Айзък Азимов
Роботите на зората (55)

55.

Бейли остана като гръмнат. Не подозираше, че може да се обърка и притесни толкова силно, а и не знаеше какво да мисли за Амадиро. Гремионис го беше описал като „надут“. От онова, което каза Чичиз, Бейли си беше представил Амадиро като автократ. Когато го видя лично обаче, Амадиро му се стори жизнерадостен, непосредствен, дори приятелски настроен. Но ако трябваше да се вярва на неговите думи, Амадиро хладнокръвно слагаше край на разследването. Правеше го безмилостно — и все пак с нещо като съболезнователна усмивка.

Какво представляваше той?

Подсъзнателно, Бейли извърна поглед към нишите, където стояха Данил и Жискар — примитивният Жискар с безизразно лице, разбира се, а по-усъвършенстваният Данил спокоен и мълчалив. На пръв поглед изглеждаше невероятно, че Данил може да се е срещал с Амадиро за краткото време на своето съществувание. Жискар, от друга страна, за своя — колко ли беше дълъг? — десетилетен живот, можеше като нищо да го е виждал.

Бейли стисна зъби при мисълта, че можеше да попита Жискар предварително, що за човек е Амадиро. И сега щеше да му е по-лесно да прецени, каква част от настоящата особа е истинска и каква — хитро пресметната.

„Защо, в името на Земята — или без всякакви имена, — не се възползвах по-предвидливо от робота?“ — помисли си Бейли. Или защо Жискар сам не му даде информация — но не, това беше нечестно. Жискар очевидно нямаше способността да действа самостоятелно по такъв начин. Той би дал информация при поискване, мислеше си Бейли, но не би заговорил по своя инициатива.

Амадиро проследи бързият скок в погледа на Бейли и каза:

— Аз съм сам срещу трима, струва ми се. Както виждате, в кабинета си нямам роботи — макар че, признавам, че при повикване моментално ще се появят колкото пожелая — докато вие имате два от роботите на Фастълф: старият изпитан Жискар и това чудо на технологичния дизайн — Данил.

— Виждам, че ги познавате и двамата — отбеляза Бейли.

— Само по славата, която се носи за тях. Всъщност ги виждам — аз, роботикът, за малко да кажа „в плът и кръв“ — всъщност ги виждам физически за първи път, макар че съм гледал образа на Данил, превъплътен от един актьор в онова хипервълново представление.

— Изглежда всички по всички планети са гледали това хипервълново шоу — мрачно подхвърли Бейли, — което ми създава огромни пречки в живота — живота на реално съществуваща и с ограничени възможности личност.

— Не и в моя случай — успокои го Амадиро и усмивката му се разтегли още повече. — Уверявам ви, че изобщо не съм взимал на сериозно фантастичното ви изобразяване. Предположих, че в своя истински живот вие сте ограничен. Както и се оказа, защото в противен случай едва ли бихте си позволили да отправяте своеволно и с такава лекота своите необосновани обвинения на Аврора.

— Д-р Амадиро — възрази Бейли, — уверявам ви, че не съм отправял официални обвинения. Просто водя разследване и взимам предвид всички възможни варианти.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна му Амадиро с внезапна сериозност. — Не ви обвинявам. Сигурен съм, че сте се държали напълно в съответствие със земните норми. Просто в случая действате в разрез с нормите на Аврора. Ние държим на репутацията на нашите граждани невероятно много.

— Ако това е така, д-р Амадиро, тогава вие, заедно с другите Глобалисти, не сте ли оклеветили със своите подозрения д-р Фастълф в много по-голяма степен, в сравнение с малкото, което съм сторил аз?

— Точно така — съгласи се Амадиро, — но аз съм известна личност и имам определено влияние, докато вие сте землянин и изобщо нямате никакво влияние. Това е във висша степен несправедливо, признавам, и аз наистина съжалявам, но така са устроени нашите светове. Какво можем да направим? Освен това, обвиненията срещу Фастълф могат — и ще бъдат — подкрепени с факти, а клеветата не е клевета, когато отговаря на истината. Вашата грешка е, че сте отправили обвинения, които просто не могат да бъдат подкрепени с нищо. Убеден съм, че ще трябва да признаете, че нито мистър Гремионис, нито д-р Василия Алиена — нито двамата заедно — не биха могли да извадят от строя бедния Джендър.

— Официално не съм обвинил нито един от тях двамата.

— Сигурно, но не може да се криете зад думата „официално“ на Аврора. Толкова по-зле, че Фастълф не ви е предупредил, когато ви е извикал да поемете разследването, това — както, боя се, вече е факт — обречено разследване.

Бейли усети, че ъгълчетата на устата му се свиват при мисълта, че Фастълф действително можеше да го предупреди.

— Ще бъда ли призован, или всичко е вече уредено? — попита той.

— Разбира се, че ще бъдете призован преди да ви осъдят. Тук, на Аврора, не сме варвари. Председателят ще разгледа жалбата, която му изпратих, заедно с моите собствени заключения по въпроса. Вероятно ще изслуша и Фастълф в качеството му на другата пряко засегната страна, след което ще се срещне с нас тримата — може би още утре. На срещата — или по-късно — може да се стигне до някакво споразумение, което ще се ратифицира от пълния състав на Парламента. Ще се спази изцяло съответния законен ред, уверявам ви.

— Ще се придържате към буквата на закона, без съмнение, но ако Председателят вече си е изградил мнение по въпроса, и ако не се вслуша в нищо, което кажа аз, и ако Парламентът просто автоматично утвърди едно предварително взето решение? Не е ли възможно да стане така?

Изглеждаше, че Амадиро по-скоро се забавлява вътрешно, отколкото че се усмихва.

— Вие сте реалист, мистър Бейли. Радвам се, че това е така. Хората, които мечтаят за правосъдие, се разочароват толкова лесно — а обикновено това са прекрасни хора, с които на човек му се ще да не се случва така.

Погледът на Амадиро се спря отново върху Данил.

— Забележително постижение е този хуманоиден робот — отбеляза той. — Учудващо е, колко плътно до себе си държи всичко Фастълф. И е срамота, че загубихме Джендър. Фастълф извърши непростимото.

— Д-р Фастълф, сър, отрича да има нещо общо с това.

— Да, мистър Бейли, разбира се, че ще отрича. Той не каза ли, че аз имам нещо общо? Или моето участие е изцяло ваше хрумване?

— Нямам подобни хрумвания — троснато отвърна Бейли. — Просто искам да ви разпитам. Колкото до д-р Фастълф, той не се е кандидатирал за участие във вашите клеветнически обвинения. Той е сигурен, че вие нямате нищо общо с онова, което се е случило с Джендър, защото е убеден, че нямате достатъчно знания и способности, за да изолирате един хуманоиден робот.

Ако Бейли разчиташе по този начин да взриви обстановката, той беше далеч от своята цел. Амадиро прие нападката с присъщото си чувство за хумор и рече:

— За което е напълно прав, мистър Бейли. Достатъчно способности не могат да се открият в който и да е роботик — жив или мъртъв, — освен у самия Фастълф. Не твърди ли така нашият цар на царете?

— Да, така е.

— Тогава какво според него се е случило с Джендър, много ми е чудно?

— Случайно събитие. Чиста игра на вероятностите.

Амадиро се изсмя.

— Той изчислявал ли е вероятността за това случайно събитие?

— Да, господин Главен роботик. Но дори и събитието с изключително малка вероятност може все пак да се случи, особено ако е имало изгледи шансовете да се увеличат.

— Как, например?

— Това се надявам да разбера. След като вече сте се погрижили да ме изгонят от планетата, все още ли възнамерявате да ми пречите да ви разпитам — или ще мога да продължа своето разследване, докато дойде време официално да прекратя дейността си в това направление? Преди да ми отговорите, д-р Амадиро, моля да имате предвид, че разследването все още не е прекратено официално и след като бъда призован, дали утре или по-късно, ще имам възможността да ви обвиня, че сте ми отказали да ви разпитам, ако сега настоите да прекратим срещата. Това може да окаже съответно въздействие върху Председателя и неговото крайно решение.

— Няма, скъпи мистър Бейли. Не си въобразявайте, че можете по някакъв начин да ми навредите. Можете, обаче, да ме разпитвате толкова дълго, колкото пожелаете. Ще ви съдействам пълно, дори само за да се насладя на гледката, как добрият ми Фастълф се опитва безрезултатно да се измъкне от последствията на своите злощастни постъпки. Не съм прекалено отмъстителен, мистър Бейли, но фактът, че Джендър е негово собствено творение, не му дава право да го унищожава.

— Официално не е доказано — отвърна Бейли, — че той го е извършил, така че това, което току-що казахте, е клевета, най-малкото потенциална клевета. Да оставим това настрана и да преминем към моите въпроси. Трябва ми информация. Ще задавам въпросите си директно и кратко и ако и вие ми отговаряте по същия начин, срещата ни може да приключи бързо.

— Не, мистър Бейли. Не вие ще поставяте условията на нашата среща — възрази Амадиро. — Предполагам, че единият от вашите роботи, ако не и двамата, могат да направят пълен запис на нашия разговор.

— Така мисля.

— Така си и знаех. Имам и собствено записващо устройство. Не се заблуждавайте, добри ми мистър Бейли, че ще ме прилъжете с вашите кратки въпроси и отговори да кажа нещо, което да послужи на целите на Фастълф. Ще отговарям така, както реша сам, и ще се погрижа да не бъда разбран погрешно. А моето записващо устройство ще ми помогне да се подсигуря, че няма да бъда разбран погрешно. — В този миг зад дружелюбната фасада на Амадиро за пръв път се промъкна вълча сянка.

— Много добре, но ако вашите отговори са умишлено разтеглени и уклончиви, това също ще си проличи в записа.

— Очевидно.

— След като се разбрахме по този въпрос, мога ли за начало да получа чаша вода?

— Непременно. Жискар, ще бъдеш ли така добър?

Жискар се измъкна веднага от нишата. Мерна се неизбежното блещукане на леда при барчето в единия край на стаята и върху бюрото пред Бейли незабавно се появи чаша вода.

— Благодаря ти, Жискар — каза Бейли и го изчака да се върне обратно в нишата.

— Д-р Амадиро — продължи той, — прав ли съм, като смятам, че оглавявате Института по роботика?

— Да, прав сте.

— И сте негов основател?

— Точно така. Виждате ли, отговарям ви кратко.

— От колко време съществува Институтът?

— Като концепция — от десетилетия. Спечелвах съмишленици в продължение на поне петнадесет години. Разрешение от Парламента получихме преди дванадесет години. Строежът започна преди девет, а активна дейност започнахме да развиваме преди шест години. В настоящия си завършен вид Институтът е на възраст две години и имаме дългосрочни планове за нашето по-нататъшно развитие. Ето ви един дълъг отговор, сър, но основателно изчерпателен.

— Защо решихте, че има нужда от основаването на Института?

— А, мистър Бейли. Тук не може да очаквате друго, освен един по-обстоен отговор.

— Както обичате, сър.

В този момент влезе робот, който носеше поднос с малки сандвичи и още по-малки сладки, които бяха непознати за Бейли. Той опита един сандвич, който му се стори прекалено хрупкав, макар и не съвсем неприятен, но достатъчно странен на вкус, за да го доизяде с усилие. Той го сми в гърлото си с остатъка от водата.

Амадиро го наблюдаваше кротко развеселен и подхвана:

— Трябва да разберете, мистър Бейли, че ние, аврорианците, сме необикновени хора. Това се отнася за космолитите като цяло, но в момента имам предвид именно аврорианците. Ние сме произлезли от земляните — нещо, за което повечето от нас не обичат да мислят — но сме си направили самоподбор.

— Какво означава това, сър?

— Земляните са живели дълго време на тяхната все по-претъпкана планета и са се оттеглили в своите още по-претъпкани градове, които в крайна сметка са се превърнали в кошерите и мравуняците, наричани от вас Градове с главно „Г“. Какво ще представляват в такъв случай земляните, които ще напуснат Земята и ще се отправят към други светове, пусти и враждебни, за да изградят на тях от нищото нови общества — общества, чиито завършен вид няма да имат щастието да зърнат за своя кратък живот, — така да се каже дървета, които ще представляват фиданки по време на тяхната смърт?

— Доста необикновени хора, предполагам.

— Твърде необикновени. По-точно, хора, които не са дотам зависими от тълпите себеподобни, че да им липсва куражът да се сблъскат с пустошта. Хора, които дори я предпочитат, които биха желали самите те да работят и сами да решават своите проблеми, а не да се крият в стадото, където бремето се разпределя равномерно и твоят собствен товар е на практика нулев. Индивидуалисти, мистър Бейли. Индивидуалисти!

— Разбирам.

— А нашето общество се крепи на това. Всяка насока, в която са се развивали Външните светове, задълбочава още повече нашата индивидуалност. На Аврора, ние се гордеем, че сме хора, а не сбутани една в друга овце, както на Земята. Просто вашето общество е по-различно и аз не го намирам достойно за възхищение, но на вас, предполагам, то вдъхва успокоение и ви се струва идеално.

— Какво общо има това с основаването на Института, д-р Амадиро?

— Дори гордият и здрав индивидуализъм има своите недостатъци. Най-великите умове — работейки самостоятелно, макар и в продължение на векове — не могат да постигнат бърз напредък, ако отказват да споделят своите открития. Някой здраво оплетен възел може да отнеме за разнищването си цяло столетие на един учен, а в това време някой негов колега да е достигнал до решението и дори да не подозира за съществуването на проблема, който може да се реши по този начин. Създаването на Института представлява опит — най-малкото в тясната област на роботиката — да се приложи принципът на обединеното мислене.

— Дали заплетеният възел, който визирате, не е случайно конструирането на хуманоиден робот?

Погледът на Амадиро блесна.

— Да, това е очевидно, нали? Преди двадесет и шест години новата математическа система на Фастълф, която той нарича „междугрупов анализ“, направи възможно проектирането на хуманоидния робот — но той запази тази система за себе си. Години по-късно, когато бяха премахнати всички технически пречки, той и д-р Сартън приложиха теорията в конструирането на Данил. После Фастълф завърши сам и Джендър. Но всички тези технически подробности също бяха запазени в тайна. Повечето роботици свиха рамене и решиха, че това е нещо естествено. Оставаше им само да се опитват — индивидуално — да разрешат сами трудностите. На мен, от друга страна, ми хрумна да основа Институт, в който тези усилия да се обединят. Не беше лесно да убедя останалите роботици в ползата от този план, нито пък да склоня Парламента да ни финансира предвид ужасната съпротива от страна на Фастълф, нито пък да устоим през тези усилни години. Но ето ни днес тук.

— Защо д-р Фастълф се е противил? — попита Бейли.

— Обикновена самовлюбеност на първо място — за което нямам никаква вина, както се досещате. Всички ние сме самовлюбени по природа. Тук се касае обаче за границите на индивидуализма. Работата е там, че Фастълф се смята за най-великия роботик на всички времена и че смята също така хуманоидният робот за свое особено постижение. Не иска това постижение да се повтори от група роботици, които взети поотделно са безлични в сравнение с него. Допускам, че гледа на нас като на заговорници от по-низша класа, които се опитват да подкопаят и да хвърлят сянка върху неговата собствена слава.

— Казахте, че това е бил неговият мотив да ви се противопостави „на първо място“. Значи е имало и друга мотиви. Какви са били те?

— Той не е съгласен и с приложенията, които сме намерили за хуманоидните роботи.

— Какви приложения, д-р Амадиро?

— Хайде, хайде. Да не се правим на много хитри. Не вярвам д-р Фастълф да не ви е разказал за плановете на Глобалистите за завладяване на Галактиката!

— Каза ми за това, и като стана въпрос, д-р Василия сподели с мен за трудностите в научния напредък между индивидуалистите. Но това не ми пречи да искам да чуя вашите възгледи по въпроса. Нито пък би трябвало да пречи на вас да ми ги кажете. Например, да не би да искате да приема за непредубедена и безпристрастна оценката на д-р Фастълф за плановете на Глобалистите — и бихте ли го потвърдили за протокола? Или ще предпочетете да опишете плановете си със свои собствени думи?

— Оставете това, мистър Бейли, вие не ми давате избор.

— Никакъв, д-р Амадиро.

— Много добре. Аз — ние, би следвало да кажа, тъй като хората в Института са на едно мнение по въпроса — обръщаме поглед към бъдещето и бихме искали да видим човечеството да се разраства все повече и повече към все по-нови планети. Не искаме обаче процесът на самоподбор да разруши старите планети или да ги обрече на изживяване, както в случая — извинете ме — със Земята. Не искаме новите планети да вземат от нас най-доброто и да ни оставят отпадъците. Разбирате ме, нали?

— Моля, продължавайте.

— Във всяко едно ориентирано към роботи общество, както в случая нашето, най-лесното решение би било да се изпратят роботи като заселници. Роботите биха изградили обществото и планетата, а всички ние бихме могли да ги последваме без да се прави подбор, тъй като новата планета би била също толкова удобна и пригодена към нашите изисквания, колкото и старите. По този начин ще стане възможно покоряването на нови светове, без така да се каже, да трябва да напускаме своя роден дом.

— Роботите няма ли да създадат по-скоро свой собствен свят, отколкото човешки, за който вие говорите?

— Точно така, ако изпратим роботи, които не са нищо друго, освен роботи. Имаме обаче възможността да изпратим хуманоидни роботи като Данил тук, които да построят общество за самите себе си, а следователно и за нас. Д-р Фастълф обаче не смята така. Той намира за по-уместно човешките същества сами да изградят новите общества на чуждите, отблъскващи планети. За съжаление Фастълф не си дава сметка, че това не само би коствало живота на невероятно много човешки същества, но и би довело до създаването на свят, оформен в резултат на действието на катастрофални събития, свят, който изобщо няма да има нищо общо с познатите ни светове.

— Както Външните светове се различават от Земята и помежду си?

За миг жизнерадостният поглед на Амадиро угасна и той се замисли.

— Всъщност, мистър Бейли, вие засягате един много важен проблем. Аз говоря единствено за Аврора. Външните светове наистина се различават помежду си и повечето от тях никак не ми харесват. За мен е ясно — въпреки, че е възможно да съм предубеден, — че Аврора, най-старият от Външните светове, е освен това и най-добрият и най-преуспяващият. Не искам да има много разнообразни нови светове, от които вероятно само някои ще бъдат действително ценни. Искам да има много Аврори — и затова искам новите светове да бъдат превърнати в Аврори преди човешките същества да стъпят там. Затова се наричаме „Глобалисти“, между другото. Ние сме загрижени за този именно наш глобус — Аврора — и никой друг.

— Не намирате ли нищо хубаво в разнообразието, д-р Амадиро?

— Ако разнообразните форми са еднакво добри, може би да, но ако някои — или повечето — са по-изостанали, каква ще е ползата от това за човечеството?

— Кога ще започнете работата си в това направление?

— Когато ще имаме на разположение хуманоидни роботи, които да я свършат. Засега съществуваха само двата робота на Фастълф, един от които той унищожи и остана само Данил. — Погледът му се плъзна за миг към Данил.

— Кога ще разполагате с хуманоидни роботи?

— Трудно е да се каже. Все още не сме достигнали нивото на Фастълф.

— Макар че той е сам, а вие сте много, така ли, д-р Амадиро?

Амадиро леко присви рамене.

— Напразно си пилеете сарказма, мистър Бейли. Фастълф ни беше изпреварил още в началото и макар че Институтът съществуваше в зародиш отдавна, заработихме на пълни обороти едва от две години насам. Освен това, не само че ще трябва да наваксаме преднината на Фастълф, но и ще трябва да го изпреварим. Данил е добро постижение, но той е само прототип и не е достатъчно усъвършенстван.

— В какво отношение ще трябва да се подобрят хуманоидните роботи в сравнение с Данил?

— Явно ще трябва да станат още по-хуманоидни. Ще трябва да бъдат от двата пола и да има някакъв еквивалент на деца. Нужно ни е потомствено разклонение, за да се изгради на планетите едно доближаващо се до човешкото общество.

— Струва ми се, че виждам някои пречки, д-р Амадиро.

— Без съмнение. Много са. Кои пречки съзряхте вие, мистър Бейли?

— Ако направите толкова хуманоидни роботи, че те да изградят едно човешко общество, и ако те се възпроизвеждат с потомствено разклонение и от двата пола, как ще можете после да ги различавате от човешките същества?

— Това от значение ли е?

— Може би. Ако тези роботи се доближават прекалено много до човешките същества, те могат да се слеят с аврорианското общество и да станат част от човешките семейни групи и да не могат вече да служат на завоевателски цели.

Амадиро се изсмя.

— Явно тази мисъл е породена в главата ви от привързаността на Гладиа Делмар към Джендър. Както виждате, знам нещичко за вашата среща с онази жена от моя разговор с Гремионис и с д-р Василия. Напомням ви, че Гладиа е от Солария и нейната представа за съпруг не се припокрива задължително с аврорианската.

— Нямах предвид точно нея. Имах предвид, че на Аврора сексът като понятие се схваща в широки граници и че като сексуални партньори, роботите се толерират дори и сега, когато външно са далеч от хуманоидните. Ако на практика един робот не може да бъде отличен от човешко същество…

— Остава въпросът с децата. Роботите няма да могат да бъдат нито бащи, нито майки.

— Но това поражда друг проблем. Роботите ще живеят дълго, тъй като за изграждането на обществото може да са необходими столетия.

— Във всеки случай, те ще трябва да живеят дълго, щом ще приличат на аврорианците.

— А децата — и те ли ще живеят дълго?

Амадиро не отговори.

— Те ще представляват изкуствени деца-роботи — продължи Бейли — и никога няма да пораснат — няма нито да остареят, нито да достигнат зряла възраст. Това определено ще внесе нечовешки елемент, който ще хвърли сянката на съмнение върху естеството на построеното общество.

Амадиро въздъхна.

— Вие се задълбахте, мистър Бейли. Наистина мислим по въпроса за достигането на оптимална схема, по която роботите да могат да отглеждат малки, които по някакъв начин да порастват и достигат зрялост — поне за толкова дълъг период от време, който ще е необходим за изграждането на желаното от нас общество.

— И после, когато пристигнат човешките същества, роботите ще могат да се пренастроят към по-роботизиран режим на поведение, така ли?

— Вероятно — ако това би било уместно.

— А производството на тези малки? Явно, че най-добре би било да се приложи възможно най-близката до човешката система, нали?

— Може би.

— Секс, оплождане, раждане?

— Може би.

— Ами ако те изградят едно дотолкова човешко общество, че няма да се различават по нищо от хората, тогава, когато истинските човешки същества пристигнат, няма ли роботите да посрещнат емигрантите с негодувание и да се опитат да ги отблъснат? Няма ли да реагират по същия начин, както аврорианците като вас реагират спрямо земляните?

— Мистър Бейли, роботите ще са обвързани с Трите закона.

— Трите закона се отнасят до ненакърнимостта на човешките същества и до подчинението на тяхната воля.

— Точно така.

— Ами ако роботите се доближат толкова много до човешките същества, че сметнат себе си за човешките същества, които трябва да защитават и на които трябва да се подчиняват? Те биха могли с пълно право да поставят себе си над емигрантите.

— Добри ми мистър Бейли, защо сте толкова загрижен за тези работи? Те касаят далечното бъдеще. С нашето постепенно напредване и след като с преки наблюдения разберем какви са истинските проблеми, ще се намерят и решения.

— Може да се окаже, д-р Амадиро, че аврорианците няма да харесат много вашия проект, след като разберат какво всъщност представлява той. Може да предпочетат позицията на д-р Фастълф.

— Нима? Фастълф смята, че щом аврорианците не могат да се преселят на новите планети направо и без помощта на роботи, тогава трябва да се насърчат земляните.

— На мен ми се струва — каза Бейли, — че в това има някакъв здрав разум.

— Защото сте землянин, добри ми Бейли. Уверявам ви, че на Аврора няма да й бъде приятно земляните да плъзнат върху новите планети, строейки нови и нови кошери и формирайки нещо като Галактическа Империя със своите трилиони и квадрилиони хора, при което каква ще бъде съдбата на Външните светове? В най-добрия случай ще са обречени на нищожно съществувание, а в най-лошия — на отмиране.

— Но алтернативата на това са световете на хуманоидните роботи, строящи квази-човешки общества и не допускащи никакви истински човешки същества сред себе си. Постепенно те ще изградят една Галактическа Империя на роботи, при което Външните светове ще бъдат обречени на нищожно съществувание в най-добрия случай, и на отмиране — в най-лошия. Аврорианците сигурно ще предпочетат една Галактическа Империя на хора, отколкото на роботи.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен в това, мистър Бейли?

— Видът, който придобива понастоящем вашето общество. Докато пътувах към Аврора научих, че при вас е отпаднало формалното разграничение между роботи и човешки същества, но очевидно това не е така. Може би то е бленуван идеал, който аврорианците се самозаблуждават, че действително е постигнат, но не е така.

— Вие сте тук… какво?… от по-малко от два дена и вече разбирате?

— Да, д-р Амадиро. Може би тъкмо защото съм чужденец, виждам нещата ясно. Не съм заслепен от вашите обичаи и идеали. Роботите не се допускат в Личните и това е едно недвусмислено разграничение. То позволява на човешките същества да имат поне едно място, където да са сами. Аз и вие си седим спокойно, докато роботите са останали прави в нишите, както виждате — Бейли махна с ръка по посока на Данил, — ето ви още едно разграничение. Мисля, че човешките същества — дори аврорианците — винаги ще държат на разграничението и ще се стремят да запазят своята човешка същност.

— Удивително, мистър Бейли.

— Въобще не е удивително, д-р Амадиро. Вие изгубихте. Дори и да успеете да пробутате на аврорианците своята теза, че д-р Фастълф е унищожил Джендър, дори и да докарате д-р Фастълф до състояние на политическа импотентност, дори и вашият проект за заселване с помощта на роботи да бъде одобрен от Парламента и аврорианското население, с това само ще спечелите време. В момента, в който аврорианците осъзнаят какво се крие зад вашия проект, те ще се обърнат срещу вас. Затова, може би ще е по-добре да сложите край на своята кампания срещу д-р Фастълф и да се срещнете с него, за да постигнете някакъв компромис, с който заселването на новите светове от земляните да бъде представено така, че да не представлява заплаха за Аврора или за Външните светове изобщо.

— Удивително, мистър Бейли — за втори път каза Амадиро.

— Нямате избор — категорично му заяви Бейли.

Без да бърза, Амадиро отвърна с развеселен глас:

— Като казвам, че забележките ви са удивителни, нямам предвид тяхното съдържание, а това, че изобщо си правите труда да ги споделяте — и че си мислите, че те струват нещо.