Айзък Азимов
Роботите на зората (28)

28.

Фастълф само учтиво се усмихна по начин, който не изразяваше нито изненада, нито възторг, нито неверие. Той го поведе към трапезарията — по-малка и по-приветлива стая от онази, в която бяха обядвали.

— Вие и аз, скъпи мистър Бейли — любезно се обърна Фастълф към него, — ще имаме неофициална вечеря. Само ние двамата. Дори ще отпратим роботите, ако това ще ви бъде угодно. И няма да говорим по работа, освен ако вие не държите на всяка цена.

Бейли не каза нищо. Той спря учуден, за да разгледа стените. Те се поклащаха — луминисцентно зелени, — с различна яркост и с преливащи се отдолу нагоре тонове. На места се появяваха следи от палмови клони в по-тъмно зелено и призрачни проблясвания. Така стаята изглеждаше като добре осветена подводна пещера на дъното на някой плитък ръкав от морето. Ефектът беше главозамайващ — поне на Бейли му се стори такъв.

Фастълф с лекота разгада изражението на Бейли.

— Съгласен съм — каза той, — че с това трябва да се свикне, мистър Бейли. Жискар, намали осветлението на стените. Благодаря ти.

Бейли си пое дъх с облекчение.

— И аз ви благодаря, д-р Фастълф. Мога ли да посетя Личната, сър?

— Но, разбира се!

Бейли се поколеба.

— Бихте ли могли…

Фастълф се захили.

— Ще я намерите абсолютно нормална, мистър Бейли. Няма да имате оплаквания.

Бейли кимна с глава.

— Благодаря ви много.

Без нетърпимите измишльотини, Личната — Бейли реши, че тя е същата, която беше ползвал и преди — си беше просто онова, което трябваше да представлява. Може би малко по-луксозна и по-гостоприемна от всички останали, които той беше виждал. Различаваше се невероятно много от земните, които представляваха простираща се до безкрайност редица от еднакви кабини, всяка от които можеше да се ползва от един — и само един — човек.

Тази някак си блестеше от чистота. Сигурно нейният външен молекулен слой старателно се изстъргваше след всяко ползване и на негово място се полагаше нов. Бейли получи тягостното усещане, че ако остане прекалено дълго време на Аврора, после ще му бъде трудно да свикне отново със земните тълпи, за които хигиената и чистотата оставаха на заден план. Те се бяха превърнали в нещо, на което се отдаваше почит и уважение от разстояние и което си оставаше непостижим идеал.

Бейли беше заобиколен от различни удобства, направени от слонова кост и злато (не истинска слонова кост без съмнение, нито истинско злато), блестящи и гладки. И изведнъж той ясно си даде сметка, че потреперва при мисълта за небрежния обмен на бактерии на Земята. Втрисаше го от нейната гигантска неефективност. Дали космолитите не се чувстваха именно така? Можеше ли да ги упреква?

Изми ръцете си замислен, като си поигра малко с пластинката за нагласяне на температурата. И все пак имаше толкова показност във вътрешната украса на домовете на тези аврорианци, толкова натрапваща се преструвка — колко, видите ли, природосъобразно живеем, — когато всъщност те бяха опитомили и пречупили природата. Или може би така беше само при Фастълф?

В края на краищата, имението на Гладиа беше далеч по-строго обзаведено. Или може би това се дължеше просто на нейното соларианско възпитание?

Вечерята, която последва, му достави неподправена наслада. Както и по време на обяда, Бейли определено почувства по-голяма близост с природата. Блюдата нямаха край — разнообразни и в малки количества, — а за повечето не беше възможно да се определи, дали някога са представлявали част от растения, или от животни. Бейли започваше да гледа на притеснителните неща — някоя и друга малка кост, парче хрущял или влакнеста растителна нишка, които по-рано сигурно биха го отвратили — като на вълнуващо преживяване.

Първото ястие беше малка риба — малка риба, която се ядеше цялата, с всичките й вътрешни органи. В първия момент Бейли реши, че това е още един глупав начин за перчене с Природата с главно „П“. Така или иначе, той глътна рибката, както направи Фастълф, и вкусът моментално промени неговото мнение. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Като че ли вкусовите рецептори бяха току-що открити и имплантирани в езика му.

Вкусът на различните ястия се менеше, някои бяха определено странни и не съвсем приятни. Бейли реши, че това няма значение. Тръпката от усещането на строго определен вкус, на различни строго определени вкусове (по препоръка на Фастълф той си сръбваше от някаква слабо ароматизирана вода между отделните ястия) — това беше от значение, а не останалите подробности.

Бейли се стараеше да не се тъпче. Нито да се съсредоточава само в храната, нито да си облизва чинията. Отчаяно продължаваше да наблюдава и подражава на Фастълф и да не обръща внимание на неговия любезен, но определено забавляващ се поглед.

— Надявам се — каза Фастълф, — че всичко е по вашия вкус.

— Съвсем добро е — успя да измляска Бейли.

— Моля ви, не се насилвайте от излишна учтивост. Не яжте нищо, което ви се струва странно или противно на вкус. Ще ви осигуря допълнително всичко, което бихте пожелали в замяна.

— Не е необходимо, д-р Фастълф. Всичко е съвсем задоволително.

— Добре тогава.

Въпреки предложението на Фастълф да ядат в отсъствието на роботи, имаше един, който сервираше. (Фастълф, свикнал с това, вероятно дори не го забелязваше, помисли си Бейли — и не повдигна въпроса.)

Както можеше да се очаква, роботът мълчеше и неговите движения бяха безупречни. Хубавата му ливрея имаше вид на извадена от някоя историческа хипервълнова драма. Едва при по-сериозно вглеждане се забелязваше, до каква степен костюмът е светлинна илюзия и колко много външността на робота се доближава до гладкия метален гланц — и нищо повече.

— Гладиа ли е проектирала външността на сервитьора? — попита Бейли.

— Да — отвърна Фастълф, видимо доволен. — Колко поласкана би се почувствала, ако разбере, че сте познали стила й. Добра е, нали? Нейните работи стават все по-популярни. Те запълват полезно пространство в аврорианското общество.

Разговорът по време на яденето беше приятен, но несъществен. Бейли не чувстваше нужда да „говори по работа“ и всъщност беше предпочел предимно да мълчи, докато се наслаждаваше на яденето. Остави на своето подсъзнание — или която и да беше онази способност, която компенсира отсъствието на усилено мислене — да реши само, как да подхване разговора за нещата, които сега му се струваше, че заемат централно място в проблема с Джендър.

Фастълф обаче, пое инициативата в свои ръце и каза:

— Като споменахте Гладиа, мистър Бейли, мога ли да попитам, как стана така, че тръгнахте към имението й така дълбоко отчаян, а се връщате почти преливащ от радост. Дори твърдите, че може би държите ключа към цялата история в ръцете си? Нещо ново — и вероятно неочаквано — ли научихте у Гладиа?

— Така и стана — отвърна Бейли разсеяно, но се изгуби в десерта, който въобще не можа да разбере какво представлява. В чинията пред него се появи още едно парче, след като сервитьорът се вдъхнови от известната доза копнеж в очите на госта. Никога досега Бейли не беше изпитвал такова удоволствие от яденето и за първи път негодуваше срещу физиологичните ограничения, които го правеха невъзможно да продължи до безкрайност. Засрами се, че се чувства по този начин.

— И какво беше новото и неочакваното, което научихте? — попита Фастълф със сдържано търпение. — Предполагам нещо, което аз самият не знам?

— Може би. Гладиа ми каза, че сте й дали Джендър преди около половин година.

Фастълф кимна.

— Това го знам. Така е.

— Защо? — остро запита Бейли.

Приветливото изражение бавно изчезна от лицето на Фастълф. После той попита на свой ред:

— Защо не?

— Не знам защо не, д-р Фастълф — каза Бейли. — Не ме е грижа. Въпросът ми е: Защо?

Фастълф бавно поклати глава и не отвърна.

— Д-р Фастълф — продължи Бейли, — тук съм, за да оправя една отвратителна каша. Не сте направили нищо — нищо, — с което да ме облекчите. Напротив, вас изглежда ви забавлява да ми показвате, колко ужасна е тази каша и да опровергавате всяко мое предположение, което изказвам като евентуално решение. Аз, разбира се, не очаквам другите да отговарят на моите въпроси. Нямам официален статут на тази планета и нямам право да разпитвам, камо ли да изисквам отговори. С вас, обаче, нещата стоят другояче. Тук съм по ваша молба и се опитвам да спася вашата кариера, както и моята. Да не говорим, че по собствените ви думи, се опитвам да спася и Аврора, както и Земята. Следователно, очаквам да ми отговаряте на въпросите пълно и правдиво. Моля ви, не прибягвайте до патови техники, като например тази, да ме питате защо не, когато аз питам защо. Още веднъж — и за последен път ви питам: Защо?

Фастълф издаде устни напред и погледна мрачно.

— Моите извинения, мистър Бейли. Ако не ви отговорих веднага, това се дължи само на факта, че сега, като се замисля, не намирам никаква кой знае колко драматична причина. Гладиа Делмар — не, тя не обича да се използва презимето й, — Гладиа е чужденка на тази планета. Била е подложена на травматични изпитания на своята родна планета, както знаете, и на травматични изпитания тук, както вероятно не знаете…

— Знам. Моля ви по същество.

— Добре тогава, жал ми беше за нея. Тя се чувстваше самотна и си помислих, че Джендър би я накарал да се чувства по-малко самотна.

— Жал ви е било за нея? Само това? Любовници ли сте? Били ли сте?

— Не, съвсем не. Не съм се предлагал. Нито пък тя. Защо? Тя ли ви каза, че сме били любовници?

— Не, тя го отрече, но ми трябваше още едно потвърждение. За всеки случай. Ще ви кажа, ако възникне несъответствие, няма нужда да се безпокоите по въпроса. Как така, след като сте й съчувствали толкова много и — както тя самата ми каза — тя ви е била толкова благодарна, никой от вас не се е предложил? Разбирам, че на Аврора предлагането на секс е същото, като да се обсъжда времето.

Фастълф се намръщи.

— Нищо не знаете, мистър Бейли. Не ни съдете по мерките на вашата собствена планета. Сексът не е от голямо значение за нас, но прибягваме до него с голямо внимание. Може да не ви изглежда така, но никой от нас не го предлага лекомислено. Гладиа, която не е свикнала с нашите обичаи и е била сексуално затормозена на Солария, може би го е предлагала лекомислено — или отчаяно, вероятно е по-точната дума. Ето защо, никак не е чудно, че резултатите не са я зарадвали.

— Не сте ли се опитал да подобрите нещата?

— Като се предложа? Аз не съм това, от което тя има нужда, нито пък тя е онова, от което аз имам нужда. Беше ми жал за нея. Харесвам я. Възхищавам се на нейния артистичен талант. И искам да е щастлива. В края на краищата, мистър Бейли, сигурно ще се съгласите, че съчувствието на едно човешко същество към друго не е задължително да почива на сексуално влечение или нещо подобно. То може да е проява на съвсем порядъчни човешки подбуди. Никога ли не сте съчувствал на някого? Никога ли не сте искал да помогнете на някой просто заради доброто чувство, което би ви донесло облекчението на нещастието на другия? От каква планета идвате вие?

— Това, което казвате — отвърна Бейли, — е напълно разбираемо, д-р Фастълф. Не споря, че вие сте почтено човешко същество. И все пак, съобразявайте се с мен. Когато ви попитах в началото, защо сте дали Джендър на Гладиа, не ми казахте това, което ми казвате сега — и то твърде емоционално, бих добавил. Първият ви импулс беше да се измъкнете, да увъртате, да печелите време, като ме питате защо не. Да приемем, че това, което ми казахте накрая, е истина. Но какво толкова имаше в моя въпрос, което ви накара да се смутите в началото? Каква причина — която не искахте да признаете — ви дойде наум, преди да се спрете на причината, която искахте да признаете? Простете, че настоявам, но трябва да знам — и то не от случайно любопитство, уверявам ви. Ако онова, което ми кажете, няма да е от полза за нашето жалко положение, смятайте, че сте го хвърлили в черна дупка.

— Съвсем честно — приглушено отвърна Фастълф, — не съм сигурен, защо парирах вашия въпрос. Вие ме изненадахте с нещо, което може би подсъзнателно отбягвам. Нека си помисля, мистър Бейли.

Те останаха да седят в пълно мълчание. Сервитьорът почисти масата и излезе. Данил и Жискар бяха другаде (вероятно охраняваха къщата). Най-накрая Бейли и Фастълф останаха сами в една освободена от роботи стая.

— Не знам, какво би следвало да ви кажа — каза накрая Фастълф, — но нека се върна няколко десетилетия назад. Имам две дъщери. Може би знаете. Те са от две различни майки…

— Бихте ли предпочели да имате синове, д-р Фастълф?

Фастълф изглеждаше искрено удивен.

— Не. Изобщо. Майката на моята втора дъщеря искаше син, струва ми се. Но аз никога не бих дал своето съгласие за изкуствено осеменяване със селектирана сперма — било то и моята собствена. Привърженик съм на естественото завъртане на генетичния зар. Преди да попитате защо, ще ви кажа, че е защото предпочитам моят живот да се определя от известна доза случайност и защото мисля, че всъщност исках да имам дъщеря. Бих приел и един син, нали разбирате, но не исках да пропусна шанса за дъщеря. Някак си, дъщерите ми допадат. Е, второто ми дете се оказа дъщеря, и може би това беше една от причините майката да разтрогне нашия брак малко след раждането. От друга страна, значителен процент от браковете така или иначе се разтрогват след раждане и може би няма смисъл да търся някакви особени причини.

— Предполагам, че тя е взела детето.

Фастълф изгледа Бейли озадачено.

— Защо да го взима? Но аз все забравям. Вие сте от Земята. Не, разбира се, че не. Детето естествено, щеше да бъде отгледано в ясли, където щяха да се грижат за него както трябва. Всъщност, обаче… — той сбърчи нос, като че ли внезапно смутен от някакъв спомен, — … тя не отиде там. Реших да я отгледам аз. Законно е, но твърде необичайно. Бях твърде млад, разбира се, още не бях стигнал стоте, но вече имах напредък в роботиката.

— Справихте ли се?

— Имате предвид да я отгледам успешно? О, да. Обикнах я много. Нарекох я Василия. Това е името на моята майка. — Той се усмихна на спомена. — Понякога проявявам подобна странна сантименталност — като моята привързаност към роботите. Разбира се, никога не съм срещал своята майка, но нейното име фигурира в моите документи. Тя все още е жива, доколкото ми е известно, така че бих могъл да я видя, но… Мисля, че има нещо гадно в това, да се срещнеш с някой, в чиято утроба си бил някога. Докъде бях стигнал?

— Нарекли сте своята дъщеря Василия.

— Да — и я възпитах, като постепенно я обикнах. Много я обичах. И така успях да открия в какво се състои чара на този вид занимание. Естествено, моите приятели силно се смущаваха от това и аз трябваше да я държа настрана от тях, когато имах делови контакти, независимо дали социални или професионални. Спомням си веднъж… — той замълча.

— Да?

— Това е нещо, за което не си бях спомнял от десетилетия. Тя влезе тичешком, плачейки за нещо, и се хвърли в моите прегръдки, когато д-р Сартън беше при мен, за да обсъдим един от най-ранните проекти на програмите за хуманоидни роботи. Беше едва седем годишна струва ми се, и аз естествено я гушнах. Целунах я и пренебрегнах своята работа в момента, което беше съвсем непростимо от моя страна. Сартън напусна, кашляйки и давейки се — и най-дълбоко възмутен. Измина цяла седмица, преди да успея да подновя контакта с него и да възобновим обсъждането. Децата не би трябвало да действат по такъв начин на хората, предполагам, но те са толкова малко и се срещат толкова рядко.

— А вашата дъщеря — Василия — обичаше ли ви?

— О, да — поне, докато… Обичаше ме много. Аз се грижех за нейното обучение и се стараех умствените й възможности да се разгърнат в пълна степен.

— Казахте, че ви е обичала докато… нещо си. Не довършихте изречението. Значи, дошло е време, когато тя вече не ви е обичала. Кога е станало това?

— След като порасна достатъчно, вече искаше да има свое собствено имение. Беше съвсем естествено.

— А вие не сте искал?

— Какво искате да кажете с това, че не съм искал? Разбира се, че исках. Вие продължавате да ме смятате за чудовище, мистър Бейли.

— Да смятам ли тогава, че веднъж стигнала възрастта, когато е можела да има свое имение, тя вече не е изпитвала същите чувства към вас, които естествено е питаела, докато е била ваша дъщеря и е водила зависим живот във вашето имение?

— Не е толкова просто. Всъщност, беше доста объркано. Разбирате ли… — Фастълф изглеждаше смутен. — Аз й отказах, когато тя ми се предложи.

— Тя се е предложила на вас? — ужасено попита Бейли.

— Това си беше съвсем естествено — отвърна Фастълф с безразличие. — Тя ме познаваше добре. Бях я напътствал в секса, окуражавал нейните опити, водил я бях на игрите на Еос… Изобщо, правех възможно най-доброто за нея. Това трябваше да се очаква и беше глупаво от моя страна, че не бях подготвен и се оставих да ме хванат на тясно.

— Ами кръвосмешението?

Фастълф беше озадачен.

— Кръвосмешение? О, да, земно понятие. На Аврора няма такова нещо, мистър Бейли. Много малко аврорианци познават своите родители. Естествено, ако става дума за брак и са заявени деца, се провежда генеалогично проучване. Но какво общо има това с обществения секс? Не, не, неестественото беше, че отказах на своята дъщеря. — Той се изчерви — големите му уши най-вече.

— Ще ми се да ви вярвам — промърмори Бейли.

— Пък и нямах сериозни причини да отказвам, поне не и такива, които да изтъкна пред Василия. Беше престъпно от моя страна, че не предвидих нещата. Не успях да подготвя почвата, така че в случай, че се наложи да откажа на един млад и неопитен човек, да не го нараня и подложа на страхотно унижение. Наистина изпитвам непоносим срам, че се нагърбих с необичайната отговорност за възпитанието на едно дете. Успях единствено да я подложа на толкова неприятни изпитания… Струваше ми се, че можехме да продължим нашите отношения като баща и дъщеря… като приятели, но тя не беше склонна. След като й отказах, независимо колко тактично се опитах да го направя, нещата между нас се влошиха.

— Докато накрая…

— Накрая тя пожела да има собствено имение. Отначало се възпротивих. Не защото не исках да има, а защото ми се искаше да възстановим обичта помежду си, преди да си е отишла. Нищо не можа да помогне. Това беше периодът на може би най-голямото изпитание в моя живот. Накрая тя просто — и по доста груб начин — настоя да напусне и аз не можех повече да я задържам. По това време Василия вече се беше оформила като професионален роботик — благодарен съм, че не заряза професията от неприязън към мен — и имаше възможност да си намери имение без моята помощ. Така и направи. От тогава не сме имали много контакти помежду си.

— Може би тя не се е отчуждила напълно, д-р Фастълф — предположи Бейли, — след като не е зарязала роботиката.

— Просто роботиката е областта, в която тя може да работи най-пълноценно и от която се интересува най-много. Аз нямам нищо общо с това. Знам, че е така, защото в началото си мислех като вас и направих няколко приятелски опита за помирение, но те бяха отхвърлени.

— Липсва ли ви, д-р Фастълф?

— Разбира се, че ми липсва, мистър Бейли. Ето ви един пример, колко погрешно е човек да се нагърбва с възпитанието на деца. Човек отстъпва пред един ирационален импулс, едно атавистично желание — с което вдъхва на детето възможно най-силната любов. При което се излага на риска да откаже първото предлагане на същото това дете и го осакатява емоционално за цял живот. И, бих добавил, подлага себе си на това абсолютно ирационално чувство на „съжаление, че я няма“. Това е нещо, което нито преди, нито след това съм изпитвал. И тя, и аз страдахме ненужно, а вината си е изцяло моя.

Фастълф беше погълнат от размишления и Бейли меко попита:

— А какво общо има това с Гладиа?

Фастълф се сепна.

— О! Бях забравил. Ами, много просто. Всичко, което казах за Гладиа, е истина. Харесвам я. Съчувствам й. Възхищавам се от нейния талант. Но освен това, тя прилича на Василия. Забелязах приликата още щом гледах първия хипервълнов репортаж за нейното пристигане от Солария. Беше доста шокиращо и аз се заинтересувах. — Той въздъхна. — Когато разбрах, че и тя е била сексуално осакатена, това преля чашата. Уредих да й дадат имение в близост до моето, както виждате. С нея сме приятели и аз правя всичко възможно да туширам трудностите при нейното адаптиране към този чужд свят.

— Тоест, тя е заместител на вашата дъщеря.

— В известен смисъл — да, мисля че може да се каже така, мистър Бейли. — И нямате представа, колко се радвам, че никога не й е хрумнало да ми се предложи. Да й откажа, би било все едно да откажа пак на Василия. Да приема, поради безсилието да повторя отказа, би вгорчило живота ми! Защото тогава, заради този чужд човек — това бледо копие на дъщеря ми — щях да извърша нещо, което не бих извършил заради собствената си дъщеря. И в двата случая… Но, няма значение, сега разбирате, защо се поколебах да ви отговоря в началото. И като се замислих върху причините, се върнах към тази трагедия в моя живот.

— А другата ви дъщеря?

— Лумен? — отвърна Фастълф с безразличие. — Никога не сме имали контакти, макар, че от време на време научавам по нещо за нея.

— Разбрах, че се е кандидатирала за някаква политическа длъжност.

— Местна длъжност. От листата на Глобалистите.

— Какво е това?

— Глобалистите? Те подкрепят единствено Аврора — само нашият глобус, оттам идва тяхното име. Аврорианците трябва да застанат начело на заселването на Галактиката. На останалите трябва да бъде попречено, доколкото е възможно — особено на земляните. Наричат това „просветен егоизъм“.

— Разбира се, това не съвпада с вашите възгледи.

— Разбира се, че не. Аз оглавявам партията на Хуманистите, които смятат, че всички човешки същества имат право на дял от Галактиката. Когато говоря за „моите врагове“, имам предвид Глобалистите.

— Значи, Лумен е ваш враг.

— Василия също. Всъщност, тя е член на Института по роботика на Аврора — ИРА, който беше основан преди няколко години. Управляват го роботици, за които аз съм демон, който трябва да бъде победен на всяка цена. Доколкото ми е известно, обаче, многобройните ми бивши жени са аполитични, дори може би Хуманистки. — Той се усмихна сухо и добави: — Е, мистър Бейли, зададохте ли всички въпроси, които искахте да зададете?

Ръцете на Бейли безцелно затърсиха джобове по широките, гладки аврориански бричове. Откакто ги облече на кораба, той периодично правеше подобни опити, но така и нищо не откриваше. Както и преди, той прибягна до компромис, като скръсти ръце на гърдите си.

— Всъщност, д-р Фастълф — каза той, — изобщо не съм сигурен, че сте ми отговорили на първия въпрос. Струва ми се, че не ви омръзва да избягвате отговора. Защо дадохте Джендър на Гладиа? Да изкараме това наяве, и тогава може би ще успеем да хвърлим светлина там, където сега виждаме само мрак.