Айзък Азимов
Роботите на зората (26)

26.

Бейли последва Гладиа през няколко стаи, чиито стени излъчваха бледо сияние. Веднъж или два пъти долови бегло движение, което реши, че бяха бързо отдалечаващите се роботи, на които им беше наредено да не пречат.

Минаха през едно антре, после изкачиха един етаж по някакви стълби и влезнаха в малка стая. Част от едната й стена блестеше така, че изглеждаше, сякаш там има прожектор.

В стаята имаше койка и стол — и никакви други мебели.

— Това беше неговата стая — каза Гладиа. После, като че ли отгатнала мислите на Бейли, продължи — Той нямаше нужда от нищо повече. Оставях го сам толкова дълго, колкото можех — понякога за цял един ден. Не исках никога да ми омръзне. — Тя поклати глава. — Сега бих искала да съм оставала с него всяка една секунда. Не знаех, че времето ни е толкова малко. Ето го.

Джендър лежеше на койката и Бейли мрачно го изгледа. Роботът беше покрит с някаква гладка, блестяща материя. Светлината от стената беше насочена към главата на Джендър — отпусната с почти нечовешко спокойствие. Очите му бяха широко отворени, но мътни и без блясък. Наистина приличаше толкова много на Данил, че притеснението на Гладиа от неговото присъствие беше съвсем оправдано. Вратът и рамената на Джендър се показваха над завивката.

— Д-р Фастълф прегледа ли го? — попита Бейли.

— Да, изцяло. В отчаянието си отидох при него и ако го беше видял, как хукна насам, колко угрижен беше, каква болка, каква… каква паника го обзе, никога не би си помислил, че той е виновен за случилото се. Нищо не можа да направи.

— Съблечен ли е?

— Да. Д-р Фастълф трябваше да го съблече, за да го прегледа обстойно. Нямаше смисъл да го обличам пак.

— Ще ми позволиш ли да дръпна завивката, Гладиа?

— Трябва ли?

— Не искам после да се обвинявам, че съм пропуснал нещо очевидно.

— Какво толкова можеш да видиш, което д-р Фастълф да не е видял?

— Нищо, Гладиа, но трябва да знам, че няма какво да видя. Моля те, съдействай ми.

— Добре, тогава, давай, но моля те като свършиш да поставиш завивката точно така, както е в момента.

Тя се обърна с гръб към него и Джендър, облегна лявата си ръка на стената и опря чело в нея. Не се чуваше никакъв звук. Но Бейли знаеше, че тя отново ридае.

Тялото май не беше съвсем човешко. Очертанията на мускулите изглеждаха някак си опростени и схематични. Иначе всичко си беше на мястото — зърната на гърдите, пъпът, пенисът, тестисите, окосмяването и така нататък. Даже имаше малки светли косъмчета на гърдите.

Колко ли дни бяха минали, откакто Джендър беше убит? Бейли се сепна, че всъщност не знае. Вероятно е станало малко преди да започне неговото пътешествие към Аврора. Значи беше минала повече от една седмица, а нямаше никакви признаци на разложение — било то видими, или обонятелни. Очевидна разлика в сравнение с хората.

Бейли постоя нерешително, но после пъхна едната си ръка под рамото на Джендър, а другата под бедрата му, и ги провря до другия край на тялото. Реши да не се обръща към Гладиа за помощ — това би било невъзможно. Той повдигна и преобърна Джендър с известно усилие, без да го събори от койката.

Койката изскърца. Гладиа сигурно се беше досетила какво прави той, но не се обърна. Не предложи услугите си, но поне и не възрази.

Бейли измъкна ръцете си. Джендър беше топъл. Вероятно захранването с енергия продължаваше да поддържа телесната температура, макар че мозъкът на робота не работеше. Тялото беше освен това твърдо и еластично. Вероятно в него никога нямаше да настъпят трупни изменения.

Едната ръка на Джендър беше увиснала до койката съвсем по човешки. Бейли внимателно я раздвижи и я отпусна. Тя се заклати леко напред-назад и после спря. Той присви единия крак в коляното и го разгледа. После другия. Тазът беше идеално оформен, имаше дори и анус.

Бейли не можеше да се отърве от чувството за неловкост. Усещането, че нарушава спокойствието на едно човешко същество, не искаше да го напусне. Ако това беше човешки труп, неговата студенина и вдървеност биха го лишили от всичко човешко.

Бейли притеснено си помисли: „Трупът на един робот изглежда далеч по-човешки от трупа на човек.“

Той се протегна отново под Джендър, вдигна го и го преобърна.

Приглади чаршафа, колкото можа, после върна завивката, както беше в началото, и приглади и нея. Отстъпи крачка назад и реши, че всичко изглежда както преди. Или почти както преди. Беше се постарал според своите възможности.

— Свърших, Гладиа — заяви Бейли.

Тя се обърна, погледна към Джендър с навлажнени очи и каза:

— Тогава може ли вече да тръгваме?

— Да, разбира се, но Гладиа…

— Е?

— Така ли ще го държиш? Предполагам, че няма да тръгне да се разлага.

— Има ли значение, какво ще направя?

— В известен смисъл, да. Трябва да си дадеш възможност да се възстановиш. Не можеш да прекараш три столетия във вечно оплакване. Което е свършило, е свършило. — (Думите му звучаха кухо като сентенции, дори в неговите собствени уши. Как ли й звучаха на нея?)

— Знам — отвърна тя, — че не искаш да кажеш нищо лошо, Илайджа. Помолиха ме да задържа Джендър, докато разследването приключи. После ще го стопят по моя молба.

— Стопят?

— Ще го подложат на плазмена струя и ще го разградят на съставните му елементи, както правят и с човешките трупове. Ще ми останат неговите холограми — и спомените за него. Това задоволява ли те?

— Разбира се. Сега трябва да се връщам в имението на д-р Фастълф.

— Да. Научи ли нещо ново от трупа на Джендър?

— Не съм и очаквал, Гладиа.

Тя се обърна и го погледна направо в лицето.

— И Илайджа, искам да откриеш, кой е направил това и защо. Трябва да знам.

— Но, Гладиа…

Тя яростно заклати глава, сякаш да не допусне да чуе нещо, за което не беше подготвена.

— Знам, че ще го направиш.