Айзък Азимов
Роботите на зората (61)

61.

— Добре ли сте, сър? — попита Жискар.

„Глупав въпрос — продиктуван от начина, по който е програмиран.“ — помисли си Бейли, макар че всъщност не беше по-лош от въпросите, които човешките същества, придържайки се към предписанията на добрия тон, задаваха понякога с отчайваща неуместност.

— Да — отвърна Бейли с глас, който неуспешно се опита да надскочи хрипкавия шепот. Беше безсмислен отговор на глупав въпрос, защото Жискар, макар и да беше робот, сигурно виждаше, че Бейли изобщо не е добре и че отговорът му е явна лъжа.

Така или иначе, въпросът получи отговор, а отговорът беше приет. Жискар беше свободен за следващия си ход.

— Отивам да докарам аеромобила пред входа — каза той.

— Ще работи ли — на всичката тая… тая вода, Жискар.

— Да, сър. Дъждът не е необичайно явление.

Той тръгна уверено под пороя. Светкавиците проблясваха почти непрестанно, а гърмежите наподобяваха приглушен рев, който на моменти достигаше кресчендо.

За първи път в живота си Бейли завиждаше на робот. Да можеш да тръгнеш навън в такова време; да не ти пука от водата, от гледката, от шума; да можеш да пренебрегнеш всичко наоколо и да се наслаждаваш на някакъв свой собствен псевдо-живот, който да е абсолютно лишен от всякаква уплаха; да не познаваш страха от болката или от смъртта, защото да няма болка или смърт.

И все пак, човек щеше да е лишен от оригинално мислене, от непредсказуемите скокове на интуицията…

Дали тези дарби си струваха цената, която плащаше за тях човечеството?

Точно в този момент Бейли не можеше да прецени. Знаеше, че щом ужасът отмине, той щеше отново да смята, че никоя цена не е прекалено висока, за да бъдеш човек. Но сега, когато не чувстваше нищо друго, освен подскачането на сърцето и рухването на своята воля, той не можеше да мисли другояче и се чудеше, каква е ползата да бъдеш човек, щом не можеш да преодолееш тези дълбоко вкоренени страхове, тази силна агорафобия.

От друга страна, той беше прекарал на открито почти цели два дена и беше успял да се адаптира.

Но страхът не беше победен. Сега знаеше, че това е така. Беше го потискал, като се беше мъчил с всички сили да мисли за други неща, но бурята прекърши всякакви наченки на мисъл в него.

Не биваше да допуска това. Ако нищо друго не помагаше — мисъл, гордост, воля, — тогава трябваше да заложи на срама. Не можеше да си позволи да рухне под безстрастния, непостижим поглед на роботите. Срамът би трябвало да е по-силен от страха.

Бейли усети твърдата ръка на Данил около кръста си и срамът му попречи да направи онова, което в момента желаеше повече от всичко останало — да се обърне и да зарови лице в пазвата на робота. Ако Данил беше човек, Бейли сигурно нямаше да може да устои на желанието си…

Явно той беше изгубил връзка с действителността, защото гласът на Данил стигна до него, сякаш идваше от много голямо разстояние. Звучеше така, като че ли Данил изпитваше нещо твърде сходно с паниката.

— Колега Илайджа, чувате ли ме?

— Трябва да го пренесем — гласът на Жискар долетя също толкова отдалече.

— Не — измърмори Бейли. — Оставете ме да вървя.

Може би те не го чуха. Може би не го беше казал в действителност, а само си го беше помислил. Почувства, че го вдигат от земята. Лявата му ръка увисна безпомощно и той се напрегна с всички сили да я повдигне и да я опре в нечие рамо, да се изправи от кръста нагоре, да потърси пода с нозе и да застане отново прав.

Но лявата му ръка продължи да се размотава безпомощно и усилията му не доведоха до нищо.

Усети, че се придвижва във въздуха и почувства върху лицето си опръскване. Не беше като от вода, а като поръсване с влажен въздух. После от ляво го притиснаха в някаква твърда повърхност, а от дясно — в нещо по-еластично.

Намираше се в аеромобила, заклещен отново между Жискар и Данил. Най-ясното му усещане беше, че Жискар е много мокър.

Почувства, че го облива струя топъл въздух. Тя го отделяше от почти пълния мрак навън и от тънкия филм стичаща се вода по прозорците, които може и да бяха затъмнени — или поне така си помисли Бейли, докато накрая наистина не ги затъмниха и не се спусна безпрогледен мрак. Мекият шум на реактивните двигатели, с който аеромобилът се издигна над тревата и се олюля, заглуши гръмотевиците и отнесе тяхната заплаха.

— Съжалявам за неудобството — каза Жискар, — което ви причинявам с мократа си повърхност, сър. Ще изсъхна бързо. Ще изчакаме малко, докато се съвземете.

Бейли дишаше по-леко. Съзнанието, че е на закрито, го изпълваше с прекрасното чувство за уют. Той си помисли: „Върнете ми моя Град. Махнете цялата Вселена и нека космолитите си я завладяват. Земята е всичко, от което имаме нужда.“

Но си даваше много добре сметка, че в случая единствено неговата лудост го караше да мисли така.

Бейли изпита необходимост да се разсее.

— Данил? — отпаднало рече той.

— Да, колега Илайджа?

— За Председателя. Според теб, Амадиро правилно ли оценява положението, като смята, че Председателят ще прекрати разследването, или по-скоро се е оставил да бъде воден от своите желания?

— Възможно е, колега Илайджа, Председателят наистина да се срещне с д-р Фастълф и д-р Амадиро по този въпрос. Това е стандартната схема за уреждане на спорни въпроси. Има достатъчно прецеденти.

— Но защо? — уморено запита Бейли. — Ако Амадиро е бил толкова убедителен, защо Председателят просто да не нареди разследването да бъде прекратено?

— Председателят — обясни Данил — е в затруднено политическо положение. Първоначално той се е съгласил да бъдете доведен на Аврора по настояването на д-р Фастълф и не може да промени рязко своето решение за толкова кратко време, без риск да се покаже слаб и нерешителен — и без да разсърди д-р Фастълф, който все още е влиятелна личност в Парламента.

— Тогава защо просто да не отхвърли искането на Амадиро?

— Д-р Амадиро също има влияние, колега Илайджа, при това с изгледи то да нараства. Председателят трябва да лавира, като изслуша двете страни и поне си даде вид, че обмисля нещата, преди да обяви своето решение.

— Което ще зависи от?

— Да приемем, че от конкретния случай.

— Значи до утре сутринта трябва да съм измислил нещо, с което да накарам Председателя да застане на страната на Фастълф. Ако го направя, това ще означава ли победа?

— Председателят не е всесилен, но има голямо влияние — отвърна Данил. — Ако той застане твърдо на страната на Фастълф, тогава при сегашната политическа ситуация д-р Фастълф вероятно ще спечели подкрепата на Парламента.

Бейли усети, че си възвръща отново способността за ясно мислене.

— Това ми се струва задоволително обяснение на опита на Амадиро да ни забави. Може да е решил, че все още нямам какво да предложа на Председателя и му е трябвало само да ни забави, за да ни попречи да използваме времето, което ми е останало.

— Така изглежда, колега Илайджа.

— И ме е пуснал да си тръгна едва когато е решил, че бурята ще го замести.

— Може би е така, колега Илайджа.

— В такъв случай, не трябва да позволим на бурята да ни спре.

— Къде бихте желали да ви откарам, сър? — спокойно попита Жискар.

— Обратно в имението на д-р Фастълф.

— Може ли преди това да обсъдим още едно нещо, колега Илайджа? — обърна се Данил към Бейли. — Смятате ли да кажете на д-р Фастълф, че няма да може да продължите разследването?

— Защо говориш така? — възрази остро Бейли. По силата на гласа му и гневните нотки си личеше, че се е съвзел напълно.

— Просто се боя — поясни Данил, — че може сте забравили за момент, че д-р Амадиро настоя да постъпите така в името на благополучието на Земята.

— Не съм забравил — мрачно натърти Бейли, — но се учудвам, Данил, че си мислиш, че това може да ми повлияе. Фастълф трябва да бъде оневинен и Земята трябва да изпрати заселници в Галактиката. Щом Глобалистите ни застрашават, тази заплаха трябва да бъде премахната.

— Но в такъв случай, колега Илайджа, защо да се връщаме при д-р Фастълф? Не мисля, че имаме да му казваме нещо важно. Няма ли друга насока, в която да продължим разследва нето преди да отидем при него?

Бейли се понамести в седалката и сложи ръка върху Жискар, който вече беше изсъхнал.

— Доволен съм от напредъка, който осъществихме, Данил — заяви той с напълно нормален глас. — Да тръгваме, Жискар. Карай в имението на Фастълф.

— Нещо повече, Жискар — добави той със свити юмруци и леко скован, — махни затъмняването на прозорците. Искам да гледам бурята в лицето.