Александър Дюма
Тримата мускетари (53)

XXII
Първи ден в пленничество

Да се върнем при милейди, която бяхме изоставили за малко, тъй като мисълта ни бе заета с онова, което ставаше на френския бряг.

Ще я намерим в същото отчаяно положение, в което я оставихме, потънала в бездна от мрачни мисли, мрачен ад, пред чиято врата тя почти беше изпаднала в безнадеждност, защото за пръв път се съмняваше, за пръв път се боеше.

В два случая щастието й измени, в два случая тя бе изложена и тайната й разкрита и двата пъти тя се провали пред злия дух, изпратен навярно от всевишния, за да я срази: д’Артанян я бе победил, нея, непобедимата зла сила.

Той се беше надсмял над нейната любов, унизил беше гордостта й, измамил беше нейното честолюбие, а сега погубваше щастието й, посягаше на свободата й, застрашаваше дори нейния живот. Нещо повече, повдигнал беше крайчеца на маската й, този щит, с който тя се покриваше и който я правеше толкова силна.

Д’Артанян отклони от Бъкингам бурята, с която го застрашаваше Ришельо заради кралицата. А тя мразеше Бъкингам, както мразеше всичко, което бе обичала. Д’Артанян се представи за дьо Вард, към когото тя изпитваше неукротимите капризи на тигрица, капризи, присъщи на жени с подобен характер. Д’Артанян знаеше страшната й тайна, а тя се бе заклела, че който я узнае, ще умре. И накрая, когато успя да получи открит лист и с помощта на него щеше да си отмъсти на своя враг, откритият лист й бе изтръгнат от ръцете и тя е пленница сега на д’Артанян, който ще я изпрати в някой гнусен Ботани Бей или в някой отвратителен Тайбърн на Индийския океан.

Защото всичко това положително произлизаше от д’Артанян. Кой би могъл да я покрие с толкова много позор, ако не той? Единствен той е могъл да съобщи на лорд Уинтър всички тия ужасни тайни, които беше разкрил една след друга по някаква зла съдба. Той познаваше нейния девер, той му е писал.

Каква омраза кипеше в нея! Бе неподвижна, с пламтящи и втренчени в пустата стая очи; като глухи стонове от дълбините на нейната гръд се изтръгваха понякога въздишки, сливаха се с шума на вълните, които прииждаха, ревяха, бучаха и се разбиваха с вечно и безсилно отчаяние в скалите, на които бе издигнат този мрачен и горд замък! С ум, озарен от мълниите на нейния бурен гняв, колко чудесни планове за отмъщение, които се губеха в далечното бъдеще, замисляше тя срещу госпожа Бонасийо, срещу Бъкингам и най-вече срещу д’Артанян!

Да, но за да си отмъсти, трябваше да бъде свободна, а за да бъде свободна, трябваше да пробие стената, да изпили решетките, да продупчи пода, неща, които можеше да извърши търпелив и здрав мъж, но които трескавото възбуждение на една жена би провалило. И после, за да се направи всичко това, трябваше време — месеци, години, а тя… тя имаше само десет-дванадесет дни, както й беше казал лорд Уинтър, нейният девер, станал неин страшен тъмничар.

И все пак, ако беше мъж, тя щеше да опита всичко това и можеше да успее. Защо небето беше сгрешило така и беше поставило тази мъжествена душа в това крехко и нежно тяло!

И така, първите минути на нейното пленничество бяха ужасни: няколко яростни гърчове, които тя не можа да преодолее, платиха данък на слабата й женска природа. Но лека-полека тя обузда поривите на безумния си гняв, нервните тръпки, които разтърсваха тялото й, спряха и тя се сви на кълбо като уморена змия, която си почива.

— Хайде, хайде, безумна бях, че се увлякох така — каза си тя, като се загледа в огледалото, което отразяваше огнения поглед на очите й, сякаш разговаряше със себе си. — Без насилие, насилието е проява на слабост. Първо, никога не съм успявала по този начин. Ако употребявах силата си срещу жени, може би те щяха да бъдат по-слаби от мене и бих ги победила. Но аз се боря с мъже, а за тях аз съм обикновена жена. Да се боря като жена, моята сила е в слабостта ми.

Тогава, сякаш за да се убеди сама какви изменения би могла да наложи на своето толкова изразително и толкова подвижно лице, тя му придаде едно след друго всички изражения — от гняв, който сгърчваше чертите й, до най-кротката, най-нежната, най-прелъстителната усмивка. После косите й постепенно придобиха под опитните й ръце прическата, която тя мислеше, че ще увеличи прелестите на нейното лице. И доволна от себе си, прошепна:

— Хайде, нищо не е загубено. Аз съм все така хубава. Наближаваше осем часът вечерта. Милейди забеляза легло.

Тя помисли, че една почивка от няколко часа ще освежи не само главата и мислите й, но и цвета на нейното лице. Но преди да си легне, й хрумна по-добра мисъл. Беше чула да се говори за вечеря. Намираше се вече от един час в тази стая и навярно скоро щяха да й донесат храна. Затворницата не искаше да губи време и реши още тая вечер да опита почвата, като изучи характерите на хората, на които беше поверена да я пазят.

Светлина блесна под вратата. Тая светлина показваше, че тъмничарите й се връщат. Милейди, която беше станала, се отпусна бързо в креслото с отметната назад глава, с разплетени и пръснати хубави коси, с полугола шия, сред измачкани дантели, с едната ръка на сърцето, а другата отпусната.

Дръпнаха резетата, вратата изскърца, стъпки отекнаха в стаята и се приближиха.

— Поставете там тая маса — чу се глас, който затворницата позна, че е на Фелтън.

Заповедта бе изпълнена.

— Донесете свещи и сменете часовия — продължи Фелтън. Тази двойна заповед, която младият лейтенант даде на едни и същи лица, доказа на милейди, че и слугите, и пазачите и са едни и същи, с други думи, войници.

Всъщност заповедите на Фелтън бяха изпълнени бързо и мълчаливо, което даваше ясна представа за отличната дисциплина, поддържана от него.

Най-после Фелтън, който не беше погледнал още милейди, се обърна към нея.

— Аха! — рече той. — Спи. Това е добре: като се събуди, ще вечеря.

И направи няколко крачки, за да излезе.

— Господин лейтенант — забеляза един не толкова твърд като началника си войник, който се беше приближил до милейди, — жената не спи.

— Как не спи! — учуди се Фелтън. — Какво прави тогава?

— Припаднала е. Лицето й е много бледо и колкото и да се ослушвах, не чух дишането й.

— Имате право — съгласи се Фелтън, след като погледна милейди, без да пристъпи нито крачка към нея, — идете да предупредите лорд Уинтър, че затворницата му е припаднала, защото не зная какво да правя. Този случай не е предвиден.

Войникът излезе, за да изпълни заповедта на своя началник. Фелтън седна на едно кресло, което се намираше случайно до вратата, и зачака, без да продума нито дума, без да помръдне. Милейди владееше великото изкуство, толкова изучавано от жените, да вижда през дългите си ресници, без да личи, че си отваря клепките. Тя видя Фелтън, който седеше гърбом към нея. Продължи да го гледа десетина минути, но през тия минути бездушният пазач не се обърна нито веднъж.

Тя помисли тогава, че лорд Уинтър ще дойде и ще вдъхне с присъствието си нови сили на нейния тъмничар. Първият й опит беше загубен — тя се примири с него като жена, която има и други средства. И милейди дигна глава, отвори очи и леко въздъхна.

При тази въздишка Фелтън най-после се обърна.

— А! Събудихте ли се, госпожо! — каза той. — Значи нямам повече работа тук! Ако имате нужда от нещо, ще позвъните.

— Ах, боже мой! Боже мой! Колко зле ми беше! — прошепна милейди с оня звучен глас, който като гласа на древните вълшебници очароваше всички, които искаше да погуби.

И като се изправи в креслото, тя взе още по-привлекателна и по-непринудена поза, отколкото когато лежеше.

Фелтън стана.

— Ще ви се носи храна три пъти на ден, госпожо — заяви той. — Сутринта в девет часа, в един часа през деня и в осем часа вечерта. Ако не ви е удобно, можете да посочите други часове вместо тези, които ви предлагам, и ще се съобразим с вашите желания.

— Но все тъй сама ли ще стоя в тази голяма и тъжна стая? — запита милейди.

— Предупредихме една съседка, която ще бъде утре в замъка и ще идва всеки път, когато желаете присъствието й.

— Благодаря ви, господине — отвърна смирено затворницата.

Фелтън леко се поклони и тръгна към вратата. Тъкмо щеше да прекрачи прага, в коридора се появи лорд Уинтър, последван от войника, който му беше съобщил за припадъка на милейди. В ръката си държеше шишенце с лекарство.

— Е! Какво има? Какво става тук? — запита той с насмешка, като видя, че затворницата му седи, а Фелтън се готви да излезе. — Мъртвата значи е вече възкръснала? Дявол да го вземе, Фелтън, момчето ми, не виждаш ли, че те вземат за хлапак и ти разиграват първото действие на комедията, на която навярно ще имаме удоволствието да проследим цялото развитие?

— Помислих си това, милорд — каза Фелтън, — но понеже затворницата е все пак жена, поисках да проявя към нея вниманието, което всеки благородник дължи на една жена, ако не заради нея, то поне заради самия себе си.

Милейди цяла потрепери. Думите на Фелтън преминаха по кръвта й като ледена струя.

— И така — продължи засмян Уинтър, — тия хубави, умело разпуснати коси, тази бяла кожа и тоя копнеещ поглед още ли не са те прелъстили, каменно сърце?

— Не, милорд — отвърна безстрастният младеж, — и повярвайте, не са достатъчни женски хитрувалия и умилквания, за да се покваря.

— В такъв случай, храбри ми лейтенанте, да оставим милейди да търси друго средство и да отидем да вечеряме. А! Бъди спокоен, тя има богато въображение и второто действие на комедията скоро ще последва първото!

При тези думи лорд Уинтър хвана Фелтън под ръка и го изведе, като се смееше.

— О, ще намеря, каквото ти е нужно! — прошепна през зъби милейди. — Бъди спокоен, бедни не сполучил монахо, нещастни новопокръстен войнико, който не си за униформа, а за расо.

— Между другото, милейди — продължи Уинтър, като се спря на прага, — този неуспех не бива да убива апетита ви. Опитайте това пиле и тая риба, в които няма отрова, уверявам ви. Разбирам се доста добре с готвача си и понеже той не очаква наследство от мене, имам му пълно и неограничено доверие. Вземете пример от мене. Сбогом, мила сестро! До следващия ви припадък.

Милейди не можеше да издържи повече. Ръцете й се впиха в креслото, зъбите й глухо изскърцаха, очите й проследиха движението на вратата, която се затваряше след лорд Уинтър и Фелтън, и когато остана сама, обхвана я нов пристъп на отчаяние. Тя хвърли поглед към масата, видя, че върху нея блести нож, спусна се и го грабна. Но разочарованието й беше жестоко: острието беше тъпо и от меко сребро. Силен смях избухна зад открехнатата врата и тя отново се отвори.

— Ха! Ха! — изсмя се лорд Уинтър. — Ха! Ха! Ха! Виждаш ли, добри ми Фелтън, виждаш ли, нали ти казвах: този нож беше за тебе. Тя щеше да те убие, момчето ми. Това, виждаш ли, е една от слабостите й, да се отървава по един или друг начин от хората, които й пречат. Ако те бях послушал, ножът щеше да бъде остър и от стомана: тогава край на Фелтън, тя щеше да те заколи, а след тебе и другите. Виж, Джон, виж я как умело държи ножа.

И наистина милейди продължаваше да държи нападателното оръжие в сгърчената си ръка, но при последните думи, при тая смъртна обида ръцете й, силите й, дори волята й се отпусна. Ножът падна на пода.

— Имате право, милорд — забеляза Фелтън с отвращение, което отекна вдън сърцето на милейди. — Вие имате право, а аз се лъжех.

И двамата пак излязоха.

Но този път милейди се ослуша по-внимателно от първия път и чу как стъпките им се отдалечиха и замряха в дъното на коридора.

— Загубена съм — прошепна тя. — Аз съм във властта на хора, на които мога да повлияя колкото на бронзови или гранитни статуи. Те познават и зъбите ми и са неуязвими за всичките ми оръжия. Но все пак невъзможно е да се свърши така, както те са решили.

И наистина, както показваше последното разсъждение — инстинктивно възвръщане към надеждата, — в тая силна душа страхът и слабостта не се застояваха дълго. Милейди седна до масата, хапна от няколко ястия, пийна малко испанско вино и усети как се възвръща цялата й решителност.

Преди да си легне, тя беше вече разтълкувала, обмислила, разгледала от всички страни и проучила напълно думите, стъпките, движенията, знаците и дори мълчанието на своите събеседници и от това дълбоко, умело и щателно проучване дойде до заключение, че все пак Фелтън е по-уязвим от двамата й мъчители.

Една мисъл особено се въртеше в главата й:

— Ако те бях послушал — беше казал лорд Уинтър на Фелтън.

С други думи, Фелтън бе говорил в нейна полза, щом лорд Уинтър не е послушал Фелтън.

— Слаба или силна — повтаряше милейди, — но този човек има искрица милост в душата си. Аз ще превърна тази искра в пожар, който ще го изгори. А другият, той ме познава, той се бои от мене и знае какво го очаква, ако някога се изскубна от ръцете му, тъй че е излишно да правя каквито и да било опити върху него. Но Фелтън е друго нещо, той е добродушен младеж, чист и, както изглежда, добродетелен. Него мога да погубя.

И милейди легна и заспа с усмивка на устните. Ако някой я видеше заспала, би помислил, че това е девойка, която сънува венец от цветя, с който ще украси челото си на близкия празник.