, значи сте извършили беззакония!

— Те имат очи — повтори милейди с неописуема скръб в гласа — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.

— Но в такъв случай — извика младият офицер — говорете, говорете тогава!

— Да ви поверя позора си! — извика милейди с лице, обагрено от свян. — Защото много често престъплението на един е позор за друг; да ви поверя позора си на вас, на един мъж! О! — продължи тя, като свенливо закри с ръка хубавите си очи. — Никога не бих могла да направя това, никога!

— И пред мене ли? Пред един брат! — извика Фелтън. Милейди го гледа дълго с изражение, което младият офицер взе за колебание, а всъщност то беше само наблюдение и преди всичко желание да го заплени.

Сега Фелтън сплете умолително ръце.

— Добре — каза милейди, — ще се доверя на своя брат, ще се реша!

В същия миг чуха стъпките на лорд Уинтър, но този път страшният девер на милейди не се задоволи както миналата вечер да мине само покрай вратата и да отмине, а се спря, размени две-три думи с часовия, после вратата се отвори и той влезе.

Докато разменяше тия две-три думи, Фелтън бързо се беше отдръпнал и когато лорд Уинтър влезе, той се намираше на няколко крачки от затворницата.

Лордът пристъпи бавно и като хвърли изпитателен поглед първо върху затворницата, а после върху младия офицер, каза:

— Доста отдавна сте тук, Джон. Тази жена разказа ли ви престъпленията си? Тогава разбирам защо толкова дълго продължи разговорът ви.

Фелтън изтръпна и милейди почувствува, че е изгубена, ако не се притече на помощ на объркания пуритан.

— Ха! Вие се боите пленницата ви да не избяга! — подхвърли тя. — Добре, попитайте вашия достоен тъмничар за каква милост го молех преди малко.

— Вие сте искали милост? — запита подозрително лордът.

— Да, милорд — отвърна смутеният младеж.

— И каква милост, да чуем? — запита лорд Уинтър.

— Един нож, който ще ми върне през прозорчето на вратата, минута след като го получи — отвърна Фелтън.

— Значи и тук е скрит някой, когото това мило създание иска да заколи? — каза подигравателно и с презрение лорд Уинтър.

— Аз съм тук — отвърна милейди.

— Дадох ви възможност да избирате между Америка и Тайбърн — продължи лорд Уинтър. — Изберете Тайбърн, милейди: повярвайте ми, въжето е още по-сигурно от ножа.

Фелтън пребледня и пристъпи една крачка напред, като си спомни, че когато влизаше, милейди държеше въже.

— Имате право — отговори милейди, — и аз мислих вече за това. — После добави с глух глас: — Пак ще помисля.

Фелтън усети как тръпки полазиха по цялото му тяло. Лорд Уинтър навярно забеляза това движение.

— Не вярвай, Джон — обърна се към него той. — Джон, приятелю, аз се осланях на тебе, пази се! Аз те предупредих! Всъщност бъди смел, момчето ми, след три дни ще се освободим от това изчадие и там, където я изпращам, тя няма да вреди вече на никого.

— Чувате ли! — извика милейди с такова увлечение, та лордът помисли, че се обръща към небето, а Фелтън разбра, че говори на него.

Фелтън сведе глава и се замисли.

Лордът хвана офицера подръка, като извърна глава, за да не изпуска милейди от погледа си, докато излезе.

trimata_musketari_475_1.jpg

„Да, да — каза си затворницата, когато вратата се затвори, не съм напреднала толкова, колкото предполагах. Уинтър промени обикновената си глупост с необичайна за него предпазливост; ето какво значи желание за мъст и как това желание преобразява човека! А Фелтън — той се колебае! Ах, той не прилича на проклетия д’Артанян. Пуританът обича само девиците и ги боготвори със сплетени за молитва ръце. Мускетарят обича жените и ги обича в обятията си.“

Но милейди чакаше с нетърпение, защото не се съмняваше, че този ден ще види пак Фелтън. Най-после един час след сцената, която описахме, тя чу да се говори тихо до вратата, скоро вратата се отвори и милейди видя Фелтън.

Момъкът влезе бързо в стаята, като остави зад себе си вратата отворена, и направи знак на милейди да мълчи; лицето му беше разстроено.

— Какво искате? — запита тя.

— Слушайте — отвърна тихо Фелтън, — изпратих часовия, за да мога да остана тук, без да знаят, че съм идвал, за да говоря, с вас, без да могат да чуят какво ви казвам. Лордът ми разказа страшна история.

Милейди се усмихна като покорна жертва и поклати глава.

— Или вие сте демон — продължи Фелтън, — или лордът, моят благодетел, моят баща, е чудовище. Познавам ви от четири дни, него го обичам от две години; мога да се колебая значи между двама ви. Не се плашете от това, което ви казвам. Необходимо ми е да бъда убеден. Нощес, след полунощ, ще дойда да ви видя и вие ще ме убедите.

— Не, Фелтън, не, братко мой — отвърна тя, — жертвата е много голяма и чувствувам какво ви струва тя. Не, аз съм загубена, не се погубвайте и вие заедно с мене. Смъртта ми ще бъде по-красноречива от живота ми и мълчанието на трупа ще ви убеди много повече от думите на затворницата.

— Мълчете, госпожо — извика Фелтън, — и не ми говорете така; дошъл съм, за да ми дадете честната си дума, за да ми се закълнете в това, което е най-свето за вас, че няма да посегнете на живота си.

— Не искам да обещавам — рече милейди, — защото никой не уважава клетвата повече от мене, и ако обещая, ще трябва да удържа думата си.

— Е, добре! — каза Фелтън. — Обещайте само дотогава, докато ме видите пак. А когато ме видите, ако пак продължавате да настоявате, тогава ще бъдете свободна и аз самият ще ви дам оръжието, което ми искахте.

— Добре — кимна милейди, — заради вас ще чакам.

— Закълнете се.

— Заклевам се в нашия бог. Доволен ли сте?

— Добре — отговори Фелтън, — до тази нощ!

И той изскочи от стаята, затвори вратата и зачака навън с копието на войника в ръка, сякаш беше замествал часовия.

Когато войникът се върна, Фелтън му даде оръжието.

Тогава през прозорчето на вратата, до което се беше приближила, милейди видя младият човек да се кръсти с пламенно благоговение; той тръгна по коридора извън себе си от радост.

А тя — тя се върна на мястото си с усмивка на диво презрение на устните и повтори богохулно страшното име на бога, в когото се бе заклела, без никога да се бе научила да го познава.

— Моят бог! — прошепна тя. — Безумен фанатик! Моят бог! Това съм аз, аз и този, който ще ми помогне да си отмъстя!