Айзък Азимов
Роботите на зората (74)

74.

Бейли завари Фастълф да го чака на вратата на своето имение. Зад него се виждаше един робот, който изглеждаше съвсем не по роботски неспокоен. Той сякаш не беше в състояние да изпълни както трябва своята функция на посрещач и поради това като че ли беше дълбоко разстроен.

(Но пък човек толкова лесно приписваше човешката мотивация и реакции на роботите! По-вероятно беше истината да е друга: нямаше никакво разстройство — въобще никакви чувства. Това бяха просто леки осцилации в позитронния потенциал, възникнали в резултат от факта, че нарежданията бяха роботът да посреща всеки един посетител. А в този момент той не можеше да изпълни задачата си задоволително, без да се наложи да изблъска Фастълф, което пък не можеше да направи, без това да е абсолютно наложително. И така, роботът правеше фалшстарт след фалшстарт, от което изглеждаше неспокоен.)

Бейли се хвана, че се е втренчил разсеяно в робота и с усилие успя да премести поглед върху Фастълф. (Кой знае защо, в момента той мислеше за роботи.)

— Радвам се да ви видя отново, д-р Фастълф — каза Бейли и протегна ръка. След преживяното с Гладиа му беше трудно да се сети, че космолитите прибягват с неохота до физически контакти със земляните.

За момент Фастълф се поколеба, но после, след като доброто възпитание взе връх над предразсъдъците, пое протегнатата ръка, задържа я леко и кратко и я пусна.

— Аз съм още по-радостен да ви видя, мистър Бейли — каза той. — Бях твърде разтревожен за снощните ви премеждия. Не беше кой знае каква буря, но на един землянин трябва да се е сторила потресаваща.

— Значи знаете какво се е случило?

— Данил и Жискар ме държаха в течение на нещата. Щях да се чувствам по-добре, ако те бяха дошли направо тук, а после бяха довели и вас. Но техният избор е бил направен въз основа на факта, че имението на Гладиа е било по-близо до мястото на произшествието с аеромобила, и че вашите заповеди са били изключително строги, като са поставили безопасността на Данил на първо място. Не са ви разбрали погрешно, нали?

— Не са. Накарах ги да ме оставят.

— Разумно ли е било? — Фастълф го беше поканил вътре и сочеше към един стол.

Бейли седна.

— Изглеждаше ми най-правилният начин на поведение. Преследваха ни.

— Така ми съобщи и Жискар. Освен това каза…

Бейли го прекъсна.

— Д-р Фастълф, моля ви. Разполагам с много малко време, а имам някои въпроси към вас.

— Говорете, моля — съгласи се веднага Фастълф със своята неизменна учтивост.

— Беше изказано предположението, че поставяте своята работа върху устройството на мозъка над всичко останало, че вие…

— Нека довърша, мистър Бейли. Че не бих оставил нищо да ми попречи, че съм абсолютно безжалостен, не се съобразявам кое е неморално и кое зло, не бих се спрял пред нищо, бих оправдал всичко в името на значимостта на моята работа.

— Да.

— Кой ви каза това, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Има ли значение?

— Може би не. Да не говорим, че не е трудно да се отгатне. Била е дъщеря ми Василия. Сигурен съм.

— Може би — отвърна Бейли. — Онова, което ме интересува, е дали такава преценка за вашия характер е вярна.

Фастълф тъжно се усмихна.

— Да не би да очаквате от мен честен отговор за това, какъв е моят характер? В някои отношения обвиненията срещу мен са верни. Смятам моята работа за най-важното нещо и имам склонност към жертване на каквото и да било и на всичко. Бих пренебрегнал установените норми за зло и неморалност, ако те се изпречат насреща ми. Работата е там обаче, че не съм го правил. Не мога да се насиля да го направя. А в частност, ако съм бил обвинен, че съм убил Джендър, защото това по някакъв начин би ми позволило да напредна в моите изследвания на човешкия мозък, то аз го отричам. Не е така. Не съм убил Джендър.

— Предложихте ми да се подложа на психосондиране, за да получим информацията, до която иначе не мога да се добера — продължи Бейли. — Не ви ли е минавало през ума, че ако вие се подложите на психосондиране, вашата невинност би била недвусмислено доказана?

Фастълф замислено кимна с глава.

— Предполагам, че според Василия отказът ми да се подложа е доказателство за моята вина. Не е така. Психосондата е опасно нещо и аз съм също толкова склонен да се подложа на нея, колкото и вие. И все пак бих го сторил, въпреки своите опасения, ако това не беше именно онова, което моите опоненти желаят най-много да направя. Те биха оспорили всяко едно доказателство за моята невинност, а психосондата не е дотолкова фин инструмент, че да потвърди категорично невинността. Но онова, което те биха получили от нейното прилагане, е информация за теорията и практическото осъществяване на хуманоидния робот. Това им трябва на тях и това е, което аз нямам намерение да им давам.

— Много добре — каза Бейли. — Благодаря ви, д-р Фастълф.

— На вашите услуги съм — отвърна Фастълф. — А сега, ако може да се върна към онова, което бях тръгнал да казвам. Жискар ми предаде, че след като са ви оставили сам в аеромобила, вие сте бил навестен от някакви странни роботи. Поне сте говорил за странни роботи доста несвързано, след като са ви намерили в безсъзнание навън в бурята.

— Странните роботи наистина ме навестиха, д-р Фастълф. Успях да ги отклоня и да ги отпратя, но реших, че би било по-разумно да изоставя аеромобила, отколкото да ги чакам да се върнат. Може да не съм разсъждавал много трезво, когато съм взел това решение. Жискар твърди, че е така.

Фастълф се усмихна.

— Жискар има упростенчески възгледи върху живота. Имате ли представа чии са били тези роботи?

Бейли се размърда неспокойно и сякаш не намираше начин да се нагласи удобно в стола.

— Председателят още ли не е пристигнал? — попита той.

— Не, но ще бъде тук всеки момент. Също и Амадиро, шефът на Института, с когото, както ми казаха роботите, сте се срещнали вчера. Не съм сигурен, че това е било разумно. Вие сте го вбесили.

— Трябваше да го видя, д-р Фастълф, пък и той не изглеждаше вбесен.

— Това не е показателно за Амадиро. В резултат на вашите клевети, както ги нарече той, и вашето омърсяване на професионалната репутация, Амадиро е притиснал Председателя.

— В какъв смисъл?

— Работата на Председателя е да поощрява срещането на противниковите страни и да се стреми към постигането на компромис. След като Амадиро желае да се срещне с мен, Председателят по правило не може да не го насърчи, а още по-малко може да му забрани. Той трябва да присъства на срещата и ако Амадиро има достатъчно доказателства срещу вас — а срещу един землянин е лесно да бъдат събрани доказателства — това ще сложи край на разследването.

— Може би, д-р Фастълф, не е трябвало да се обръщате за помощ към един землянин, като се има предвид колко сме уязвими.

— Може би, мистър Бейли, но не можах да измисля нищо друго. И все още не мога, така че трябва да оставя на вас да убедите Председателя в нашата гледна точка — ако можете.

— Отговорността е моя, така ли? — мрачно попита Бейли.

— Изцяло ваша — отвърна Фастълф без да трепне.

— Само ние четиримата ли ще присъстваме? — смени темата Бейли.

— Всъщност, ние тримата — уточни Фастълф — Председателят, Амадиро и аз. Ние сме двата лагера, плюс посредникът за постигане на компромис, така да се каже. Вие ще присъствате като четвърти, мистър Бейли, само по изключение. Председателят може да ви нареди да напуснете, когато си пожелае, така че се надявам да не правите нищо, с което да го разстроите.

— Ще се опитам, д-р Фастълф.

— Например, мистър Бейли, не му подавайте ръката си — ако ме извините за грубия тон.

Бейли почувства, че го облива гореща вълна от ретроактивно смущение за жеста му отпреди малко.

— Няма.

— И бъдете неизменно учтив. Не отправяйте гневни обвинения. Не се придържайте към твърдения, които нямат фактическа подплата…

— Искате да кажете да не се опитвам да изкопчвам от някого самопризнание. От Амадиро, например.

— Да, не правете така. Ще извършите клевета и това ще има обратни последствия. Затова, бъдете учтив! Ако със своята учтивост прикривате атака, в това няма да има нищо лошо. И се опитайте да не говорите, освен ако не ви призоват да го направите.

— Как така, д-р Фастълф — попита Бейли, — сега сте преизпълнен с най-внимателни наставления, а по-рано въобще не ме предупредихте за опасността от оклеветяване?

— Вината наистина е моя — призна си д-р Фастълф. — За мен това е въпрос на фундаментално понятие и никога не ми е идвало наум, че може да се нуждае от разяснение.

Бейли изръмжа.

— Да, така и си помислих.

Фастълф внезапно вдигна глава.

— Чувам шум от аеромобил. Нещо повече, чувам стъпките на някой от моя персонал, който се отправя към входната врата. Предполагам, че Председателят и Амадиро са дошли.

— Заедно? — учуди се Бейли.

— Без съмнение. Виждате ли, Амадиро предложи срещата да се състои в моето имение, като по този начин ми дава предимство като домакин. По такъв начин, той получава възможността да предложи от привидна учтивост на Председателя да го вземе и да го доведе тук. В края на краищата, и двамата трябва да дойдат при мен. Това гарантира на Амадиро няколко минути насаме с Председателя, през което време той може да изтъкне своята гледна точка.

— Това едва ли е честно — каза Бейли. — Нямаше ли как да попречите?

— Не исках. Амадиро поема пресметнат риск. Може да каже нещо, което да ядоса Председателя.

— Председателят лесно ли се ядосва по природа?

— Не. Не повече, отколкото всеки друг Председател, за който изтича петото десетилетие от мандата на длъжността му. И все пак, необходимостта да се придържа към протокола, а следователно и необходимостта никога да не взима страна, както и фактически условната власт, допринасят неизбежно за известна раздразнителност. А Амадиро не винаги постъпва разумно. Дружелюбната му усмивка, белите му зъби, избиването му в стил „bonhomie“^[1] могат да бъдат изключително дразнещи, особено когато онези, за които той така щедро се раздава, по някакви причини не са в добро настроение. — Но трябва да отида да ги посрещна, мистър Бейли, и да се въоръжа с по-състоятелна, както се надявам да се окаже, версия на това, що е чар.

На Бейли не му оставаше нищо друго, освен да чака. Ни в клин, ни в ръкав се сети, че се намира на Аврора от малко по-малко от петдесет стандартни часа.