Айзък Азимов
Роботите на зората (24)

24.

Най-сетне Гладиа вдигна поглед с изражението на малко момиченце върху лицето си.

— Как си, Илайджа? Как се чувстваш? — тихо попита тя.

— Достатъчно добре, Гладиа.

— Д-р Фастълф каза, че ще те доведе през ливадите и че ще се погрижи да изпиташ предварително най-лошото.

— Нима? И защо? За да се забавлява ли?

— Не, Илайджа. Казах му как си реагирал на откритото пространство. Спомняш ли си, когато изгуби съзнание и падна в езерото?

Илайджа поклати отривисто глава. Не можеше да отрече нито факта, нито пък че не си го спомня, но не му се нравеше, че тя заговори за това.

— Вече не е съвсем така — рязко отсече той. — Имам напредък.

— Но д-р Фастълф каза, че ще ти направи един малък тест. Добре ли мина?

— Достатъчно добре. Не припаднах.

Той си спомни епизода на борда на кораба, когато наближаваха Аврора, и леко скръцна със зъби. Това беше съвсем друго и нямаше нужда да го обсъждат.

— Как да те наричам тук? — смени нарочно темата Бейли. — Как да се обръщам към теб?

— Ти ме наричаш Гладиа.

— Може би не е прието. Бих могъл да ти казвам мисис Делмар, но може би имаш…

Тя пое задъхано въздух и остро го прекъсна:

— Не съм използвала това име, откакто дойдох тук. Моля те да не го използваш и ти.

— Как те наричат аврорианците в такъв случай?

— Казват ми Гладиа Солария, но само за да подчертаят, че съм чужденка. Не държа и на това. Аз съм просто Гладиа. Едно име. Не е аврорианско и се съмнявам, че може да се повтаря на тази планета, така че то стига. Аз ще продължа да те наричам Илайджа, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против.

— Бих искала да ти поднеса чай — каза Гладиа.

Прозвуча като твърдение и Бейли кимна.

— Не знаех, че космолитите пият чай — отбеляза той.

— Не е като чая на Земята. Това е растителен екстракт, съвсем приятен, но не се счита за вреден по никакъв начин. Наричаме го чай.

Тя вдигна ръка и Бейли забеляза, че ръкавът й беше здраво вързан за китката, откъдето продължаваха тънки ръкавици с цвят на кожата. Значи продължаваше да излага минимална част от повърхността на своето тяло в негово присъствие. Все така свеждаше до минимум опасността от зараза.

За момент ръката й остана във въздуха, а след още една-две секунди се появи робот с поднос. Очевидно беше още по-примитивен и от Жискар, но подреди чашите за чай, малките сандвичи и сладките, с размера на хапка, с плавни движения. Наля чая по начин, който се доближаваше до грацията.

— Как постигаш това, Гладиа? — полюбопитства Бейли.

— Кое, Илайджа?

— Вдигаш ръката си всеки път, когато искаш нещо, и роботите винаги знаят какво е то. Този как разбра, че искаш да сервира чая?

— Не е трудно. Когато вдигам ръка, тя смущава слабо електромагнитно поле, което се поддържа непрекъснато в стаята. Малки разлики в положението на ръката и пръстите ми смущават полето по различен начин и роботите интерпретират тези смущения като нареждания. Използвам го само за прости нареждания: Ела тук! Донеси чай! и така нататък.

— Не съм забелязал д-р Фастълф да използва такава система в имението си.

— Всъщност тя не е аврорианска. Това е системата ни на Солария и аз съм свикнала с нея. Пък и винаги пия чай по това време. Борграф го очаква.

— Това ли е Борграф? — Бейли се вгледа с интерес в робота, като си даде сметка, че преди малко само го беше мернал. Привикването бързо пораждаше безразличие. Още няколко дена и нямаше въобще да забелязва роботите. Щяха да сноват около него незабележими и домашната работа щеше да изглежда, че се върши от само себе си.

Той, обаче, не искаше да не ги забелязва. Искаше да ги няма въобще.

— Гладиа, — рече Бейли, — искам да остана насаме с теб. Дори без роботите. Жискар, отиди при Данил. Можеш да охраняваш оттам.

— Да, сър — отвърна Жискар, внезапно оживял и проговорил при произнасянето на своето име.

Гладиа като че ли донякъде се развесели.

— Вие, земляните, сте толкова странни. Знам, че имате роботи на Земята, но изглежда не знаете, как да се държите с тях. Вие излайвате заповедите си, като че ли те са глухи.

Тя се обърна към Борграф и тихо му каза:

— Борграф, никой от вас да не влиза в стаята, докато не ви извикам. Не ни прекъсвайте по никакъв повод, освен при ясна и неотложна нужда от спешен случай.

— Да, госпожо — отвърна Борграф.

Той отстъпи, хвърли поглед към масата, като че ли проверяваше, дали не е пропуснал нещо, обърна се и излезе от стаята.

Бейли се развесели на свой ред. Гласът на Гладиа беше прозвучал меко, но тонът й беше също толкова категоричен, както на старшината, когато се обръща към новобранец. Но защо пък трябваше да се учудва? Отдавна беше разбрал, че е далеч по-просто да виждаш чуждите кусури, отколкото своите собствени.

— Сега сме сами, Илайджа — каза Гладиа. — Дори роботите излязоха.

— Не се ли страхуваш да останеш сама с мен? — попита Бейли.

Тя поклати бавно глава.

— Защо да се страхувам? Едно повдигане на ръката, един жест, един вик на уплаха — и няколко робота ще са тук начаса. Никой, на нито един от Външните светове, няма причини да се страхува от друго човешко същество. Не сме на Земята. Както и да е, защо питаш?

— Защото може да имаш и други страхове. Не бих прибягнал до никакво насилие върху теб, нито пък бих се отнесъл по някакъв начин зле физически. Но не се ли боиш от въпросите ми и онова, което мога да разбера за теб? Не забравяй, че това не е Солария. На Солария аз ти съчувствах и се стараех да покажа, че си невинна.

— Не ми ли съчувстваш и сега? — приглушено попита тя.

— Този път няма мъртъв съпруг. Не те подозират в убийство. Унищожен е само един робот и доколкото знам, не те подозират в нищо. Сега имам проблем с д-р Фастълф. За мен е най-важно — по причини, върху които няма да се спирам — да покажа неговата невинност. Ако това се окаже в твоя вреда, аз няма да мога да направя нищо. Нямам намерение да се отклонявам от своя път, за да ти спестя болката. Казвам ти го от чувство за справедливост.

Тя повдигна глава и го прониза с високомерен поглед:

— Защо мислиш, че нещо е в моя вреда?

— Може би ще успеем да открием защо — отвърна студено Бейли, — сега, когато д-р Фастълф го няма, за да се намесва.

Той бодна в чинията един от малките сандвичи с виличка (нямаше смисъл да се протяга с ръка, което вероятно би превърнало в невъзможно за Гладиа докосването до цялата останала част от чинията), прехвърли го в чинийката пред себе си, пъхна го в устата си и отпи от чая.

Тя направи същото, сандвич след сандвич, глътка след глътка. Ако той щеше да се държи студено, то очевидно и нейните намерения бяха същите.

— Гладиа, — обърна се към нея Бейли, — важно е да знам какви точно са вашите отношения с д-р Фастълф. Ти живееш до него и двамата сте оформили нещо като общо домакинство от роботи. Той явно е загрижен за теб. Не направи никакъв опит да защити собствената си невинност, като оставим настрана неговото голословно твърдение, че е невинен. Но теб започна усилено да те защитава още в мига, когато те притиснах със своите въпроси.

Гладиа леко се усмихна:

— Какво подозираш, Илайджа?

— Не увъртай — отвърна Бейли. — Не искам да подозирам. Искам да знам.

— Д-р Фастълф спомена ли Фаня?

— Да.

— Попита ли го, дали Фаня му е жена, или те просто живеят под един покрив? Дали има деца?

Бейли неловко се размърда. Можеше да го попита, разбира се. В тесните квартири на претъпканата Земя обаче, частният живот се пазеше ревностно, именно защото почти не оставаше място за него. На Земята беше практически невъзможно да не знаеш семейни подробности за останалите. Човек никога не задаваше излишни въпроси и не се преструваше, че не знае. Лицемерието се беше се превърнало в повсеместен навик.

Естествено тук, на Аврора, земните правила на играта не важаха, но Бейли по инерция се беше придържал към тях. Глупаво!

— Още не съм го попитал — отвърна той. — Кажи ми.

— Фаня му е жена — обясни Гладиа. — Бил е женен няколко пъти — последователно, разбира се, макар че многобрачието при двата пола не е съвсем нечувано на Аврора — сянката на умерена погнуса, с която произнесе последното, премина в сянка на умерена самоотбрана. — На Солария е нечувано. Както и да е, настоящият брак на д-р Фастълф вероятно скоро ще бъде разтрогнат. Тогава и двамата ще са свободни за нови ангажименти, макар често двете страни да не дочакват разтрогването за тази цел. Не твърдя, че разбирам това несериозно отношение, Илайджа, но така изграждат своите отношения аврорианците. Доколкото ми е известно, д-р Фастълф е доста праволинеен. Той държи винаги на един или друг брак, но никога не търси нищо извън него. На Аврора това се смята за старомодно и твърде глупаво.

Бейли кимна с глава.

— Подразбрах нещо повече по въпроса, докато четох. В брак се встъпва само когато се предвиждат деца, доколкото разбирам.

— Теоретично — да, но са ми казвали, че в днешно време почти никой не взима това на сериозно. Д-р Фастълф има вече две деца и не може да има други. Но въпреки това, той се жени и прави постъпки за трето. Отклоняват ги, разбира се, и той знае много добре това. Повечето аврорианци дори не се опитват да правят постъпки.

— Тогава защо му е да се жени?

— Има социални преимущества. Доста е сложно и при положение, че не съм аврорианка, не се ориентирам много добре.

— Е, няма значение. Разкажи ми за децата на д-р Фастълф.

— Има две дъщери от две различни майки. Нито една от майките не е била Фаня, разбира се. Няма синове. Всяка от дъщерите е била инкубирана в утробата на майката, както се прави на Аврора. И двете са вече големи и имат собствени имения.

— Близък ли е с тях?

— Не знам. Никога не е говорил за тях. Едната е роботик и предполагам, че той трябва да е запознат с нейната работа. Струва ми се, че другата се е кандидатирала за някаква длъжност в кметството на един от градовете, или вече я е заела. Наистина не знам.

— Знаеш ли дали има семейни търкания?

— Не, доколкото ми е известно, а то може да не е толкова много, Илайджа. Доколкото знам, д-р Фастълф е в прилични отношения с всичките си бивши жени. Нито един от разводите не е бил следствие от момент на ярост. Преди всичко, д-р Фастълф не е такъв човек. Не мога да си го представя да посрещне каквото и да било в своя живот с нещо повече от добродушна въздишка на примирение. Той ще се шегува дори и на смъртно легло.

Това поне звучеше правдоподобно, помисли си Бейли.

— А връзката на д-р Фастълф с теб? — попита той. — Истината, моля те. Не сме в положение да увъртаме истината, с цел да избегнем притесненията.

Тя вдигна поглед и го изгледа равнодушно.

— Няма какво да избягваме. Д-р Хан Фастълф е мой приятел — мой много добър приятел.

— Колко добър, Гладиа?

— Колкото казах — много добър.

— Дали не чакаш разтрогването на неговия брак, за да можеш да станеш следващата му жена?

— Не — Гладиа каза това много спокойно.

— Тогава любовници ли сте?

— Не.

— Били ли сте?

— Не. Учуден ли си?

— Просто ми трябва информация — отвърна Бейли.

— Тогава остави ме да отговарям на твоите въпроси свързано и недей да ги излайваш в лицето ми. Сигурно смяташ, че така ще ме притиснеш и ще изкопчиш нещо, което иначе бих запазила в тайна. — Не си личеше да е ядосана. По-скоро изглеждаше развеселена.

Бейли се изчерви и почти се накани да каже, че въобще не е имал такова намерение — което очевидно беше лъжа. Пък и нямаше да спечели нищо, като го отрича.

— Добре де, давай тогава — изръмжа леко той.

Остатъците от чая стояха разхвърляни върху масата. Бейли се зачуди, дали при нормални обстоятелства Гладиа нямаше да вдигне ръка, леко да я свие — ей така — и дали тогава роботът, Борграф, нямаше да влезе мълчаливо и да разчисти.

Фактът, че масата беше разхвърляна, не потискаше ли Гладиа? Нямаше да я разсейва, като отговаря? В такъв случай, по-добре беше да си остане разхвърляно. Но в крайна сметка Бейли реши, че не може да разчита много на това, тъй като не откри никакви признаци Гладиа да е разтревожена от бъркотията. Изобщо не й правеше впечатление.

Гладиа беше свела отново поглед в скута си, а лицето й изглеждаше съвсем помрачено и беше придобило донякъде суров вид. Сякаш надничаше в миналото, което по-скоро би предпочела да забрави.

— Имаш представа за моя живот на Солария — каза накрая тя. — Не беше щастлив, но аз не познавах по-добър. Едва когато се докоснах до щастието, изведнъж ясно осъзнах, до каква степен — и колко силно — нещастен е бил моят предишен живот. Първият намек за това дойде от теб, Илайджа.

— От мен? — Бейли остана смаян.

— Да, Илайджа. При нашата последна среща на Солария — надявам се, че си я спомняш, Илайджа, — научих нещо важно. Аз те докоснах! Свалих моята ръкавица, която беше подобна на тази, която нося в момента, и докоснах бузата ти. Контактът не трая дълго. Не знам, какво е означавал той за теб — не, не ми казвай, няма значение, — но за мен означаваше много.

Тя вдигна поглед и срещна предизвикателно неговия.

— За мен той означаваше всичко. Промени живота ми. Не забравяй, Илайджа, че дотогава, след няколкото години детство, аз никога не бях докосвала мъж — или изобщо човешко същество, — освен съпруга си. А него докосвах много рядко. Виждала съм мъже по видеофона разбира се, и постепенно се запознах напълно с всичките им физически аспекти, с всяка част от тяхното тяло. В това отношение нямаше какво да науча. Но нямах основание да смятам, че един мъж може да бъде почувстван по-различно от друг. Знаех какво усещам при допира до кожата на своя съпруг, до неговите ръце, когато той се насилеше да ме докосне, какво… знаех всичко. Нямах основание да смятам, че нещо би било по-различно с някой друг мъж. Не изпитвах никакво удоволствие от докосването до моя съпруг, а и защо ли трябваше да изпитвам? Изпитвам ли някакво особено удоволствие от допира на моите пръсти с тази маса? Освен дотолкова, че бих могла да оценя нейната физическа гладкост? Докосването до моя съпруг беше част от един ритуал, който се повтаряше от време на време. Той го изтърпяваше, защото това се очакваше от него. А като добър соларианин, той го правеше стриктно спазвайки датата и часа — с продължителност и по начин, съответстващи на добрите маниери. Но с това се изчерпваше всичко и макар че този периодичен контакт беше именно с цел сексуално общуване, съпругът ми не беше правил постъпки за дете. Убедена съм, че въобще нямаше и намерение да го прави. Аз изпитвах прекалено голямо страхопочитание към него, за да направя постъпки от моя страна, както би било редно. Сега, когато си спомням за това, мога да кажа, че сексуалното ни изживяване е било повърхностно и механистично. Никога не съм имала оргазъм. Нито веднъж. Че такова нещо въобще съществува, подразбрах от някои книги. Но описанията просто ме озадачаваха и — тъй като това се срещаше само във внесените отвън книги, в соларианските никога не ставаше дума за секс — не можех да им се доверя. Мислех, че всичко написано са просто екзотични метафори. Нито пък можех да експериментирам с автоеротизъм. Във всеки случай, не и успешно. Струва че мастурбация е разпространената дума. Поне нея съм чувала да употребяват на Аврора. Естествено, на Солария сексът не се обсъждаше в никакъв аспект. Нито пък някоя свързана с него дума се използва в доброто общество. Нито пък има друг вид общество на Солария. От нещо, което ми попадна случайно за четене, добих представа, как човек може да мастурбира. В редица удобни случаи съм правила плахи опити да извърша онова, което беше описано там. Табуто върху докосването до човешкото тяло доведе до това, че дори моето собствено ми се струваше забранено и неприятно. Можех да прокарам ръка по страните си, да скръстя крак върху крак, да усетя притискането на едното си бедро в другото, но това бяха обичайки докосвания, безинтересни. Да превърнеш процеса на докосването в инструмент на съзнателно удоволствие е нещо съвсем друго. Всяка частица от мен съзнаваше, че това не бива да се прави, защото знаех, че няма да изпитам удоволствие. И никога не ми е минавало през ума — нито веднъж, — че бих могла да изпитам удоволствие от докосването при други обстоятелства. Защо ли би ми дошло наум? Как би могло да ми дойде наум? Докато не те докоснах онзи път. Не знам защо го направих. Изпитах прилив на чувства към теб, защото ти ме спаси от съдбата на убийца. Пък и общо взето, ти не ми беше забранен. Не беше соларианин. Не беше — извинявай — общо взето, мъж. Беше създание от Земята. По външност приличаше на човек — но с кратък живот и пълен със зарази — нещо, което в най-добрия случай можеше да се разглежда като полу-човек. Така че, понеже ме беше спасил и не беше истински мъж, аз можех да те докосна. И нещо повече, ти не ме гледаше с враждебността и антипатията на моя съпруг, или с добре заученото безразличие на онези, които ме гледаха по видеофона. Ти беше там, съвсем осезаем, и в твоите очи имаше топлота и загриженост. Дори потрепна, когато ръката ми се доближи до твоята буза. Забелязах това. Не знам защо стана така. Докосването беше толкова мимолетно. Нямаше причини физическото усещане да е по-различно от онова, ако бях докоснала своя съпруг или някой друг мъж — или дори може би, и жена. Но в него имаше нещо повече от физическото усещане. Ти беше там, зарадва се и показа всички признаци на обич, както ми се стори. Когато нашите тела — моята ръка и твоята буза, — се допряха, все едно че се бях докоснала до малко пламъче, което моментално пробяга нагоре по ръката ми и ме подпали цялата. Не знам колко време продължи това — не може да е било повече от една или две секунди, — но за мен времето беше спряло. Случи ми се нещо, което никога дотогава не ми се беше случвало. Когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — аз осъзнах, че в онзи момент съм изпитала нещо много подобно на оргазъм. Опитах се да не го покажа… — Бейли поклати глава, без да смее да я погледне. — Значи не съм го показала. Казах „Благодаря ти, Илайджа“. Казах го заради това, което ти направи за мен във връзка със смъртта на моя съпруг. Но най-вече, защото без сам да си даваш сметка, тя озари моя живот и ми показа какво има на този свят. Защото ми отвори една врата. Защото ми откри един път. Защото ми показа нови хоризонти. Физическото действие не означаваше нищо само по себе си. Просто едно докосване. Но това беше началото на всичко.

Гласът й замря и известно време тя не каза нищо, потънала в спомени.

После вдигна един пръст.

— Не. Не казвай нищо. Още не съм свършила. Преди онзи момент, си бях представяла разни неща — много смътно и неясно. Един мъж и аз да правим онова, което правехме аз и моят съпруг. Но някак си по-различно — не знаех дори в какъв смисъл по-различно. Може би с по-различно усещане — нещо, което дори не можех да си представя, колкото и с всички сили да се мъчех. Сигурно целият ми живот щеше да премине в опити да си представя непостижимото. Щях да си умра така, както предполагам, че жените на Солария — а също и мъжете — често умират — без никога да го разберат. Дори след три или четири века живот. Без никога да го разберат. Имайки деца, но без никога да го разберат. Но само едно докосване до твоята буза, Илайджа, и аз го разбрах. Не е ли удивително? Ти ме научи какво мога да си представям. Не механичното извършване, не скучното и неохотно доближаване на телата, а нещо, което никога не бих предположила, че може да е свързано с това. Изразът на лицето, блясъкът в очите, усещането за… нежност… внимание… за нещо, което дори не мога да го опиша… приемане… снижаване на ужасяващата бариера между отделните личности. Любов, предполагам, е подходящата дума, която обобщава всичко това. Почувствах любов към теб, Илайджа, защо то помислих, че и ти може да изпитваш любов към мен. Не казвам, че си ме обичал, но ми се струваше, че би могъл. Това никога не ми се беше случвало и макар че в древната литература споменават такива неща, аз не знаех, какво искат да кажат с тях. Не повече, отколкото в случаите, когато мъжете в тези книги говореха за „чест“ и се убиваха заради нея. Приемах думата, но така и никога не успях да разбера нейното значение. И досега е така. Така беше и с „любовта“, докато не те докоснах. След това вече можех да си представям. Дойдох на Аврора, като си спомнях за теб, и мислех за теб, и мислено говорех с теб до безкрайност. Бях убедена, че на Аврора ще срещна милиони Илайджи.

Тя млъкна за момент, изгубена в своите мисли, после изведнъж продължи пак:

— Не стана така. Оказа се, че на Аврора е също толкова зле, колкото и на Солария, само че по друг начин. На Солария сексът беше нещо лошо. Мразеха го и ние всички му обръщахме гръб. Не можехме да се любим заради омразата, която будеше сексът у нас. На Аврора, сексът е отегчителен. Приемат го хладнокръвно и с лекота — с такава лекота, както и дишането. Ако някой почувства желание за секс, той се протяга към първия, когото сметне за подходящ. И ако този подходящ човек в момента не е ангажиран с нещо, което да не може да остави, следва секс в каквато форма се сметне за приемлива. Като дишането. Но къде е екстазът в дишането? Ако човек се задушава, тогава вероятно първото разтърсващо вдишване може и да представлява наслада и облекчение. Но ако никога не си се задушавал? Ако човек неволно никога не е минавал без секс? Ако на младите сексът е бил преподаван наравно с четенето и програмирането? Ако от децата се очаква да експериментират в курса на обучението, а от по-големите се очаква да помагат? Сексът, позволен и безплатен като водата, няма нищо общо с любовта на Аврора. Също както сексът, забранен и в качеството си на нещо срамно, няма нищо общо с любовта на Солария. И в двата случая децата са малко. Правят се предварително официални постъпки. И ако бъде отпуснато разрешение, идва етапът на секса, предназначен само за правене на деца — скучен и противен. Ако след един разумен период от време не се стигне до забременяване, твоят дух се сломява и прибягваш до изкуствено осеменяване. След време, както на Солария, ектогенезата ще е единствената алтернатива. Оплождането и ембрионалното развитие ще стават само в генотариумите. Сексът ще остане сам за себе си като форма на социално общуване и ще играе същата роля в любовта, каквато има и космическото поло. Не можах да се нагодя към аврорианските възгледи, Илайджа. Не съм възпитана така. С ужас протягах ръка за секс и никой не ми отказваше — и не му пукаше. Очите на всеки мъж бяха празни, когато се предлагах, и оставаха празни, когато приемаше. Още една, си казваха те, какво от това? Те бяха склонни, но нищо повече от склонни. И докосването до тях не означаваше нищо. Все едно, че докосвах своя съпруг. Научих се да го правя, да ги следвам, да приемам тяхното насочване — но това все така продължаваше да не значи нищо. Не придобих дори и желанието да го направя за себе си, самата аз. Чувството, което ти ми даде, никога не се върна и след време се отказах. На фона на всичко това, д-р Фастълф беше мой приятел. На цяла Аврора, единствено той знаеше подробности за онова, което стана на Солария. Поне така си мисля. Знаеш, че подробности не бяха оповестени, а сигурно не са присъствали и в онази ужасна хипервълнова програма, за която чух. Отказах да я гледам. Д-р Фастълф ме защити от липсата на разбиране от страна на аврорианците и от общото презрение към соларианците. Защити ме и от отчаянието, което след време ме обзе. Не, ние не сме били любовници. Можех да се предложа. Но когато това ми хрумна, вече не смятах, че чувството, което ти ми вдъхна, Илайджа, някога ще се върне пак. Мислех, че съм се лъгала в своите спомени и се отказах. Не се предложих. Нито пък той себе си. Не знам защо не го е направил. Може би е разбирал, че моето отчаяние идва от неуспеха да намеря нещо полезно в секса и не е искал да го задълбочава с нов неуспех. Това е напълно в стила му — да прояви загриженост към мен по такъв мил начин. Така че, не бяхме любовници. Той ми беше просто приятел, и то тогава, когато имах най-голяма нужда. Това е, Илайджа. Ето ти пълния отговор на въпросите, които ми зададе. Искаше да знаеш какви са моите отношения с д-р Фастълф и каза, че ти трябва информация. Имаш я. Доволен ли си?

Бейли се помъчи да не покаже колко му е мъчно.

— Съжалявам, Гладиа, че животът е бил толкова труден за теб. Даде ми информацията, от която се нуждаех. Даде ми повече информация, отколкото, вероятно, предполагаш.

Гладиа се намръщи.

— В какъв смисъл?

Бейли не отговори направо.

— Гладиа, — каза той, — радвам се, че споменът за мен е означавал толкова много за теб. Докато бях на Солария, никога не ми е идвало наум, че съм ти направил такова силно впечатление. Дори и да се бях сетил, никога не бих се опитал… Ти знаеш.

— Знам, Илайджа — меко отвърна тя. — Нито пък щеше да получиш нещо, ако се беше опитал. Не бих могла.

— И аз знам, че това е така. И не приемам онова, което ми каза сега, като покана. Едно докосване, един миг на сексуално вглеждане — няма нужда от нищо повече. Много е вероятно то никога да не се повтори. А споменът за него не би трябвало да се разваля с глупави опити за възкресение. Това е причината сега да не… се предлагам. Не го приемай като началото на още една задънена улица за себе си. Пък и…

— Да?

— Както вече споменах, ти ми каза може би повече, отколкото осъзнаваш. Каза ми, че историята не свършва с твоето отчаяние.

— Защо мислиш така?

— Като ми разказваше за чувството, което ти вдъхнало докосването до моята буза, ти спомена нещо като „когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — осъзнах, че тогава съм изпитала нещо много подобно на оргазъм“. Но после започна да обясняваш, че сексът с аврорианците така и никога не довел до нищо. Следователно предположих, че и с тях не си изпитала оргазъм. Но ти трябва да си го изпитала, Гладиа, щом определяш по този начин онова усещане, което си изпитала на Солария. Не може спомняйки си да разбереш, че е това е било оргазъм, без никога да си се любила истински. С други думи, ти си имала любовник и си изживяла любов. Ако трябва да вярвам, че д-р Фастълф не ти е любовник, нито е бил, тогава следва, че е, или е бил, някой друг.

— Дори и да е така. На теб какво ти влиза в работата, Илайджа?

— Не знам, Гладиа. Кажи ми кой е той и ако се окаже, че не ми влиза в работата, с това ще приключим.

Гладиа мълчеше.

— Ако не ми кажеш, Гладиа — добави Бейли, — ще трябва аз да ти кажа. Вече споменах, че не съм в състояние да ти спестявам излишни емоции.

Гладиа продължаваше да мълчи, ъгълчетата на нейните устни бяха побелели от стискане.

— Трябва да е бил някой, Гладиа, а твоята скръб от загубата на Джендър е огромна. Отпрати Данил, защото не можеш да го гледаш, заради приликата му с Джендър. Ако греша, като смятам, че това е бил Джендър Панел… — Той се поколеба за миг, после рязко полита — Вярно ли е, че роботът Джендър Панел ти е бил любовник?

Гладиа прошепна:

— Джендър Панел, роботът, не ми е бил любовник. — После добави, по-силно и по-твърдо — Беше ми съпруг!