Айзък Азимов
Роботите на зората (21)

21.

На стотното отброяване, Бейли прекрачи твърдо и се запъти към Фастълф. Може би лицето му беше прекалено вдървено, челюстите прекалено силно стиснати, а гърбът прекалено изправен.

Той се огледа. Пейзажът не се различаваше много от пейзажа в Личната. Вероятно Фастълф беше използвал за прототип собствените си владения. Навсякъде беше зелено, а по един хълм се спускаше малък поток. Вероятно изкуствен, но не и илюзия. Водата беше истинска. Бейли усети пръските й, когато мина покрай потока.

Всичко имаше някак си опитомен вид. Външният свят на Земята беше по-девствен и по величествено красив, поне в малката си част, която Бейли беше видял.

Фастълф докосна леко рамото на Бейли и махна с ръка:

— Елате насам. Погледнете!

Между две дървета се виждаха ширналите се ливади.

За първи път Бейли получи усещането за дълбочина на пространството. На хоризонта се виждаше постройка — широка, с плосък покрив и толкова зелена на цвят, че почти се сливаше с пейзажа.

— Това е обитаемо място — каза Фастълф. — Може би не ви прилича на такова, тъй като вие сте свикнали с огромните земни кошери. Но ние се намираме в аврорианския град Еос, който на практика представлява административният център на планетата. Тук живеят двадесет хиляди човешки същества и това го прави най-големия град не само на Аврора, но и на всички Външни светове. Жителите на Еос са колкото цялото население на Солария — заяви гордо Фастълф.

— А колко са роботите, д-р Фастълф?

— В този район? Може би стотици хиляди. Средно за цялата планета на всеки човек се падат по петдесет робота. Не десет хиляди, както на Солария. Повечето от нашите роботи са във фабриките, фермите, мините, и в Космоса. Ако изобщо се чувства недостиг, това е най-вече в домакинството. Повечето аврорианци минават с два или три такива робота, а някои дори и с един. И въпреки това, ние не искаме да следваме пътя на Солария.

— Колко домакинства не разполагат въобще с роботи?

— Нито едно. Не би било в интерес на обществото. Ако дадено човешко същество не може да си позволи робот — по каквито и да било причини, — на него или на нея им се отпуска един. Дори ако се наложи неговата поддръжка да бъде за сметка на обществени разходи.

— А какво ще правите, когато населението се увеличи? Ще добавите ли и още роботи?

Фастълф поклати глава.

— Населението не се увеличава. Населението на Аврора се е задържало на двеста милиона от три века насам. Това е желаният брой. Сигурно сте го прочели в книгите, които сте гледали.

— Да — призна Бейли, — но не ми се вярваше.

— Уверявам ви, че това е самата истина. Така за всеки един от нас има достатъчно земя, достатъчно място, достатъчно спокойствие и достатъчен дял от ресурсите на планетата. Нито има толкова много хора, колкото на Земята, нито толкова малко, колкото на Солария — той протегна ръка да подкани Бейли да продължат разходката.

— Това, което виждате — продължи той, — е един опитомен свят. Накарах ви да излезете, за да ви го покажа, мистър Бейли.

— Тук няма ли опасност от нищо?

— Винаги има някаква опасност. Имаме бури, свличания, земетресения, урагани, лавини, един или два вулкана. Смъртта от нещастни случаи никога не може да бъде напълно избегната. Налице са и развихрените страсти на сърдитите и завистливите, безразсъдството на незрелите и лудостта на късогледите. Всички те обаче, представляват твърде дребни дразнители, които не помрачават ни най-малко цивилизованото спокойствие, което цари над нашата планета.

Известно време Фастълф като че ли размишляваше върху казаното, после въздъхна и добави:

— Едва ли бих искал да бъде другояче, но определено имам някои интелектуални резерви. Донесли сме тук, на Аврора, само онези растения и животни, които сме сметнали за полезни, декоративни, или и за двете заедно. Направили сме всичко възможно да се отървем от бурените, паразитите, хищниците или дори просто от нещата, които не са общоприети. Подбрали сме силни, здрави и привлекателни човешки същества — разбира се, според нашето собствено виждане. Опитали сме се… Но вие се смеете, мистър Бейли?

Бейли не се смееше. Само устните му бяха потрепнали.

— Не, не — възрази той. — Няма на какво да се смея.

— Има, защото знам също толкова добре, колкото и вие, че аз самият не съм от най-привлекателните по аврорианските стандарти. Бедата е, че общо взето, ние не можем да контролираме комбинирането на гените и вътрематочните влияния. Разбира се в днешно време, когато ектогенезата е все по-често срещана — макар че се надявам никога да не се стигне до положението на Солария, — мен биха ме елиминирали в късния ембрионален стадий.

— И в такъв случай, д-р Фастълф, светът би се лишил от един велик теоретик в роботиката.

— Напълно вярно — съгласи се Фастълф, без видимо смущение, — но светът никога нямаше да го разбере, нали? Както и да е, помъчили сме се да изградим един много прост, но напълно действен екологичен баланс. Мек климат, плодородна почва и възможно най-равномерно разпределение на природните блага Резултатът представлява една планета, която произвежда всичко, от което се нуждае, и която, ако мога така да се изразя, се грижи за нашите потребности. Да ви кажа ли какъв е идеалът, към който се стремим?

— Моля ви — отвърна Бейли.

— Помъчили сме се да произведем планета, която като цяло да се подчинява на Третия закон на роботиката. Тя не прави нищо, което да нарани човешките същества — с или без своето участие. Прави онова, което й кажем да прави, доколкото не я караме да вреди на човешките същества. И се самозащитава. Освен там и тогава, когато трябва да ни служи или да ни спасява — дори с цената на собственото си нараняване. Никъде другаде — нито на Земята, нито на останалите Външни светове — това не съответства на истината до такава степен, както тук, на Аврора.

— Земляните са копнеели за същото — отбеляза Бейли, — но оттогава населението ни се е увеличило толкова много. Пък и докато сме тънели в невежество, сме съсипали планетата си до такава степен, че сега не сме в състояние да направим нищо кои знае какво. Ами местните форми на живот на Аврора? Нали не сте заварили мъртва планета?

— Щом сте гледали исторически книги — отвърна Фастълф, — значи знаете, че не. Аврора е имала растителност и животински свят, когато сме пристигнали тук — и азот-кислородна атмосфера. Така е било и на всички останали Външни светове. Странно, но навсякъде формите на живот са били оскъдни и не твърде разнообразни. Нито пък са оказали особена съпротива при овладяването на собствената им планета. Превзели сме ги, така да се каже, без бой. Това, което е останало от местните форми на живот, се намира в нашите аквариуми, зоопаркове и в няколко грижливо поддържани девствени райони. Ние наистина не знаем, защо обитаваните планети, които човешките същества са завзели, са били толкова слабо обитавани. Защо единствено самата Земя е била препълнена с бясно съпротивляващи се видове, изпълващи всяка екологична ниша. Защо само на Земята се е развила някаква разумна форма на живот.

— Може би е съвпадение — вметна Бейли, — случайност, която се дължи на нашите непълни изследвания. За сега сме опознали толкова малко планети.

— Съгласен съм — продължи Фастълф, — че това е най-вероятното обяснение. Може би някъде съществува също толкова сложен екологичен баланс, колкото и на Земята. Може би някъде има разумен живот и техническа цивилизация. Но земният живот и разум са се разпрострели на парсеци във всяка посока. Ако някъде другаде имаше живот и разум, защо тогава те не са се разпрострели като нас — и защо не сме се сблъсквали досега?

— Откъде да знаем, че това няма да стане утре?

— Може би. Но ако тази среща е неизбежна, това е само още една причина да не стоим пасивно и да чакаме. Защото ние ставаме пасивни, мистър Бейли. За два века и половина не е заселен нито един нов Външен свят. Нашите светове са толкова опитомени, толкова прелестни, че ние не искаме да ги напуснем. Тази планета, както ви е известно, първоначално е била заселена, защото на Земята положението станало толкова непоносимо, че рисковете и опасностите, които се криели на новите и пусти планети, изглеждали далеч по за предпочитане. След като нашите петдесет Външни свята били развити — Солария последна, — вече не е имало стимул, не е било необходимо да се отива никъде другаде. А пък Земята се оттегли в подземните си стоманени пещери. Край. Finis.

— Не говорите сериозно.

— Все така ли да продължаваме? Така ли да си останем безметежни, уютно устроени и закотвени? Да, сериозно говоря. Човечеството трябва по някакъв начин да разшири границите си ако иска да продължи да процъфтява. Единственият начин да се разшири е като пътува в Космоса и непрестанно открива нови светове. Ако не успеем да го направим, някоя друга цивилизация, която претърпява подобно развитие, ще ни застигне. И тогава няма да бъдем в състояние да устоим на динамиката й.

— Значи очаквате междузвездна война — като в хипервълновите пукотевици.

— Не, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Една цивилизация, която се разширява в Космоса, едва ли ще има нужда от нашите няколко планети. А и вероятно ще е достатъчно напреднала в интелектуално отношение, за да изпитва необходимост от налагането на своето господство тук. Ако, обаче, бъдем заобиколени от една по-жизнена и по-действена цивилизация, ние ще западнем просто защото сравнението няма да е в наша полза. Осъзнаването в какво сме се превърнали и какви шансове сме пропилели, ще ни довърши. Вместо в Космоса, разбира се, бихме могли да се разширим в областта на научното познание или културата, например. Боя се обаче, че едното не може да върви без другото. Изоставането в едната област води до пълно изоставане. Определено ние изоставаме. Живеем прекалено дълго. Чувстваме се прекалено удобно.

— На Земята се смята, че космолитите са най-силни — каза Бейли, — че те са абсолютно самоуверени. Не мога да повярвам, че чувам тези думи от един космолит.

— Няма да ги чуете от никой друг. Моите схващания не са на мода. Останалите биха ги сметнали за недопустими и аз не споделям често подобни мисли с аврорианците. Вместо това, говоря просто за нова заселническа кампания, без да давам израз на страховете си от катастрофата, до която бихме стигнали, ако се откажем от колонизацията. В това поне, успявам. На Аврора се заговори сериозно — дори ентусиазирано — за новата ера в космическите изследвания и заселничество.

— Казвате това — отбеляза Бейли, — без видим ентусиазъм. Къде е проблемът?

— Ето че се доближаваме до моя мотив за унищожението на Джендър Панел.

Фастълф замълча, поклати глава и продължи:

— Бих искал, мистър Бейли, да познавам човешките същества по-добре. Прекарал съм шест десетилетия в изследване на загадките на позитронния мозък и очаквам това да продължи още сто и петдесет-двеста години. До момента обаче, аз едва съм се докоснал до проблема за човешкия мозък, който е далеч по-сложно устроен. Съществуват ли Закони на хуманиката, така както съществуват Законите на роботиката? Колко закони на хуманиката може да има и как те биха могли да бъдат изразени математически? Не знам.

Може би ще дойде денят, когато някой ще открие Законите на хуманиката и тогава по-общите бъдещи тенденции ще могат да бъдат предсказвани. Ще се знае какво предстои на човечеството, а няма просто да се гадае, както правя аз. Ще се знае какво трябва да се направи, за да се подобри положението, а няма просто да се спекулира. Понякога си мечтая да положа основите на една нова математическа наука, която мислено наричам „психоистория“. Но знам, че не мога, и се опасявам, че никой няма да може.

Фастълф спря.

Бейли почака и накрая меко попита:

— А вашият мотив за унищожението на Джендър Панел, д-р Фастълф?

Фастълф изглежда не чу въпроса. Във всеки случай, не отговори. Вместо това каза:

— Данил и Жискар сигнализират отново, че всичко е наред. Кажете, мистър Бейли, бихте ли дошли с мен още по-нататък в полето?

— Докъде? — предпазливо попита Бейли.

— До съседното имение. В онази посока, през ливадата. Ще ви безпокои ли, че ще бъдем съвсем на открито?

Бейли стисна устни и погледна нататък, сякаш се мъчеше да прецени ефекта.

— Мисля, че мога да издържа. Не долавям никакво безпокойство.

Жискар, който беше достатъчно наблизо, за да чуе, се приближи още повече. Очите му не блестяха на слънчева светлина. И въпреки че в гласа му нямаше човешка изразителност, думите му прозвучаха загрижено.

— Сър, позволете да ви напомня, че по време на пътуването докато кацахме на планетата, вие преживяхте сериозно вълнение.

Бейли се обърна към него. Каквито и добри чувства да изпитваше към Данил, колкото и топлината на минала близост да смекчаваше неговото отношение към роботите, в момента от това нямаше и следа. Примитивността на Жискар определено го отблъскваше. Бейли се помъчи да потисне надигащото се раздразнение и каза:

— На кораба изпаднах в безсъзнание, момче, от прекалено любопитство. Сблъсках се с нещо, което никога преди това не бях изживявал, и нямах време да се адаптирам. Сега е различно.

— Сър, сега чувствате ли се притеснен? Позволете ми да се уверя в това.

— Няма значение — натърти Бейли (като си повтаряше, че Първият закон притиска неумолимо робота и като се опитваше да бъде учтив с една купчина метал, която, в края на краищата, се интересуваше единствено от собственото му благосъстояние) — как се чувствам. Аз трябва да изпълня дълга си. Но това не може да стане, като се крия на закрито.

— Дълга си? — Жискар явно не беше програмиран да разбира тази дума.

Бейли хвърли бърз поглед към Фастълф, който кротко наблюдаваше и не направи опит да се намеси. Той проявяваше някакъв абстрактен интерес, като че ли преценяваше реакциите на даден вид робот в една нова ситуация, и ги превръщаше във връзки, променливи, константи и диференциални уравнения, които единствено той разбираше.

Или поне така си помисли Бейли. Подразни се, че е участник в подобно разглеждане и попита (както си даде сметка, прекалено остро):

— Знаеш ли какво означава „дълг“?

— Дълг е онова, което трябва да се извърши, сър — отвърна Жискар.

— Твоят дълг е да се подчиняваш на Законите на роботиката. А човешките същества също си имат закони — както господарят ти, д-р Фастълф, тъкмо поясняваше, — които трябва да се спазват. Аз трябва да извърша онова, което ми е поръчано да направя. Много е важно.

— Но да излизате на открито, когато вие не…

— Въпреки това, трябва да го направя. Някой ден моят син може да отлети на друга планета, където ще срещне далеч по-големи неудобства, отколкото аз срещам на тази. Ще трябва да се излага на откритото пространство до края на живота си. И ако можех, бих тръгнал с него.

— Но защо ще го правите?

— Казах ти. Смятам го за мой дълг.

— Сър, аз не мога да не се подчинявам на Законите. Вие можете ли да не се подчините на вашите? Защото аз трябва да настоя…

— Мога да реша да не изпълня своя дълг, но не го правя. А това понякога е по-силно от евентуалните неудобства, Жискар.

За известно време се възцари тишина, после Жискар каза:

— Ще ви навреди ли, ако успея да ви накарам да не вървите на открито?

— Да, доколкото ще знам, че не съм успял да изпълня своя дълг.

— Повече ли ще ви навреди, отколкото всичките притеснения, които бихте изпитали на открито?

— Много повече.

— Благодаря, че ми обяснихте, сър — каза Жискар и на Бейли му се стори, че видя изписано задоволство върху иначе безизразното лице на робота. (Човешкият стремеж към олицетворяване беше непреодолим.)

Жискар се отдалечи.

— Това беше много интересно, мистър Бейли — отбеляза Фастълф. — Жискар се нуждаеше от указания, преди да разбере как да подреди позитронните си потенциали в съответствие с трите закона. Или по-точно, как тези потенциали да се подредят в светлината на новата ситуация. Сега вече знае, как трябва да се държи.

— Забелязах, че Данил не задава въпроси — каза Бейли.

— Данил ви познава — отвърна Фастълф. — Бил е с вас на Земята и на Солария. Но хайде, ще тръгваме ли? Няма да бързаме. Оглеждайте се внимателно и щом ви се прииска да си починем, да спрем, или дори да се върнем, ще разчитам на вас да ми кажете.

— Разбира се, но каква е целта на тази разходка? След като допускате, че може да е притеснително за мен, едва ли ми предлагате просто така.

— Не — призна Фастълф. — Мисля, че бихте искали да видите тялото на Джендър.

— Формално да, но не мисля, че ще има голяма полза.

— Сигурен съм, но така ще имате възможността да разпитате и човека, който беше наполовина собственик на Джендър по времето, когато стана трагедията. Сигурно бихте желали да обсъдите нещата и с някой друг, освен с мен.