Айзък Азимов
Роботите на зората (17)

17.

Бейли ужасено се втренчи във Фастълф.

— Няма начин?

— Няма начин. Никакъв. — Той грабна солницата с подчертано отсъстващ вид и добави — Знаете ли, любопитен съм да разбера, дали мога да направя тройното салто.

Фастълф подхвърли солницата във въздуха с пресметната чупка в китката. Тя се превъртя и докато падаше надолу, той я хвана откъм нейния тесен край с дясната длан (беше свил палеца си). После солницата отскочи леко нагоре, залюля се и беше подхваната от лявата му длан. Отново отскочи към дясната и обратно към лявата. След това тройно прехвърляне, солницата беше запратена нагоре с достатъчно сила, за да направи салто. Фастълф посегна към нея с дясната си ръка, като държеше лявата разтворена до другата, с дланта обърната нагоре. След като хвана солницата, той протегна лявата си ръка, в която проблясваше фина готварска сол.

— Детско занимание за мозъка на един учен — рече Фастълф. — Необходимото усилие е абсолютно непропорционално на крайния резултат, който, естествено, представлява купчинка сол. Но постижението е гордост за добрия аврориански домакин. Някои специалисти могат да държат солницата във въздуха цяла минута и половина, като движат ръцете си едва ли не по-бързо, отколкото може да се долови с просто око.

— Разбира се — добави той замислено, — Данил може да изпълни тези движения далеч по-сръчно и по-бързо от който и да било човек. Подлагал съм го на тестове по този начин, за да проверя, дали мозъчните му връзки работят добре. Но би било огромна грешка да го карам да демонстрира подобни дарби в обществото. Би унижило излишно пикантистите — популярен израз, нали разбирате, макар че няма да го срещнете в речниците.

Бейли изръмжа.

Фастълф въздъхна.

— Но да се върнем на нашата работа.

— Заради нея сте ме докарали от няколко парсека разстояние.

— Наистина е така. Нека продължим!

— Какво целяхте с тази демонстрация, д-р Фастълф? — попита Бейли.

— Е, изглежда стигнахме до задънена улица — отвърна Фастълф. — Довел съм ви тук, за да направите нещо, което не може да бъде направено. Вашето изражение беше достатъчно красноречиво, а право да ви кажа, самият аз не се чувствам по-добре. Затова ми се стори, че можем да си позволим малка почивка. А сега, нека продължим.

— С невъзможната задача?

— Защо да е невъзможна за вас, мистър Бейли? Имате репутация на човек, за когото няма нищо невъзможно.

— Онази хипервълнова драма? Вярвате на онова глупашко извъртане на случилото се на Солария?

Фастълф разпери ръце.

— Нямам друга надежда.

— А аз нямам друг избор — отбеляза Бейли. — Въпреки всичко, трябва да продължа — не мога да се върна на Земята с провал. Дадоха ми ясно да разбера това. Кажете ми, д-р Фастълф, как би могъл да бъде убит Джендър? Как е трябвало да бъде манипулиран мозъкът му?

— Мистър Бейли, не знам как въобще бих могъл да обясня това. Дори и на един друг роботик, какъвто вие определено не сте. Дори и да бях готов да публикувам теориите си, какъвто случаят определено не е. Да видя, все пак, дали не бих могъл да ви обясня нещо. Вие знаете, разбира се, че роботите са изобретени на Земята.

— На Земята се занимават твърде малко с роботика и свързаните с нея…

— Силното предубеждение на Земята към роботите е добре известно на Външните светове.

— Но земният произход на роботите е очевиден за всеки землянин, който би се замислил над това. Знае се, че пътуването през хиперпространството е било развито с помощта на роботи. А тъй като Външните светове не са могли да бъдат заселени без това пътуване, следва, че роботите са съществували преди заселването им, докато Земята все още е била единствената населена планета. Значи, роботите са били изобретени на Земята и от земляни.

— От което Земята не се гордее, нали?

— Не обсъждаме това — пресече го Бейли.

— И земляните не знаят нищо за Сюзън Келвин?

— Срещал съм името й в някои от старите книги. Била една от пионерите в роботиката.

— Това ли е всичко, което знаете за нея?

Бейли махна пренебрежително с ръка.

— Предполагам, че бих могъл да науча и други неща, ако се разровя из архивите, но не ми се е налагало да го правя.

— Колко странно — отбеляза Фастълф. — Тя се е превърнала в полубожество за всички космолити. Дори до такава степен, че предполагам малцина от тях, които не са роботици, я смятат за землянка. За тях това би било осквернение. Не биха повярвали, ако разберат, че тя е умряла, след като е доживяла не повече от сто метрични години. А вие знаете за нея само като за един от пионерите.

— Тя има ли нещо общо с въпроса, д-р Фастълф?

— Не пряко, но донякъде. Трябва да знаете, че нейното име е обвито в безброй много легенди. Повечето от тях са без съмнение измислица, но така или иначе се отнасят до нея. Една от най-известните — и най-малко правдоподобните — легенди касае един робот, произведен в онези първобитни времена. Вследствие на някаква авария в схемата на производство, той придобил телепатични способности…

— Какво?!

— Легенда! Казах ви, че е легенда, и то определено неправдоподобна! Да ви призная, има някои теоретични предпоставки, които позволяват да се допусне, че това е възможно. Но досега никой не е могъл да представи задоволителен модел, в който дори само да са загатнати подобни способности. Направо е немислимо, че това е могло да стане в грубите и опростени позитронни мозъци на роботите от предхиперпространствената епоха. Това ме кара да си мисля, че тъкмо тази история си е чиста измислица. Но нека продължа, защото в нея има поука.

— При всички случаи, продължавайте.

— Според легендата, роботът можел да чете умовете на хората. И когато го питали нещо, той прониквал в ума на онзи, който задавал въпроса, и му отговарял това, което на човека му се искало да чуе. Сега, Първият закон на роботиката гласи ясно, че роботът не бива да наранява човешките същества, или с бездействието си да позволи някой човек да пострада. Обикновено, за роботите това означава физическо нараняване. Обаче един робот, който може да чете умовете, сигурно ще реши, че разочарованието, или ядът, или което и да било друго силно чувство би направило човека, който го изпитва, нещастен. И роботът ще класифицира предизвикването на такова чувство като „нараняване“. Ако, тогава, този робот-телепат разбере, че истината може да разочарова или вбеси човека, или да го накара да се чувства нещастен, или да изпита завист, вместо нея той би казал една приятна лъжа. Разбирате ли?

— Да, естествено.

— И така, роботът лъжел дори самата Сюзън Келвин. Лъжите не можели да продължават вечно, защото на различни хора роботът казвал коренно различни неща. Тези неща не само че не били съгласувани помежду си, но и били опровергавани от натрупващите се доказателства, които предоставяла действителността. Сюзън Келвин разбрала, че е била лъгана и че тези лъжи са я вкарвали в доста конфузни ситуации. Благодарение на лъжливите надежди, неща, които на момента просто биха я разочаровали, в крайна сметка я разочаровали непоносимо. Никога ли ни сте чували тази история?

— Уверявам ви.

— Удивително! Още повече, че сигурно не е измислена на Аврора, тъй като е еднакво разпространена на всички Външни светове. Както и да е, Келвин си отмъстила. Тя обяснила на робота, че лъжата или истината биха наранили еднакво човека, на когото ги е казал. Той не можел да се подчини на Първия закон по никакъв начин. Като разбрал това, роботът бил принуден да се спаси, като остане абсолютно бездействен. Образно казано, позитронните му връзки дали на късо. Мозъкът му бил необратимо унищожен. Легендата свършва с това, че последната дума на Келвин, с която се обърнала към разрушения робот, била „Лъжец!“.

— И предполагам, че нещо подобно е станало с Джендър Панел — вметна Бейли. — Бил е изправен пред противоречие и мозъкът му е дал на късо, така ли?

— Така изглежда, въпреки че това не е толкова лесно да се случи, колкото е било във времената на Сюзън Келвин. Може би благодарение на тази легенда, в роботиката съществува стремеж да се пречи по всякакъв начин на възникването на противоречия. С усъвършенстването на теорията на позитронния мозък и с практическия напредък във все по-сложния му дизайн, бяха разработени все по-успешни системи за преодоляване на всякакви ситуации, които биха могли да възникнат. При тях се достига неравновесно състояние. То позволява предприемането на определено действие, което може да се изтълкува като подчинение на Първия закон.

— Добре, но това означава, че мозъкът на един робот не може да даде на късо. Това ли искате да кажете? Защото ако е така, тогава какво се е случило с Джендър?

— Не искам да кажа това. Все по-успешните системи, за които говоря, никога не са били напълно успешни. Не могат и да бъдат. Без значение колко усъвършенстван и сложен е мозъкът, винаги съществува начин да се предизвика противоречие. Това е основен принцип в математиката. Никога няма да се постигне изработката на толкова усъвършенстван и толкова сложен мозък, при който шансовете за противоречие да са сведени до нула. Не и абсолютна нула. В съвременните системи, обаче, е постигнато такова приближение до нулата, че за да се предизвика мозъчно изключване посредством изграждането на противоречие, е необходимо дълбоко разбиране на конкретния позитронен мозък — а за това се иска способен теоретик.

— Какъвто сте вие, д-р Фастълф, така ли?

— Какъвто съм аз. В случая на хуманоидни роботи, само аз.

— Или въобще никой — додаде Бейли с тежка ирония.

— Или въобще никой. Точно така — отвърна Фастълф, като пренебрегна иронията. — Хуманоидните роботи имат мозък — и бих добавил, тяло, — които са конструирани със съзнателна имитация на човешките. Позитронните мозъци са изключително фино настроени, в тях е отразена, естествено, крехкостта на човешкия мозък. И както едно човешко същество може да получи удар — случайно и без намесата на външни фактори, — така и хуманоидният мозък може напълно случайно — вследствие на хаотичното блуждаене на позитроните — да стигне до мозъчно изключване.

— Можете ли да докажете това, д-р Фастълф?

— Мога да го покажа математически. Но от онези, които биха ме разбрали, не всички биха се съгласили, че обосновката ми е коректна. Тя включва известни мои допускания, които не се вместват във възприетия начин на мислене на роботиците.

— А каква е вероятността за спонтанно мозъчно изключване?

— При голям брой хуманоидни роботи — да кажем сто хиляди — има реален шанс, в рамките на средната продължителност на живота на Аврора, един от тях да стигне до мозъчно изключване. Но може да се случи и много по-скоро, както в случая с Джендър — въпреки, че вероятността за това би била нищожна.

— Но вижте какво, д-р Фастълф, дори от вас да се искаше да покажете недвусмислено, че спонтанното мозъчно изключване би могло да настъпи при роботите по принцип, това не е същото като да докажете, че такова нещо се е случило именно с Джендър и точно в този конкретен момент.

— Да — съгласи се Фастълф, — напълно прав сте.

— Вие, най-големият експерт по роботика, не можете да го докажете в случая с Джендър.

— Отново сте напълно прав.

— Тогава какво очаквате да направя аз, при положение, че не разбирам нищо от роботика?

— Няма нужда нищо да се доказва. Определено, би било достатъчно да се представи едно оригинално хрумване, така че спонтанното мозъчно изключване да изглежда съвсем правдоподобно за широката публика.

— Като например…

— Не знам.

— Сигурен ли сте, че не знаете? — рязко го попита Бейли.

— Какво искате да кажете? Току-що ви казах, че не знам.

— Да погледнем нещата така. Предполагам, че по принцип на аврорианците им е известно, че съм дошъл на тяхната планета със задачата да работя върху този проблем. Трудно би било да ме докарате тук тайно, като се има предвид, че аз съм землянин, а това е Аврора.

— Да, така е, и аз не съм се опитвал да го скрия. Разговарях с Председателя на Парламента и го накарах да ми даде официално разрешение за вашето пристигане. Така успях да отложа присъдата си. Дава ви се шанс да решите загадката, преди да ме осъдят. Съмнявам се, че ще ми отпуснат кой знае колко време.

— Тогава повтарям — на аврорианците по принцип им е известно, че съм тук, а предполагам също и с каква именно цел — че от мен се очаква да разкрия загадката около смъртта на Джендър.

— Разбира се. С каква друга цел бихте могли да дойдете?

— И от момента, в който се качих на кораба за Аврора, вие зорко и неизменно ме охранявате, поради опасността, че вашите врагове могат да се опитат да ме премахнат. Понеже ме смятат за някакъв вълшебник, който със замах може да разбули загадката и да ви постави на печелившата страна — въпреки че всичко е против мен.

— Да, боя се че има вероятност да очакваме подобни действия.

— И да предположим, че някой, който не иска загадката да бъде разбулена, нито пък иска вие да бъдете оправдан, в действителност успее да ме убие. Това няма ли да обърне настроенията във ваша полза? Хората няма ли да си помислят, че всъщност вие сте невинен? Защото в противен случай никой не би се страхувал толкова много от разследването, че да прибегне чак до убийството ми.

— Доста сложно разсъждение, мистър Бейли. Предполагам, че при правилен подход, вашата смърт би могла да послужи на такава цел. Но това няма как да се случи. Вас ви охраняват и вие няма да бъдете убит.

— Но защо да ме охраняват, д-р Фастълф? Защо да не ги оставите да ме убият и да се възползвате от смъртта ми по този печеливш начин?

— Защото предпочитам да останете жив и да успеете да докажете на практика моята невинност.

— Но вие знаете със сигурност, че аз не мога нищо да докажа — възрази Бейли.

— Може и да можете. Налице са всички възможни стимули. Благосъстоянието на Земята зависи от вас, а както ми казахте, и вашата собствена кариера.

— Какво значение имат стимулите? Ако бяхте поискали от мен да полетя, като пърхам с ръце, и ми бяхте казали, че ако не успея да го направя, ще бъда убит на място и Земята ще бъде взривена, бих имал огромен стимул да размахам криле и да полетя, но въпреки това нямаше да мога да го направя.

— Знам, че шансовете са малки — отвърна Фастълф с известно неудобство.

— Знаете, че те не съществуват — яростно продължа Бейли, — и знаете, че само моята смърт може да ви спаси.

— Тогава няма да бъда спасен, защото съм се погрижил, моите врагове да не могат да се доберат до вас.

— Но вие можете да се доберете до мен.

— Какво?!

— Стигнах до извода, д-р Фастълф, че самият вие можете да ме убиете, така че отстрани това да изглежда така, сякаш е било извършено от вашите врагове. Ще използвате смъртта ми като коз срещу тях — и това е причината да ме доведете на Аврора.

Известно време Фастълф гледаше Бейли с кротка изненада, после във внезапен и неудържим прилив на чувства лицето му почервеня и се изкриви в злобна гримаса. Той грабна солницата от масата, вдигна я високо и замахна с ръка, за да я стовари върху Бейли.

Бейли, напълно неподготвен, едва успя да се свие назад в стола.