Айзък Азимов
Роботите на зората (30)

30.

Спалнята беше студена — както температурата, така и нейната обстановката. Бейли леко потръпна. Тази ниска температура му създаваше неприятното усещане, че се намира на открито. Стените бяха белезникави и (необичайно за имението на Фастълф) без декорации. На вид подът изглеждаше като от слонова кост, но на бос крак Бейли усети някаква постелка. Леглото беше бяло, а гладкото одеало му се стори студено, когато го докосна.

Бейли седна в края на дюшека и почувства, че той поддава съвсем леко на теглото му.

— Данил — обърна се той към робота, който беше влязъл заедно с него, — засягаш ли се, ако някое човешко същество излъже?

— Знам, че човешките същества лъжат в определени случаи, колега Илайджа. Понякога лъжата може да е от полза или дори неизбежна. Отношението ми към лъжата зависи от лъжеца, конкретния повод и причините.

— Винаги ли разбираш дали дадено човешко същество лъже?

— Не, колега Илайджа.

— Не ти ли се струва, че д-р Фастълф често лъже?

— Никога не ми се е струвало, че д-р Фастълф лъже.

— Дори и във връзка със смъртта на Джендър?

— Доколкото мога да преценя, той казва истината във всяко едно отношение.

— Може би ти е наредил да казваш така — ако случайно те попитам?

— Не го е правил, колега Илайджа.

— Но може би ти е наредил да кажеш и това…

Бейли млъкна. Отново, каква полза можеше да има от кръстосания разпит на един робот? А в този конкретен случай, Бейли просто предизвикваше безкрайна регресия.

Внезапно си даде сметка, че дюшекът бавно се разтапя под неговата тежест. Вече го беше обгърнал до половината на бедрата му. Бейли рязко се изправи и попита:

— Няма ли начин да се затопли стаята, Данил?

— Ще ви стане по-топло, ако легнете под завивката и угасите светлината, колега Илайджа.

— Аха. — Бейли подозрително се огледа. — Би ли угасил осветлението, Данил, и после би ли останал в стаята?

Светлината угасна почти моментално. Бейли разбра, че неговото предположение, че поне в тази стая няма украси, е било напълно погрешно. Щом стана тъмно, той се почувства на открито. Чуваше шепота на вятъра в дърветата и едва доловимото сънливо шумолене на далечни форми на живот. Имаше и илюзия на звезди над него, които от време на време се засенчваха почти незабележимо от стелещите се облаци.

— Включи пак осветлението, Данил!

Стаята се заля в светлина.

— Данил — занарежда Бейли. — Не искам никакви такива работи. Не искам никакви звезди, никакви облаци, никакви шумове, никакви дървета, никакъв вятър — и никакви миризми. Искам тъмнина — безлична тъмнина. Можеш ли да уредиш това?

— Разбира се, колега Илайджа.

— Тогава направи, каквото ти казах. И ми покажи, как да си изгася осветлението сам, когато реша, че искам да спя.

— Тук съм, за да ви защитавам, колега Илайджа.

— Убеден съм — отвърна с раздразнение Бейли, — че можеш да го правиш и от другата страна на вратата. Жискар, предполагам, ще бъде от другата страна на прозорците, ако зад завесите изобщо има прозорци.

— Има. Щом прекрачите този праг, колега Илайджа, ще се озовете в Личната, определена за вас. Тази част от стената не е материална и лесно ще минете през нея. Осветлението ще се включи, когато влезете, и ще се изключи, когато излезете. И няма декорации. Може да вземете душ, ако желаете, или да направите каквото друго поискате — преди да си легнете, или след като се събудите.

Бейли се обърна в указаната посока. Не можа да различи никаква пролука в стената, но подът на това място беше удебелен, като че ли там имаше праг.

— Как ще го видя в тъмното, Данил?

— Онази част от стената — която всъщност не е стена — леко просветва на тъмно. Колкото до осветлението на стаята, ако поставите пръста си във вдлъбнатината на таблата над леглото, стаята ще се затъмни, ако е осветена, и ще се освети, ако е тъмна.

— Благодаря ти. Сега можеш да си вървиш.

Половин час по-късно, Бейли беше приключил с Личната и лежеше сгушен под одеалото, с угасено осветление и в прегръдките на топлата тъмнина.

Както отбеляза Фастълф, беше изминал един дълъг ден. На Бейли направо не му се вярваше, че беше пристигнал на Аврора едва тази сутрин. Научил беше много неща, но нищо, което да му е от полза.

Лежеше в тъмното и си припомняше събитията от деня в тиха последователност, като се надяваше да се сети за нещо, което му е убягнало преди това. Но нищо подобно не се случи.

Толкова за тихо замисленият, проницателен и прозорлив Илайджа Бейли от хипервълновата драма.

Дюшекът отново го беше обгърнал наполовина и на Бейли му се струваше, че се намира в топло укритие. Размърда се леко и дюшекът се изглади под тежестта му. После бавно се разтопи, за да приеме новата форма.

Нямаше смисъл да се опитва да си припомни как беше протекъл деня, със своя изтощен и търсещ почивка мозък. Но Бейли не можа да се сдържи и се опита повторно. Проследи стъпка по стъпка своя първи ден на Аврора — от космодрума до имението на Фастълф, после до Гладиа и обратно при Фастълф.

Гладиа — по-красива, отколкото си я спомняше. Но имаше нещо безцеремонно… нещо безцеремонно в нея… или може би просто си беше изградила защитна обвивка… клетата жена. Бейли се замисли с топло чувство за нейната реакция на онова докосване до неговата буза — ако тогава можеше да остане при нея, би могъл да я научи… глупавите аврорианци… отвратително равнодушни към секса… всичко става… което значи, че всъщност нищо не става… нищо, което си струва… глупаво… при Фастълф, при Гладиа, обратно при Фастълф… обратно при Фастълф.

Бейли се размърда и долови неясно настройването на дюшека. Обратно при Фастълф. Какво се случи по пътя на връщане при Фастълф? Нещо казано? Нещо неизказано? А на кораба, още преди въобще да беше стъпил на Аврора — нещо, което си пасваше…

Бейли се намираше в призрачния свят на унасянето, когато съзнанието се освобождава и следва своите собствени закони. Сякаш тялото му литна и се понесе във въздуха, освободено от гравитацията.

По своя собствена воля, неговото съзнание започна преглед на събитията от деня — в малко по-различна светлина от тази, в която самият той ги беше видял. То ги сглобяваше, прибавяше едно нещо към друго, поставяше го на неговото точно място, изплиташе нишката — скелета…

И тогава му се стори, че чува някакъв звук. Бейли се издигна до нивото на будното съзнание. Заслуша се, но не чу нищо и потъна отново в унасяне, за да подхване нишката на мисълта си. Но тя му се изплъзна.

Сякаш някакво произведение на изкуството потъваше в тресавище. Бейли все още можеше да долови контурите и цветните петна. Те ставаха все по-неясни, но той знаеше, че предметът е там. И въпреки, че се бореше отчаяно да стигне до него, той изчезна, а Бейли не си спомняше нищо за него. Абсолютно нищо.

Наистина ли беше стигнал до нещо, или самият спомен, че го е направил, беше илюзия, породена от някакви плуващи в неговия заспал мозък безсмислици? И Бейли наистина заспа.

През нощта, когато се събуди за кратко, си помисли: „Хрумна ми някаква идея. Важна идея.“

Но не си спомняше нищо, освен, че нещо се беше появило.

Остана буден известно време, вперил поглед в тъмнината. Ако наистина е имало нещо, то след време щеше да се върне.

Или може би не? (Йосафате!)

… И той отново заспа.