Айзък Азимов
Роботите на зората (22)

22.

Фастълф вървеше бавно напред. Откъсна един лист от храста, покрай който мина, прегъна го на две и го задъвка.

Бейли го погледна с любопитство и се зачуди, как ли космолитите можеха да пъхат в устата си нещо необработено, неизварено и дори неизмито, когато се страхуваха толкова много от заразите. После си спомни, че на Аврора няма (съвсем ли нямаше?) патогенни микроорганизми. Така или иначе, гледката му се стори отблъскваща. Не бяха необходими рационални доводи, за да почувства човек отвращение, мислено се оправдаваше Бейли — и изведнъж осъзна, че е на път да извини космолитите за тяхното отношение спрямо земляните.

Ето че отстъпи! Но имаше разлика! Тук ставаше дума за човешки същества!

Жискар вървеше начело, отпред и леко вляво, а Данил — отзад и леко вдясно. Аврорианското оранжево слънце (Бейли вече почти не забелязваше оранжевия оттенък) приятно загряваше гърба му. Нямаше го палещия зной на земното слънце през лятото (но, всъщност, какъв ли беше климатът и сезонът в тази част на Аврора?).

Тревата, или каквото и да беше това (изглеждаше като трева), беше малко по-жилава и по-еластична, отколкото в спомените на Бейли от Земята. Самата земя беше по-твърда, като че ли отдавна не беше валяло.

Бяха се запътили към къщата в далечината, която вероятно принадлежеше на половин-собственика на Джендър.

Бейли долови прошумоляването на някакво животно в тревата отдясно, внезапното изчуруликване на птичка в дървото зад себе си и лекото, почти неразличимо жужене на насекомите наоколо. Всички те, помисли си той, бяха животни, чиито предшественици са обитавали някога Земята. Нямаше как да разберат, че това парче земя, на което живееха, не е било единствената им родина — далеч, далеч назад във времето. Самите дървета и тревата са произлезли от други дървета и трева, които са расли някога на Земята.

Само човешките същества можеха да живеят в този свят и същевременно да разбират, че не са автохтонни^[1], а са произлезли от земляните. Но дали космолитите наистина си даваха сметка за това, или просто бяха изхвърлили тази мисъл от главите си? Дали щеше да дойде и времето, когато те нямаше изобщо да знаят за своето минало? Когато нямаше да си спомнят от коя планета са дошли, или дали въобще е имало планета, откъдето да произхождат?

— Д-р Фастълф — обади се внезапно Бейли, за да прекъсне своята нишка на разсъждения, които започваха да стават все по-тягостни, — вие така и не ми казахте какъв е вашият мотив за унищожението на Джендър.

— Наистина! Не съм! Кажете, сега, мистър Бейли, защо, според вас, съм се мъчил да положа теоретичната основа на позитронния мозък на хуманоидните роботи?

— Не мога да кажа.

— Ами, помислете. Задачата се състои в проектирането на изкуствен мозък, който да се доближава възможно най-много до човешкия. Би могло да се каже, че тя изисква определено докосване до поезията… — Той замълча и беглата му усмивка се разгърна в тридесет и два карата. — Знаете ли, някои мои колеги недоумяват винаги, когато им кажа, че ако даден извод не е поетично балансиран, той не може да бъде и научно обоснован. Те ми отговарят, че не разбират какво значи това.

— Боя се, че и аз не разбирам — заяви Бейли.

— Но аз знам какво искам да кажа. Не мога да го обясня, но чувствам обяснението, без да мога да го изразя с думи. Може би в това се крие причината да постигам резултати, които колегите ми не могат. Както и да е, изпадам в грандомания, което е добър знак, че трябва да се върна към прозаичното. Имитирането на човешкия мозък, при положение, че не се знае почти нищо за начина, по който той е устроен, изисква интуитивен подход — нещо, което ми се струва като поезията. А същият интуитивен подход, който би довел до хуманоидния позитронен мозък, би трябвало да ми даде и нов метод за познание на самия човешки мозък. Това е моето убеждение — че посредством хуманоидността бих могъл да се доближа поне малко до психоисторията, за която ви споменах.

— Разбирам.

— И ако аз успея да разработя теоретична структура, която да съответства на хуманоидния позитронен мозък, ще ми е необходимо и хуманоидно тяло, в което да я вложа. Мозъкът не съществува сам за себе си, нали разбирате. Той взаимодейства с тялото, така че хуманоиден мозък, поставен в едно нехуманоидно тяло, донякъде би се превърнал също в нещо нехуманоидно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Сравнете само Данил и Жискар.

— Значи Данил е бил построен като експериментално средство за по-нататъшното разбиране на човешкия мозък?

— Познахте. Работих две десетилетия върху проблема, заедно със Сартън. Имахме многобройни провали, от които трябваше да се откажем. Данил беше първото ни успешно постижение и разбира се, аз го задържах за по-нататъшните си изследвания и вън от… — той се ухили накриво, като че ли при мисълта за нещо глупаво, — … областта на всякакви чувства. В края на краищата, Данил може да схване смисъла на човешкия дълг, докато Жискар, при всичките свои положителни качества, се затруднява. Вие се убедихте сам.

— А идването на Данил на Земята преди три години — първата му възложена задача ли беше?

— Да, първата, която имаше някакво значение. Когато убиха Сартън, на нас ни трябваше някой, който хем да е като робот и да устои на инфекциозните заболявания на Земята, хем да изглежда съвсем като човек и да заобиколи предразсъдъците на населението на Земята по отношение на роботите.

— Удивително съвпадение, че Данил ви е бил под ръка тъкмо в този момент.

— Нима? Вярвате ли в съвпаденията? Аз имам чувството, че винаги, когато на бял свят се появи някое толкова революционно постижение, колкото е хуманоидният робот, моментално възниква и някоя задача, чието решение да е свързано с него. Подобни задачи вероятно редовно са възниквали и през всичките ония години, в които Данил не е съществувал. Но именно защото той не е съществувал, са се намирали други начини за тяхното решение.

— И успешни ли са били вашите усилия, д-р Фастълф. Сега разбирате ли по-добре човешкия мозък?

Фастълф постепенно беше забавял крачка, а Бейли го беше следвал. Сега те стояха на място, на около половината път между имението на Фастълф и отсрещното. За Бейли това беше най-мъчителният момент, тъй като той се намираше еднакво отдалечен от прикритие и в двете посоки. Успя да се пребори със своето нарастващо безпокойство, решен да не провокира наново Жискар. Не искаше с някое движение или възглас — или дори само изражение — да предизвика неудобство от желанието на Жискар да го спасява. Не искаше да го вдигат и да го пренасят на закрито.

Фастълф не показа да е доловил затруднението на Бейли.

— Няма съмнение — продължи той, — че е осъществен напредък в областта на науката за мозъка. Наистина има огромни проблеми и сигурно винаги ще ги има, но прогресът е налице. И все пак…

— Все пак?

— Все пак, Аврора не е удовлетворена от едно чисто теоретично изследване на човешкия мозък. Намерени са приложения на хуманоидните роботи, които аз не одобрявам.

— Както приложението им на Земята.

— Не, това беше кратък експеримент, който по-скоро одобрявах и който дори ме забавляваше. Щеше ли да успее Данил да заблуди земляните? Оказа се, че успя, въпреки че земляните, разбира се, нямат набито око за роботите. Данил не би могъл да заблуди аврорианците, макар да смея да твърдя, че бъдещите хуманоидни роботи биха могли да са усъвършенствани до такава степен, че да успеят да го направят. Предлагат се обаче, други приложения.

— Като например?

Фастълф замислено се вгледа в далечината.

— Обясних ви, че този свят е опитомен. Когато дадох тласък на движението за насърчаване на един обновен изследователски и заселнически период, аз не съм имал предвид, че аврорианците — или космолитите въобще — ще застанат начело. По-скоро мислех, че би трябвало да подтикнем земляните към това. С тяхната ужасна планета — извинете ме — и кратка продължителност на живот, те няма какво да загубят. Мислех, че сигурно ще приветстват подобен шанс. Особено ако ние им окажем техническа помощ. Споменах ви за това, когато ви видях на Земята преди три години. Спомняте ли си? — той хвърли кос поглед към Бейли.

— Спомням си много добре — отвърна Бейли без да бърза. — Всъщност, вие тласнахте мислите ми в определена посока, което доведе до зараждането на едно малко движение на Земята.

— Наистина? Няма да ви е лесно, предполагам. С тази ваша клаустрофилия и нежеланието ви да напуснете своите стени.

— Ние се борим, д-р Фастълф. Организацията ни планира да излезем в Космоса. Синът ми е водач на това движение и се надявам, че ще дойде денят, когато той ще напусне пределите на Земята начело на заселническа експедиция към нови светове. Ако наистина получим техническата помощ, за която споменахте… — Бейли остави фразата да увисне.

— Искате да кажете, ако ви осигурим корабите?

— И останалото оборудване. Да, д-р Фастълф.

— Има трудности. Много аврорианци не желаят земляните да излезнат от своята черупка и да заселват нови светове. Те се боят от разпространението на земната култура — с нейните Градове-кошери, с нейната хаотичност.

Той се размърда неловко и добави:

— Чудя се, защо стоим тук? Да тръгваме.

Фастълф закрачи бавно напред.

— Казвал съм — продължи той, — че това няма да стане така. Изтъквал съм, че заселниците от Земята няма да са земляни в класическия смисъл на думата. Те няма да се затворят в Градове. Стигнали до нови светове, те ще приличат по-скоро на аврорианските прадеди, дошли тук. Ще разработят един управляем екологичен баланс и по своето поведение ще се доближават повече до аврорианците, отколкото до земляните.

— В такъв случай няма ли да стигнат до същите слабости, които вие откривате в културата на космолитите, д-р Фастълф?

— Може би не. Те биха се поучили от нашите грешки. Но въпросът е чисто теоретичен, защото се появи нещо, което направи положението твърде спорно.

— И какво е то?

— Ама, хуманоидните роботи. Виждате ли, има и такива хора, които виждат в хуманоидните роботи идеалните заселници. Единствено те можели да построят новите светове.

— Но вие винаги сте имали роботи — учуди се Бейли. — Искате да кажете, че досега тази идея никога не е била обсъждана?

— О, напротив, но винаги е било ясно, че от нея нищо няма да излезе. Обикновените нехуманоидни роботи, без непосредствения човешки надзор, биха построили един свят, който да отговаря на техните собствени нехуманоидни изисквания. От тях не може да се очаква, че ще опитомят и построят свят, който да е адекватен на по-деликатните и по-гъвкави умове и тела на човешките същества.

— Но сигурно светът, който те биха построили, би могъл да послужи като едно разумно първо приближение.

— Сигурно, мистър Бейли. Характерен белег на аврорианския упадък обаче, е преобладаващото мнение сред нашия народ, че едно разумно първо приближение е неразумно недостатъчно. Група хуманоидни роботи, от друга страна, които се доближават възможно най-много до човешките същества по разум и по тяло, би успяла да изгради свят, който да задоволява самите тях, но същевременно неизбежно да задоволява и аврорианците. Разбирате ли за какво говоря?

— Напълно.

— Те биха построили един свят толкова добре, че когато свършат и аврорианците най-накрая се решат да напуснат своята планета, нашите човешки същества ще стъпят от една Аврора на друга. Те никога няма да напуснат дома си. Просто ще се преместят в един по-нов дом — съвсем същият, както и старият, — в който ще продължат своя упадък. Разбирате ли все още за какво говоря?

— Виждам накъде биете, но предполагам, че аврорианците не.

— Може би не. Мисля, че мога да спечеля спора, ако моите противници не ме унищожат политически, като се възползват от случая с унищожението на Джендър. Разбирате ли какъв мотив ми приписват? Предполага се, че съм започнал да изпълнявам програма по унищожението на хуманоидните роботи, за да не допусна те да бъдат използвани с цел заселването на други планети. Така твърдят моите врагове.

Този път спря Бейли. Той погледна замислено Фастълф и каза:

— Разбирате, д-р Фастълф, че в интерес на Земята е вашата гледна точка да спечели безапелационно.

— И във ваш собствен интерес, мистър Бейли.

— И в мой. Но дори за момент да забравим за мен, остава жизненоважно моят народ да не бъде спиран, да бъде подпомогнат и окуражен да изследва Галактиката. Да запазим собствените си разбирания за нещата такива, каквито сме свикнали да са те. Да не бъдем осъждани на заточение на Земята за вечни времена, тъй като там ние сме обречени на бавна смърт.

— Някои от вас, струва ми се, ще настоят да си останат заточени — отбеляза Фастълф.

— Разбира се. Може би почти всички. И все пак, поне някои от нас — възможно най-големият брой — ще избягат, ако това им бъде позволено. Затова мой дълг — не само като блюстител на закона пред една голяма част от човечеството, но и като землянин — е чисто и просто да ви помогна да запазите своето име неопетнено, независимо дали сте виновен или не. Но бих могъл да се отдам с цяло сърце на изпълнението на тази задача само ако знам, че действително обвиненията срещу вас са неоснователни.

— Естествено! Разбирам.

— Тогава в светлината на онова, което ми казахте за приписвания ви мотив, уверете ме за сетен път, че вие не сте извършили това нещо.

— Мистър Бейли — отвърна Фастълф, — разбирам напълно, че в този случай вие нямате избор. Съвсем ясно ми е, че мога безнаказано да ви призная, че съм виновен. Въпреки това, от естеството на своите нужди — както и тези на вашата планета — вие ще бъдете принуден да работите с мен, за да прикрием факта. Наистина, ако действително бях виновен, щях да съм принуден да ви го кажа, за да можете да се съобразите с това. Така, след като знаете истината, ще можете по-успешно да ме спасите — а също и себе си. Но не мога да го направя, защото истината е, че съм невинен. Колкото и всичко да е срещу мен, не съм унищожил Джендър. Такова нещо никога не ми е минавало през ума.

— Никога?

Фастълф тъжно се усмихна:

— О, веднъж или два пъти съм си мислил, че за Аврора би било далеч по-добре, ако никога не бях стигнал до оригиналните решения, които доведоха до развитието на хуманоидния позитронен мозък. Или пък че щеше да е за добро, ако тези мозъци се бяха оказали нестабилни и лесно податливи на мозъчно изключване. Но това бяха по-скоро мимолетни мисли. Дори за части от секундата не съм допускал, че бих могъл да унищожа Джендър с подобна цел.

— Тогава трябва да унищожим този мотив, който те ви приписват.

— Добре. Но как?

— Можем да покажем, че той не води до никъде. За какво ви е да унищожавате Джендър? Могат да се направят други хуманоидни роботи. Хиляди. Милиони.

— Боя се, че не е така, мистър Бейли. Не може да бъде направен нито един. Единствено аз знам как да ги проектирам, а докато колонизирането с роботи е вероятната ни участ, отказвам да правя други. Джендър си отиде, остана само Данил!

— Тайната ви сигурно ще бъде открита от ваши колеги.

Фастълф вирна брадичка.

— Бих искал да видя, че роботиците са способни на това. Моите врагове основаха цял Институт по роботика не за друго, а именно за да открият методите за конструиране на хуманоидни роботи. Но те няма да успеят. Досега със сигурност не са успели, а аз знам, че никога няма да могат.

Бейли се намръщи.

— Щом вие сте единственият човек, който знае тайната на хуманоидните роботи, и щом вашите врагове отчаяно искат да се доберат до нея, няма ли да пробват да ви я отнемат пряко волята?

— Разбира се. Като заплашат моето политическо съществуване, като вероятно се постараят да ми наложат някакво наказание, което да попречи и на моята професионална изява. Надяват се по този начин да ме накарат да споделя своята тайна с тях. Дори биха могли да склонят Парламента да ме накара да го направя, като ме осъди на конфискация на имуществото и на затвор — кой знае? Както и да е, решил съм по-скоро да се подложа на всичко — всичко, — отколкото да им се дам. Но не бих искал да се стига до там, нали разбирате.

— Те знаят ли, че сте решен да им се съпротивявате?

— Надявам се. Казах им го достатъчно ясно. Предполагам, че си мислят, че блъфирам и не говоря сериозно. Но това не е така.

— Но ако ви повярват, те могат да предприемат и по-сериозни мерки.

— Какво искате да кажете?

— Да ви откраднат трудовете. Да ви отвлекат. Да ви измъчват.

Фастълф избухна в смях и Бейли се изчерви. Той прибави:

— Никак не ми се ще да прозвучи като в хипервълнова драматизация, но помислихте ли и за това?

— Мистър Бейли… — започна той. — Първо, моите роботи ме охраняват. Ще е необходима пълномащабна война, за да ме пленят — мен или моите трудове. Второ, дори някакси да успеят, нито един от роботиците, които са срещу мен, не би понесъл позора от разкритието, че единственият начин да се сдобие с тайната на хуманоидния позитронен мозък, е бил като я открадне насила от мен. Неговата или нейната професионална репутация би била безвъзвратно изгубена. Трето, такива неща са нечувани на Аврора. И най-тънкият намек за непрофесионално отношение спрямо мен би обърнало Парламента — и общественото мнение — моментално на моя страна.

— Така ли? — промърмори Бейли и тихо прокле, че си имаше работа с култура, чиито особености просто не разбираше.

— Да. Повярвайте ми. Бих искал да опитат да направят нещо мелодраматично от този сорт. Бих искал да са дотолкова невероятно тъпи, че да го направят. Всъщност, мистър Бейли, бих искал да мога да ви накарам да отидете при тях, да спечелите тяхното доверие и да ги подкукуросате да нападнат моето имение, или да ми направят засада в някое пусто местенце — или нещо подобно, което предполагам, е обичайно за Земята.

— Не мисля, че това е в стила ми — сухо отбеляза Бейли.

— Аз също, така че не възнамерявам да ви натрапвам своите желания. И повярвайте ми, така е още по-лошо. Защото ако не можем да ги накараме да поемат този самоубийствен път на силата, те ще продължат да хвърлят своите усилия в нещо далеч по-добро от тяхна гледна точка. Ще ме унищожат със своите лъжи.

— Какви лъжи?

— Те не ми приписват единствено унищожението на робота, което прави положението сериозно и би било достатъчно само по себе си. Те разпространяват и слуха — все още е само слух, — че смъртта на Джендър е била само един мой експеримент, при това твърде опасен и успешен. Аз съм работел върху система за бързо и ефикасно унищожение на хуманоидни мозъци. И когато моите врагове създадат свои собствени хуманоидни роботи, аз съвместно с членовете на моето обкръжение, ще съм в състояние да ги разруша всичките до един. По този начин съм щял да попреча на Аврора да заселва нови светове и да оставя Галактиката на моите съюзници — земляните.

— Определено в това не може да има и капка истина.

— Разбира се, че няма. Казах ви, че това са лъжи. И то твърде абсурдни. Подобен метод на унищожение не е възможен дори теоретично. А хората от Института по роботика не са стигнали дотам, че да могат да създадат свои собствени хуманоидни роботи. Дори и да исках, не мога да се впусна в оргията на масово унищожение. Не мога.

— Тогава не отпада ли всичко от само себе си?

— За нещастие, не ми изглежда да стане така в близкото бъдеще. Всичко това може да са отявлени глупости, но те вероятно ще издържат достатъчно дълго време, за да настроят общественото мнение срещу мен. При това до такава степен, че ще се съберат достатъчно гласове против мен и в Парламента. Накрая ще стане ясно, че са били глупости, но тогава ще бъде твърде късно. И моля забележете, че те намесват Земята като изкупителна жертва в случая. Обвинението, че работя в интерес на Земята, е силно и мнозина ще предпочетат да повярват на цялата тази нелепост — противно на собствения си здрав разум, — защото не обичат Земята и земляните.

— Искате да кажете, че срещу Земята се надига вълна на активна омраза? — попита Бейли.

— Точно така, мистър Бейли — отвърна Фастълф. — С всеки изминал ден моето положение — и това на Земята — става все по-лошо и нямаме никакво време.

— Но не съществува ли някакъв лесен начин нещата да се обърнат? — (В отчаянието си Бейли реши да се върне към въпроса с Данил.) — Ако действително изгаряхте от желание да изпробвате някакъв метод за унищожение на хуманоидни роботи, защо да прибягвате до робота в другото имение, с който едва ли би било удобно да се експериментира? Вие сте имали Данил в собственото си имение. Бил ви е под ръка и е било съвсем удобно да прибегнете до него. Нямаше ли да проведете експеримента с Данил, ако в слуховете имаше някаква истина?

— Не, не — възрази Фастълф. — Не бих могъл да накарам никого да повярва в това. Данил беше моят първи успех, моят триумф. Не бих го унищожил при никакви обстоятелства. Естествено, бих се обърнал към Джендър. Всеки би го разбрал и трябва да съм глупак, за да се опитвам да ги убедя, че за мен би имало повече смисъл да жертвам Данил.

Те вървяха отново и почти бяха стигнали своята крайна цел. Бейли изпадна в дълбоко мълчание със здраво стиснати устни.

— Как се чувствате, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Ако имате предвид как ми понася откритото пространство — приглушено рече Бейли, — дори не го забелязвам. А ако имате предвид дилемата, пред която сме изправени, мисля, че съм толкова близо до това да се откажа, колкото би могло да бъде, без за целта да е необходимо да си пъхам главата в ултразвукова камера за разрушаване на мозъка.

После се обърна разпалено:

— Защо изпратихте да ме викнат, д-р Фастълф? Защо ми възлагате тази работа? Какво съм ви направил, че да се отнасяте така с мен?

— Всъщност — отвърна Фастълф, — идеята не беше моя. И после, мога да се позова единствено на своето отчаяние.

— Добре, чия идея беше тогава?

— Първоначално я предложи собственикът на имението, до което вече стигнахме. Аз самият нямах по-добра идея.

— Собственикът на имението? Защо пък той…

— Тя.

— Добре тогава, защо пък тя да предлага подобно нещо?

— О! Не ви ли обясних, че тя ви познава, мистър Бейли? Ето я там, вече ни чака.

Бейли вдигна смаяно поглед.

— Йосафате — прошепна той.