Айзък Азимов
Роботите на зората (72)

72.

Данил отведе Бейли в стаята, където щяха да закусват, която изглеждаше по-интимна от обикновена трапезария. Беше малка и с проста подредба, която се състоеше от една маса и два стола, а когато Данил се оттегли, той не застана в ниша. Всъщност, нямаше никакви ниши и за момент Бейли се оказа сам — напълно сам — в стаята.

Сигурен беше, че на практика това не е така. Роботите биха се появили в момента, в който ги повикаше. И все пак, стаята беше за двама — стая за „без роботи“ — стая (Бейли се поколеба при тази мисъл) за любовници.

На масата имаше две купчинки с палачинкоподобни неща, които не миришеха като палачинки, но миришеха хубаво. До тях бяха сложени две съдинки с нещо, което приличаше на разтопено масло (но може и да не беше). Имаше и чайник с горещото питие (Бейли го беше опитал, но не го хареса особено), което заместваше кафето.

Гладиа влезе, облечена доста официално. Косата й блестеше, сякаш беше току-що фризирана. Тя спря за момент и на лицето й се появи лека усмивка.

— Илайджа?

Бейли, леко стреснат от нейното внезапно появяване, скочи на крака.

— Как си, Гладиа? — попита той със слабо заекване.

Тя не обърна внимание на въпроса му. Имаше радостен и безгрижен вид.

— Ако се притесняваш, че Данил не е тук — каза тя, — по-добре недей. Той е в пълна безопасност и нищо няма да му се случи. Колкото до нас… — Тя се приближи към него и бавно протегна ръка към бузата му, както беше направила тогава, много отдавна на Солария.

Гладиа леко се засмя.

— Тогава това беше всичко, което направих, спомняш ли си Илайджа?

Илайджа мълчаливо кимна.

— Добре ли спа, Илайджа? Седни, скъпи.

Бейли седна.

— Много добре. Благодаря ти, Гладиа. — Той се поколеба преди да реши да не й отвръща със същото обръщение.

— Няма нужда да ми благодариш на мен — каза тя. — От седмици не съм спала толкова добре и това нямаше да е така, ако не се бях измъкнала от леглото, след като се убедих, че си захъркал. Ако бях останала — както ми се щеше — щях да ти преча и ти нямаше да можеш да си починеш.

Бейли усети, че трябва да прояви галантност.

— Има някои неща, които са по-важни от п-почивката, Гладиа — каза той, но толкова формално, че тя се изсмя отново.

— Бедният Илайджа — възкликна Гладиа. — Ти си смутен.

Фактът, че беше разкрит, го смути още повече. Бейли очакваше разкаяние, отвращение, срам, престорено безразличие, сълзи — всичко друго, но не и открито еротичната линия на поведение, която тя възприе.

— Добре де, не го приемай толкова навътре — продължи тя. — Гладен си. Снощи почти не хапна. Натъпчи се с малко калории и ще се почувстваш по-предразположен.

Бейли изгледа подозрително палачинките, които не бяха палачинки.

— О! — сепна се Гладиа. — Сигурно никога не си ги виждал. Това са солариански деликатеси. Пачинки! Трябваше да препрограмирам главния си готвач, за да успее да ги направи както трябва. Преди всичко, трябва да се направят от вносно соларианско зърно. С аврорианските разновидности не става. И освен това са пълнени. Всъщност, могат да се направят с хиляда различни пълнежа, но този ми е най-любимият и знам, че и на теб ще ти хареса. Няма да ти казвам от какво е, освен че в него има пюре от кестени и малко мед, но по-добре го опитай и ми кажи какво мислиш. Можеш да ги ядеш с пръсти, но внимавай като отхапваш.

Тя си взе една, хвана я изискано с палеца на едната си ръка и средния пръст на другата, после бавно отхапа малко парче и си близна от златистата полу-течност, която излезе отвътре.

Бейли се опита да я изимитира. Пачинката беше твърда и немного гореща. Той предпазливо пъхна единия й край в устата си, но не можа да я отхапе. Напрегна мускулите си повечко, пачинката се строши и съдържанието й се разтече по ръцете му.

— Захапа прекалено много и прекалено силно — отбеляза Гладиа и се втурна към него с кърпичка в ръцете си. — Сега я оближи. Никой не яде пачинките без да се цапа. Няма такова нещо. Трябва да се омажеш хубаво с нея. В идеалния случай, трябва да се яде, когато си чисто гол. После човек се изкъпва.

Бейли колебливо си близна и изражението му заговори само за себе си.

— Харесва ти, нали? — попита Гладиа?

— Прекрасно е — отвърна Бейли и задъвка бавно и внимателно. Пачинката не беше прекалено сладка, тя сякаш омекна и се стопи в устата му. Почти не му се налагаше да преглъща.

Той изяде три пачинки, но се стесняваше да си поиска още. Облиза пръсти без да бърза, като старателно избегна употребата на кърпичката, защото не искаше в този неодушевен предмет да се изгуби нито капчица от вкусното нещо.

— Потопи си пръстите и ръцете в очистителя, Илайджа — подкани го тя и му показа. „Разтопеното масло“ очевидно представляваше купичка за изплакване.

Бейли направи така, както му показаха, после си изсуши ръцете. Помириса ги, но те нямаха и следа от никакъв мирис.

— Притесняваш ли се за снощи, Илайджа? — попита Гладиа. — Това ли е всичко, което чувстваш?

„Какво да каже човек?“ — зачуди се Бейли.

Накрая кимна с глава.

— Боя се, че да, Гладиа. Това не е всичко, което чувствам, но съм притеснен. Помисли си само. Аз съм землянин и ти го знаеш, но за момента го потискаш и „землянин“ означава за теб само една трисричкова дума. Снощи ти стана жал за мен, загрижи се за моите проблеми, свързани с бурята, държеше се с мен както би се държала с едно дете и — от съчувствие, породено вероятно от уязвимостта ти след твоята собствена загуба — дойде при мен. Но това чувство ще си отиде — учуден съм, че още не си е отишло — и тогава ще си спомниш, че аз съм землянин и ще се почувстваш засрамена, унижена и осквернена. Ще ме намразиш заради онова, което съм ти сторил, а аз не искам да ме мразят. Не искам да ме мразят, Гладиа. — (Ако изглеждаше толкова нещастен, колкото и се чувстваше, тогава наистина трябваше да изглежда много нещастен.)

Сигурно тя си беше помислила същото, защото се протегна към него и го погали по ръката.

— Няма да те намразя, Илайджа. И защо? Не си ми сторил нищо, за което бих имала нещо против. Аз ти го сторих и ще съм доволна до края на живота си, че го направих. Ти ме освободи с едно докосване преди две години, Илайджа, а снощи ме освободи отново. Преди две години аз трябваше да разбера, че мога да изпитам желание — а снощи трябваше да разбера, че мога да изпитам желание отново след Джендър. Илайджа — остани с мен. Би било…

Той я сряза със сериозен тон.

— Как ще стане това, Гладиа? Трябва да се върна на моята планета. Там си имам свои отговорности и задачи и ти не можеш да дойдеш с мен. Не можеш да живееш така, както се живее на Земята. Ще умреш от земните болести — ако тълпите и затвореното пространство не те погубят преди това. Сигурно разбираш.

— Разбирам за Земята — въздъхна Гладиа, — но сигурно няма да се наложи да тръгнеш веднага.

— Още преди края на тази сутрин Председателят може да ми нареди да напусна планетата.

— Няма — възрази енергично Гладиа. — Няма да се оставиш. А в противен случай бихме могли да отидем на някой друг Външен свят. Можем да си изберем измежду цяла дузина. Толкова ли много означава за теб Земята, че не би живял никъде другаде?

— Бих могъл да се извъртя — отвърна Бейли, — като изтъкна, че никой Външен свят не би ми позволил да се заселя на него завинаги — и ти го знаеш много добре. По-важното е обаче, че дори и някой от Външните светове да би ме приел, Земята означава за мен толкова много, че бих се върнал обратно на нея. Дори ако това означава да се разделя с теб.

— И никога да не посетиш отново Аврора? Никога повече да не ме видиш?

— Бих искал да те видя пак, ако това е възможно — каза Бейли с искрено желание. — Пак и пак, повярвай ми. Но каква полза има да го казвам? Знаеш, че няма шансове да ме поканят отново. И знаеш, че не мога да се върна без покана.

— Не искам да повярвам, че това е така, Илайджа — приглушено промълви Гладиа.

— Гладиа — рече Бейли, — недей да си причиняваш болка. Между нас стана нещо прекрасно, но ще ти се случат и други прекрасни неща — много, най-различни, но не и същите като това. Мисли си за тях.

Тя мълчеше.

— Гладиа — настоятелно попита той, — необходимо ли е някой да разбере какво се случи между нас?

Тя вдигна към него поглед, изпълнен с болка.

— Толкова ли се срамуваш?

— Не от това, което се случи. Но въпреки, че не се срамувам, последствията може да са крайно неприятни. Ще коментират случилото се. Благодарение на онази омразна хипервълнова драматизация, която представи изопачено нашите взаимоотношения, ние сме сензация. Землянинът и соларианката. Ако се появи и най-малкият повод за съмнение, че между нас има… любов, това ще стигне до Земята със скоростта на хиперпространствен скок.

Гладиа повдигна високомерно вежди.

— И на Земята ще сметнат, че си се принизил? Че си се ангажирал сексуално с някой, който е под твоето ниво?

— Не, разбира се, че не — неловко отрече Бейли, макар и да знаеше, че точно така щяха да си помислят милиарди земляни. — Не ти ли е хрумвало, че и жена ми ще разбере за това? Аз съм женен.

— И ако разбере? Какво от това?

Бейли пое дълбоко въздух.

— Ти не разбираш. На Земята не е като на Външните светове. В нашата история е имало периоди, когато не е имало ограничения в секса, поне в някои места и за някои класи. Но сега не сме в такъв период. Земляните живеят натъпкани един до друг и за да се опази институцията на брака и семейството при тези условия, се налага спазването на пуританска етика.

— Имаш предвид, че всеки има само един партньор и не повече?

— Не — призна Бейли. — Честно казано това не е така. Но се внимава да не се разчува много за отклоненията, така че всеки да може… да може…

— Да се преструва, че нищо не знае?

— Ами, да, но в този случай…

— Всичко би било толкова явно, че никой не би могъл да се престори, че не знае — и твоята жена ще ти се ядоса и ще те удари.

— Не, няма да ме удари, но ще се срамува, което е по-лошо. Аз също ще се срамувам, и моят син също. Това ще се отрази зле на моето социално положение и… Гладиа, след като не разбираш, значи просто не разбираш, но обещай ми, че няма да говориш открито за това, както биха направили аврорианците. — Той усети, че се показва в твърде неблагоприятна светлина.

— Нямам намерение да ти се натрапвам, Илайджа — замислено му отвърна Гладиа. — Ти беше толкова мил с мен. Не бих искала аз да се отнеса зле към теб, но… — тя разпери безпомощно ръце настрани — вашите земни нрави са толкова абсурдни.

— Несъмнено. Но аз трябва да се съобразявам с тях — както и ти е трябвало да се съобразяваш със соларианските.

— Да. — Лицето й помръкна при този спомен. После добави — Прости ми, Илайджа. Честно, наистина съжалявам. Искам нещо, което не мога да имам, и си го изкарвам на теб.

— Няма значение.

— Не, има значение. Моля те, Илайджа, трябва да ти обясня нещо. Не мисля, че разбираш какво точно се случи снощи. Ще се притесниш ли още повече, ако ти обясня?

Бейли се чудеше как ли би се почувствала Джеси и какво ли би направила, ако можеше да чуе този разговор. Той си даваше прекрасно сметка, че би трябвало да насочи своите мисли към срещата с Председателя, която се очертаваше в най-близкото бъдеще, а не към личната си съпружеска дилема. Би трябвало да мисли за опасността, която грози Земята, а не неговата жена, но на практика той мислеше за Джеси.

— Вероятно ще се притесня — отвърна Бейли, — но въпреки това, обясни ми.

Гладиа премести стола си, като се въздържа да повика някой робот от своя персонал да го направи вместо нея. Бейли чакаше изнервено, без да предложи услугите си.

Тя сложи стола непосредствено срещу неговия, така че когато седна, гледаше право към Бейли. Протегна малката си ръка и хвана неговата. Бейли усети как неговата ръка стисна нейната.

— Виждаш ли — започна тя, — вече не се боя от контакта. Вече преодолях етапа, когато единственото нещо, което можех да направя, беше да се допра до твоята буза за миг.

— Може би, Гладиа, но това не ти действа по онзи начин, както онова докосване тогава, нали?

Тя кимна.

— Не, не ми действа така, но все пак ми харесва. Всъщност мисля, че това е напредък. Фактът, че в рамките на един единствен миг на докосване усетих как всичко в мен се преобръща, показва колко ненормално съм живяла дотогава и колко дълго е продължило това. Сега нещата стоят далеч по-добре. Мога ли да ти обясня защо? Казаното дотук е само встъпление.

— Обясни ми.

— Бих искала да сме в леглото и да е тъмно. Щях да говоря по-свободно.

— Седим и е светло, Гладиа, но аз те слушам.

— Да. На Солария, Илайджа, не можеше да се говори за секс. Знаеш това.

— Да, знам.

— Не съм го изживявала в истинския смисъл на думата. По няколко повода — само няколко — съпругът ми се е доближавал до мен. Няма да ти описвам подробности, но ще ми повярваш, ако ти кажа, че беше по-лошо, отколкото нищо.

— Вярвам ти.

— Но аз знаех за секса. Чела бях някои неща. Понякога ги обсъждах с други жени, но те всички се преструваха, че сексът е просто едно е омразно задължение, което е неминуемо за соларианците. Ако имаха толкова деца, колкото позволяваше тяхната квота, те казваха, че били щастливи, защото повече нямало да им се налага да прибягват до секса.

— Ти вярваше ли им?

— Разбира се, че им вярвах. Никога не бях чувала нищо друго, а малкото несолариански описания, които бях чела, официално минаваха за силно изопачение. И на това вярвах. Съпругът ми намери някои от книгите, които четях, нарече ги порнография, след което ги унищожи. И после, нали разбираш, хората могат да се принудят да вярват в каквото и да било. Мисля, че соларианките си вярваха на онова, което говореха, и наистина се отвращаваха от секса. Те определено изглеждаха съвсем искрени, което ме караше да си мисля, че нещо с мен не беше наред, защото изпитвах нещо като любопитство — странно чувство, което не можех да разбера.

— По онова време не си използвала роботи, за да се облекчиш, нали?

— Не, не ми е хрумвало. Нито пък какъвто и да било друг неодушевен предмет. От време на време се носеха слухове за такива неща, но съпроводени с толкова ужас — или привиден ужас, — че никога не бих и помислила да направя подобно нещо. Разбира се, понякога сънувах разни неща, които като се замисля сега, трябва да са били наченки на оргазъм и ме будеха нощем. Не ги разбирах и естествено никога не се осмелявах да говоря за тях. Всъщност, ужасно се срамувах. Даже още по-лошо, плашеше ме удоволствието, което ми доставяха те. А после разбира се, дойдох на Аврора.

— Разказа ми за това. Сексът с аврорианците не те е задоволил.

— Да. Накара ме да си мисля, че в крайна сметка соларианците са имали право. Сексът изобщо не беше като в моите сънища. Чак когато се появи Джендър разбрах. На Аврора няма секс; има, има… хореография. Всяка една стъпка се диктува от модата — от начина, по който те приближават, до момента, в който си отиват. Няма нищо неочаквано, нищо спонтанно. На Солария нищо не се даваше и нищо не се взимаше, понеже там почти няма секс. А на Аврора сексът е толкова стилизиран, че в крайна сметка също нищо не се дава или взима. Разбираш ли ме?

— Не съм сигурен, Гладиа, след като никога не съм правил секс с аврорианка, нито пък съм бил аврорианец. Но няма нужда да ми обясняваш. Имам бегла представа за онова, което имаш предвид.

— Ужасно си притеснен, нали?

— Не и дотам, че да не мога да те слушам.

— И тогава срещнах Джендър и се научих да го използвам. Той не беше аврорианец. Единствената му цел, единствената му възможна цел, беше да ми достави удоволствие. Той даваше, а аз взимах, и за първи път разбрах какво представлява сексът. Разбираш ли това? Можеш ли да си представиш какво означава изведнъж да ти стане ясно, че не си луд, объркан, или извратен, или просто не наред — а да разбереш, че си жена и имаш партньор в секса, който те задоволява?

— Мисля, че мога да си го представя.

— И после, след толкова кратко време да ми отнемат всичко. Мислех… мислех… че е дошъл краят. Бях обречена. Никога повече, за векове наред живот, нямаше да имам отново истински сексуални отношения. Да не съм започвала никога — и после въобще никога да не ми се е случвало — това би било ужасно. Но да ми се случи противно на всичките ми очаквания и да го имам, а после изведнъж да го загубя и да се върна към нищото — това беше непоносимо. Сега разбираш ли колко важно беше всичко снощи?

— Но защо аз, Гладиа? Защо не някой друг?

— Не, Илайджа, трябваше да си ти. Дойдохме и те намерихме — аз и Жискар. Ти беше безпомощен. Истински безпомощен. Не беше в безсъзнание, но не владееше тялото си. Трябваше да те вдигнем, да те пренесем и да те сложим в колата. Аз бях там, когато те стоплиха и те обработиха, изкъпаха и изсушиха — безпомощен през цялото това време. Роботите свършиха всичко изключително добре, цялото им внимание беше насочено към това, да се грижат за теб и да не позволят да пострадаш, но всъщност те изобщо нищо не чувстваха. Аз от друга страна, наблюдавах и чувствах.

Бейли провеси глава, скърцайки със зъби при мисълта за своята отявлена безпомощност. Той й се беше наслаждавал тогава, но сега изпитваше единствено позорен срам, че са го видели при такива обстоятелства.

Тя продължи.

— Исках аз да направя всичко това за теб. Яд ме беше, че роботите запазват за себе си правото да бъдат мили с теб — и да дават. И когато си представих, как го правя, почувствах нарастваща сексуална възбуда, нещо, което не бях изпитвала откакто Джендър умря. Тогава ми хрумна, че в единствените ми успешни сексуални опити, онова, което правех, беше да взимам. Джендър ми даваше всичко, което пожелаех, но той никога не взимаше. Не беше способен да взима, защото единственото удоволствие за него беше да доставя удоволствие на мен. И никога не ми беше хрумвало да давам, защото съм отгледана от роботи и знаех, че те не могат да взимат.

Но докато те наблюдавах, осъзнах, че знам само едната половина за секса и отчаяно поисках да изпитам и другата. После, когато седеше на масата с мен, когато ядеше горещата супа, ми се стори, че си се оправил, че си силен. Беше достатъчно силен, за да ме утешиш, а понеже бях изпитала онова чувство към теб, докато те къпеха, аз вече не се страхувах, че си от Земята. Прииска ми се да ме прегърнеш. Исках го. Но даже когато ти ме притисна, изпитах някакво чувство на загуба, защото отново взимах, а не давах.

Тогава ти ми каза: „Гладиа, моля те, трябва да седна.“ О, Илайджа, това беше най-прекрасното нещо, което можеше да ми кажеш.

Бейли усети, че се изчервява.

— Тогава се притесних ужасно. Такова самопризнание за собствената ми слабост.

— Точно това исках. Подивях от желание. Накарах те да си легнеш и дойдох при теб — и за първи път в живота си аз давах. Не взимах нищо. Магията на Джендър се развали, защото аз вече знаех, че и с него не е било достатъчно. Трябва да взимаш и да даваш, и двете. Илайджа, остани с мен.

Бейли поклати глава.

— Гладиа, дори и да разкъсам сърцето си на две, това няма да промени нещата. Не мога да остана на Аврора. Трябва да се върна на Земята. Ти не можеш да дойдеш на Земята.

— Илайджа, ами ако мога да дойда на Земята?

— Защо говориш такива глупости? Дори и да можеше, аз ще остарея бързо и скоро няма да съм ти нужен повече. След двадесет години, тридесет най-много, ще съм един старец — вероятно мъртъв, — докато ти ще си останеш за векове такава, каквато си сега.

— Но точно това имам предвид, Илайджа. На Земята ще хвана вашите болести и също ще остарея бързо.

— Не мисля, че би искала. Освен това, старостта не е болест. Ти просто ще се разболееш много бързо и ще умреш. Гладиа, можеш да си намериш друг мъж.

— Аврорианец? — презрително възкликна тя.

— Можеш да им покажеш. Сега, след като знаеш как да взимаш и да даваш, покажи им на тях как да правят и двете неща.

— Ако им покажа, дали ще се научат?

— Някои — да. Сигурно някои ще се научат. Имаш толкова много време да намериш някой, който ще може да се научи. Има… („Не“ — помисли си той, — „не е разумно да споменавам Гремионис в този момент, но може би ако той дойде при нея — не толкова вежливо и малко по-решително…“)

Гладиа изглеждаше замислена.

— Възможно ли е? — После погледна Бейли със сиво-сините си, влажни очи — О, Илайджа, спомняш ли си изобщо нещо от онова, което се случи снощи?

— Трябва да призная — отвърна й Бейли с известна тъга, — че някои моменти отчайващо ми се губят.

— Ако си спомняше, нямаше да искаш да ме оставиш.

— Аз и така не искам да те оставя, Гладиа. Но просто трябва.

— А след това — не спираше тя — ти изглеждаше толкова спокоен и щастлив, толкова отпочинал. Аз лежах сгушена в рамото ти и чувах как отначало сърцето ти биеше силно, после все по-бавно и по-бавно… освен когато се изправи така ненадейно. Спомняш ли си?

Бейли се втрещи, отдръпна се назад и я изгледа с див поглед.

— Не, не си го спомням. Какво искаш да кажеш? Какво съм направил?

— Казах ти. Изведнъж се изправи.

— Да, но какво още? — Сърцето му биеше също толкова силно, колкото трябва да е било по време на снощния секс. Три пъти го беше спохождало нещо, което приличаше на истината, но първите два пъти той беше абсолютно сам. Третият път обаче, последната вечер, Гладиа е била с него. Имал е свидетел.

— Нищо друго, наистина — отвърна Гладиа. — Аз те попитах: „Какво има, Илайджа?“, но ти не ми обърна внимание. Ти каза: „Хванах го. Хванах го.“ Не говореше ясно и очите ти бяха мътни. Беше малко страховито.

— Само това ли казах? Йосафате, Гладиа! Нищо друго ли не казах?

Гладиа се намръщи.

— Не си спомням. После ти си легна и аз казах: „Не се плаши, Илайджа. Не се плаши. Сега си в безопасност.“ Погалих те, а ти се отпусна и заспа — и хъркаше. — Никога дотогава не бях чувала някой да хърка, но изглежда това ще да е било — ако съдя по описанията. — Мисълта очевидно я забавляваше.

— Чуй ме, Гладиа — настоя Бейли. — Какво съм казал? „Хванах го. Хванах го.“ Не казах ли какво съм хванал?

Тя отново се намръщи.

— Не. Не си спомням… Чакай, каза нещо много тихо. Каза: „Той беше пръв.“

— „Той беше пръв“. Това ли съм казал?

— Да. Реших, че искаш да кажеш, че Жискар е дошъл преди другите роботи, че се мъчиш да преодолееш страха си от отвличането, че си спомняш за времето, прекарано насред бурята. Да! Затова те погалих и ти казах „Не се плаши, Илайджа. Сега си в безопасност“, докато ти не се успокои.

— „Той беше пръв.“ „Той беше пръв.“ Сега вече няма да го забравя. Гладиа, благодаря ти за снощи. Благодаря ти, че сега разговаря с мен.

— Толкова ли е важно, че си казал, че Жискар те е намерил първи? — попита Гладиа. — Така беше. Знаеш това.

— Не може да е това, Гладиа. Трябва да е нещо, което не знам, но за което съм се сетил едва когато съзнанието ми е било изцяло освободено.

— Но тогава какво означава то?

— Не съм сигурен, но щом съм го казал, трябва да означава нещо. И имам на разположение около един час, за да разбера. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам вече.

Направи няколко крачки към вратата, но Гладиа се хвърли към него и го прегърна.

— Чакай, Илайджа.

Бейли се поколеба, после сведе глава, за да я целуне. Измина един дълъг миг, в който те останаха притиснати един към друг.

— Ще те видя ли пак, Илайджа?

— Не мога да кажа — тъжно рече Бейли. — Надявам се.

Той излезе да потърси Данил и Жискар, за да направи необходимата подготовка за предстоящата среща.