Айзък Азимов
Роботите на зората (7)

7.

Бейли продължаваше да държи Данил, единственият неочаквано познат предмет на кораба, единствената силна връзка с миналото. Той се беше вкопчил в него в изблик на облекчение и привързаност.

После, малко по малко, дойде на себе си и осъзна, че прегръща не Данил, а Р. Данил — Робота Данил Оливо. Прегръщаше робот, а роботът го придържаше леко и се оставяше да бъде прегръщан, като преценяваше, че действието доставя удоволствие на едно човешко същество. Той търпеше това действие, защото позитронният потенциал на мозъка не му позволяваше да отблъсне прегръдката и по този начин да причини разочарование и притеснение на човешкото същество.

Непреодолимият Първи закон на Роботиката гласи: „Роботът не бива да наранява човешко същество…“, а да отблъснеш приятелски жест би означавало да нараниш.

Бавно, така че да не издаде ни най-малко собственото си огорчение, Бейли отпусна ръце. Дори стисна за последно ръцете на робота над лактите, така че да не изглежда, че го пуска засрамен.

— Не съм те виждал, Данил — подхвана Бейли, — откакто докара на Земята онзи кораб с двамата математици. Спомняш ли си?

— Определено, колега Илайджа. Удоволствие е да се видим пак.

— Чувстваш вълнение, нали? — необмислено попита Бейли.

— Не мога да кажа какво чувствам в човешкия смисъл, колега Илайджа. Мога да кажа, обаче, че видът ви сякаш кара мислите ми да текат по-гладко, и че гравитационният натиск върху моето тялото сякаш притиска усещанията ми с по-малка сила, и че има и други промени, които мога да определя. Предполагам, че това, което усещам, съответства грубо на онова, което вие усещате, когато казвате, че изпитвате удоволствие.

Бейли кимна.

— Каквото и да усещаш, когато ме виждаш, стари колега, то изглежда е за предпочитане пред състоянието, в което си, когато не ме виждаш. Това ми стига — ако разбираш какво искам да кажа. Но как така попадна тук?

— След като Жискар Ревентлов съобщи, че вие сте… — Р. Данил замлъкна.

— Пречистен? — попита Бейли сардонично.

— Дезинфекциран — продължи Р. Данил. — Реших, че вече мога да вляза.

— Надявам се, че в противен случай не би се страхувал от зараза?

— Съвсем не, колега Илайджа, но при това положение останалите на кораба не биха ме допуснали до себе си. Населението на Аврора е чувствително към опасността от зараза, понякога до степен, надхвърляща разумната оценка на вероятността.

— Разбирам, но аз не те питах как попадна тук точно в този момент. Имах предвид как попадна тук въобще?

— Д-р Фастълф, към чието обкръжение принадлежа, ми нареди да се кача на кораба, който изпратиха да ви вземе, по няколко причини. Той сметна, че е желателно да имате непосредствена позната опорна точка в онова, което той е убеден, ще представлява трудна мисия за вас.

— Много мила проява от негова страна. Благодаря му.

Р. Данил се поклони сериозно в знак, че е приел благодарностите.

— Д-р Фастълф сметна също така, че срещата ще ми достави… — роботът направи пауза — … съответните усещания.

— Удоволствие, имаш предвид, Данил.

— Тъй като ми се разрешава да употребя израза, да. И като трета причина — и най-важна…

В този момент вратата отново се отвори и влезе Р. Жискар.

Бейли обърна глава към него и почувства, че го обзема пристъп на раздразнение. Нямаше начин да се сбърка, че Р. Жискар не е робот. Присъствието му сякаш подчертаваше роботизма на Данил (Р. Данил, внезапно си припомни пак Бейли), макар че Данил далеч превъзхождаше другия. Бейли не искаше роботизмът на Данил да се подчертава. Не искаше той самият да бъде унижаван заради своята неспособност да се отнася към Данил другояче, освен като към човешко същество с донякъде натруфен начин на изразяване.

— Какво има, момче? — нетърпеливо попита той.

— Донесох филмокнигите, които пожелахте да видите, сър, и филмоскопа — отвърна Р. Жискар.

— Е добре, дай ги. Дай ги. И няма нужда да оставаш. Данил ще е тук с мен.

— Да, сър. — Погледът на робота — със слаб блясък, какъвто отсъстваше при Данил, забеляза Бейли — се премести за миг върху Р. Данил, като че ли в очакване на заповед от по-вишестоящия.

— Ще е достатъчно, приятелю Жискар — обърна към него Р. Данил с тих глас, — ако останеш отвън пред вратата.

— Ще остана, приятелю Данил — отвърна Р. Жискар.

Той излезе.

— Защо трябва да остава отвън пред вратата? Затворник ли съм? — попита Бейли с известно недоволство в гласа си.

— Съжалявам — отвърна Данил, — но съм принуден да кажа, че наистина сте затворник. В смисъл, че няма да ви бъде позволено да общувате с пътниците и екипажа на кораба по време пътуването. Но това не е причината за присъствието на Жискар. Тук би следвало да отбележа, че може би е за препоръчване, колега Илайджа, да не се обръщате към Жискар — или към който и да било друг робот — с „момче“.

Бейли се намръщи.

— Обижда ли го това обръщение?

— Жискар не се обижда от нищо, което вършат човешките същества. Просто „момче“ не е обичайният термин, с който се обръщат към роботите на Аврора. А не би било за препоръчване да се създават търкания с аврорианците, като несъзнателно подчертавате произхода си с изразни навици, които не са от съществено значение.

— Тогава как да се обръщам към тях?

— Както към мен, като използвате възприетото разпознавателно име. Това, в края на краищата, са само някакви звуци, указващи конкретната личност, към която се обръщате. Защо едни звуци да са предпочетени пред други? Касае се, чисто и просто, за въпрос от конвенционален характер. Освен това, на Аврора е обичайно да се обърнеш към даден робот с „той“ или „тя“. И после, на Аврора не е обичайно да се използва съкращението „Р.“, освен в официални случаи, когато следва да се употреби цялото име на робота. Но дори и при това положение, напоследък съкращението се изпуска.

— В такъв случай… Данил — (Бейли потисна внезапно появилото се желание да каже „Р. Данил“), — как различавате роботите от човешките същества?

— Обикновено разликата се натрапва от само себе си, колега Илайджа. Едва ли има нужда да бъде задължително подчертавана. Поне такава е гледната точка на Аврора, а след като сте поискал от Жискар филми за Аврора, предполагам, че желаете да се запознаете с положението при нас с цел да облекчите задачата, с която сте се наел.

— Задачата, която ми натресоха — да. Ами ако разликата между робота и човешките същества не се натрапва от само себе си, Данил? Както в твоя случай?

— Тогава защо е необходима, освен ако ситуацията е такава, че изисква тя бъде направена?

Бейли дълбоко пое въздух. Щеше да му бъде трудно да се нагоди към тази аврорианска преструвка, че роботите не съществуват.

— Но тогава, щом Жискар не е тук, за да ме държи под стража, защо стои отвън?

— Това е съобразно инструкциите на Д-р Фастълф, колега Илайджа. Жискар трябва да ви охранява.

— Да ме охранява? От какво? Или от кого?

— Д-р Фастълф не се спря подробно на този въпрос, колега Илайджа. И все пак, тъй като човешките страсти се нажежават покрай случая с Джендър Пандел…

— Джендър Пандел?

— Роботът, който беше изведен от състояние на пригодност.

— С други думи, роботът, който беше убит?

— Убит, колега Илайджа, е израз, който обикновено се отнася за човешките същества.

— Но нали на Аврора разграничението на роботите от човешките същества се избягва?

— Наистина! Но доколкото ми е известно, въпросът с разграничаването, или липсата на разграничаване в конкретния случай на прекратяване на функционирането, никога не е бил повдиган. Не знам какви са правилата.

Бейли премисли нещата. Въпросът не беше съществен, а изцяло от областта на семантиката. И все пак, искаше му се да изпробва начина на мислене на аврорианците. Иначе нямаше да стигне доникъде.

— Човешко същество, което функционира, е живо — бавно започна той. — Ако този живот се прекрати насилствено с умишлено действие на друго човешко същество, това се нарича „убийство“ или „човекоубийство“. „Убийство“ е, някак си, по-силна дума. Ако човек ненадейно стане свидетел на насилственото прекратяване на живота на някое човешко същество, той би изкрещял „Убийство!“. Изобщо не би му хрумнало да изкрещи „Човекоубийство!“. Това е по-формалният израз, по-неемоционалният.

— Не разбирам разграничението, което правите, колега Илайджа — каза Р. Данил. — Тъй като и „убийство“, и „човекоубийство“ се употребяват за обозначаване на насилственото прекратяване на живота на човешките същества, двата израза трябва да са заменими. Тогава каква е разликата?

— Ако изкрещят в лицето на някой човек единия израз, кръвта му ще се смрази много по-ефективно, отколкото ако изкрещят другия, Данил.

— Защо е така?

— Дължи се на допълнителния оттенък и асоциациите; на скрития ефект, породен не от буквалното значение, а от дългогодишната употреба; на естеството на изреченията, и обстоятелствата, и събитията, в които човек е свикнал с употребата на единия израз, и съответно на другия.

— Не са програмирали нищо от изброеното в мен — отбеляза Данил със странна нотка на безпомощност, която се промъкна през очевидната липса на емоционалност, с която изрече думите (същата липса на емоционалност, с която изричаше и всичко останало).

— Ще приемеш ли моята дума, че това е така, Данил? — попита Бейли.

Бързо, сякаш току-що му бяха подали ключа към загадката, Данил отвърна:

— Без капка съмнение.

— Е, тогава можем да приемем, че робот, който функционира, е жив — продължи Бейли. — Мнозина биха отказали да разширят толкова много значението на думата, но ние сме свободни да приспособяваме дефиниции за нуждите си, ако това ще ни свърши работа. Лесно е един функциониращ робот да бъде третиран като жив и би било излишно сложно да се опитваме да измислим нова дума за това състояние или да избягваме употребата на вече познатата. Ти, например, си жив, Данил, нали?

— Аз функционирам! — бавно натърти Данил.

— Хайде де! Ако една катерица е жива, или буболечка, или дърво, или стръкче трева, тогава защо ти да не си? Не бих се сетил да кажа — нито дори да си помисля, — че аз съм жив, а пък ти само функционираш. Особено след като известно време ще живея на Аврора, където трябва да се опитам да не правя излишна разлика между роботите и себе си. Ето защо ти казвам, че ние двамата сме живи и те моля да ми повярваш.

— Така и ще направя, колега Илайджа.

— И все пак, можем ли да твърдим, че прекратяването на живота на робота с предумишлено насилствено действие от страна на дадено човешко същество е също така „убийство“? Има място за колебание. Ако престъплението е едно и също, тогава и наказанието трябва да е едно и също. Но дали не грешим? Ако наказанието за убийство на човешко същество е смърт, дали в действителност биха екзекутирали човешко същество, сложило край на един робот?

— Наказанието за убийците е психосондиране, колега Илайджа, след което се конструира нова личност. Именно индивидуалната структура на разума извършва престъплението, а не живото тяло.

— А какво е наказанието на Аврора за насилствено прекратяване на функционирането на даден робот?

— Не знам, колега Илайджа. Доколкото ми е известно, подобно произшествие никога не се е случвало на Аврора.

— Предполагам, че наказанието не би било психосондиране — отбеляза Бейли. — Какво ще кажеш за роботоубийство?

— Роботоубийство?

— Като израз, който да означава убийство на робот.

— Но тогава какъв ще бъде глаголът, колега Илайджа? — възрази Данил. — След като никой не казва „човекоубивам“, не би било коректно да се каже и „роботоубивам“.

— Прав си. Тогава и в двата случая би трябвало да се каже убивам. Това е по-общият израз. Той се отнася както за случайно предизвиканата смърт, така и за умишленото убийство. Както за животните, така и за човешките същества. Дори едно дърво може да бъде убито от някоя болест. Тогава защо да не е възможно и един робот да бъде убит, а Данил?

— Човешките същества, както останалите животни и растенията, колега Илайджа, са живи — възпротиви се Данил.

— Роботът е човешки артефакт също толкова, колкото и този филмоскоп. Артефактът се „унищожава“, „поврежда“, „разглобява“ и така нататък. Никога не го „убиват“.

— И въпреки това, Данил, аз казвам „убиват“. Джендър Панел е бил убит.

— Защо различните думи да правят различно описваното нещо?

— Онова, което наричаме роза, ще мирише също толкова хубаво, дори ако го наречем другояче. Това ли имаш предвид, Данил?

Данил помълча, после каза:

— Не съм сигурен какво се има предвид под мирис на роза. Но ако розата на Земята е същото онова често срещано цвете, което и на Аврора се нарича роза, и ако с „мирис“ имате пред вид някакво свойство, което може да бъде открито, уловено и измерено от човешките същества, тогава определено наричането на розата с друга звукова комбинация — при равни други условия — не би се отразило върху мириса, нито върху което и да било друго нейно присъщо свойство.

— Така е. Но все пак промяната в името предизвиква промяна във възприятието, поне що се отнася до човешките същества.

— Не виждам защо, колега Илайджа.

— Защото човешките същества често са нелогични, Данил. Не е много възхитителна черта.

Бейли се отпусна в креслото и се зае с филмоскопа. Позволи си за няколко минути да потъне в своите собствени мисли. Сама по себе си, дискусията с Данил беше от полза, защото докато Бейли си играеше с проблема около думите, той успя да забрави, че е в Космоса. Да забрави, че се приближават към онази точка, отдалечена достатъчно от центъра на масите на Слънчевата система, от която корабът щеше да направи скока през хиперпространството. Да забрави, че скоро щеше да бъде на няколко милиона километра от Земята, а не след дълго и на няколко светлинни години.

Още повече, че можеха да се направят някои полезни заключения. Ясно беше, че приказките на Данил за това, че аврорианците не правели разлика между роботи и човешки същества, бяха подвеждащи. Аврорианците можеше ловко да са премахнали съкращението „Р.“, употребата на „момче“ като форма на обръщение, както и да са въвели някакво родово причисляване на роботите. Но съдейки по упорития отказ на Данил да използва една и съща дума за насилствената разправа с един робот и с едно човешко същество (отказ, който се дължеше на начина, по който той беше програмиран — който, от своя страна, представляваше естествено отражение на аврорианското схващане, как Данил би трябвало да се държи), можеше да се стигне до заключението, че всичко останало бяха чисто и просто повърхностни промени. Накратко, аврорианците бяха също толкова дълбоко убедени, че роботите са машини, стоящи безкрайно по-ниско от човешките същества, колкото и земляните.

Това означаваше, че трудната му задача да намери полезен изход от кризисното положение (ако това въобще беше възможно) нямаше да се усложнява поне по отношение на схващанията на аврорианците по този въпрос.

Бейли се зачуди дали да не разпита Жискар за евентуално потвърждение на изводите, до които беше стигнал от разговора си с Данил, но без много колебание се отказа. Жискар, с неговия просто устроен и несъвършен мозък, нямаше да му бъде от полза. Щеше да му повтаря „Да, сър“ и „Не, сър“ до припадък. Все едно да разпитваш запис.

Тогава, реши Бейли, той щеше да продължи с Данил, който поне беше в състояние да отговаря по начин, близък до нормалния.

Той се обърна към него:

— Данил, да разгледаме случая с Джендър Панел, който, приемам от казаното дотук, е първият случай на роботоубийство в историята на Аврора. Предполагам, че човешкото същество, отговорно за случая — убиецът, — е неизвестен.

— Ако приемем — отвърна Данил, — че извършителят е човешко същество, тогава неговата самоличност е неизвестна. Тук сте прав, колега Илайджа.

— Ами мотивът? Защо Джендър Панел е бил убит?

— Това също е неизвестно.

— Джендър Панел е бил хуманоиден робот, като теб, а не като, например, Р. Жис… искам да кажа Жискар.

— Така е. Джендър беше хуманоиден робот като мен.

— Тогава възможно ли е да не е било замислено роботоубийство?

— Не разбирам, колега Илайджа.

Бейли обясни с известна припряност:

— Не е ли възможно убиецът да е взел Джендър за човешко същество и да е замислил човекоубийство, а не роботоубийство?

Данил бавно поклати глава.

— Хуманоидните роботи приличат на външен вид досущ на човешките същества, колега Илайджа, до порите на кожата си. Гласовете ни са напълно естествени, можем да извършваме движенията при хранене и така нататък. Може би с времето и с напредъка в технологиите да се елиминират много от разликите, но засега те са доста. Вие — и останалите земляни, които не сте свикнали с хуманоидните роботи — може и да не забележите лесно тези разлики, но с аврорианците не е така. Нито един аврорианец не би сбъркал Джендър — или мен — с човешко същество, нито за миг.

— Не може ли някой друг космолит, не аврорианец, да сбърка?

Данил се поколеба.

— Не мисля. Не го казвам от личен опит или от пряко програмираните си знания, но в мен е заложено да знам, че всички Външни светове са също толкова изтънко запознати с роботите, колкото и аврорианците. Някои, като Солария, дори и повече. Оттук стигам до заключението, че нито един космолит не би сбъркал робота с човек.

— Има ли хуманоидни роботи на другите Външни светове?

— Не, колега Илайджа, засега те съществуват само на Аврора.

— Тогава другите космолити не може да са запознати изтънко с хуманоидните роботи и биха могли като нищо да изтърват разликите и да помислят роботите за човешки същества.

— Не мисля, че това е правдоподобно. В някои определени случаи дори и хуманоидните роботи се държат като роботи, което един космолит винаги би забелязал.

— И все пак, сигурно има космолити, които не са толкова интелигентни, колкото болшинството. Нито са с толкова опит, нито са толкова зрели. Децата, ако не друг, не биха забелязали разликите.

— Определено, колега Илайджа… роботоубийството не е било извършено от някой неинтелигентен, неопитен или млад човек. С абсолютна сигурност.

— Работим по метода на изключванията. Добре. Щом на никой космолит не биха убегнали разликите, тогава какво ще кажеш за земляните? Възможно е…

— Колега Илайджа, когато пристигнете на Аврора, ще бъдете първият землянин, стъпил върху планетата от времето на първоначалното заселване. Всички живи понастоящем аврорианци са родени на Аврора или — в относително малък брой случаи — на някои от другите Външни светове.

— Първият землянин — промърмори Бейли. — За мен е чест. Не е ли възможно един землянин да се намира на Аврора без знанието на аврорианците?

— Не! — отвърна Данил с проста убеденост.

— Твоето познание, Данил, може да не е абсолютно.

— Не! — дойде повторно отговорът със същия тон, както и първия път.

— Тогава стигаме до извода — продължи Бейли и сви рамене, — че роботоубийството е било замислено като роботоубийство и нищо друго.

— Това беше изводът още в самото начало.

— Аврорианците, стигнали до този извод още в самото начало, са имали необходимата информация, от която да тръгнат. Аз я получавам сега за първи път.

— Забележката ми, колега Илайджа, не беше отправена в пейоративен смисъл. Достатъчно добре ви познавам, за да подценявам вашите възможности.

— Благодаря ти, Данил. Знам, че нямаше умишлена насмешка в забележката ти. Преди малко каза, че роботоубийството не било извършено от неинтелигентен, неопитен или млад човек и че това е абсолютно сигурно. Да се спрем на твоята забележка…

Бейли знаеше, че тръгва отдалече. Нямаше как. Като се имаше предвид пълното му неразбиране на аврорианските обичаи и начин на мислене, той не можеше да си позволи да прави предположения и да прескача ходове. Ако пред себе си имаше интелигентен човек, той сигурно нямаше да изтърпи и щеше да се разприказва — и да сметне Бейли за идиот. Данил, обаче, като робот, щеше да следва Бейли през всички извивки на мисълта му с пълно търпение.

Подобно поведение издаваше, че Данил е робот, колкото и хуманоиден да беше иначе. За един аврорианец, само един единствен отговор на един единствен въпрос сигурно щеше да е достатъчен, за да разбере, че Данил е робот. Данил беше прав за неуловимите различия.

Бейли продължи:

— Децата, а също и повечето жени, както и много възрастни мъже, могат да бъдат елиминирани, ако се допусне, че начинът, по който е извършено роботоубийството, предполага значителна физическа сила. Ако, да речем, главата на Джендър е била размазана с много силен удар, или гръдният му кош е бил смачкан. Това, предполагам, не би било по силите на един дребен или сравнително слаб човек. — От онова, което Демачек беше казала на Земята, Бейли беше разбрал, че роботоубийството не е било извършено по този начин. Но откъде можеше да е сигурен, че Демачек не я бяха подвели?

— Не би било по силите на никое човешко същество — отвърна Данил.

— Защо не?

— Сигурно, колега Илайджа, ви е ясно, че скелетът на роботите е метален и много по-здрав от човешките кости. Нашите движения са много по-силни, по-бързи и по-фино контролирани. Третият закон на роботиката гласи: „Роботът трябва да защитава собственото си съществувание.“ Една атака от страна на някое човешко същество може лесно да бъде отблъсната. И най-силното човешко същество би било отблъснато. Невероятно изглежда също, един робот да бъде изненадан. Ние винаги усещаме човешкото присъствие. Иначе не бихме могли да изпълним предназначението си.

— Добре де, Данил — продължи да упорства Бейли. — Третият закон гласи: „Роботът трябва да защитава собственото си съществувание, доколкото това не противоречи на Първия или Втория Закон.“ Вторият Закон гласи: „Роботът трябва да се подчинява на заповедите на човешките същества, освен ако тези заповеди не противоречат на Първия Закон.“ А Първият Закон гласи: „Роботът не бива да наранява човешко същество, или чрез бездействието си да допусне човешко същество да пострада.“ Човешко същество може да заповяда на даден робот да се саморазруши. Тогава роботът ще използва собствената си сила, за да размаже собствената си физиономия. А ако човешко същество нападне някой робот, роботът не би могъл да отблъсне нападението, без да нарани човешкото същество. А това би било в разрез с Първия Закон.

— Предполагам, че имате предвид роботите на Земята — каза Данил. — На Аврора — или на който и да било от Външните светове — роботите се зачитат повече. В общия случай, те са по-сложни, по-разностранни и по-ценни. На Външните светове, Третият Закон определено е много по-силен от Втория, отколкото на Земята. Една заповед за саморазрушение би била оспорена. За да бъде изпълнена, ще е необходимо наличието на действително законни основания — ясно определена и съществуваща опасност. А при отблъскване на нападение, не би се стигнало до нарушение на Първия Закон, тъй като аврорианските роботи са достатъчно ловки, за да обездвижат дадено човешко същество, без да го наранят.

— Да предположим, въпреки това, че дадено човешко същество твърди, че ако роботът не се саморазруши, тогава то — човешкото същество — ще бъде унищожено. В този случай роботът няма ли да се саморазруши?

— Един аврориански робот би оспорил със сигурност подобно голословно твърдение. Ще са необходими ясни доказателства за вероятността от унищожение на човешкото същество.

— Дали едно човешко същество не би могло да е достатъчно хитро, за да организира нещата така, че за робота това човешко същество наистина да изглежда в голяма опасност. Изобретателността, необходима в този случай — това ли те кара да елиминираш неинтелигентните, неопитните и младите?

— Не, колега Илайджа, това не е причината — отвърна Данил.

— Греша ли в обосновката си?

— Не.

— Тогава може би е грешно допускането ми, че роботът е бил физически повреден. В действителност той не е бил физически повреден. Така ли е?

— Да, колега Илайджа.

(Значи Демачек не е бъркала, помисли си Бейли.)

— В такъв случай, Данил, Джендър е бил умствено увреден. Роблок! Пълен и необратим!

— Роблок?

— За по-кратко от роботоблок — трайното нарушаване на функционирането на позитронните връзки.

— Не използваме думата „роблок“ на Аврора, колега Илайджа.

— А как казвате?

— Казваме „мозъчно изключване“.

— Както и да е, става дума за едно и също явление.

— Би било разумно, колега Илайджа, да използвате нашия израз. В противен случай аврорианците, с които говорите, може да не ви разберат и това може да попречи на разговора. Преди малко казахте, че различните думи са от значение.

— Много добре. Ще казвам „изключване“. Може ли това да стане спонтанно?

— Да, но вероятността клони към безкрайност, казват роботиците. Като хуманоиден робот, мога да кажа, че лично аз не съм изпитвал никога въздействие, което дори само да ме доближи до състоянието на мозъчно изключване.

— Тогава би следвало да се предположи, че дадено човешко същество умишлено е предизвикало ситуация, в която би се стигнало до мозъчно изключване.

— Точно това твърдят противниците на д-р Фастълф, колега Илайджа.

— И тъй като това предполага знания, опит и умение, тогава неинтелигентните, неопитните и младите не могат да бъдат заподозрени.

— Това е логичната обосновка, колега Илайджа.

— Сигурно е възможно да се провери, колко на брой човешки същества на Аврора притежават необходимите умения. Може да се състави списък на заподозрените, който вероятно няма да се окаже много дълъг.

— Всъщност, колега Илайджа, това е направено.

— И колко дълъг е този списък?

— Най-дългият предполагаем списък съдържа само едно име.

Дойде ред на Бейли да помълчи. Веждите му се събраха, той направи сърдита гримаса и накрая не се стърпя:

— Само едно име?

— Само едно, колега Илайджа — тихо каза Данил. — Така прецени д-р Фастълф, който е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора.

— Тогава къде е загадката в цялата тая работа? Чие е това име?

— Ами, на д-р Хан Фастълф, разбира се — отвърна Данил. — Току-що казах, че той е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора. Според професионалното мнение на д-р Фастълф, единствено той би могъл да постигне пълно мозъчно изключване при Джендър, без да остави следа от процеса. В същото време, д-р Фастълф твърди, че той не го е извършил.

— Но и че никой друг не би могъл?

— Наистина, колега Илайджа. В това се състои загадката.

— Ами ако д-р Фастълф… — Бейли млъкна. Нямаше смисъл да пита Данил, дали д-р Фастълф не лъже, или по някакъв начин не се заблуждава — било в собствената си преценка, че никой друг освен него не би могъл да го направи, било като твърди, че той самият не го е направил. Данил беше програмиран от Фастълф и нямаше начин програмирането да включва способността за съмнение в програмиста.

Затова възможно най-меко Бейли отвърна:

— Ще си помисля, Данил, и после ще поговорим пак.

— Добре, колега Илайджа. Във всеки случай, време е за сън. Тъй като на Аврора е възможно, под натиска на събитията, да ви бъде натрапена тежка програма, би било разумно да използвате случая и сега да поспите. Ще ви покажа как да си оправите леглото и как да използвате спалното бельо.

— Благодаря ти, Данил — измърмори Бейли. Не си правеше илюзии, че ще заспи лесно. Изпращаха го на Аврора специално за да покаже, че Фастълф не е виновен за роботоубийството. От него се искаше да успее, заради бъдещата сигурност на Земята и (далеч по-маловажно, но също така скъпо за Бейли) заради бъдещото преуспяване на собствената му кариера. Но ето, че още преди да стигне Аврора, той беше открил, че, строго погледнато, Фастълф е направил признание.