Айзък Азимов
Роботите на зората (6)

6.

Бейли се намираше на космически кораб за трети път. Изминалите две години не бяха замъглили по никакъв начин спомена за първите два пъти. Знаеше много добре, какво щеше да се случи.

Щяха да го изолират. Никой нямаше да го вижда или да има вземане-даване с него, с изключение (може би) на някой робот. Щяха да го подложат на неизбежната медицинска обработка — дезинфекциране и стерилизиране. (Нямаше как иначе да го наречеш.) Щяха да се опитат да го докарат във вид, подобаващ за срещата с чувствителните на тема болести космолити, за които земляните представляваха ходещи развъдници на какви ли не зарази.

Но този път щеше да е по-различно. Процедурата нямаше да го уплаши чак толкова. Чувството за загуба от това, че се е измъкнал от утробата, нямаше да му бъде толкова противно.

Щеше да е подготвен за по-просторното обкръжение. Този път, смело си казваше той (но при все това усещаше стомаха си свит на малка топка), щеше дори да настои да му дадат да погледне Космоса.

Чудеше се, дали щеше да изглежда по-различно в сравнение със снимките на нощното небе, правени на открито.

Спомни си каква гледка представляваше куполът на планетариума (на безопасно място в рамките на Града, разбира се). Нямаше чувството, че е на открито, и изобщо не усети никакво безпокойство.

И после, два пъти — не, три пъти — Бейли беше излизал на открито през нощта и беше видял истинските звезди в истинския небесен купол. Беше далеч по-малко впечатляващо от купола на планетариума, но усещането на студения вятър и чувството за далечина придаваха на всичко по-страховит оттенък в сравнение с планетариума. Но не чак толкова, колкото през деня, защото тъмнината обграждаше Бейли като успокоителна стена.

Тогава, дали гледката на звездите от панорамния екран на кораба щеше да прилича повече на купола в планетариума, или на нощното небе на Земята? Или въобще щеше да е по-различна?

Бейли се съсредоточи върху това, сякаш за да засенчи мисълта, че напуска Джеси, Бен и Града.

С безразсъдна дързост, ни повече, ни по-малко, той отказа колата и настоя да извърви пеш краткото разстояние от портала до кораба в компанията на робота, който беше дошъл да го вземе. В края на краищата, беше само една покрита арка.

Коридорът правеше леки извивки и той се обърна, докато все още можеше да види Бен на другия край. Вдигна небрежно ръка, сякаш взимаше Експресната магистрала за Трентън, а Бен размаха дивашки двете си ръце, свил пръстите на всяка в древния символ на победата.

Победа? Безполезен жест, беше сигурен Бейли.

Той превключи на друга мисъл, с надеждата тя да го погълне и обсеби. Как ли щеше да изглежда всичко, ако качването на кораб ставаше през деня? Слънцето щеше да блести ярко върху металната му повърхност, а Бейли и всички останали щяха да бъдат напълно изложени на откритото пространство.

Как ли би се почувствал човек, когато придобие ясната представа, че корабът е всъщност само един малък цилиндричен свят, който щеше да се откъсне от безкрайно по-големия, към който временно е бил прикрепен, и който след това щеше да се изгуби в едно открито пространство, безкрайно по-голямо от откритото пространство на Земята, докато отвъд безкрайното протежение на Нищото щеше да намери друг един…

Бейли се стегна и закрачи твърдо, без да допусне изразът на лицето му да го издаде — или поне така си мислеше. Роботът до него, обаче, спря.

— Лошо ли ви е, сър? (Не „господарю“, просто „сър“. Беше аврориански робот.)

— Добре съм, момче — отвърна Бейли пресипнало. — Продължавай.

Той сведе очи към земята и не погледна нагоре, докато корабът не се извиси над него.

Аврориански кораб!

Беше сигурен в това. Открояваше се в меката светлина на прожекторите и се извисяваше по-нависоко, по-елегантно и още по-могъщо от соларианските кораби.

Бейли влезе вътре и сравнението си остана в полза на Аврора. Стаята му беше по-голяма от предишните, когато беше пътувал с корабите на Солария, по-луксозна и по-удобна.

Бейли знаеше много добре, какво щеше да последва и свали дрехите си без да се замисли. (Може би щяха да ги дезинтегрират с плазмена струя. Във всеки случай, нямаше да ги получи обратно при завръщането си на Земята — ако се върнеше. Поне първият път не му ги върнаха.)

Нямаше да получи и други дрехи, преди старателно да го измият, облъчат, натъпчат с лекарства и инжектират. Той почти приветстваше унизителните процедури, на които го подложиха. В края на краищата, те отвлякоха мислите му от онова, което го очакваше. Бейли едва усети първоначалното ускорение и едва имаше време да се замисли върху мига, в който напусна Земята и навлезе в Космоса.

Когато най-накрая го облякоха, той нещастно огледа резултата в огледалото. Материята, каквато и да беше тя, изглеждаше гладка и отразяваше, като изменяше цвета си при всяка промяна в ъгъла. Краищата на крачолите обвиваха глезените му и се скриваха, от своя страна, от горните краища на обувките, които прилягаха меко по стъпалата му. Ръкавите на блузата обхващаха китките, а дланите му бяха покрити с тънки, прозрачни ръкавици. Блузата покриваше врата му, а прикачената качулка можеше, при желание, да покрие и главата. Бейли знаеше, че беше опакован така не заради собственото си удобство, а за да се намали опасността, която той представляваше за космолитите.

Докато разглеждаше екипировката, си мислеше, че би трябвало да се чувства неприятно ограничен в движенията, неприятно горещо и неприятно запарен. Но не беше така. За свое огромно облекчение, той дори не се потеше.

Бейли стигна до логичното заключение. Той се обърна към робота, който го придружи до кораба и който все още беше с него:

— Момче, тези дрехи да не са с регулиране на температурата?

— Наистина е така, сър — отвърна роботът. — Това облекло е подходящо за всякакво време и е обект на голямо предпочитание. Освен това, то е и изключително скъпо. На Аврора малцина са в състояние да го носят.

— Така ли? Йосафате!

Бейли се загледа в робота. Изглеждаше доста примитивен модел и всъщност не се различаваше много от моделите на Земята. И все пак, в неговото изражение имаше някаква неуловимост, която липсваше при Земните модели. Например, този можеше да променя изражението си в определени граници. Беше се усмихнал съвсем леко, когато намекна, че Бейли е поне хуманоиден, изглеждаше така, сякаш носеше дрехи — освен ако човек не се вгледаше много внимателно.

— Как би трябвало да ти викам, момче? — попита Бейли.

— Аз съм Жискар, сър.

— Р. Жискар?

— Ако желаете, сър.

— Има ли библиотека на кораба?

— Да, сър.

— Можеш ли да ми донесеш филмокниги за Аврора?

— Какви, сър?

— История, политология, география — каквото и да е, което да ме запознае с планетата.

— Да, сър.

— И филмоскоп.

— Да, сър.

Роботът напусна през двойната врата и Бейли закима мрачно на себе си. По време на пътуването си до Солария не му беше хрумвало да оползотвори времето за прекосяване на Космоса в научаване на нещо полезно. Имаше напредък през последните две години.

Бейли пробва да отвори вратата, през която малко преди това беше минал роботът. Беше заключена и изобщо не поддаде. Щеше безкрайно да се учуди, ако не беше така.

Той огледа стаята. Имаше хипервълнов екран. Поигра си безцелно с копчетата и внезапно го удари взрив от музика. Накрая успя да намали звука и се заслуша с неодобрение. Дрънчене и дисонанс. Инструментите в оркестъра звучаха леко преиначено.

Натисна други копчета и най-сетне успя да смени образа. Беше хванал космически футбол, който очевидно се играеше при нулева гравитация. Топката летеше по права линия, а играчите (прекалено много от всеки отбор — с плавници на гърбовете, лактите и колената, предназначени за контролиране на движенията) се носеха с грациозен замах. Необичайните движения замаяха Бейли. Той се протегна напред и тъкмо когато намери и използва копчето за изключване, чу вратата зад себе си да се отваря.

Обърна се и тъй като очакваше без съмнение да види Р. Жискар, в началото успя само да разбере, че е някой, който не беше Р. Жискар. След още едно-две премигвания осъзна, че вижда абсолютно човешка фигура с широко лице и изпъкнали скули, с къса, златиста коса, пригладена назад. Фигурата беше облечена в дрехи с непретенциозна кройка и цветове.

— Йосафате! — извика Бейли почти задавено.

— Колега Илайджа — каза другият и пристъпи напред с малка, сериозна усмивка на лицето си.

— Данил! — изкрещя Бейли, хвърли се върху робота и силно го прегърна. — Данил!